Пустош

XIV Глас

Сънува, че лежи с натрошени кости до гроба си, а приятелите му се отдалечават с конете си на запад. Беше ги чул как си говорят, как се канят да тръгнат, но не беше в състояние да отговори. Сега чуваше копитата на отдалечаващите се коне. Усещаше ги през земята, долавяше гласовете им, докато си говорят.

Видя светлина. Заслуша се в думите, които постепенно се изгубиха в далечината. Над него грееше уморена луна. Той я погледна със замъглен поглед. Зората беше процедила светла ивица през пластовете мъгла. Нямаше вятър, който да ги разпръсне. Ударите от копита като че ли отново се усилиха. Той си спомни вкуса на кръв, дъха на мечката. И пълзенето…

Събуди се окончателно. Звукът от копита се оказа истински. Обърна се и погледна надолу. През мъглата видя трима индиански ездачи, които яздеха по следата на стадото бизони. Хю понечи да извика към тях — можеше да са сиукси. Но можеше да са и рий, а той не беше изминал целия този път, за да се остави в ръцете на враговете си. Лежеше неподвижен и гледаше как изчезват в мъглата на запад.

А може би след тях по пътя на бизоните идваше цялото племе. Ще почака известно време и ще види какво ще последва. Ако са голяма група и преминават бавно, ще може да различи дали са врагове, или приятели. И тогава… Ако са сиукси, щеше да бъде нахранен, щяха да се погрижат за него, раните му щяха да бъдат излекувани. Щеше да им разказва истории край огъня, да се отплати с истории от неговите странствания. След това отново щеше да ходи, ще се заеме отново със своя лов.

Почака, докато мъглата се позлати. Слушаше, гледаше. Слънцето бавно изплува от изток в продължение на около час. Неочаквано от потока се вдигна ято черни птици, грачеха и пляскаха с криле. Придвижиха се на запад и се настаниха в група дървета. След това чу кучешки лай и цвилене на коне. Иззад високите храсти се появи група воини и отминаха на запад покрай подножието на хълма, на който лежеше Хю.

Той гледаше. Ударите на сърцето отекваха в главата му. Яхнал петнист жребец, водачът им беше по-възрастен, лицето му беше грубо и набраздено, косата — прошарена с бели кичури. Хю го позна: това беше Лосовия език, военният вожд на рий. Зад него се стичаха все повече и повече от хората му, минаха покрай хълма и се отправиха на запад.

Хю видя стари мъже и жени, болни, както и здрави. Това, изглежда, не беше просто лов — около четиридесет семейства следваха Лосовия език, понесли цялата си покъщнина, а не само нещата, които носят със себе си на лов. Вероятно сиуксите най-после са успели да ги изтласкат от източните им територии. Сега те се оттегляха. Понита влачеха травои12, натоварени с кожи, посуда, барабани, кошове с храна, някои метални приспособления. Върху камарите покъщнина седяха малки деца. Онези, които бяха твърде болни, за да ходят или да яздят, бяха привързани към отделни носилки. Бавачки носеха бебета на гръб. Всички изглеждаха измъчени. Хю почти можеше да долови мириса на горящите им царевични полета. Те щяха да следват стадото, да се хранят от него и да продължат към земите на роднините си поуни край река Плата.

Хю подсмръкна. „Рий“ беше съкратено наименование на „арикара“ На няколко пъти бяха нападали мирни пътници, което доведе до Ливънуъртската кампания, в която сиуксите се бяха съюзили с белите, защото самите те също се бяха сблъсквали с безсмисленото насилие на тези хора. Поуните, братовчеди на рий, бяха по-толерантни, по-малко склонни към битки или засади без явна причина. Тъй като самият той беше поуни, Хю говореше свободно езика им, както и диалекта на рий, макар да не беше сигурен, че рий ще признаят кръвната му връзка с тях.

Не че поуните бяха точно дружелюбни…

Докато племето преминаваше, мислите му се върнаха назад през годините. Къде започна всичко това? След долината Пенсилвания, където беше роден, какво го беше докарало дотук? Късмет, предположи той. Късмет и човешката подлост — подлостта на един бял, французин, негодник както всички останали негодници, които беше срещал из прерията — бели и индианци. Никоя раса, нация или племе нямаше монопол над това да бъдеш негодник. То просто беше част от това да бъдеш човек. Спомни си морето.

След онази война през 1812 г. беше отишъл да работи на търговски кораби из Карибско море. Никога не беше изпитвал истинско желание да види планините или да се скита по равнините. Беше открил тропическите пристанища, беше изпил своя дял ром, беше оцелял в опустошителни бури в повредени съдове. Наслаждаваше се на морето и на неговите миризми и настроения, харесваше ярките птици и цветя и момичетата по пристанищата, харесваше вкуса на обилните им ястия, виното им. И все още щеше да е там, ако един следобед в залива не се беше случило онова.

Когато забелязаха лъскавия съд с много платна, никой не се разтревожи, докато не показа истинската си същност и не нададе предупредителен изстрел.

Капитанът се опита да избяга, но това беше грешка. Пиратският кораб бързо ги изпревари. Опита се да се сражава, но това също беше грешка. Отстъпваше по маневреност, по огнева мощ, по численост. Всъщност, мислеше си Хю, не можеше да направи нищо. Да се предаде още при първия предупредителен изстрел също щеше да е грешка. Хю щеше да научи всичко това по-късно, от първа ръка, макар че то беше просто потвърждение на слуховете, които беше слушал от години. Капитанът не би могъл да ги спаси от Жан Лафит, който нямаше намерение да оставя свидетели за деянията си в този ден.

Хю видя капитана и другите офицери посечени. С екипажа бяха постъпили по същия начин. Това го отказа от всякакви опити за отстъпление и той реши да продаде живота си колкото може по-скъпо. Опрели гърбове с моряка Том Дикенс, с къса крива сабя в едната ръка и желязна пръчка в другата, той убиваше всеки, който се приближи, изкормваше ги, нанасяше смъртни удари, посичаше лица и крайници. Палубата около него стана хлъзгава от кръв, самият той имаше кървящи рани. След известно време атаката стихна, изглежда пиратите се отдръпваха, нямаха желание да втурнат и да се приближат до него. Накрая той забеляза един висок човек, който стоеше и наблюдаваше клането.

Високият заговори.

— Оставете ги! — заповяда той. — Аз ще говоря с тях.

Хю долови френския акцент и разбра, че това е капитанът, за когото беше слушал да се разказва.

— Вие двамата — каза капитанът веднага, щом атаката спря. — Искате ли да живеете?

— Глупав въпрос — отвърна Хю. — Щяхме ли да се бием, ако не беше така?

Французинът се усмихна.

— Мога да накарам хората си да ви изтощят, а мога и да наредя да донесат огнестрелно оръжие и да ви гръмнат отдалече. Или можете да се присъедините към моя екипаж и да запазите живота си. Отново имам нужда от хора, отчасти и заради вас. Във ваше лице бих имал двама отлични бойци.

— Предпочитам да живея — каза Том.

— Добре — каза Хю. — Аз съм съгласен.

— Тогава хвърлете оръжията си — после може да си ги вземете — и помогнете за прехвърлянето на товара на моя кораб. Ако имате някакви лични вещи, добре е да вземете и тях. Ще потопим това корито веднага, щом свършим.

— Да, сър — каза Хю, отпусна сабята и втъкна металната пръчка в колана си.

Главната квартира на Жан Лафит беше на остров Галвстън. Там Хю и Том получиха жилища. Без да завързва приятелство, Хю се запозна с целия пиратски екипаж. Първоначално новаците бяха приети с известна неприязън, но споменът за тяхното държане на палубата на обречения кораб възпираше другите да преминат към действия. Осмелиха се само двама — тежковъоръжени широкоплещести типове с груби лица на побойници. Якият Хю надви своя противник. Удари го силно няколко пъти, докато оня изпадна в безсъзнание. Том се би с другия и го повали, макар собственият му нос да беше счупен. След това двамата повече не се сблъскваха с насилие от страна на екипажа и вече можеха да си говорят с всекиго. Нямаше истинско другарство. Хората не бяха особено любезни, освен когато бяха пияни, а и тогава то беше под формата на песни, черен хумор, мръсни истории и вицове. Хю не си позволяваше да се напие с тях, защото имаха навика да си палят брадите или да си смъкват един на друг панталоните и да намазват задника с катран.

Хю и Том плаваха с Лафит. Имаше кървави сражения с екипажи на търговски кораби. Стана очевидно, че стратегията на Лафит е да не оставя очевидци, които биха могли да свидетелстват срещу него. Хю се биеше, когато вземаха кораб на абордаж. Биеше се, за да се защитава, но изпитваше някаква малка гордост от факта, че не екзекутира пленници. Това се промени един пролетен ден, когато нападнаха британски кораб.

През деня плениха трима здравеняци. Лафит ги погледна — висок, елегантно облечен, с една ръка на хълбока, вгледа се в очите на всеки от тях, докато пленникът сведе поглед. Тогава заговори, също както и преди.

— Джентълмени, в момента изпитвам известен недостиг от хора. Характерът на работата ни е такъв, че често се налага да правим нови попълнения. Затова аз имам едно предложение към вас. Присъединете се към екипажа ми. Ще имате подслон, достатъчно храна и пиене, както и дял от плячката. От време на време ще има престой на брега на сигурни пристанища, където можете да я употребите. Това е опасен, но възвишен живот. Помислете добре, мислете бързо и ми отговорете.

Двама от тях се съгласиха веднага.

— Ами ако отговорът ми е не? — попита третият.

Лафит поглади брадата си.

— Считайте, че е въпрос на живот и смърт, сър — отвърна той. — Вие сам вземате решение.

— Цял живот съм вършил това, което трябва, и съм се старал да бъда честен — отговори морякът, — макар че, Бог ми е свидетел, имал съм пропуски. Изхвърлете ме зад борда или ме оставете на някой остров, ако желаете. Предпочитам това, отколкото да се присъединя към екипажа ви.

Лафит вдигна очи и срещна погледа на Хю.

— Довърши го.

Хю отвърна поглед.

Лафит се загледа по-настоятелно.

— Хайде! — добави той.

Хю погледна назад и отново срещна тъмния поглед на капитана.

— Не, сър.

— Отказваш да изпълниш моя заповед?

— Няма да убия беззащитен човек — отговори Хю.

Лафит извади пистолет от колана си и гръмна. Човекът се свлече. Главата му се обагри в червено.

— Изхвърли го зад борда — извика Лафит на друг от екипажа, който веднага изпълни заповедта.

— Не съм доволен от тебе, Хю — Лафит прибра пистолета и се отдалечи.

Хю отиде да помага за прехвърлянето на товара.

По-късно, когато се завърнаха в базата си, Том му каза:

— Говори се, че капитанът не бил доволен от тебе.

— Не се и съмнявам — отвърна Хю. — Отказах да убия един човек, който той ми нареди да убия.

— Чух, че такива неща са ставали и преди ние да дойдем.

— О?

— Старият Жан много държи на дисциплината. Казват, че онези, които са отказали да изпълнят заповед, дадена пряко от него, след това не са живели дълго.

— Какво прави с тях?

— Понякога устройвал нещо като съд и прави от тях назидателен пример. В други случаи давал на неколцина свои доверени хора да разберат, че онези трябва да умрат. Винаги някой се нагърбва с това и ги наръгва с нож докато спят или по друго удобно време, когато не са нащрек.

— Значи си чул, че обикновено се отървават от тях доста скоро, след като се случи такова нещо?

— Така казват.

— Благодаря, Том. Може би сега не е хубаво да говориш твърде много с мен.

— Какво смяташ да правиш?

— От известно време обмислям да се махна. Сега моментът е подходящ да приключа с тази работа.

— Не можеш да откраднеш лодка, Хю. Твърде зорко ги охраняват.

Хю поклати глава.

— Мисля да изчакам да се стъмни и да доплувам до брега.

— Разстоянието е доста голямо.

— Аз съм доста добър плувец.

— Понякога има акули.

— Е, това е само вероятно, но ако остана ми е сигурно.

— Какво ще правиш, когато се добереш до брега?

— Ще вървя до Ню Орлианс.

— Идвам с теб. И на мене не ми харесва особено тук. Рано или късно ще накара и мене да направя нещо такова и ще се случи същото.

— Тогава си направи малък вързоп с нещата, на които държиш. Ще ти се обадя, когато тръгна.

Хю почака другите да започнат вечерния си запой, след което кимна на Том.

— Ще се разходя.

Срещнаха се на северния бряг на острова, осветен от нащърбената луна и множеството звезди. На тяхната светлина танцуваха малки вълни. Хю и Том се вгледаха във водата.

— Изглежда ни чака дълго бъхтене — каза Том, — но аз съм готов. Кога смяташ, че ще открият отсъствието ни?

— На сутринта, ако сме късметлии. Или по-рано, ако точно тази нощ някой ме потърси, за да ме довърши. Но дори в този случай не могат да направят нищо до сутринта, а дотогава ние или ще сме се удавили, или ще сме далече.

Том кимна.

— Готов съм. Когато кажеш.

— Хайде тогава.

Те се съблякоха, направиха дрехите си на вързоп около личните си вещи, привързаха вързопите за гърбовете си и влязоха във водата. Беше по-студена от нощния въздух, но ударите им бяха силни и след известно време усилията им прогониха студа. Плуваха към сушата, а Хю си мислеше за пиратстването през изминалия месец. Още преди това искаше да се махне, но опасността го беше възпирала. Сега му се искаше да се е махнал по-рано. Да краде, да убива, да се напива всеки ден и да бъде като затворник през по-голямата част от времето — това го накара да се замисли за подлостта на света. Имаше я прекалено много, накъдето и да се обърне. Искаше да бъде сам, на някое голямо място, далече от своите себеподобни, свободен. Чудеше се дали човекът, когото отказа да убие, има семейство. Не беше сигурен дали самият той би искал да има. Може би това беше друг начин да бъдеш затворник.

Докато се движеше във водата, загуби чувството си за време. Обграждаше го монотонността на вълните, равномерното пляскане на Том до него и нощната тъмнина. Двата бряга бяха като сън, плуването беше всичко. Трябваше да продължава.

В един момент си спомни за брега. Сега водите на галвстънския залив сякаш бяха сън, а земята, към която се стремяха, беше реалност. Спомняше си своя смях, спомняше си как чуваше смеха на Том. След това се отпуснаха на повърхността. Дишаха тежко. Усещаха изтръпването по кожата от спрялото движение. Не след дълго заспаха.

Лежеше неподвижен като камък и гледаше преминаването на края на процесията, през мъгла и облак прах — сакатите и възрастните ходеха с тояги, подпираха се на помощници, много жени с деца и вързопи с вещи. Те сами се грижеха за себе си, забеляза той, и почти изпита съчувствие заради бягството им от сиуксите, макар до този преход да ги е докарал собственият им инат. Той и Том бяха заловени от рий при прехода им през Тексас, но успяха да избягат. След това бяха много внимателни, заради начина, по който се отнасяха с тях. Но цялата бдителност на света не беше достатъчна за двама души. Скоро отново бяха забелязани от конен отряд.

Опитаха се да се скрият в един шубрак, но воините разбраха, че са там и бързо ги подгониха. Хю приложи няколкото думи на езика на рий, които беше научил по време на краткия им плен, и индианците ги разбраха, както и вдигнатите празни ръце и жестовете му. Все пак им дадоха да разберат, че Хю и Том са пленници, като им взеха ножовете и ги поведоха към лагера си.

Вързаха ги и ги охраняваха през нощта. Даваха им вода за пиене, но не ги хранеха, въпреки че им позволяваха да ядат от собствените си оскъдни провизии от плодове и корени, които бяха събрали след първото бягство. На следващия ден не ги обезпокоиха, останаха затворени. Следващата нощ също прекараха под стража. И двете вечери от една палатка наблизо се чуваше оживено обсъждане.

Денят преваляше. По залез бяха доведени на събрание на цялото племе. Те седнаха там. От двете страни горяха огньове и те доловиха миризмата на печено бизонско, еленско и птици. Опитаха от всяко ястие. Домакините им настояваха да ядат от всичко, да се натъпчат здраво.

Заразиха се от чувството за хумор на индианците и започнаха да се отпускат и да се опитват самите те да се шегуват. Накрая, сити и малко сънливи, започнаха да се приготвят за края на пиршеството, за оттегляне за пренощуване. Тогава изневиделица бяха хванати изотзад от няколко воини и ръцете и краката им бяха вързани с ивици сурова кожа.

— Хей! — извика Хю, след което добави думата „приятел“, която беше научил.

Никой не му отговори. Вместо това занесоха Том до един побит дървен стълб и го завързаха за него. Жените разрязаха дрехите му, оставиха го гол и натрупаха съчки под краката му.

— Оставете момчето! — викаше Хю. — Приятел! Приятел!

Не му обърнаха внимание. Жените се заеха да изрязват ивици кожа от Том.

— Спрете! Спрете, за Бога! — крещеше Хю. Гласът му се губеше между крясъците на Том.

Жените продължиха работата си без да бързат. Смъкваха кожата парче по парче, от време на време го бодваха с остриетата. Хю забеляза втория стълб, побит малко по-назад от първия. Затвори очи, за да не гледа. Заскърца със зъби и се опита да не слуша виковете на Том. Това не помогна. В известен смисъл да не гледа беше по-лошо, защото въображението му подсилваше картината.

Мъчението продължи дълго, докато накрая Том започна да ги умолява да го убият. По-късно запалиха огън под краката му и хвърлиха в него още съчки. Хю беше крещял без никаква полза и вече беше изразходвал сълзите си. Сега само гледаше как приятелят му се гърчи в пламъците. Опитваше се да не гледа, но очите сами се връщаха към тази гледка. Скоро щеше да свърши. След това, разбира се, идваше неговият ред.

Спомни си за една малка кутийка цинобър, която беше донесъл със себе си от остров Галвстън. Тя имаше известна търговска стойност и той се беше надявал да я продаде, когато достигне някое цивилизовано място. Не искаше тя да изгори, да отиде на вятъра. От него ставаше чудесна боя за тяло, нещо, което индианците, изглежда, биха оценили. Да върви по дяволите, реши той. Може би тук това би му свършило и по-добра работа.

Той я напипа с вързани ръце в колана, където я носеше. Разхлаби възела с мъка. Когато се развърза, хвана я и се надигна.

Хвърли вързопа на вожда и извика:

— Ето ти един подарък! Не искам да изгори на вятъра.

Вождът погледна пакета, протегна ръка и го вдигна. Извади тенекиената кутийка и я огледа внимателно, докато не откри как се отваря. Когато махна капака, очите му се разшириха. Докосна внимателно веществото с пръст, огледа пръста си и нарисува с него линия по ръката си.

Двама воини вече бяха тръгнали към Хю, но вождът вдигна ръка и каза нещо, което Хю не разбра. Воините спряха.

Вождът пристъпи напред и каза нещо на Хю, но Хю поклати глава и каза:

— Това е подарък. Дар. Не разбирам какво ми говориш.

Вождът продължи да говори. Накрая извика нещо през рамо. Един воин тръгна към Хю и извади ножа си. Хю скръцна със зъби, когато ножът се плъзна по корема му, но индианецът само преряза въжетата.

Воинът му помогна да се изправи. Вождът също се приближи и му помогна. Поведоха го обратно към типито, където Хю веднага потъна в кожите за спане. Вождът каза още нещо, усмихна се и си отиде. Мъжът, който го беше освободил, остана да пази отвън.

Хю не мислеше, че ще може да заспи тази нощ, но все пак заспа. Събитията от вечерта се върнаха в сънищата му. На сутринта си спомняше как на няколко пъти се беше будил от собствения си глас, който викаше Том. След това една жена му донесе закуска и той беше изненадан от апетита си. Изяде всичко, а когато му донесоха още храна, изяде и нея.

Денят се точеше, а той чакаше. Около пладне му донесоха още храна. При него не идваше никой друг, освен жената, която му носеше храната. Не направи опит да се измъкне. Седеше и си мислеше за Том, за Лафит, за Карибско море, за корабите, плаващи в яркия ден, за лятото на Пенсилвания.

По-късно дойдоха за него и го отведоха пак на мястото на пиршеството от предната нощ. Той се огледа бързо, но не видя побити стълбове. Пристъпи напред и понечи да седне на мястото, където беше седял преди, но придружителят му го спря и го поведе нататък. Беше определено да седне до вожда.

Това пиршество се различаваше от предишното по това, че първо вождът държа реч, а след това изпълни някакъв ритуал, като няколко пъти постави ръцете си на раменете и върху главата на Хю, удари го леко със сноп клонки, завърза косата му с кърпа, обшита с мъниста и накрая метна една малка кожа през раменете му. Пиршеството премина с весело настроение. Другите от племето идваха, прегръщаха Хю или полагаха ръце върху него. Постепенно разбра, че вождът го е осиновил, че е станал член на племето, че сега е поуни.

През следващите месеци научи езика им, обичаите, разбра, че има дарба на следотърсач, стана отличен стрелец с лък, взе си жена поуни, превърна се в един от добрите ловци на племето. Разбра също, че животът сред прерията му допада повече от живота по море, в тесните каюти. Прерията му даваше цялата тази свобода, която имаше и необятното и променящо се море, без ограниченията, които то налагаше. Не знаеше точно кога реши да прекара дните си в прерията. Това решение изникна у него бавно. Още преди да е изминала първата зима, вече знаеше, че е приключил с моряшкия живот.

Да, харесваше му. Но като мислеше за това сега, докато по-лошите роднини на поуните отминаваха на запад и оставяха златист облак прах след себе си, той отново видя този ужасен нрав, в онази нощ, когато жените на поуните бяха измъчвали Том. Вярно, те изпитваха неприязън към белите, но куршум в главата или бърз удар с нож също биха задоволили апетита им за смърт. Той не изпитваше никакви специални чувства към поуните, които все пак бяха добри с него по време на живота му сред тях. По-скоро, мислеше си той, те имаха някаква своя проклетия, защото и те бяха от същия вид, както и всички останали племена по земята.

Избърса прахта от очите си и облиза устни. Време е да запълзи надолу и да пие, да се погрижи да намери нещо за ядене. Спусна се бавно и се отправи към реката, където пи и изми лицето, ръцете и врата си. Земята около него беше прекалено утъпкана, за да се намерят в нея някакви корени или плодове, които стават за ядене. Запълзя към трупа, от който се беше хранил предишната вечер. Но трупът беше оглозган, костите — изпочупени и разпръснати наоколо или отнесени.

Отзад, по посока на хълма, където беше прекарал нощта, измежду дърветата Хю забеляза някакво движение. Легна на земята напълно неподвижен и погледна. Някакъв изостанал от племето рий.

Запълзя напред, между дърветата, през храсталака и пресече напряко един завой на пътеката, за да излезе пред тътрещата се фигура.

Една възрастна жена, облечена в бизонски кожи, се движеше внимателно напред, понесла малкия си вързоп с вещи. Той се облиза и се огледа назад и напред. Отзад не се виждаше никой, а племето отдавна се беше изгубило от погледа, беше далече напред. Със сигурност във вързопа й има някаква храна, а другите едва ли ще се сетят скоро за някого, когото не са си дали труда да изчакат. Кремък, стомана, нож… Дори в неговото състояние нямаше да е проблем да й ги отнеме. Виковете няма да могат да се чуят при шума, вдиган от предния отряд.

Гледаше движенията й. Тя се тътреше все по-близо. Той се замисли за живота й. Колко ли деца е родила? Колко от тях сега бяха живи? Само една стара жена… Гледаше я как отминава, остана неподвижен, докато тя изчезна от погледа зад група дървета.

„Глупак!“, промърмори той. Да я остави да си отмине. Майка на рий! Това не беше същото, както когато отказа да убие беззащитен моряк. Това беше враг. Той поклати глава. „Глупак!“, каза си тихо. Понякога се държеше като глупак.

Обърна се с ръмжене и отново се отправи към реката.

Следваше водата надолу по пътя, по който бяха дошли рий. Пътуването беше лесно, макар че прахта дразнеше носа му и той на няколко пъти спираше, за да измие лицето си. Боровинковите храсти покрай пътеката бяха обрани, както и ниските клони на плодните дървета, покрай които минаваше. Докато беше близо до реката, изкопа няколко корена, изми ги и залъга глада си.

Не след дълго цялата мъгла се разнесе и прахта се слегна. През следващия час той доста напредна. Слънцето разливаше топлина през жълтото и зеленото по клоните на дърветата. През този ден сякаш беше изпълнен с нови сили.

Изпълзя върху едно малко възвишение, спря се и подуши въздуха.

Пушек. Вятърът донесе до него едва доловим мирис на пушек. Някой палеше огън, или това бяха остатъци? А може би някой лагерува наблизо?

Вятърът смени посоката си и мирисът изчезна. А всъщност имало ли го е изобщо?

Отново запълзя напред, като от време на време душеше въздуха. Засега нищо. И все пак…

След няколко минути мирисът се появи отново. Все още беше съвсем слаб, поривите на вятъра отново го скриха. Но той вече бе сигурен. Беше подушил миризма на пушек от горящо дърво. Невъзможно беше да се определи посоката, затова отново тръгна по пътеката.

След още сто фута му стана ясно. Изглежда, пътеката водеше точно в тази посока. Отново се замисли какво би могло да означава това. Помощ? Или враг?

Излезе от пътеката и продължи, вече по-трудно, сред дървета, храсти и скали, които му се изпречваха на пътя. Разумно беше да огледа евентуалните лагеруващи, преди самият той да бъде забелязан.

Миризмата на огън стана по-силна. Той забави темпото, щом разбра, че е вече наблизо. Накрая спря и остана известно време неподвижен, ослушваше се за гласове. Не чу нищо, макар да му се стори, че долавя ръмжене на кучета. Накрая запълзя отново, бавно, без да издава звук.

След малко се приближи до едно открито място. Разтвори леко клонките на един храст и надникна между тях. Очевидно мястото скоро беше използвано за лагер. Не се виждаха хора, наоколо се мотаеха само няколко кучета, виеха и ровеха.

Той огледа земята, където голям брой хора бяха прекарали нощта. Явно това е бил последният лагер на рий. Тръгнали са оттук и са минали покрай леговището му. Огледа го по-продължително, докато установи със задоволство, че мястото е напълно изоставено.

Тогава се придвижи напред — навлезе в откритото място. Все нещо ще е забравено или изоставено от бягащото племе. Огньовете обикновено се загасяха, но щом сиуксите бяха по петите им, те се движеха бързо. Струваше си да поогледа внимателно. Извика на кучетата на езика на поуни и те се отдръпнаха.

Отправи се към един огън, който още пушеше, след това спря и се загледа в него. От колко време не беше виждал огън, белег за човешко присъствие? Колко време беше минало, откакто не можеше да си запали огън сам? Мислеше си за многото огньове, които беше палил преди — на биваци, в огнища, и внезапно почувства, че наистина е изминал голямо разстояние, че се е завърнал към нещо. Засмя се, когато разбра, че се е проснал по очи пред него. Животът му беше пустош, но все пак много неща го отличаваха от животните. Никоя мечка не може да се почувства така, както се почувства той, когато се завърна до този знак за предишно съществуване. Той погали земята около огнището и продължи напред.

Опитното му око забелязваше всички знаци по лагера — местата, където са яли, местата, където са спали, утъпканите следи към водата и отходните места. Дори да не ги беше видял, можеше да оцени броя им, можеше да различи следите на старците и децата от следите на другите. Кучетата го изучаваха с поглед, но изглежда се страхуваха да се приближат до това нещо с човешка миризма, нисък ръст и движения на животно.

Разрови с пръчка пепелта от огньовете, където трябваше да са заровени отпадъците им. Всичко беше вече изстинало и макар че част от отпадъците — парчета плат, кожа, дърво — не бяха напълно изгорели, изглежда, нямаше нищо по-ценно. Но в петото огнище…

Докато ръчкаше меката сива купчина в центъра на кръга от камъни, той почти пропусна лекото проблясване. Но дори когато го осъзна, не спря, а веднага раздвижи пръчката отново, за да напипа с нея очертанията и да изчисти повърхността. Пред него в прахта лежеше тънко, износено продълговато парче заточена стомана с отчупен връх, полуобгорено.

Той пусна пръчката и го грабна. Стомана, полезна стомана…

Избърса го в крачола си и го огледа внимателно. Опита острието. Беше леко затъпено, но лесно можеше да се наточи. Можеше да увие около дръжката някакъв парцал от ризата си. След това, ако му попадне някакъв кремък, ще може да си запали огън, когато си поиска. Усмихна се.

Би могъл да си издялка патерица. Хълбокът и кракът му бяха малко по-добре. Ако има нещо, на което да се подпира, може би ще може да върви изправен.

Огледа камъните, подредени в кръг около изгорените огнища, и затърси сред тях някой, който би могъл да послужи за точене. Да. Ей там, вдясно…

Той взе камъка и започна да точи острието. Забеляза, че изпитва желание да свири с уста, докато прави това, но се въздържа.

По-късно, когато острието беше добре наточено, а нащърбеният му връх някак си притъпен, той се огледа наоколо сред дърветата, за да намери тояга, от която да си издялка патерица.

Прекара почти час в пълзене между дърветата, докато накрая откри подходящ клон. Привдигна се до него, като се хвана за стъблото, а след това сграбчи един по-нисък клон, стиснал ножа със зъби. След като откърши клона от дървото с кълцане, загуби още един час, за да го издялка, да налучка подходящата дължина с многобройни проби. Направи и удобна дръжка за ръката.

Постави я в скута си и я заразглежда. Нож и патерица в една и съща сутрин… Ако патерицата му е също толкова полезна, колкото и ножът, днешният ден наистина беше особено важен.

Постави ръка върху ствола на дървото, придърпа се нагоре, опъна левия крак и се изправи в целия си ръст, след което се подпря, като напъха патерицата под дясната си мишница. Все още подпрян на дървото с лявата ръка, той пренесе тежестта върху патерицата. Тя го издържа. Остави десния си крак да докосва леко земята.

Направи крачка с левия крак, пренесе тежестта, изнесе патерицата малко напред, отново се придвижи. Остави лявата ръка да падне от дървото. Още една крачка с левия крак. Придвижване. Премести патерицата. Придвижване.

Да бъде отново изправен, макар и с патерица, да не пълзи — да, този ден наистина беше изключителен. Той се усмихна. Отправи се към изоставения лагер. Кучетата го гледаха, но пазеха дистанция. Подвиха опашки, когато се обърна към тях. Помисли си да убие някое от тях за храна, но те се пазеха от него. Да, той наистина е човек, сигурно така са решили. И при това странен, необикновен.

Така. Сега. Ето. Време е да потърси парче кремък.

При огледа на мястото наоколо не се намери парче от този камък и той реши да продължи, като оглежда скалистите наноси по пътя си.

Прав. Не му беше необходимо много време, за да навлезе в ритъм с новата си походка. От време на време лягаше, за да си починат левият крак и дясното рамо. Трудно беше да прецени дали се движи по-бързо по този начин, или като пълзи. И все пак беше сигурен, че когато свикне, този начин на придвижване ще се окаже по-добър.

Вървя през целия следобед, докато жаждата го поведе надолу от пътеката сред дърветата край реката. И точно тук намери своя кремък. Искаше му се да запее от радост. Отправи се към водата. Когато сянката му падна върху водната повърхност, той видя как вътре се стрелнаха някакви форми. В плитчините плуваха риби.

След като се напи, издялка с острието си копие от една права пръчка. След това застана в такава поза, че сянката му да не пада върху избрания участък от водата, и зачака. Опитва се в продължение на два часа, докато успя да хване два шарана.

С няколко нишки от ръкава си и купчина съчки той запали огън с помощта на новите си придобивки. Подклаждаше го бавно. Когато се усили дотолкова, че да може да поеме по-големи клони, той почисти рибите върху един плосък камък и ги изми в реката. След това ги изпече на върбови пръчки, като се опитваше да си спомни откога не беше ял сготвена храна. Трябваше да се откаже, защото разбра, че откакто пълзи, е загубил представа за дните.

След като се нахрани, той се съблече и се изкъпа в реката. Спомни си за онова горчиво езерце в началото на пътуването му. Тук можеше да потопи главата си и да пие когато си поиска. Така, потопен във водата, докато се движеше плавно, той почувства, че отново идва на себе си.

Изпра парцаливите си дрехи и ги намъкна още мокри. Изкуши се да пропилее деня и да ги остави да изсъхнат върху някой храст, но изпитваше някакъв дискомфорт от това, че е толкова близо до рий. Съмняваше се, че някои от тях ще се върнат, за да видят дали не ги преследват, но това беше възможно, ако сиуксите наистина са ги преследвали известно време. И макар да изглеждаше невероятно, дори на такова дълго разстояние можеше да има изостанали. Някаква злополука може да е забавила някого, който сега бърза, за да настигне останалите. Затова той остана нащрек, докато се тътреше, винаги готов за миг да напусне пътеката при най-малък признак за човешко присъствие.

Следобедът преваляше, единствено песните на птиците и някои проплясвания откъм мързеливата река пригласяха на тихите тупвания на патерицата му. Няколко пожълтели листа се откъснаха и паднаха край него. Мишницата и рамото го боляха, но кракът му беше по-добре, дори когато го опипваше. Скалпът, челото и носът му също се чувстваха по-добре. Някои от белезите бяха изчезнали след като се изкъпа. Не можеше да си спомни кога бяха изчезнали болките в главата.

По пътя нямаше никакви плодове. Индианците бяха обрулили храстите и дърветата по пътя си. Хю реши, че обядът му пак ще е риба, ако успее да си хване. Накуцваше, разбрал за пръв път от дълго време, че се радва на деня.

Докато се мъкнеше, той се замисли за времето, което прекара сред поуните. Унесът, в който беше изпаднал преди малко, вдъхна нов живот на тези спомени. Спомни си как водачът им взе решение да пътува до Сейнт Луис, където щеше да се проведе събрание относно ловуването в големи мащаби. Беше решено, че ще е добре да се изпрати мирна делегация, за да може кожарската компания да разбере, че поуните са надеждни, приятелски настроени хора и на тях може да се разчита като водачи, вестоносци и работници в тяхното предприятие. Вероятно би било от полза за поуните да получат статут на предпочитано племе, когато се стигне до търговия, в частност с метални изделия, огнестрелно оръжие, амуниции, коне. Определено си струваше усилието.

Беше странно да влезе в града, да бъде отново сред своите — но бяха ли свои? Тогава разбра, че се е променил. Трябваше да прекара няколко дни в стаи и по многолюдни улици, за да го обземе чувството за ограниченост. Четенето на вестник със сутрешната чаша кафе беше удоволствие, което той съвсем бе забравил. Именно тогава видя обявата в „Мисури Рипъбликан“, която имаше отношение към пътуването на поуните и която го накара отново да се замисли за неща, хрумнали му през последните няколко дни. Дългогодишната компания Роки Маунтин Фър Къмпани търсеше хора, за да попълни ловджийския персонал на търговския си пункт на Форт Хенри. Майор Ендрю Хенри, на чието име беше наречен фортът, се нуждаеше от ловци, както и от трапери, особено хора, познаващи езика и живота на индианците. По-късно щеше да научи, че фортът, разположен близо до устието на река Йелоустоун, е загубил хора и коне при нападения на воини асинибойни и чернокраки.

Да, това звучеше като този тип предприятие, което би му допаднало и за което той без съмнение имаше нужната квалификация. Беше се уморил от живота сред поуните. Но всичкото това движение, новите земи, които щеше да открие… Довърши кафето си и се усмихна. Ще трябва да се яви на интервю и да разбере подробностите.

И така, той отиде, говори и получи предложение за работа. Преживяванията му изглежда направиха огромно впечатление на интервюиращите и той беше нает.

През останалите дни в Сейнт Луис Хю се срещна с хора, живели в дивата пустош — някои наети на работа за кожарската компания, други просто бяха преминавали, в двете посоки. Един от тях беше онзи странен човек, Джон Колтър, който всъщност беше пътувал до далечния океан с Луис и Кларк. Имаше някаква странна светлина в погледа му, което Хю в началото помисли за скрита лудост, но по-късно реши, че е… нещо друго — нещо като погледа на шаман, който дълго време е бил в състояние на транс. Колтър не разказваше историите със самохвалството на закоравяло дрънкало, а с една убеденост, която Хю намираше някак смущаваща. След техните разговори за пътешествия и приключения Хю си тръгваше изпълнен с вяра в абсолютната искреност на този човек, и щеше да му се чуди години след това…

… По-късно, когато настъпи вечерта, той хвана малко риба, изпече я и се нахрани. След това се изми, разтри крака, рамото и ръката си и се отдалечи на достатъчно разстояние от пътеката, за да си направи лагер. Заспа с чувство на задоволство.

На сутринта се нахрани с боровинки и пи вода от реката. Още няколко дни и ще свикне с това придвижване с патерица. Имаше някакъв ритъм, който той се опитваше да налучка. Вече знаеше, че изправен се придвижва по-бързо и с по-малко усилия.

Всяка крачка го отдалечаваше от рий и го приближаваше до територията на сиуксите. Тук ги наричаха дакота. Беше същото. Те ще му повярват. Момчетата на Хенри винаги се бяха разбирали със сиуксите. Колкото повече се приближаваше до река Шайен и се отдалечаваше от Мороу, толкова по-добре се чувстваше. Трудно беше да прецени колко дни път имаше до техните земи. Ако са няколко седмици, когато по дърветата има по-малко листа, щеше да има по-добър изглед на запад. Тогава вероятно би видял и Блек Хилс и би придобил по-добра представа къде се намира. Поне знаеше накъде върви. Беше изминал доста път към Форт Кайова и макар да му оставаше още много до там, той бе навлязъл в по-приветливи земи. И силата му започваше да се възвръща. Дългите разстояния, пропълзени инч по инч, вече започваха да придобиват разпокъсания характер на сън…

Опита се да мисли за проклетия човешки нрав — от Лафит и жените поуни до Джейми — но настроението му беше твърде добро. Затова той остави съзнанието си да се издига и спуска като закотвен кораб върху вълните. Денят отмина с парчета картини от Пенсилвания, Западна Индия и планините. Повечето от картините включваха дни като този.

Тази нощ спа дълбоко и не си спомняше сънища. Но на сутринта, когато се отправи към реката, за да се изкъпе и да потърси някакви плодове, откри поредица от обрулени боровинкови храсти, мечи следи и мечешки изпражнения наоколо. Това го разтревожи задълго. Същата нощ, след като беше вървял цял ден, той отново сънува мечката, която го смачкваше, дишаше в него с известно чувство за неотложност, сякаш се опитваше да го издърпа обратно към онова време, онова място, да извърши всичко отново, като този път не го остави да избяга. Събуди се разтреперан и облян в пот. Взираше се в сенките, душеше въздуха, но беше сам в нощта. По-късно отново заспа.

На следващия ден нямаше никакви следи от мечка. На няколко пъти валя дъжд и той беше принуден да се крие под дърветата. През деня напредваше бавно заради калта, която се беше образувала, и заради страха от падане. Не успя да хване риба и яде само корени.

На другия ден земята около него започна леко да се издига, теренът стана неравен и хълмист. Понякога се движеше между хълмове, а реката беше в дерето от лявата му страна. Той пресичаше ручеите и потоците, които се вливаха в нея, и ловеше риба, къпеше се и пиеше вода от тях. Доколкото си спомни, този терен представляваше вододела на река Шайен. Още около един ден и след това щеше да е лесно, спускане надолу към по-сигурно място.

… А болката в хълбока беше най-слаба от нападението на мечката досега. Дори в крака си започваше да чувства малко повече сила. Всеки път, когато по невнимание отпускаше тежестта върху него, усещаше остри болки, но това не бяха ужасните болки на счупването. Дори те бяха утихнали за тези няколко дни и той започна да се чуди дали кракът не е заздравял до такава степен, че да може да отпусне тежестта върху него за няколко крачки. Започна да експериментира предпазливо. Малко тежест… Не е зле. Още малко. Пак става. Така боли малко повече. Хайде сега отново.

На следващата сутрин, когато се отправи надолу по един склон, чу звук от коне. Веднага се хвърли към по-близката, дясна страна на пътеката и затърси къде да се скрие. Късно, може би твърде късно, каза си той докато бързаше. Звуците бяха заглушени от една голяма издадена скала, достигнаха го точно преди ездачите да завият. Той заби патерицата, оттласна се силно, без да обръща внимание на силната болка, когато десният крак удари земята твърде силно. Още веднъж опря патерицата напред.

Двама индианци на коне излязоха иззад завоя и от възклицанието на единия Хю разбра, че е бил забелязан. В следващия момент иззад завоя излязоха два товарни коня. Чуваха се звуци, като че ли се приближават и още. Хю спря и се обърна. Първият от тях посегна за пушката си.

Той се обърна към тях, вдигна лявата си ръка с обърната към тях длан. Дясната също, вдигна я дотолкова, доколкото можеше. Иззад завоя излязоха още двама ездачи. Те също водеха след себе си коне, натоварени с кошове и вързопи. И тези ездачи посегнаха за оръжията си.

Когато се приближиха, Хю се увери, че са сиукси, дори предположи, че кошовете са пълни с реколта от градините на прогонените рий.

Отново си помисли за човешката проклетия. Изчака, докато те приближиха и спряха, насочили пушките си срещу него.

— Хю Глас — каза той и добави на техния език — приятел.