Пустош

VI Глас

Хю Глас се напи с вода на извора. Нахрани се от сивия храст наблизо, където растяха зачервени боровинки; откъсваше всеки плод и механично го поставяше в устата си, без да обръща внимание на киселия вкус. Той пи отново. Преглъщаше насила глътка след глътка, докато се нагълта така, че усещаше как водата в него бълбука с всяко движение.

След това се обърна на юг, защото на север бяха лошите земи на Литъл Мисури, черни и обгорели като гръбнака на дявола. На юг течеше малък поток, край който имаше някаква растителност, а и пътят водеше по-далече от рий. Придърпа се на един човешки бой разстояние и спря да си почине.

До Форт Кайова на Мисури имаше повече от сто мили. Би било лудост да се опита да пропълзи това разстояние. Но да остане тук, беше равносилно на смърт. Придърпа се на още един човешки бой и отново спря да почива. И отново. Всеки път, когато усетеше някаква капчица сила у себе си, пропълзяваше няколко инча напред. На юг. Потокът ще се отклони, след известно време ще е пресъхнал. Теренът ще стане по-труден. Но той нямаше избор. Нямаше никаква причина да стои и да чака, но пък имаше много причини да върви. Придърпване, почивка, поемане на дъх. Отново придърпване. Трябва да има някакъв идеален ритъм за това. Той ще го открие. Почивка. Придърпване.

Пълзеше напред, повлачил ранения си крак. Понякога се придърпваше на лакти, а понякога се опираше на ръцете си. Опита се да се побутва със здравия крак. Ребрата и гръдната кост го боляха, когато се изправяше, гърбът също, когато пълзеше ниско. Раненият крак се влачеше като мъртва вещ, парче метал, дървен труп. И това му причиняваше болки в гърба. След малко болката в крака се събуди. Съживен, но все така безполезен, кракът започна да пулсира с тих огън и от време на време пронизваща болка. Но вътре в него гореше друг огън, породен от друга болка. Той беше по-горещ и надделяваше над съпротивата на тялото, караше го да забива лактите си в земята и да се придърпва, да спира, за да си поема дъх, и пак, и отново. Чувстваше я в корема си, усещаше как гори зад очите му и извикваше нежелани картини…

… Яздеше в суматохата, размахваше пушката си като сопа, изтръгна момчето от нападателя му. След това го беше напляскал, за да се научи. И мечката, изправена на задните лапи като човек, пристъпи напред, за да го прегърне, там, на полето, където и двамата имаха пушки, и той го научи как да прикладва, с изнесен напред лакът, да задържи дъха, да издиша; мирисът на мускус и мед, уханието на ягоди и миризмата на гнило, Джейми, който язди пред него и се смее, усуканите змии в ръката му, големите пукнатини в земята, ударите на копитата, които водят към мрака и влагата…

Събуди се с ръмжене. Веднага се надигна и запълзя отново. Сенките се бяха удължили. Земята беше корава. Топчести корени стърчаха и го убиваха отдолу, докато пълзеше върху тях. Пълзеше надолу, в дерето на потока. Заплиташе се в тревата. На пътя му се изпречи малък гъсталак.

Придърпа се до гъсталака и спря, за да си почине и да набележи най-добрия път през него. Искаше да достигне водата преди падането на нощта, за да пие и да може да се освежи на сутринта. Това беше трудна задача, въпреки че можеше да подуши водата, а ако притихнеше, можеше дори да чуе ромоленето й.

Той тръгна по набелязания маршрут. Крехки израстъци се закачаха за дрехите му, убиваха го. Освобождаваше се от едно растение само за да открие, че друго се е вкопчило в него. И този неподвижен крак… Никога не забелязваше, че счупеният му крак се е закачил за нещо, докато не усетеше пронизващата болка.

Облян в пот, задъхан, той се влачеше през лещака, като често спираше да почива. Нападаха го насекоми, кашляше от прахоляка и от цветния прашец, който вдишваше. Докато успее да изпълзи от тръстиките, беше станало значително по-тъмно. Когато спря, за да избърше очите си и да си поеме дъх, забеляза, че е по-студено.

Почти го налегна отчаяние, когато си помисли, че ако беше на по-високо място, можеше да се обърне и да види лагера, който беше напуснал. Ако там се появи някой, можеше да извика. За целия следобед беше изминал толкова късо разстояние…

По-нататък. Само още малко. Чувстваше се изнемощял, но водата беше близо. Изглежда му беше нужна цяла вечност, за да пълзи сантиметър след сантиметър по този неравен терен. Сега не можеше да си позволи да спре, не и когато малката му цел беше толкова близо. Болката в крака му се усили. Той си наложи да се съсредоточи върху пътя си. Дишаше с мъка, когато изпълзя върху едно малко възвишение и погледна надолу.

Вода. Виждаше се. Едно последно усилие и вече беше до потока. Потопи лице в него, почувства водата, засмука. Отдръпна се с кашляне, след това захълца, пи отново, въздъхна и отново пи.

Докато пълзеше последните метри, вече се беше стъмнило. Той се отмести малко на една страна и подложи ръка под главата си. Почувства глад. Но още повече му се спеше.

Чу птичките, които чуруликаха над гроба му. Унесе се. Лежеше в дупката, там, в лагера, до нея се издигаше купчината пръст. Приятелят му го беше поставил там. Но сега усещаше хладните повеи на вятъра и слушаше песните на птичките. Размърда се при спомена за яростта, която пулсираше в него като второ сърце, и поиска да стане. Изстена, стисна зъби и преглътна. Ще стане! Ще стане и отново ще тръгне. Защото някъде чакаше Джейми и му се смееше. Нямаше вечно да е така. Той ще го намери. Ще допълзи бавно като насекомо. Ще пълзи. Не вечно, разбира се. Отново ще ходи, ще е жив. Ще намери този, който го беше поставил тук. Отвори очи: птичи песни, лек ветрец, светлина; сутрин.

Събра сили, премести се наляво и пи дълго. След това огледа мястото на дневна светлина. Имаше много дребни плодове и растения, чиито корени ставаха за ядене.

Размърда се отново и се погрижи за закуската си. Обра всички корени, които можеше да види наоколо, и ги натъпка в джобовете си. Навярно между Моран и Гранд ще ги среща по-рядко. Отново се примъкна към потока и напълни търбуха си с вода, след което почина няколко минути.

След това се изтегли нагоре от потока и запълзя. Сухата долчинка, в която беше навлязъл, щеше да става все по-дълбока, все по-широка и щеше да прерасне в голямо дере, преди да го изведе до голямата равнина. Някъде напред ще загуби потока, а може би и живота си. Придвижи се малко, направи почивка, пак запълзя. Беше тръгнал с най-доброто темпо, на което беше способен.

Изсъхналото корито извиваше и се издигаше с лек наклон. Камъни драскаха тялото му на десетки места. Вятърът го брулеше, пълнеше очите и устата му с прах. Два гарвана проявиха интерес към него, но решиха, че твърде много се движи и продължиха по пътя си. Преодоляваше възвишения, влачеше се над остри отломки от детритови скали по равните участъци. Денят се затопляше и той почувства първите капки пот по лицето си. Плю и продължи, като на всяко по-високо място гледаше как потокът все повече се смалява. Накрая водата намаля дотолкова, че трябваше да пие още веднъж, и това щеше да е последното му пиене за дълго време.

Докато пиеше последните глътки от шепата си, той отново се сети за този, който го бе изоставил и докарал до тази жалка животинска борба за живот. Ако стомахът му не беше пълен, то поне сърцето му имаше достатъчно горчива храна, която го подкрепяше в това пътуване, даваше му сили да се върне и да уреди сметките си.

Откъсна се от калната депресия и продължи пътя си, като яростта изместваше болките в тялото му. Сантиметър по сантиметър — нагорнище, той репетираше наум думите, които щеше да каже, думите, които трябваше да бъдат точно на място, когато дойде великият ден на разплатата. Повтаряше си ги отново и отново. Всеки път малко ги променяше, виждаше пред себе си стреснатото лице на този, за когото бяха предназначени, всеки път предугаждаше отговорите — нагли възражения. Това сякаш го подкрепяше по пътя му — очакването, господар на волята.

Някакъв особен вид щастие го изпълваше в тези моменти, когато пълзеше през широкото дере и мечтаеше за отмъщение. Дълго се взираше в лицето на момчето, след това изруга и се отърси от видението. На юг… Напредваше бавно, отхапваше парче корен, задрямваше, събуждаше се облян в пот и продължаваше.

Дерето продължи да се разширява, стените му се извисяваха над него. Нямаше нищо за ядене и пиене. Той пропълзя нагоре по един наклон, спусна се по друг. Кракът го болеше през цялото време. Ръцете му вече не бяха изтръпнали, а само малко сковани. Лицето му още пулсираше. Грозните струпеи се пропукваха и кървяха. Ребрата все още го боляха.

Движеше се напред, докато слънцето се издигаше все по-високо. Наближаваше пладне. Умората и изтощението пропъждаха другите, по-незначителни болки. Слънцето започна да се спуска, а той все още се влачеше напред. Жаждата му растеше. В началото се сещаше за нея само от време на време, но когато слънцето се спусна съвсем ниско, тя се беше превърнала в негов постоянен спътник. Когато стигна до едно място, където почвата беше влажна, потърси някакъв извор, но не намери нищо. Опита се да го изкопае с ръце, но не откри нито капка, ни най-малка следа от вода. Накрая, почти обезумял, той допря устни до земята и засмука. След това започна да плюе, надигна се с ругатни. Вкусът му напомняше собствения му живот напоследък — кал, песъчинки между зъбите. И яростта го обзе отново. Сега нагоре. Това горе трябва да е знак за някакъв извор. Жаждата му даваше сили да пълзи. Нагоре, по пръст и камъни, накрая навлезе в някакво кално място, също като първото, в което беше спрял. И все пак то го подтикваше да пълзи нататък. Беше знак за нещо, което го чакаше там, горе.

По пътя си срещна още влажни места, които го докараха до полуда. Слънцето се спускаше на запад, а стените на дерето хвърляха дълги сенки. Облаците вече бяха оцветени в розово, когато видя нещо напред да блести.

Да, това беше езерце. Задъхан, той се повлече нататък. Спокойната вода отразяваше обагреното небе.

Добра се до него и потопи главата си. За кратко изпита блаженство. След това се отдръпна и плю. Толкова горчива! Водата се беше процеждала през алкални наноси и вкусът й опари устата му. Той плю отново, и още веднъж.

Отдръпна се назад и изхлузи ризата през главата си. Това беше сравнително лесно, въпреки че хълбоците го боляха. Панталонът му създаде проблеми, докато го изхлузваше от контузения крак. Откопча го и легна на една страна, при което остри болки пронизаха десния му крак. Когато освободи бедрата си, той се изправи до седнало положение и смъкна панталона до коленете. След това за пръв път от срещата си с мечката погледна дясното си бедро. Беше ужасно подуто. Целият крак беше посинял, виолетов, с тъмночервен оттенък. Почти беше болезнено да го гледа. Посегна и го докосна съвсем внимателно. Нищо. Беше почти вкочанен. Потупа го леко и прехапа устна, за да не извика от внезапно събудилата се болка. Докато чакаше болката да утихне, той опипа мястото на счупването, като се чудеше как ще се оправи, ако, разбира се, доживее да се лекува. Не можеше да прецени дали в цялата тази подута плът костите са разположени накриво. Все пак едва ли прави услуга на природата, като се влачи така. Той поклати глава, смъкна панталона по-надолу, задържа го и бавно измъкна левия си крак.

Спря за малко, за да се съвземе, и избута доколкото можеше десния крачол. Там, около прасеца, започна проблемът с неподвижността на горната част на крака. Най-лесно е, реши накрая той, да легне назад, да подхване крачола с левия крак и да го изхлузи. Веднага си представи, че после ще има проблем с обуването, но прецени, че ще може да го направи и продължи. Бавно, малко по малко…

Преобърна се отново и запълзя бавно. Беше съвсем различно да пълзи с гола кожа върху земята. Не по-лошо, само по-различно. Пясъкът и камъните се отъркваха в него, гол като корем на змия; чувстваше грапавите им ласки.

Влачеше се упорито, устремено, движеше се напред, докато докосна водата. Тогава се примъкна и се потопи в нея. Потрепери за кратко и продължи напред. Водата се изкачваше по хълбоците, по страните му, нагоре по китките и лактите, сякаш бавно се потапяше в някакъв сън. Още по-нататък, докато накрая се потопи целият, с изключение на повдигнатата глава. Да почувстваш как хватката на гравитацията се отпуска, да се понесеш почти в безтегловност, след цял ден пълзене по земята… Преобърна се с лекота по гръб и се загледа в небето. Можеше ли да попива вода през кожата си, или това бяха бабини деветини? Няма значение, реши той. Беше приятно просто да опита.

Небето продължи да се смрачава, преливаше постепенно от мрака над него до плътно черното на стените на дерето. Дойде нощта и обсипа небето със звезди. Над него подухна ветрец. Всичко освен лицето му остана скрито от докосването му. Един висок, рехав перест облак сякаш се нажежи до бяло от съзвездията, които обхващаше. Вятърът зашепна между камъните и след малко той се почувства уютно, удобно неподвижен. Звездите следваха пътя си, като че ли нощта бавно се преобръщаше, обвиваше го, всичко стана замъглено и очите му започнаха да се затварят.

Виждаше Джейми, който седеше до лагерния огън с него и слушаше. Всички проблеми бяха минали. Хю говореше, разказваше за това как е пълзял, за скали и пясък, корени и боровинки, за неочакваната схватка с мечката, за това как нощем е киснал в отровното езерце… Димът се увиваше около лицето на Джейми…

Събуди се призори, изтегнат на брега, където беше изпълзял по някое време през нощта. Слънчевият диск надничаше иззад ръба на стената на дерето отляво и го огряваше косо. Той бавно се измъкна от съня. Изобщо не му се искаше отново да тръгва на обреченото пътешествие, което беше предприел, нито сантиметър повече. По-добре да остане тук до края, потопен във водата и в дрямката.

Слънцето се издигна по-високо и той още веднъж влезе в езерцето, за да се накисне. Накрая изпълзя и започна дългата церемония по навличането на дрехите, изсъхнали, след като предната нощ се бяха изпрали. Когато беше готов, прокара ръка през брадата, през косата си, обърна се по корем и се отдалечи от езерцето. Отново се отправи нагоре. Не чуваше никакви други звуци, освен своите собствени и ехото им, отразено от каменните стени.

Той пълзеше, но вече не с вчерашната енергия, въпреки че все още усещаше жаждата. Сега пътят му се виеше постоянно нагоре. От време на време трябваше да се хваща за изпъкналости, за да се издърпва по-нависоко. Беше решил този ден да се щади. Нямаше да се натоварва до пълно изтощение, да се превръща в запъхтян труп. Почиваше и продължаваше, когато дъхът и силите му се възвръщаха. Днес щеше да се движи с по-умерени усилия, да почива по-често, независимо от това, дали изпитва нужда да спре.

И той пълзеше и почиваше, пълзеше и почиваше, пестеше силите си. По пладне обядва с шепа корени, след което се унесе в лек сън. Когато се събуди, запълзя отново, а слънцето бавно се движеше по небето над него. Когато жаждата му се разгоря като пожар, той намери някакво малко гладко камъче и го засмука, като продължаваше да пълзи.

Стените на дерето от двете му страни постепенно се снишаваха. Над тях все по-често се появяваха пълзящи лози и храсти. Около него тук-там се мяркаха малки дървета. Земята се нашари с трева.

В далечината напред сред лозите се показаха тъмни петна, а дърветата растяха все по-нагъсто. Първоначално той сметна безразборните тъмни петна за сенки сред листака, но когато спря да си почине, погледът му отново попадна на тях и изведнъж сякаш светът се преобърна.

Грозде! Гърлото му се сви и в устата му се появи влага. Виолетово, сочно… Той се обърна и се помъкна към свежите лози. Мисли за видения на умиращи изникнаха в съзнанието му — миражи, сънища, желания. Той пълзеше. Гроздовете не се люлееха, очертаваха се все по-ярко. Продължи да се влачи натам, както се беше влачил към езерцето, но по-бързо, напрегнат до краен предел. Отпусна се само веднъж. Грозде. Да. Това беше охолство. Няма да си тръгне, зарече се той, преди да сдъвче и погълне и последното зърно, до което можеше да се добере, преди свежите му сокове да са потекли в тялото му.

Сега бяха пред него. Той протегна ръка. Забеляза, че трепери. Но те не изчезнаха, когато подхвана леко един грозд и го откъсна от лозата. И той ядеше, тъпчеше в устата си, задържаше сладкия вкус, преглъщаше. Стомахът му се възпротиви само за миг със силен остър спазъм, като стреснат от сън. Но това премина веднага. Преглъщаше отново и отново и пак посегна за нов грозд.

Вторият грозд също беше бързо изяден, и третият, и четвъртият. Той не забави темпото, с което ги откъсваше и ядеше, докато не откъсна всички, до които можеше да достигне. След това допълзя до друго място и отново започна. Когато и там свърши, пак се премести и тогава нещо в растящите наоколо дървета привлече вниманието му.

От тях висяха малки червени плодове. Някои бяха изпопадали по земята. Сливи, забеляза той, тук имаше и сливи. Той продължи да яде грозде. След това… със сливите можеше да продължи и на пълен стомах. Само тези, които можеше да достигне или обрули.

Той обра лозите и се изпълни с чувство за пълнота. И голяма отпадналост. Тогава се изтегна и си почина от усилията. Отпусна глава върху протегнатата си напред ръка и затвори очи.

Събуди се разтреперан, лапите му — ръцете му — се протягаха пред него. Частица от съня, който почти си беше отишъл, се бе завърнала, беше хванал Джейми и стискаше гърлото му. Чертите на младото му лице бяха изкривени, лукавото изражение беше изчезнало, очите бяха широко отворени от страх. По страните и челото му се разстилаше неестествена червенина. Беше направил меча хватка, за да пречупи този врат. И беше изпълнен с дива радост, докато през стиснати зъби изръмжа думите „Крадец! Предател!“. Устните на Джейми се раздвижиха, но той не можа да чуе отговора. Щом отпусна ръце, разбра, че още изпитва тази радост, че ще бъде добре да направи тази хватка, да даде в този финален момент воля на чувствата, които беше потискал от момента, в който се беше събудил до приготвения му от момчето гроб.

Без да иска нито да пропъди, нито да задържи тези мисли, той се надигна и се огледа, внезапно разбрал, че е по-силен, че сега се чувства най-добре от онова пробуждане насам. Сенките се бяха удължили. Погледна обраните лози, изпълнен с признателност за подкрепата, която му бяха дали. Сега насочи вниманието си към няколкото сливови дървета и запълзя натам.

По средата на пътя си се спря и се загледа в земята. Стар, изсъхнал, изронен по ръбовете, там имаше отпечатък от голям крак. Той посегна и леко го проследи с пръст. Мечка. И същите тези лози, още преди неочакваната среща с мечката. Странно, това послание от времето преди смачкването. Да го намери тук. Белег за това, какви са били нещата, или за това, какви тепърва ще бъдат?

Той поклати глава. Какви странни размисли…

Запълзя покрай отпечатъка към дърветата. Всички плодове, които бяха по клоните, бяха извън обсега му, но някои бяха изпопадали по земята. Той ги събра. Ядеше в движение, смучеше, дъвчеше, плюеше костилките. И намери пръчката, на която се беше надявал: един паднал клон вляво от него.

Когато изяде всички плодове, допълзя до ствола на дървото и го блъсна няколко пъти. Дървото се разклати, листата зашумоляха. Още три сливи паднаха на земята. Събра ги и ги изяде. След това замахна с пръчката към тези, които не можа да достигне, и събори няколко, които запази. Когато вече не можеше да достигне други плодове по този начин, той се придвижи до следващото дърво, събра опадалите плодове и повтори разклащането, бруленето и яденето. Някъде по пътя усети, че вече е сит. И въпреки това реши да не тръгва оттук, докато не прибере цялата достъпна храна. При последното дърво просто събра всички опадали плодове на купчина, към която прибави всички, които успя да обрули. След това си почина от усилията и потъна в дрямка.

Събуди се, без да си спомни дали е сънувал нещо, и дълго време остана да лежи, вдъхваше мириса на тревата, плодовете и земята, толкова близо до лицето му. Когато почувства, че вече може да се движи, крайниците му изскърцаха. Той се почеса и разтри изтръпналото си дясно бедро над мястото на счупването. След това изяде останалите сливи и хвърли клона по короната на дървото. Обрули още две. Хвърли още веднъж и клонът увисна горе, заклещен в короната на такова място, където не можеше да го достигне. Поклати дървото няколко пъти, но клонът остана да виси. Щедростта на това място беше достигнала своя край.

Изяде последните два плода с наслада. Но вкусът на плодовете, изядени на пълен стомах, не можеше да се сравнява със сладостта на първите.

Почина си отново. Нямаше никакво желание да напусне това място за ободряване, после отново задряма, а денят преваляше. Сенките се сплитаха в една тъмна цялост. Когато отново се събуди, той се огледа в нощната тъмнина, после се обърна и тръгна напосоки към неравния наклон, по който беше пълзял. Сега нагоре, към мястото, където ръбът се съединяваше с равнината. Налучкваше пипнешком пътя и пълзеше.

Движеше се в мрака. Нощният хлад облекчаваше усилията му. Така е по-добре, реши той, докато пълзеше нагоре по наклона, по-добре да се движи през нощта и да почива през деня. Ще се поти по-малко и ще пести течностите, които слънцето изпаряваше от подгизналите му от пот дрехи. Да следи пътя си по звездите беше също толкова лесно, колкото и по хода на слънцето през деня. А през деня равнината щеше да е гореща…

Влачеше се нагоре, като от време на време почиваше. Тъмната линия на ръба на дерето, осветена от звездната светлина, се открояваше по-близо. Той усети, че се е забързал и отлага почивката си, за да достигне тази граница. Когато накрая стигна там, отпусна глава и задиша тежко. Смяташе това за победа, макар и малка. Изчака, докато дъхът му отново стана равномерен, а изтръпналите му ръце и крака си починаха и треперенето в крака му утихна, преди отново да запълзи напред. Два фута, четири, шест, десет, по равния терен под обширното небе.

Повдигна глава и погледна нагоре. Черпакът на Голямата мечка беше увиснал вдясно от него, наклонен към хоризонта. Отново запълзя през поле от натрошени камъни. Сега наляво, обърнал гръб на север. Чувстваше как прерията се простира навред. На слабата звездна светлина тя стигаше до безкрая. И голямата черна грамада, която закриваше звездите напред — хълм, по който ориентираше посоката си.

Той пълзеше към него. Вече усещаше под себе си трева, а не гола земя. Докато напредваше, тревата ставаше все по-гъста. Раненият крак се влачеше през нея със съскащ звук. Някъде в далечината вой на койот раздра нощта.

Докато се отдалечаваше от дерето, изпита чувство на освобождение, като че ли изпълзява изпод земята, където се беше влачил до този момент. Освобождаваше се от нейната хватка, докато се изкачваше по дългия склон. Вече не се заплиташе в корени и стърчащи филизи. Сега се плъзгаше върху трева, която омекотяваше пътя му. Малките неравности не можеха да се сравняват с камънаците, с които се беше борил там долу. И тази необятна нощ беше някак си по-чиста, нямаше я онази тягостна влага, която не можеше да утоли жаждата. По равния терен се движеше по-бързо. Понякога сграбчваше тревата и просто се придърпваше. Сега чувстваше, че денят се приближава по-бързо — денят на неговата гибел или денят на отмъщението. Гибел или оцеляване. Той се беше устремил към този ден, към черната грамада насред прерията. Вятърът почти пееше, докато звездите се носеха във величествения си танц, а чистият въздух изпълваше дробовете му. Движенията му станаха по-плавни, вече не му се налагаше толкова често да почива. Макар да спираше от време на време, той удължи времето между тези почивки. Почувства как в ръцете му се завръща предишната сила. Дори болките в гръдния кош се бяха успокоили, така че когато го връхлиташе пристъп на кашлица, не го болеше.

След известно време движенията му станаха хипнотични в своята равномерност. Когато се изпречеше някакво препятствие, усещаше проблясъци на бдителност, които сякаш го издърпваха от някакъв сън. През една от почивките той задряма и сънува, че пълзи. В известен смисъл беше същото. Важното беше да продължава.

По-късно луната изгря и обля прерията в сиянието си. Сребърните лъчи докоснаха тревата и ниските храсти. Контурите на хълма се очертаха с най-малки подробности. Той коригира леко курса си. Сега сенките му бяха спътници. Неговата собствена сянка се протягаше малко пред него като тъмен дух, който го теглеше напред. Беше му забавно да си мисли, че не може да умре, преди да е покрил това място, което винаги беше пред него.

Той следваше сянката си, унасяше се в сънища и се плъзгаше обратно в реалността. Понякога му се струваше, че минава през ливада на дневна светлина. Навсякъде около него имаше цветя. Дори можеше да долови мириса им, понесен от лекия пролетен вятър. Беше почти като у дома си, сякаш отново бе дете, пълзеше сред тях, играеше на лов на елени, или на война.

Сянката му се премести и луната се изтърколи по небето. Лицето на хълма се промени. Той пълзеше, от време на време почиваше. Стръковете трева гъделичкаха лицето му. Воят на койота сякаш идваше от друг свят. Веднъж от тревата до него изскочи подплашен заек и насочи вниманието му, което се беше разпростряло надалеч, отново върху собственото му тяло. Луната беше точно над него. Всички сенки се скриха. След това тя увисна отдясно като фенер, окачен на някакъв невидим фургон. Сега цялото му съзнание беше луна, дори когато почиваше. После луната се приближи и отново промени формата на неподвижната грамада; сега тя се превърна в пън на огромно дърво, сякаш той беше стволът, който търсеше пъна, за да се слеят отново и да се извисят. Докато пълзеше, изпита копнеж за цялост, за единение с натрошения крак, който се влачеше безпомощен. В други моменти като че ли счупеният крак го преследваше; злобно създание, което го беше хванало и го теглеше назад. Тогава той му се караше, казваше му да го пусне и да го остави да си гледа работата, ругаеше го. Луната продължи да се спуска на запад. Усети как сянката му се плъзна наляво. Но хълмът беше напред. Той гледаше към него, зовеше го, чувстваше се така, както може би се чувстваше кракът му — теглеше, стремеше се да се съедини с по-голямата част от себе си. Извини се на крака си. Извика отново към хълма. Две птици изпърхаха във въздуха и той рухна на земята, тежко задъхан. „Върни се…“ — каза той. Отново дойде на себе си. Изпита жажда. Облиза тревата наоколо с надеждата да поеме капчиците роса, след което отново запълзя. Бавно. Спираше се да оближе тревата след всяко придърпване. След известно време се почувства като някакъв гигантски еднокрак охлюв, който оставя утъпкана следа след себе си. Постепенно влажният вкус на тревните стръкове освежи сухото му гърло. Луната докосна хоризонта, разряза се на две и постепенно изчезна.

По-късно на изток небето просветля. Звездите лека-полека угаснаха. Омразата. Усещаше как тя затопля вътрешностите му. Все още се придвижваше напред, въпреки че беше решил да спре на зазоряване. Тази купчина камъни беше Джейми и той щеше да я достигне. Влачеше се напред, захапал долната си устна, докато усети вкуса на кръв.