Пустош

III Колтър

Чернокраките знаеха коварството на речните задръствания и първите млади воини, които тръгнаха да се катерят по големите дънери, бяха повикани обратно от по-възрастните. Нетърпеливи, младежите се стълпиха по брега и зачакаха някой да ги окуражи. Но възрастните гледаха печално във водата. Човекът, когото преследваха, Белите вежди, беше тук. Нямаше съмнение. Нито пък имаше съмнение, че той не е кой да е — можеше да тича като елен, и също така като елен да изчезне. Той се крие някъде, казваше им реката. Но къде? Може би там, където най-малко очакваха… Някъде точно под носа им. Те закрепиха стрели в лъковете и се загледаха в зеленото, студено, бързо течение.

Реката съюзник ли му беше?

Можеше ли той да диша като риба?

Къде беше отишъл?

Хората бяха потънали в мълчание. Оглеждаха бреговете, за да намерят някаква следа. Младите нарушиха мълчанието и зашепнаха помежду си, разкъсаха кръга на очакването. Миризмата на плячката им беше твърде близо, за да чакат. Когато изстреляха стрелите си във вира, никой от по-възрастните не вдигна ръка да ги спре. Стрелите изплуваха на повърхността; момчетата отидоха да си ги приберат. Това се превърна в по-опасна игра: възсядаха стволовете, вглеждаха се надолу в зелените води, пускаха стрели по сенките.

Възрастните отново не направиха нищо, за да ги спрат. Хитростта да стъпваш като лисица по обеления ствол, да балансираш, да отскочиш и да стъпиш върху друг ствол — всичко това караше момчетата да крещят от удоволствие. Внезапно изпод водата се чу стенание, като че ли се беше събудило спящо водно чудовище. След това внезапен, противен звук от всмукване. Един изправен ствол, широк като лодка, се срина в реката, докато друг, със същия размер, се издигна. Стволовете смениха положението си.

Джон Колтър, все още обхванал с ръце калния дънер на дъното на вира, почувства бъркотията. Навсякъде около него се носеше вой и стенания на дънери, като че ли дъното на реката искаше да се издигне на повърхността и всичко щеше да се обърне надолу с главата. Макар да не можеше да види нищо, той усещаше треперенето по подгизналото дърво, в което се беше вкопчил, и се молеше да не се раздвижи и то в цялата суматоха.

Стволът, който се люлееше на повърхността, вдигна един от младежите чернокраки срещу върха на дървото на Колтър, притисна крака му при коляното и го пречупи като крак на насекомо. Момчето нададе сърцераздирателен писък и кръвта му оцвети в червено водата над главата на Колтър. Разбира се, той не видя това, но някаква част от него го почувства. Знаеше какво става. Речният вир се беше превърнал в място на разруха. Стволовете се бяха раздвижили. От калното дъно изплуваха мехури колкото гюлета. Стволовете стенеха като ранени китове.

Обзет от опасения да не бъде внезапно разкрит, Колтър изхвърли от ума си мислите за трудното положение, в което се намираше. Знаеше, че всяка секунда дънерът, неговият спасител, можеше да го издигне на повърхността. Залъгваше се, като насочваше вниманието си другаде. Веднъж, преди две години, на един лов с Мериуедър Луис той се беше спуснал на кон по един стръмен пролом. Конят му, с увита около копитата лосова кожа, което улесняваше преодоляването на камънаците, се беше подхлъзнал на един обрасъл с мъх камък и беше паднал презглава. Колтър не беше имал време да скочи. Мериуедър Луис гледаше безпомощно от другата страна на реката как най-добрият му ловец и най-добрият му кон се катурват в бързеите, където, здраво закрепени един за друг, изчезват в разпенените води на Хънгри Крийк.

Същия ден Колтър се беше пошегувал с това. Появи се на повърхността петнайсет ярда по-надолу по течението, все още на седлото, като държеше дървената ложа на пушката в дясната си ръка.

— Късметлия си ти, Джон Колтър — беше казал Потс, клатеше глава и се чудеше как е възможно човек да има късмета на ирландците, но да няма проклятието на шотландците.

— Това е нечовешки късмет — му отвърна Луис замислено и смучеше лулата си. — Като че ли е пришил самия Господ Бог в коженото си яке.

„Дали все още е така?“ — чудеше се Колтър, докато поемаше въздух през чепа. Чудеше се. Не вярваше много в молитви, но както и всеки друг, молеше се всеки път, когато трябва. Досега не беше занимавал Господ с глупости, при положение, че може да се оправи и сам. Но сега, когато дишаше през дървото под водата, за да си спаси кожата, всеки крайник на тялото му беше замръзнал. Главата му пулсираше. Мислеше, че не би могъл да издържи много. Може би трябваше да се предаде и да последва примера на Потс: да се превърне в игленик, вместо да стане жертва на мъчения.

На речния бряг чернокраките издялкаха елшови пръти, за да освободят младежа, който, смъртно ранен, гледаше безизразно хората, опитващи се да му помогнат. Нагоре и надолу, момчетата и мъжете натискаха с прътите, но стволът, който беше приковал младежа към дървото на Джон Колтър, не се помръдваше.

И тогава това се случи — мощно повдигане. Когато мъжете на брега опряха раменете си в прътите, тътен раздра слънчевия следобед и стволът се отдели от момчето. В същото време дървото на Джон Колтър се отмести съвсем встрани със завъртане по оста. След това се издигна право към небето, като че ли излетя.

Когато дървото беше изхвърлено, индианците издърпаха ранения младеж от водата и се пръснаха като есенни листа. Те се обърнаха и изтичаха към дърветата в момента, в който Джон Колтър беше запратен в небето като ракета. Старият потопен дънер направи пирует на повърхността като подскачащ от дълбините кит, след което отново се сгромоляса във водата.

Когато индианците хукнаха, Колтър незабелязано беше изхвърлен в короната на едно надвиснало над брега дърво. Зашеметен, той се намери в едно изоставено гнездо. Отдолу в реката стволовете бяха като полудели в разпенените води. Реката вреше като гейзер и плискаше върбите, надвиснали над бреговете.

Малко по-късно, когато и последният дънер се успокои, племето се върна — сега, когато всичко това беше свършило, със сигурност премазаното тяло на Джон Колтър трябваше да изплува на повърхността. Когато след няколко минути това не се случи, те отново претърсиха брега. Старейшините поклатиха глави и изпратиха бързи млади бегачи на изток, на запад, на север и на юг. Останалите устроиха временен лагер край реката. Нямаше какво друго да правят, освен да чакат някакъв знак или завръщането на бегачите с новини. Всяка педя земя внимателно бе проверена. Белите вежди беше някъде наблизо, не можеше да се е измъкнал. Реката ги изигра. Имаше една легенда, според която реката има раздвоен език и винаги говори две истини.

Когато бегачите се завърнаха с празни ръце, без да забележат никаква следа, беше решено мъжете да останат на бивак тук през нощта, а на сутринта най-добрите следотърсачи да претърсят тресавището. Там е единственото място, където би могъл да се крие Колтър, решиха старейшините. Денят, който беше започнал с обещанието за едно хубаво бягане и пленяването му, се превърна в дълбоко размишление за човека, когото наричаха Белите вежди. Беше ли той двукрак, като тях? Или може би беше някакъв друг вид създание, приличащо на човек, но съвсем различно отвътре? Те размишляваха над това. Всеки имаше свои мисли, които другите не споделяха.

Богът или боговете, които бдяха над Джон Колтър, го бяха издърпали от реката и го бяха оставили на едно дърво, скрит в някакво грубо изплетено гарваново гнездо. Така, скрит от погледите, обграден от неопадалите листа, той беше съвсем невидим, а от мястото си можеше да надзърта иззад листата и да вижда какво става под него.

Веднъж разбрал, че е скрит, Колтър започна да преглежда краката си, които бяха покрити с малки трънчета. Годините, прекарани с Луис, го бяха научили как да се оправя с тях, едно по едно. Слънцето, което преваляше над върховете на елите по западния хребет, показваше колко дневна светлина остава, преди долината да се изпълни с есенни сенки. Той се зае с грижите за изранените си крака.

Твърдите мазоли, които имаше от години, се бяха оказали полезни.

— Откъде са се взели тези твои крака, Джон? — беше го попитал веднъж Потс край лагерния огън.

— Танцували са върху мандански мравуняци, върху снеговете на кроу и изгорените хълмове на чернокраките — отговори Джон Колтър.

Двамата се засмяха на поетичния език на Колтър, на склонността му към такива умели метафори.

— Виждал съм ги тия малки огнени мравки — закиска се Потс, — а снеговете на кроу — май имаше някакви дървари, които бягаха боси по тях, но не знам да има някой бял, който да е издържал на бягането на чернокраките. Тия са най-бързите бегачи в Скалистите планини.

— Това беше при Галатин, бягах, за да спася кожата си. Бях само с една обувка. Кръвта се стичаше по крака ми, там, където ме беше ударил куршум от мускет — и между другото, все още си е там — отбеляза Колтър.

Той разказа на Потс легендата как чернокраките са получили името си, като ходели по изгорели хълмове. Стара история от незапомнени времена за това, как хората вървели дълго по изгоряла земя, как изяли мокасините си, как изгорили ходилата си и как, според легендата, оставяли следи от зелена трева.

Сега неговите собствени крака изглеждаха като задницата на подплашен таралеж. Но не беше по-зле, помисли си, от предната година, когато се беше мъкнал петстотин мили на един крак без огниво. Носеше само малка чанта с шила, мъниста, цинобър, няколко игли, нож и парче тютюн за дъвчене. Това му беше останало от търговията с кроу. Спомни си лагера, където кроу бяха прекарали зимата на 1806 г. Бяха хранили конете си с кора от дървета, а когато тя стана кът и температурите паднаха до минус четиридесет, индианците бяха изкопали някаква малка вечнозелена трева, която миришеше на градински чай, и нахраниха с нея гладуващите животни. Самият Колтър яде от нея. Беше твърде суха — ставаше за коне, но доста вкусна.

От живота си сред кроу беше научил, както каза на Потс, да тича бос в снега, с което почти винаги — но не съвсем — печелеше симпатии. Това, което всъщност му доставяше удоволствие, беше неговата издръжливост на болка. Но сега, седнал в небрежно свитото гнездо, Колтър започна да преценява шансовете си. Всичко, което се беше случило досега, беше направо фантастично — чудо след чудо. Това го накара да се замисли дали Луис не беше прав. И все пак ловецът в него знаеше, че късметът все някъде свършва.

Сега чернокраките бяха навсякъде около него. Палеха огньове, за да си приготвят храната, и постилаха одеяла за през нощта. Миризмата на пушек и печено месо достигна до ноздрите му и му напомни, че не беше ял от сутринта. Стомахът му се нахвърли върху него с ръмжене. Той взе парче кора, за да облекчи болката на присвития стомах. Не искаше самата кора, а сладката тъкан, която беше между кората и ствола на дървото. Успя да я изчегърта с нокът и започна да се храни малко по малко. Дъвчеше дълго и бавно, за да залъже глада.

В лагера на чернокраките на пръчки до огъня се въртяха парчета филе от лос. Нощта дойде с първите признаци на зимата, на снега, който настъпваше към високите планини. Повечето от воините се бяха върнали в селото. Забавлението беше свършило — гонитбата, тръпката от преследването. Останаха само тези, които бяха подготвени за това. Останалите се прибраха на топло при жените си, при домашното огнище и задушеното бизонско месо. Момчето, което беше заклещено от стволовете, умря от загуба на кръв. В селото го оплакваха, чуваха се ужасяващите писъци на обезобразяването, когато жените от семейството кълцаха ръцете си в знак на скръб.

Най-бързият бегач от чернокраките беше по-голям брат на умрялото момче. Той видя Колтър да се гърчи в тревата като змия. Беше се поколебал да го убие, защото мислеше, че е луд. Сред племената се ширеше някакъв неизказан страх от лудостта и на лудите, за които често се смяташе, че са докоснати от боговете, се даваше голяма свобода. Но сега, седнал с чичо си до малкия огън, воинът знаеше, че Колтър не е луд, или ако беше луд, то това беше лудостта на свраката. Лудостта, която те подмамва към собствената ти смърт.

Белите вежди определено не беше луд.

— Човек като него е избраник — каза чичо му, който се казваше Дългата ръка. — Белият човек има свои богове, така, както и ние си имаме наши. Неговите не са същите като нашите, но са силни. Белите вежди има богове, които постоянно го закрилят.

Това не беше достатъчно за племенника на Дългата ръка. Наричаше се Камък в лицето. Той никога не беше губил надбягване, никога не беше губил битка. Беше откраднал много понита на кроу и вече имаше две жени. Беше млад и силен и мразеше белия човек от първия ден, в който го видя.

— Великото тайнство не е благосклонно към бледоликите — каза Камък в лицето, докато дъвчеше пушено лосово филе. — Там е работата.

Дългата ръка въздъхна. Вечерницата беше изгряла. Той я погледна и обърна своето месо на пръчката, след което впери пронизващ поглед в племенника си. Видя искрите на отмъщението в очите му и поклати глава.

— Казано е, че Великото тайнство е създало три вида хора, племеннико. Първият вид са били бледолики. Великото тайнство не е останало доволно от тях. Сътворило втори вид, по-тъмни, но все още не било доволно. Накрая сътворил хората с нашия цвят, и бил доволен, защото добри неща щели да произлязат от неговото творение.

Дългата ръка замълча за момент и придърпа одеялото към раменете си.

— Има и други истории, които нашите хора разказват — продължи той.

Камък в лицето изчака да продължи. Той ценеше думите на чичо си. Почиташе го повече от всеки друг и се вслушваше в съветите му.

— Казват — каза Дългата ръка, като отхапа от месото, — че някога имало едно голямо езеро. Много, много отдавна един бял човек отишъл при тази голяма вода и се измил вътре. Той използвал повечето от водата и когато свършил, тя вече била мръсна. След това си отишъл. След него дошъл един от нашия народ. Той се измил с водата, която останала след белия човек, и казват, че когато излязъл, кожата му не била така чиста, както тази на белия човек. Била кафява и мръсна. А водата от езерото вече не била хубава.

Дългата ръка се засмя и отново погледна Вечерницата. След това се усмихна, докато дъвчеше месото си.

— Не бъди толкова гневен, племеннико. Това е просто история за край огъня. Не знам дали е вярна. Научих я от едно племе далече на юг.

Камък в лицето погледна мрачно към пламъците.

— Казвали са ми, че има хора без богове. И без достойнство. Спомни си какво направиха тези хора с бобрите — избиват ги, за да могат други хора да си ги носят като шапки. За тази глупост те изтребиха бобрите от нашата земя.

— Това не означава, че нямат богове. Те имат свой път, ние си имаме нашия. Така е.

— Не, чичо. Техният път не е път. Те правят това, което поискат, когато си поискат и то винаги е за тях самите. Само за тях. Спомняш ли си, когато водачът им, човекът, когото наричат Много времена5, беше застрелян в гръб от един от своите? Това се случи, защото белите стреляха без мярка, убиваха повече лосове, отколкото им беше нужно. И какво ни дадоха в замяна? Наричат онази лоша вода, която изгаря ума и сърцето, Млякото на Великия баща. Ако този баща е толкова велик, защо пие мляко, което изгаря? Дал ни е нещо, което наричат „Лицето на Джеферсън“ Ненужно парче метал. Видях едно такова да виси на врата на един скелет.

— Сънуваш ли, племеннико? Нашият вожд носи такъв медал, той го взе от един кроу, когото уби в битка. Казват, че това е лицето на Великия баща, който живее на изток.

— Това е лошо знамение. Скелетът, който видях, също беше на кроу. Вярвам, че металът го е убил, или Млякото на великия баща, защото те са едно и също.

Мракът се беше спуснал над двамата мъже и на тях вече не им се говореше. Повече им се искаше да слушат. В елите отекна гласът на бухал — кратка гама от пет ноти, завършващи с кашлица. Това направи тишината в лагера по-глуха.

— Смятам да почивам — каза Дългата ръка. — На сутринта пак ще търсим Белите вежди — след което се закиска, — но не мисля, че ще го открием. Чувствам, че е наблизо, дори сега, но също както нашия брат бухала той може да вижда в тъмното…

— Днес — изсъска Камък в лицето — можеше вече да съм го убил, когато се извиваше на земята като змия. Вместо това го оставих жив. При следващото слънце ще го проследя. Когато го открия, обещавам ти, че ще изям черния му дроб пред собствените му очи.

Колтър трепереше в скривалището си високо на дървото. С настъпването на вечерта зъбите му започнаха да тракат, крайниците му затрепериха. Той присви колене и притисна гърба си към грубата кора на дървото. От време на време под него в дълбокия мрак се движеха фигури. Хората идваха към реката, за да си напълнят съдовете и кожените мехове с вода. Докато се бореше с нощния студ, Джон Колтър си състави план за бягство. Ще изчака, докато стане късно и хората заспят в одеялата си. Ще слезе от дървото, ще допълзи до реката и ще плува надолу по течението до бента за бобри. Ако имаше късмет да открие бърлога на бобри, ще прекара там остатъка от нощта, след което ще тръгне към планините.

Имаше една река, която кроу наричаха Мирепеаунца. От надвисналия над нея хребет можеше да се види мястото, където Смърдящата вода се влива в Биг Хорн. На юг беше празното легло на древното вътрешно море, оградено от изток от Биг Хорнс, а на запад — от Скалистите планини. В ясно време можеше да се види Оул Крийк и планините, които бяха вододела на Биг Хорн на повече от сто мили на юг. Планината, от която се виждаше всичко това — как се наричаше? Колтър прерови паметта си.

„Аммаххапаишша“

Прошепна името, заслуша се как се плъзва от устните му като реката под дървото и се унесе в сън.

И засънува.

Отново ловуваше за Луис и Кларк и черноопашатите елени бяха пръснати навред около него като огромно кафяво езеро. Той и Потс се чудеха кой да застрелят пръв, докато се движеха сред тях. Ходеха сънливо през синкавите сенки на храстите. Имаше толкова много животни, които не се страхуваха от хората и пасяха спокойно и невъзмутимо. Колтър знаеше от опит, че беше необходим елен и лос или може би петстотинфунтова мечка, за да задоволи вълчия апетит на хората на Луис и Кларк. Те лапаха, като че ли им е за последно, което го изненадваше, понеже той винаги ядеше оскъдно, като опосум през зимата.

„Как могат хората да ядат толкова много животинско месо“ — чудеше се той. Той беше ловец и обичаше зова на дивото, мириса на гонитбата. Но не беше голям консуматор на животни, нито запален убиец. Той беше ловец.

— А бе, знаеш ли какво, Джон — каза Потс, — не ни трябва да ги гърмим тия животни. Трябва само да ги фраснем по тиквата с някоя цепеница.

— Честно, предпочитам да си паса като тях — отговори Колтър с безразличие, — отколкото да гръмна някое.

— Е, това вече е върхът! — Потс плю. — Виж там, в сумрака, вълчетата си играят с еленчето.

— Май нещо като в Светото писание — каза Колтър, загледан в стадото.

— Е, хайде, господине, на работа — Потс вдигна оръжието и се прицели. — Нали знаеш колко обичат момчетата в лагера мръвка от еленче.

В съня си Колтър вдигна ръка, за да предотврати изстрела, но беше твърде късно. Синкавият пушек изпълни неподвижния въздух и надвисна като воал над раменете им. След това всъщност не нещастното еленче, а Джон Потс умираше.

— Колтър — изхриптя задавеният глас, докато течението го отнасяше. Потс беше в потока, след като чернокраките го бяха застреляли, устата му беше задавена с кръв и речна вода. Колтър гледаше как устата на Потс се разширява. От нея се роди бизон, черноопашат елен, петниста сърна, бобър, дървесен плъх, полска мишка. Последната се задържа на края на устната на умиращия.

— Говори ми, Потс — каза Колтър.

Но Джон Потс остана в потока с отворена уста и мъртви очи, по долната му устна подскачаше полска мишка.

След това сънят се разтвори в есенния поток и Джон Колтър видя себе си залегнал на някакво зимно бойно поле. Под него имаше сняг. От лоялност беше останал с кроу и техните приятели плоскоглавите, но и двете племена заедно наброяваха около петстотин души. Чернокраките се спускаха от заобикалящите ги хълмове, около хиляда и петстотин на брой. Колтър беше единственият бял в битката.

Кроу и плоскоглавите бяха изтласкани към една борова горичка. Струпани нагъсто, те се въртяха като в магически кръг. Стреляха с лъковете и с малкото пушки, които имаха, по настъпващите ездачи чернокраки. Колтър, вече тежко ранен, сякаш висеше от ръба на магическия кръг, стреляше и зареждаше отново, без да обръща внимание на ранения си крак.

Внезапно от навалицата изскочи един ездач, яхнал пони на черни и бели петна.

— Бели вежди! — извика той.

Колтър се обърна. Видя как конникът води пъргавия си кон покрай ранените и убитите. Димът от битката се стелеше около него, но той не му обръщаше внимание. Воинът имаше черно лице с формата на нож от обсидиан.

— Как те наричат? — попита Колтър.

— Камък в лицето — отговори воинът, — и когато ме видиш отново, ще те убия и ще изям черния ти дроб пред очите ти.

След това цялото бойно поле забуча. Върху снега потече черна река от кръв и отнесе падналите. Колтър драскаше с ръце като ранен рак. Хвана се за някакво дърво, което се откъсна. Бликна кръв. Безпомощен, той протегна ръка слепешката в тъмния потоп. Опънатите му пръсти се сключиха около някаква човешка ръка. Бученето на черния кървав потоп нарасна. Ръката издърпа Колтър нагоре.

Той вдигна поглед и видя, че това, което го беше спасило, беше скелет с черни кости. На врата си носеше червено-бяло-синя лента със златен медальон.

Джеферсъновият медал, даден от Луис и Кларк, за да спечели враждебно настроените индианци за каузата на Великия бял баща.

— Върни го — извика Джон Колтър и дръпна медала от врата на скелета. Когато направи това, гората наоколо се сви, като че ли панделката и привързаният към нея скелет бяха епицентър на света. Той дърпаше и дърпаше, крещеше „Върни го, дивако!“ и когато откъсна панделката, дърветата се сгромолясаха, планините се изравниха със земята и от раните на земята рукна река от черна кръв.

— Върни го…

След това се събуди, стиснал някаква клонка, увиснал надолу към земята, като паднало от гнездото птиче. Шибане на клоните, глухо тупване върху твърдата земя. Той беше на четири крака. Опита се да си спомни къде се намира. Все още беше тъмно, но небето започваше да просветлява. Пред себе си видя чифт мокасини, обшити с мъниста, гамаши на мъж — не, не на мъж, на момче.

От мястото, където стоеше край реката, понесло мях за вода от лосова кожа, момчето беше видяло падането на един бог от небето. Да, беше сигурно — някакво божество се беше спуснало от звездната нощ като роса върху тревата, и го гледаше. Момчето се чудеше: двукрак ли е, или четирикрак?