Пустош

X Глас

На хребета се виждаше един пролом и Хю се отправи натам. Небето притъмняваше в унисон с мислите му. Сега силата му идваше от яростта, която като че ли винаги беше с него, омотаваше и размотаваше крайниците му. Дълго време не спря за почивка.

Когато накрая спря, той си припомни срещата с лалугера, докато накрая се унесе в сън и засънува за това. И Джейми беше там, имаше пръст в цялата работа. Усмихваше се и държеше скъсаната нишка, която може би бе живота на Хю, с разрошени коси и играещи очи. След това всичко изчезна и той засънува, че отново пълзи към пролома, към спасението от отвъдната страна на хребета.

Събуди се постепенно и откри, че наистина пълзи. Беше ли спирал изобщо? Или просто беше пълзял и сънувал едновременно? Постоянно бе уморен, трудно беше да прецени от тази гледна точка. Когато пълзеше, често изпадаше за дълго в унес. Спираше и разтриваше краката си. Понякога му се струваше, че цял живот е пълзял, всичко останало е било просто поредица от сънища.

Придърпваше се напред, слушаше тревата, докато се плъзгаше върху нея. Понякога се чувстваше, като че ли е дълбоко под водата, движенията му бяха бавни като на плувец. В други моменти сякаш нямаше съпротива и той лазеше с див устрем към своята цел, хребета.

Накрая трябваше да си почине и отново задряма. И мечката беше тук, и Джейми. Събуди се, обзет от ярост, и отново запълзя с настървение. Нощта преваляше, а той се влачеше. Задрямваше за кратко и пак продължаваше с неотслабващо темпо.

Събуди се разтреперан. Наистина ли е пълзял, или просто е лежал проснат? Не беше сигурен. Но светлината на деня беше дошла, процеждаше се през облаците. Той веднага се вгледа на юг. Сега хребетът и проломът бяха по-близо. Беше изминал доста път. Въздъхна и разтри крака си над мястото на счупването.

През този ден той стигна някакво кално дере — по-скоро езерце, образувано от пороя, предположи той. И все пак калта изглеждаше достатъчно влажна…

Запълзя надолу по най-сухия склон — сух поради това, че е каменист. Бръкна с ръка в калта. Мокро, много мокро. Веднага започна да копае. Почти веднага дупката започна да се пълни с вода. Докато чакаше да стане по-дълбока, той реши да я изчака да се утаи, да стане по-чиста. Избърса ръцете си в земята, след това в панталоните си. Гледаше покачващото се ниво на кафявата вода.

Когато вече можеше да загребе с шепа, той пи. И отново. Просто беше невъзможно да чака повече.

След около двайсет минути се беше напил достатъчно с вода. Дупката вече се пълнеше по-бавно. Обърна се и запълзя обратно, за да излезе от дерето. Имаше поне това. Да гладува — да. Но не и жажда. Плю на няколко пъти, за да се отърве от калния вкус, и се отправи към пролома. Вече беше сигурен, че ще успее да стигне дотам. А тогава… нещата ще бъдат по-добри. Започна да си съставя картината на това, което го чакаше отвъд хребета — тучни долини, гъмжащи от дивеч, блестящи бистри поточета…

Сякаш се движеше по-бързо. Да не би да е станал по-силен в резултат на усилията си? Или силата на очакването го тласкаше напред? Каквато и да беше тази сила, той бе решен да я използва до последната капка.

Пълзя през цялата сутрин, забравил омразата, безчувствен към болката. Дори гладът беше някакво далечно усещане, докато се плъзгаше по равнината и хребетът срещу него се очертаваше все по-ясно и ставаше все по-голям. Една змия избяга от пътя му. Няколко черни птици се появиха на небето, устремени на юг, прелетяха над хребета и изчезнаха.

По-близо, много по-близо, реши той, докато си почиваше под следобедното слънце и разтриваше бедрото си. Възможно е, може би е възможно да стигна там днес. Преди му се струваше, че големият хълм е много далече, но той го беше отминал. Сега хълмът е някъде отзад, на запад. Дори не си направи труда да обърне глава, за да го види.

Влачеше се напред през целия следобед. Хребетът пред него ставаше все по-висок, проломът се разширяваше. Когато теренът стана по-стръмен, той все още пълзеше, почивките бяха сведени до минимум, отказваше да ги удължава. Напредваше по пътя си към вододела по все по-каменистия терен.

Докато си разказваше истории за това, което беше отвъд, той се заизкачва по склона, като си спомняше катеренето по онова дере и онова, с което бяха възнаградени усилията му накрая. Влачеше се по камънак и чакъл, без да обръща внимание на болките в бедрото и по целия крак. Понякога се забавяше, за да преодолее някой особено труден участък.

Накрая достигна целта на пълзенето. От двете му страни се издигаха купища камънак. Забави ход, разбрал, че е наближил мястото, откъдето се вижда това, което се простира отвъд. Знаеше също така, че неговите сънища за това бяха просто истории, които той разправяше за себе си, за да облекчи пълзенето до това място. И все пак…

Бавно, много бавно, допълзя последните метри. Когато гледката постепенно се разкри, пред очите му се появиха една по една редици от жълти хълмове. Спря и ги огледа. Историята, която си разправяше, беше толкова приятна! Той отпусна глава върху ръцете си и зарида.

Знаеше, разбира се, че знаеше, каза си той. Но да види как продължителната заблуда се разпада, за него това беше като тежък камък, стоварил се внезапно върху гърба му, пречупил волята му, изцедил силата му, оставил само тези чувства — загуба, безсмисленост, изоставеност. Вятърът свиреше в скалите на пролома. Той стисна зъби — не искаше да погледне отново гледката пред себе си.

Остана да лежи дълго, след като риданията спряха. Напразни, всичките му усилия бяха напразни. Знаеше, че никога не би могъл да прекоси това, което се простираше напред. Защо изобщо да се маха оттук? За това, което предстоеше да стане, това място беше толкова добро, колкото и всяко друго. Така да бъде, реши той, нека тук бъде краят.

Но след известно време вдигна глава, обърна се и погледна назад към пустинята, която беше прекосил. Видя колко малко изглеждаше всичко оттук. Големият хълм, към който се беше стремил толкова дълго и упорито — къде е сега? Когато накрая го забеляза, той се намръщи и вдигна ръка. Беше станал достатъчно малък, за да може да го закрие с нокътя на малкия си пръст.

Толкова далече… Трудно беше да повярва, че се е справил с цялото това разстояние. Той гледаше. Толкова далече…

След това се усмихна при мисълта, че би могъл да върви по-нататък, към жълтите хълмове, през тях, отвъд. Толкова далече, колкото трябва. Отвърна поглед от хълма. Огледа се. Колкото и далече да е…

Започна да пълзи. През пролома. През вододела. Надолу. Към жълтите хълмове.

Спускането беше по-лесно. Той се смъкна по склона на хребета. Отвъд вододела се движеше бързо, почти се пързаляше. Усилията му вече не бяха така напрегнати, както преди. Всяко следващо придърпване напред даваше своя скромен принос.

Новото настроение се задържа у него дълго, докато се спусна на равното, вечерта и през цялата нощ. Кракът и бедрото все още го боляха, в кръста и раменете усещаше тъпа болка, която понякога се разпростираше и до гърдите. И все пак, засега телесните оплаквания бяха настрана, изместени от вълната еуфория, породена от всичко това, което беше постигнал досега.

Падането на нощта не откри никакъв ориентир, който да следва, затова се водеше по звездите. Тази нощ те бяха много ярки и той пълзя дълго, докато се почувства като смазан от огромна тежест. Спря да почине и бързо се унесе в сън, без сънища, които да си спомня.

Когато се събуди, денят беше сив. В костите му се беше промъкнал студ. Около него се стелеше мъгла, развявана от студен вятър. Гладът беше тук, както винаги, но студът го измести от мислите му и той веднага започна да се движи, за да раздвижи кръвта си и да се стопли.

Сега не се водеше нито по ориентири, нито по звезди, нито можеше да определи посоката си по слънцето. Пълзеше в посоката, в която беше насочено тялото му, от положението, в което беше паднал. Заради студа движенията му бяха бързи.

Мъгла. Не нощи и дни беше това, което той преодоляваше, а по-скоро нереалния пейзаж, през който бе пълзял толкова често последните няколко дни. Крайниците му се движеха, студът беше надвит и той все по-малко осъзнаваше своето физическо съществуване. Все повече се сливаше с бавните, призрачни движения, докато те станаха част от него и той от тях. Той стана част от танца им, а те — от неговите объркани усещания. Минаваше през ливади от детството си в далечна Пенсилвания, до него достигаше нечие ридание. Той ли беше това, или някой друг?

Разбира се. Беше Джейми. Защо плачеше момчето? Не можеше да си спомни. Внезапно усети сълзи по бузите си. Сякаш двамата плачеха с едни и същи сълзи. Не знаеше защо. Няма значение. Той пълзеше през мъглата, разплакан, и когато това отмина, беше потиснат. Мислеше си, че Джейми лежи някъде мъртъв. Мислеше си за боен отряд на рий, който се приближава и ще пресече пътя му. Страхуваше се от евентуална пукнатина в земята, която не би забелязал и в която би могъл да падне.

Пълзеше през страха, опипваше пътя пред себе си, дишаше тежко, когато почиваше. Но останеше ли неподвижен твърде дълго, студът отново го обземаше. Движеше се през това, което трябваше да е сутрин, а завесите от мъгла го обграждаха отвсякъде. Пълзеше. Жаждата беше тук, гладът също. Ледените повеи на вятъра станаха по-силни.

Тъгата ту го обземаше, ту го напускаше, а вятърът понякога беше като плача на Джейми. Вчерашното чувство за победа отлетя много далече, сякаш някакъв сън, като Пенсилвания или като сянката на мечката. Страхът идваше внезапно, макар и без причина. В такива моменти той лягаше разтреперан или пълзеше като луд.

Теренът беше неравен. Мъглата висеше неподвижно. Веднъж му се стори, че чува над себе си крясък на диви гъски. Когато се спускаше в ниски места, ветровете утихваха, а когато пълзеше по склонове, те се връщаха, за да го измъчват. Когато мъглата притъмня и дойде нощта, той избра едно ниско място, където да почива.

Заспа, унесен от стенанията на вятъра. Сънува последното си хранене.

Събуди се, скован от студ. Зората беше бяла. Падината под него беше изпълнена с мъгла. Навред цареше дълбока тишина. Той не се помръдна. Част от света на сънищата беше дошла с него. Погледът му се зарея високо нагоре. Видя клони, отрупани със сливи, които само чакаха да бъдат изтръскани. Но той знаеше, че плодовете са в съня му и си наложи с усилие на волята да ги отнесе със себе си в света, където лежеше замръзналото му тяло. Задържа ги с поглед, докато нарастващият глад не го принуди да тръгне отново.

Докато се движеше, всичките му болки бяха с него. Но сливите отказаха да изчезнат и болките бяха забравени. Сиво-зелените петна над него наистина бяха листа на сливово дърво. Той се надигна и откри, че има много плодове, до които може да се добере.

Сълзи изпълниха очите му, когато хвана една и я откъсна. Да спи цяла нощ под тях, без да знае… Започна да яде.

Дневната светлина пронизваше белотата наоколо. Докато Хю се хранеше, мъглата започна да изтънява. Когато гледката се избистри, той разбра, че е спал в началото на долина. След известно време го докосна топлина, въздухът продължи да се прояснява.

Надолу в долината можеше да се проследи едва доловима линия, може би поток. Доколкото познаваше местността най-общо, вероятно той водеше до Мороу, а тя се вливаше в Мисури. Не му оставаше нищо друго, освен да следва потока.

Светлината и топлината продължиха да се спускат около него, докато се хранеше. Когато откъсна всичко, до което можеше да се добере, той се обърна и се отправи надолу към долината. Бедрото го болеше от усилията на предишния ден и от студа. Ставите му се бяха схванали. Когато тръгна, изстена. И все пак пред него беше надеждата, която облекчаваше болката с присъствието си.

Докато пълзеше, подкрепен, той съзря малко зелено петно далече напред. Значи там имаше ручей, подхранван от извор, както си беше мислил. Да, когато се приближи, видя, че зелената ивица се удължи.

Вода. Веднъж да я достигне, ще я следва. Край на жаждата. Може би щеше да гладува, но поне да има вода, а по пътя сигурно имаше някакви плодове и корени. Той забърза. Когато се спусна в долината, и последното късче мъгла се беше разсеяло.

Пълзенето беше дълго. Слънцето се изкачваше все по-високо. Денят стана по-топъл. Накрая той достигна зеленината, където водата бълбукаше в малък, препълнен вир и се изливаше на юг. Докато пиеше, той отново си помисли за пътешествието, което го беше довело дотук, за пътешествието, което беше пред него, за края на това пътешествие. Изведнъж почувства, че ще успее. Щом е успял да премине през всичко това до сега, значи ще преодолее всяко препятствие от тук нататък! А тогава… тогава оставаше само да се оправи с Джейми…

Той пи отново. Водата беше сладка.

Остана малко по-дълго при извора, пиеше, сърбаше, почиваше си, разтри крака си, задряма. Прекрасно беше това чувство.

Прекара така повече от час, преди да тръгне отново. Но вече пълзеше с удоволствие край малката рекичка. Той щеше да я придружава, да я гледа как расте, как увеличава силата си. Знаеше, че тя ще сподели тази сила с него.

И той пълзеше, като пиеше вода всеки път, когато спре за почивка. По пътя се появиха корени и малко боровинки. Той яде и пи вода през целия ден, и през следващия, и през по-следващия, докато се движеше на изток и гледаше как потокът отляво става все по-буен. През цялото време си мислеше за това, което го е докарало дотук. Гневът се надигна и отново му стана спътник. Сега беше много по-вероятно да оцелее, да успее да предприеме този странен лов. Както беше проследявал дивеч, така ще надуши и следите на Джейми, веднъж само да го подгони…

Докато пълзеше на утринната светлина, попадна на пресни мечешки изпражнения. По-късно се натъкна на храсталак, в който откри боровинки. Пред тях имаше прясна меча следа. По-високите клонки от храстите бяха съвсем оголени, но отдолу бяха останали няколко наръча. Мечката ми е оставила закуска, помисли си той. Беше ли това някаква компенсация за раните му, да бъде хранен от духа на мечката? Ако беше така, то беше малко скъпернически. „Можеше да ми остави повече“ Това върна мислите му до деня, в който се беше срещнал с мечката. Щом му беше отнела нещо, беше ли му дала нещо в замяна? Оттогава сякаш го изпълваше тромавата, неумолима решимост на мечката. Но можеше ли това да се сравнява с боровинките? Не беше ли взела мечката повече, отколкото му беше дала? За това, което му даваше сили да върви — беше ли сделката честна? Той отново долови сладникавия миризлив дъх. Смърт и ужасна енергия — и сладостта на живота. Сега имаше енергията, но кое от другите неща беше вдъхнато в него? Какво бе вдъхнал самият той в себе си?

Огледа отново мечата следа, след което поклати глава. Мисля като индианец, реши той. Тотеми и тяхната сила. Дневна сила, нощна сила… Нощният дух на мечката ли беше това, което го изпълваше? Дори да е така. С готовност ще приеме нейния дар, защото той го подкрепяше и някак си ще го заведе при Джейми, беше сигурен.

Пийна вода от поточето, избърса устата си с опакото на ръката. Потопи ръце и прокара мокри пръсти през косата си, поглади брадата си с тях. Докосна счупения си нос. Беше чувствителен на пипане, но вече не така, както в деня, когато се събуди. Усещаше го като зурла. Челото все още беше покрито със струпеи, но и там болката беше намаляла.

И той упорито пълзеше, като почиваше редовно. През слънцето минаваха облаци, които ту го закриваха изцяло, ту го оставяха да свети. Още гъски прелетяха на юг, крясъкът им достигаше до него. Гладът ставаше все по-осезаем. Сега, когато жаждата най-после вече беше утолена, гладът прииждаше на вълни в стомаха му, обливаше предната част на тялото му, връщаше се обратно и се стичаше в крайниците. Плодовете и корените, които срещаше по пътя си, бяха като божия благодат всеки път, когато се натъкваше на тях. Но те не го засищаха напълно. Винаги изпитваше болезненото желание за още. Опипа изпосталелите си ръце. Ребрата му се брояха. Искаше да пълни корема си редовно. Искаше месо. Сънуваше пържоли и печени птици. Вдъхваше на сън уханието на месото, което се пържеше и печеше. Искаше заек, птица, еленско филе, бизонски пържоли. Всеки път, когато изравяше малко корени или поглъщаше шепа боровинки, се чувстваше някак си по-зле, отколкото без нищо. Това го запълваше малко, без да го засища, и сякаш усилваше глада, караше го да мисли за храната, която наистина искаше — катерица, пъстърва, говеждо, бекон, сьомга. Почувства как се изтощава с всеки изминал ден. Усещаше, че има още сила у себе си, но знаеше, че я изразходва всеки път, когато си погледне ръцете. Големите му бицепси и едрите му ръце бяха повехнали, сухожилията му изпъкваха като въжета. Едва разпозна отражението си в потока — измършавяло и набраздено лице, обрасло с коса, очи, потънали в тъмни дупки до размазаната от мечката зурла, тъмната ивица на раната над веждите. Сега гладът и гневът му бяха едно, източникът им един — Джейми и мечката. Но яростното пълзене, упоритото търсене на храна — мечката му беше дала нещо, с което да се подкрепи, докато Джейми само беше взел. Прекосяването на равнината изчерпи голяма част от тялото, от духа му. Беше останало само това, което се оказа най-силно — възвърнато, пречистено, първично. Той се беше превърнал в глад, а месото беше неговият обект.

Мисълта за Джейми предизвика чувството за топло, кърваво месо…

И той пълзеше. Понякога му ставаше много топло, въпреки студения вятър, и той се придвижваше към сянката. Тогава разбра, че има треска, но това беше без значение. Ще пие и ще продължи, изпотен, заслушан в гласовете от миналото, които му нашепваха забравени неща за места, където отдавна не беше ходил. Отново плаваше по Карибско море, играеше в долината в Пенсилвания, бореше се, ловуваше и пируваше със сиуксите…

Понякога му се струваше, че мъглата се е завърнала, а когато отново се проясни, че пълзи през градски улици и минувачите не му обръщат внимание. Около него на огромна височина се издигаха странни светли сгради, профучаваха необикновени превозни средства без коне… Понякога беше лято, а понякога зима, редуваха се дъжд и сняг, багрите на сезона се сменяха. Сякаш пълзеше не само през местността край потока, но и през години…

… А гладът беше с него дори тогава, когато във въздуха прелитаха странни форми, подминаваха го странно облечени хора. Запълзял край ручея, с пламнала от треска глава. Той чуваше бълнуващия си глас и не можеше да разбере себе си. Но това беше без значение. Напред, следваше устрема на водата.

Потокът ставаше все по-широк, в него се вливаха по-малки ручейчета. Сега зеленината бе повече, дърветата по-високи. Птичи песни изпълваха въздуха в зараждащия се нов ден, птици прелитаха и гонеха насекоми.

Треската се успокои и той потопи лицето си за дълго време. Набра някаква мършава маруля, изяде я и продължи по пътя си. Малко по-късно рухна на земята и заспа.

Събуди се от усещането за студена пот, която обливаше тялото му и се беше просмукала в дрехите. Пи отново и запълзя. По-късно долината стана по-тясна, по-скалиста, като че ли и по-дълбока. Съпровождаше го прохладата на постоянната сянка, а земята сякаш потъваше, и той заедно с нея. Пълзеше предимно по осеяния с малки камъчета бряг и по-рядко по обраслата с трева ивица.

На сенчестата светлина на следобеда той се обърна и последва един внезапен завой на дефилето. Изведнъж светът сякаш изчезна: пред него се разкри равният, обрасъл с дървета и храсталаци бряг на Мороу, в която се вливаше потокът. Погледът му се стрелна по широката, тъмна течаща повърхност.

Придърпа се по-напред, за да има по-добър изглед към мястото. Дълбокото корито на потока се спускаше на изток. Жълтата скала отдясно се издигаше високо нагоре. Не след дълго долови слаб шептящ звук, който не беше от вода.

Това беше най-трудното изкачване, откакто беше започнал да пълзи. На места беше много стръмно, а в крака и хълбоците му се появиха нови болки. Пътеката, по която беше поел, криволичеше много, на три пъти му се налагаше да се връща и да търси друг път. Следобедът преваляше.

Стигна до билото още по светло. Докато лежеше, а ниското слънце го напичаше отзад, той отново се заслуша в звука, който не идваше от реката, и потърси източника му.

Далече долу, по виещата се равнина, през която течеше реката, забеляза голям облак прах. Далечните дървета, които се очертаваха на фона му, трептяха.

Постепенно звукът като че ли се усили, макар да разбираше, че това може да се дължи на това, че е фокусирал вниманието си върху него. Гледа облака известно време и накрая различи там някакво движение. От време на време прашната завеса се залюляваше. За момент като че ли се разцепи, после пак се сгъсти, отново се разпръсна…

Тогава в сумрака Хю различи множеството мигриращи бизони. Бяха се отправили към зимните си пасища, той знаеше това. Гледаше ги — жива река от месо, минаваха, минаваха, докато слънцето се скри и нощта изпълни небето. Звукът от преминаването им го унесе в сън.

В съня си той седеше край огъня, над който цвърчаха езици и пържоли, и изсмукваше вкусния мозък от една кост. Когато се събуди, той чуваше мучене, а тропотът на копита се беше усилил. Луната като резен висеше над водата и осветяваше долината. На нейната светлина неясната, движеща се маса изглеждаше много по-близо, преминаваше, преминаваше.

Заспа отново. В съня си влачеше един бизон по снега, който ставаше все по-дълбок, докато накрая вече не можеше да продължи. Събуди се от постоянния тътен на копитата. Огромно стадо от тях сега бяха точно под него, придвижваха се на запад. Той гледаше как слънцето изгрява над тази сцена. Сякаш всичко това беше едно-единствено дълго живо създание, което се плъзга край него, покрито с тъмни буци от тежка плът.

Да гледа как отминава беше непоносимо. Да знае, че не може да се възползва. Ако имаше някакъв начин поне един от тях да бъде умъртвен, да остане долу, докато се довлече до него… Той се огледа.

Видя един голям гладък камък. Знаеше, че не може да го вдигне, но камъкът беше достатъчно заоблен и може би щеше да успее да го дотъркаля до ръба. Тежък, разбира се. И все пак, веднъж да го търколи…

Допълзя до него, опря с ръцете, натисна със здравия крак. Камъкът се поклати, но остана на мястото си. Хю разбра, че ще трябва да го клати. Закрепи здраво крака си, разкърши рамене, раздвижи ръцете си. След това натисна и отпусна, отново натисна, отпусна, натисна… Със всеки натиск камъкът постепенно се разклащаше, малко по малко. Натисна…

Камъкът се раздвижи във вдлъбнатината, където лежеше. Отпусна. Отново натисна.

Успя да го прехвърли извън вдлъбнатината. Натисна силно и камъкът се претърколи напред.

Хю пълзеше, държеше ръцете си върху камъка и продължаваше да натиска. Блъскаше напред. Към ръба на стръмния склон.

И изведнъж камъкът изчезна. Претърколи се надолу. Хю пропълзя бързо последното разстояние, за да наблюдава падането му. Камъкът падаше тежко, удряше се в склона, подскачаше. Полетя към преминаващото стадо, профуча покрай една женска, търколи се напред и спря. Стадото го заобиколи.

Хю изрева, вдигна някакъв камък и го хвърли. Още един! И още… Те падаха сред стадото, случайно като дъждовни капки. След малко той спря и се загледа.

Накрая се отдръпна и отново тръгна надолу към потока. Пи вода и хапна корени. След това тръгна покрай потока към ниската, равна земя. Пътят беше неравен, той се придвижваше бавно. Всичко го болеше, челото му отново беше горещо. Почувства как треската се надига.

Докато утрото се изнизваше, вибрациите по земята като че ли намаляха. Отминаваха… Навярно основната част от стадото вече е отминала — около пладне, той беше сигурен в това. Сега ударите на копитата бяха по-слаби. След като преодоля един каменист участък, отпусна глава върху ръката си и си почина. Няма за къде да бърза, няма защо да припира. Имаше температура и цял се тресеше. Затвори очи и се заслуша в затихващия тътен.

Когато се събуди, сенките се бяха удължили. Пи вода от потока и си изми лицето, преди да продължи. Усещаше нещо различно.

Изминаха няколко минути, докато разбере какво се е променило. Сега беше тихо. Земята вече не трепереше от копитата на преминаващото стадо.

Продължи бавно. Преодоля още два трудни участъка, след това наклонът стана по-лесен. Когато излезе на равното, той отново си почина преди да продължи. Въздухът все още беше замъглен от стелещия се прах. Реката беше кална, плитките места бяха утъпкани от хиляди копита. Всички листа по ниските клони на дърветата бяха опасани, фиданките стъпкани. Той продължи напред, за да огледа по-добре сенчестата долина.

Доколкото можеше да види, пътят беше разрушен. Набеляза маршрута в ума си, след което тялото му потегли. Докато пълзеше по утъпканата земя през късния следобед, той реши да измине колкото може по-голямо разстояние по светло. Постепенно проследи лекия завой на Мороу на изток. Обилният мирис, който се носеше от водите, го радваше.

Докато пълзеше в здрача, иззад следващия завой се чу шум. Приличаше на лай, кратки пронизителни звуци. Изведнъж нещо в него трепна при мисълта какво би могло да означава това. Запълзя по-бързо.

Зад завоя видя труп на бизон, почернял от цяло ято гарвани, които летяха над него. Трупът беше заобиколен от подобни на кучета създания, твърде големи за да са койоти. Той се огледа бързо за някакво оръжие.

Близо до водата се търкаляха пръчки. Някоя от тях би могла да му послужи. Той запълзя натам. При завоя реката беше изхвърлила много клони на брега. Потърси сред тях някой, който да е дълъг около метър, с удебеление в единия край. Накрая намери един, който му се стори подходящ, когато го развъртя над главата си, а при удар в земята не се строши.

След това запълзя към трупа и завика. Вдигна един камък и го хвърли в тази посока. Извика отново, хвърли още един камък. Някои от гарваните литнаха и закръжаха наоколо. Други отлетяха и след известно време се върнаха. Три вълка застанаха неподвижно и го гледаха няколко секунди, след което продължиха да се хранят. Пръстите му се сключиха около друг камък. Вдигна го и го хвърли. Камъкът падна малко встрани и никой не му обърна внимание.

Хю почувства как в него се надига ярост… Той, ловецът, е принуден да се бори за някаква мърша, и при това мършоядите не му обръщат внимание. Яростта го обля като гореща вълна, накара космите му да настръхнат. Крайниците му сякаш набъбнаха.

Той изрева, после още веднъж. Запълзя напред бавно, тежко, тромаво като мечка. Когато се приближи, развъртя тоягата пред себе си и птиците отлетяха с шумни протести. Вълците останаха. Гледаха го, без да издават звук. Нямаше значение какво правят. Ако го нападнат, ще се отбранява, доколкото може. Ако самият той бъде убит и изяден, нека бъде така. Изрева отново.

Вълците отстъпиха назад и се отдръпнаха от трупа. Хю продължи да реве и хвърли камъни след тях. Чу как един от тях изквича, докато се оттегляха към храсталака край реката.

Нахвърли се на кървавия труп, остави тоягата настрана и пъхна ръката си в разкъсаната плът. Месото беше хлъзгаво, разтягаше се и се изплъзваше. Всеки път, когато пръстите му докопваха някаква мръвка и той започваше да я дърпа, тя се измъкваше. Отново наруга Джейми за това, че му е откраднал ножа. Накрая изрева и заби зъби в плътта. Хапеше, дърпаше, разкъсваше. Когато преглъщаше, подмяташе главата си встрани и гледаше сенките. После пак. Смучеше, лочеше, захапваше, разкъсваше. Всичките му сънища за месо се завъртяха в лудешки танц в такт с ударите на сърцето и на кръвта, която течеше в жилите му. Захапа една мръвка със страничните си зъби и завъртя глава настрани, за да я откъсне. Глътна я наведнъж, без да я дъвче и потърси друга.

Смрачаваше се. Докато се хранеше, забеляза как от храсталака излизат тъмни сенки и бавно и колебливо тръгват към него. Той изрева и видя как това ги накара да спрат. Веднага се наведе и откъсна друга хапка от топлата плът. Този път дъвчеше бавно. Когато отново вдигна глава, те отново бяха започнали да се приближават. Прокрадваха се, движеха лапите си с някаква тиха нерешителност, свели ниско глави. Очите им сякаш горяха в сгъстяващия се мрак и той изведнъж почувства, че нощта им принадлежи, че тоягата му вече няма да му помогне срещу новата им смелост. Той изръмжа по-тихо, отдръпна се и запълзя към близкия склон. Още не беше го достигнал, когато те се нахвърлиха на трупа и започнаха да ядат.

С изцапана с червено брада, с изцапани с кръв ръце, той ги гледа известно време от височината как се бутат и ръмжат. От време на време самият той изхъркваше и изръмжаваше, щом си спомнеше за вкуса на плътта, от която беше прогонен. Облиза устните си и ги засмука. Стомахът му се присвиваше и куркаше от непознатото съдържание. Топлина обля лицето му. Внезапно, докато наблюдаваше, усети голяма слабост в крайниците. Ту потреперваше, ту се обливаше в пот. Умът му беше замъглен, фигурите долу му изглеждаха ту много далечни, ту близки, а след това размазани и неясни като насън. Той се опъна на каменистата повърхност и отпусна глава върху ръцете си. Вятърът беше хладен, но не му беше студено. Долу вълците ръмжаха и лаеха. В съня си той също беше там, един от тях, пробиваше си път към месото, разкъсваше я с изпълнена със слюнка уста.