Край огъня грабна едно одеяло от мека купешка вълна. Завъртя се и се втурна през папратта, докато двамата го гледаха зяпнали. Той пробяга няколко метра в бъркотията, хвърли се на земята и зарови глава в пръстта. Имаше гъста коса, калта и смолата бяха спасили скалпа му. Подсмихна се при представата за ефекта — влажни сини кичури по пиратско теме. Момчето и старецът щяха дълго да помнят тази гледка. Овлажни главата си в мократа кал, която беше като руно на пипане. Болезнената чувствителност на челото му го наведе на мисълта, че не е преценил добре — в лудостта на момента не беше усетил изгарянето. Сега опипваше леко челото си и потрепваше всеки път, когато докосваше подутината.
Прибави и това към сметката, измърмори и тръгна през гъстата растителност, като си мислеше: все пак ми прави чест, че съм жив.
Можеше да направи само едно нещо: да се измъкне от разлива на Форкс.
И само един начин за това: да се катери.
Познаваше местността като дланта си. Всички познати пътеки вървяха на югоизток. Извън блатото имаше едно място без дървета, обрасло с трева хълмче, където си беше правил бивак с Потс и бяха яли боброви опашки, сочни тлъсти боброви опашки, печени на огън. При тази мисъл устата му се напълни със слюнка. По-назад, нагоре по хълма бяха пещерите, които кроу наричаха Синьото мънисто и които той и Потс бяха нарекли Каменоломната. В тези пещери индианците издълбаваха необикновените си каменни лули от тъмносините камъни, които се намираха там.
Тези мисли минаваха през главата на Колтър, докато стигна до могила, огряна от звездна светлина. Дробовете му изгаряха от дългото тичане по нагорнището. Зад него се чуваха гласовете на преследвачите му. Между величествените стволове на боровете се виждаха осветени от факлите бягащи фигури, които го преследваха.
Беше понесъл навитото одеяло около врата си. Сега го свали, изряза две дупки, провря ръцете си през тях и го наметна. Студеният въздух хапеше, въпреки че тялото му беше изпотено. За пръв път, откакто вождът му беше дал знак и той беше побягнал, за да спаси живота си, сърцето на Колтър неистово пожела всичко това да свърши: да лежи неподвижен, да не мърда. Болката в прасците беше непоносима. Сухожилията го боляха, сякаш бяха одрана плът. Раните от изгаряне, контузиите и натъртванията си казваха думата, а трънчетата от кактус, които не беше успял да извади, пулсираха и напомняха за окаяното му състояние. Усещаше болки по цялото тяло. Събудена от претоварването, старата рана на крака го болеше и той накуцваше в унес.
Още веднъж си зададе въпроса: какви са ми шансовете?
Но ако сега се предаде, знаеше какво ще направят. Първо, ще устроят пиршество в негова чест, ще му окажат почести, както подобава, след това ще го завържат на дърво с обелена кора, ще разпорят корема и ще развият червата му, после с танци ще ги омотаят около него — блестяща кървава паяжина; след това ще сготвят парче от собствения му бут и ще му го поднесат върху гореща дъска. Беше чувал ужасяващи истории. Някои бяха измислени, но други — истина. Веднъж беше наблюдавал как разчленяват човек. Отрязаха му крайниците един по един, докато той стана просто един привързан към дървото торс, все още жив. Устата му бълваше кръв. Човекът не спря да крещи, дори когато отрязаха главата му. Главата още крещеше, сякаш не знаеше, че е вече мъртва. Крещеше и потъваше в кърваво забвение.
Не, ако ще се мре, поне да не е чрез отстъпление. Той се втурна, удряше ръце в изпречилите се на пътя му фиданки. Теренът беше стръмен — тези, които го преследваха, трябваше да се катерят.
Скоро широколистните дървета оредяха. Вместо тях вече се срещаха борове, поникнали в подножието на широко възвишение. Плътната зелена маса остана назад, а напред се простираше сиво-синя скала, обляна от трептящата светлина на звездите.
Колтър се отправи към скалите, високата каменна грамада, която кроу наричаха планината Сърце. Някъде на юг, отвъд гората, гъсталаците и прерията и отвъд мястото, където земята се превръща в мръсна разпенена вода, беше фортът… Той тичаше, почти пълзеше нагоре, не можеше да си спомни името…
… Форт Мануел Лиза, последният „цивилизован“ пост, от който беше тръгнал преди две години. Беше тръгнал, все още неопитен и нетърпелив, да опита късмета си в търговията с кожи. Да напълни кесията си, като краде кожата от гърба на бобъра и я продава на дебелите търговци в Сейнт Луис, които щяха да я препродадат в Англия, за да могат изисканите англичани да се разхождат по Ходинг Лейн по най-новата мода: шапка и яка от боброва кожа.
Той плю при тази мисъл. Алчност, чиста алчност го беше накарала да се захване с това. А сега щеше да види бая зор да се измъкне.
Залинелите борове бяха единственото, което го насочваше по пътя, ако това беше път — по-скоро разрушени сипеи и скалисти проходи, натрошени парчета от сипея, които се разпадаха при допир като китайски чипс. Бос, той преви гръб, захвана се здраво за стърчащите от земята корени и започна да си проправя път нагоре, като използваше краката си за опора. Катереше се по непроходими места. Накрая стигна до плътна каменна грамада, която се извисяваше пред него.
Няма да мисля за падане, измънка той.
Само за пълзене.
Отдолу, измежду дърветата, блясъкът на катранените факли раздираше мрака.
Те идат… Нищо ли не може да ги спре?
Камък в лицето извика към хората си да спрат да рият земята.
— Ще почиваме тук. Не продължавайте.
— Ще спечели време — каза задъхано Братът на ракуна. — Белите вежди ще се изкачи до Бобровата луна. Тя ще го вземе в ръцете си и ще ни се смее…
Неколцина от мъжете, уморени от преследването, мечтаещи да се сгушат в типитата си, се засмяха. Останалите изкривиха лица в гримаса и не казаха нищо.
— Да, там е Бобровата луна — съгласи се Камък в лицето — и може би тя покровителства Сийкеда. Но ето че идва някой, когото не е смятал да посрещне толкова скоро — Старецът Сняг. Той идва. Не усещате ли леките стъпки на мокасините му по дърветата?
През това време Дългата ръка беше докуцукал до мястото, където стояха, под свода от борови клони, по дългия склон на сипея.
Задъхваше се, дългите му бели коси се спускаха по раменете. На светлината на катранената факла самият той приличаше на Стареца Сняг. Воините забелязаха това.
— Отдъхни си, чичо — каза Камък в лицето, — почини си спокойно. Утре ще решим дали ще се катериш по-нататък, или ще останеш…
— Няма да продължа — изхриптя старецът. — Стигнах прекалено далече. Право казваш. Време е да си почина, време е Старецът Сняг да ни остави да почиваме — у дома, където ни е мястото. Усещам го как опъва своя дълъг, тих лък във въздуха. Скоро всички ще почувстваме стрелите му.
Те кимнаха: внезапното му, неочаквано приближаване се усещаше като осезаемо присъствие. Влажният, пронизващ студ обхвана мрачната група, хапеше пръстите им, уморени от безсмисленото преследване. Факлите бяха хвърлени на земята в кръг. Над тях бяха натрупани сухи дърва. И те се приближиха до пламъците на огъня под голото било на планината Сърце и почувстваха обтягането на студения лък от север.
За Джон Колтър светът се беше свил до едно-единствено парче скала, до това да го хване, до треперенето на ръката му, когато го сграбчи и се протегне за следващото. Не беше катерач, но вече бе го правил по тези каменни грамади откъм страната на Сънлит Бесин, пълзеше нагоре, хватка след хватка, животът му се беше вкопчил в дъха.
Под мигащите звезди на млечната светлина на забулената луна, за която знаеше, че предвещава ранен сняг, той можеше да вижда. Ниско долу гласовете се усилиха и отново се разнесе умопомрачителният мирис на месо. Той се отдръпна, доволен от одеялото, което го предпазваше от жестокия нощен студ.
Имаше шанс, само някакъв малък шанс снегът да се забави до зазоряване. Тогава, макар да знаеше, че не би било възможно да стигне до върха, можеше да намери някаква пролука, място, където би могъл да се подслони за известно време и да изчака да отмине бурята, когато дойде. Това беше нож с две остриета: ще създаде трудности и на преследвания, и на преследвачите. Но ако ускори ход и се изкачи по-високо, може би утринният скреж щеше да ги обърка — или при следобедната гонитба щяха окончателно да се откажат.
Както и да е, задачата беше пред него.
Скала.
Цели купища ерозирал камънак. Веднъж ръката му се беше протегнала твърде рязко и отчупи парче напукана скала. Друг път, когато се изтегляше нагоре с агонизиращо усилие, подплаши малък бял бухал, който беше кацнал над главата му. Докато пълзеше нагоре, той чу тихия уплашен плясък на криле. Веднъж нещо падна отгоре, като подскачаше и прелиташе във въздуха — напомни му, че скалата е жива и се движи в тъмното, докато сънува каменните си сънища.
След няколко часа бавно катерене той вклини коленете си в една цепнатина, обгърна с ръце някаква нищожна каменна изпъкналост и се отпусна в положение, в което можеше да си почине. След малко дишането му се успокои. Сърцето му заби в ушите. Останалата част от него, нещастна измъчена плът, висеше като сланина на стоманена кука.
Но Колтър постоянно си напомняше: още съм жив. И висеше, като дишаше дълбоко. Някъде отгоре се усещаха едва доловими капчици във въздуха. Дъжд? Не, може би поток, някакъв малък водопад, който изтичаше от високите части на планината. Устните му бяха сухи, напукани. Докато преглъщаше, адамовата му ябълка се надигаше в гърлото и задавяше накъсаното му дишане. Беше плувнал в пот и замръзнал до кости. И болен, знаеше, че е болен. Но нямаше какво друго да прави, освен да се катери.
Да се катери.
Този ужасен момент продължи дълго през мрачната студена нощ. Докато трескавата плът пълзеше бавно нагоре, по небето запрехвърчаха снежинките, предсказани от чернокраките. Най-напред само няколко се зареяха във въздуха. След това десетки, а сетне хиляди. Нощното небе се покри с облаци. Почти нищо не се виждаше. Колтър бе принуден да се притисне плътно до скалата, опрял буза в камъка.
И все пак точно това искаше той, на това се беше надявал. Те не биха могли да го преследват в буря, а тя се задаваше. Малко преди зазоряване пръстите на краката му бяха вкопчени в скалата. Ноктите му се впиваха в малките цепнатини между плоските грамади, които се изправяха в един свят в бяло, където нямаше граница между планината и нощта. Долу, ниско долу, го гледаха, а снежинките се въртяха и падаха, напомняха му за гравитацията. Белият свят го беше погълнал.
Скалата го хвърляше в унес. Прелъстително го караше да прави бързи, необмислени движения. Той стигна до края на своето катерене. Внезапно нямаше повече за какво да се хване. Всичко, което го прилепваше към скалата, изглежда, беше само лудото му сърце. Ноктите му бяха съвсем изпочупени и ръцете му отказваха да се хващат. Студът го пронизваше до костите и проникваше в душата му.
Изглежда, беше достигнал някакъв край, мястото, откъдето няма връщане назад. Нямаше никакъв ръб, където упоритите му, неотстъпчиви ръце да намерят опора. Снегът го заслепяваше, а скалата го нараняваше. Той увисна безмълвен — не знаеше на какво…
Може би просто собственият му натиск над себе си… Дали не се бе превърнал в камък… дали ледът не беше врязал кожата му в скалата? Изглежда, да. Сега не се движеше, нито се опитваше да се движи. Светът се въртеше в кръг с бръмченето на бяла нощна пеперуда, а той, заедно с него, се въртеше в пространството.
Дойде на себе си, като дращеше и се опитваше да се хване. Беше заспал. Плъзгаше се надолу. Като кал той се изхлузваше, смъкваше се надолу по каменната повърхност. Лек тласък надясно — черен ръб, пукнатина. Той се хвърли към нея. Откри я, дясната му ръка риеше бързо, свита в дебел юмрук, който се пъхна в пукнатината и здраво го прикова. След това, изглежда, цялото му тяло се изля като течност в пукнатината. Тя се отвори, когато той се сви и се напъха в нея.
Костите му омекнаха. Ръка, лакът, рамо, глава — постепенно се напъхаха в разширяващата се дупка. Той падна върху някаква издатина. Пролуката в скалата се беше превърнала в убежището, което търсеше. Планината Сърце го прие и приюти. Той беше твърде унесен, за да се усъмни в късмета си. Сви се на кълбо в откраднатото одеяло и заспа.
Зората дойде и от небето се изсипа още сняг. В късното утро спря да вали. С тракащи зъби Колтър се събуди от несигурния хлъзгав сън и се изправи пред дилемата си. Беше паднал през голяма пролука върху малка издатина, в чийто заден край имаше тъмен проход, комин. Той загреба шепа сняг и засмука жадно ръцете си, за да овлажни подутите си устни и език.
Снежната вода беше сладка, но беше трудно да я преглътне. Сякаш имаше натрошено стъкло в гърлото си. Когато се опита да пие, да накара мускулите си да работят, в очите му се появиха сълзи.
Той се измъкна към издатината, като поддържаше центъра на тежестта на тялото си зад себе си. Надолу изглеждаше както и нагоре: навсякъде бяло, пластове от замръзнал, навян от вятъра сняг, който обвиваше канарите.
Той се усмихна с безмълвно, болезнено задоволство. Не биха го преследвали в такъв снежен водовъртеж.
Благодаря ти, Господарю Скала, каза той, като се опитваше да се отърси от треската. Но не можеше да се отърве от нея. Значи, няма повече катерене. Въздъхна и погледна оголените си, натъртени и ожулени кокалчета.
Но дори в това разнебитено състояние можеше да види, че единственият смисъл е зад него. Да излезе навън или нагоре би означавало смърт. Стръмната скала блестеше от лед. Но зад него, изглежда, имаше някакъв отвор.
Той го изследва и наистина зави нагоре към вътрешността на планината Сърце. Значи, сърцето на Сърцето…
Затова ли я бяха нарекли така?
Колтър пълзеше на четири крака, драскаше с ръце в тъмния тунел, който вървеше по спирала все по-нагоре. Голите му крака стъпваха по всевъзможни дреболии, сухи съчки, което означаваше, че някъде горе трябваше да има излаз към върха. Всичко това е било довлечено тук от буря. След малко ъгълът стръмно се изостри, тунелът тръгна право нагоре, комин от просмукана от влага скала.
Като притискаше раменете си в скалата и подпираше краката си на отсрещната стена, той можеше малко по малко да се придвижва нагоре. Светлината от сивото небе се отразяваше от терасата, където беше спал. Блясъкът на снега го следваше нагоре, докато се изкачваше с помощта на раменете и петите си. Но колкото по-високо се изкачваше, толкова по-тъмно ставаше. Вече се срещаха два потока светлина: един ниско долу и един отгоре. Нагоре тунелът беше като цев на пушка, насочена срещу слънцето. Той се бе прицелил към него, притискаше гърба и раменете си и напредваше сантиметър по сантиметър с трудно движение, първо едното рамо, после другото, после единия внимателно опрян крак, след това другия.
Докато напредваше нагоре малко по малко, изпита старото познато чувство на страх. Колтър не обичаше високото. Странно, докато се изкачваше, пространството под него сякаш ставаше по-голямо. Едно е да пълзиш по стръмна скала, която усещаш непосредствено под лицето си, съвсем друго е да се наведеш и да погледнеш в бездънната паст на най-големия си страх. Отворът, слънчевата светлина, разливащото се бяло пространство, през което той смътно можеше да различи върховете на отрупани със сняг дървета, стотиците футове под него. Пулсът в корема му се процеждаше като нежелана пот в слабините му и стягаше кожата около тестисите. Много му се искаше да погледне нагоре, но краката му бяха винаги по-ниско. Когато ги издърпваше нагоре един по един, трябваше да поглежда надолу, за да вдигне тези влудяващи го крайници по-нагоре. Бавно единия, след това другия проклет крак. Звукът на тишината, бавното изкачване нагоре, снежинките, навявани надолу в комина, гъделът от потта в слабините му, опънатата кожа на тестисите му.
Започна като малки водни капчици върху главата му, неравномерно капене, след това неравномерен поток по стените, когато стигна върха на комина. Накрая бученето на топящия се сняг. Беше се подпрял и изтласкал от комина — на един лакът височина, и бялата ослепителна светлина връхлетя очите му. Потокът, който се лееше от горната част на купчина разхвърляни камъни, се разплискваше около него. Слънцето грееше, бурята беше отминала. Джон Колтър беше на върха на планината Сърце, оставаше му само едно последно препятствие.
Пи до насита от малкия басейн, образуван от топящ се сняг. Ледената вода причини болка в задната част на черепа му. Напрегнати спазми пробягаха по мускулите на корема му, отпуснати след катеренето. По лицевите му мускули преминаваха нервни тикове, а прасците трепереха болезнено. Слънцето го печеше, а светът, или това, което се виждаше от него от издатината, на която лежеше, представляваше бял блясък от черен лед.
Погледни бедния си слуга, Сърце, каза Колтър с подути устни. Съсипано тяло, смазан дух, това, което е останало от мене, не става дори за мърша. И все пак — ето ме тук, на върха на света!
Той говореше на планината нежно, както някой би говорил на любимия човек, след като е лежал в обятията му с часове.
Отново пи вода, като потопи лице в басейна, отвори очите си под водата, мигна. След това се опита да стане, отново се свлече по корем и остана проснат, напълно изтощен.
Разбирам, измънка той. Добре, Сърце. Нека бъде по твоему — ще трябва да продължа като твой слуга и да изпълзя от твоето благоволение.
И той започна да пълзи по хлъзгавата скала, не толкова човек, колкото нещо, което драска по повърхността. Пламналите му крайници се оплакваха, говореха му за купища болка. Но мозъкът му беше отпуснат, обезсилен от напрежението и не забелязваше това, което прави. Накрая волята му се налагаше, докато той се влачеше към крайната цел.
На върха на планината Сърце вятърът виеше и проникваше до костите му. Той придърпа одеялото, което се беше превърнало в дрипа. Сухият сняг валеше силно, танцуваше около главата му, дразнеше го. Снежната виелица изглеждаше като вълни от златна вода. Той погледна и през забулената светлина видя тъмна фигура, нещо прегърбено, потайно.
Твърде уморен, за да продължи, сграбчи шепа сняг, който вече не го изгаряше. Опита се да хвърли снежна топка по тъмната фигура. Тя дойде до него.
Дъх на риба. Зъби, подаващи се от черни венци. Подуши го от главата до петите, ухапа го леко, колебливо, за да провери състоянието му. Той не направи нищо, не почувства нищо. Нервните му сензори бяха изключени.
Джон Колтър беше почти в безсъзнание. Но последното нещо, което видя през цепките на затворените си от снега очи, беше лицето на росомаха, студения набръчкан нос, челюстите, гладните очи на животно, пъргави и жестоки.
През съзнанието на животното той го видя да повдига човека на раменете си. Козината му като перушина докосваше бузата му, когато увисна. И тогава то го пое като чудовището, което племената наричат Уандиго, и тръгна срещу вятъра. Единствената следа, която остави, беше само една капка кръв. Той видя себе си и вече не беше той. Беше просто това, което съществото носеше, торба кокали, една безжизненост, месо за зимното скривалище.
„Къде го носиш?“ попита той росомахата.
„Там, където са складирани кожите“, отговори росомахата през зъбите на вятъра. А…
Той знаеше мястото: скривалище, преди две години.
Значи росомахата щеше да го занесе там и да го складира с другите неща, за да бъде изяден, бавно, на малки зимни хапки.
Нека е така, той знаеше, че е мъртъв.
Но той я видя да се превръща в момчето, което го имаше някога, момчето от отряда на Стюарт, което можеше да си напише името и на чието рамо стоеше сойка и кълвеше… С момчето бяха двамата му братовчеди, братята Рей, всички на път, за да посрещнат Мериуедър Луис в Мейсвил, Кентъки… „Имаш чертите на г-н Даниел Буун“, възкликна Луис, развеселен, беше го харесал веднага и той беше нает ей така, още там, и назначен за трийсет и пет месеца и двайсет и шест дни служба за 179 долара и 33 1/3 цента, което отиде за двайсет капана с приспособления и муниции за две години, ножове, барутници и водни бентове… Къде са сега тези неща?… Той ги видя заровени заедно с четири фунта барут, шест фунта олово, брадва, свредел, рендета, пили, ковашки мехове, чукове, клещи, брашно, сушено месо, две буренца свинско, бъчварско шило, малко меча кожа, боброви кожи и рога от дива овца… Скривалището беше сигурно място за складиране на неща. Беше построено като котел или кюп, широко и тумбесто на дъното и тясно на върха, с хлътнал чакълест под, покрит с меки дървесни кори, върху тях сено, а най-отгоре — кожи… Човек би могъл да се пъхне в такова скривалище и да доживее там до края на дните си… След това на преден план излязоха нещата, които човек трябваше да пълзи, за да открие и да оцелее, а калните насипи бяха прекалено хлъзгави за катерене и той се плъзна пак долу, в плискащите се кафяви води на Мисури. Като използваше опашката си за кормило, той изпълзя нагоре, докато не удари бял пясъчник, изваян от дъжда в хиляди чудати парапети и изтъркани скулптури, колони, пиедестали, пирамиди от конични структури с ниши и алкови. Човек трябва да се покатери по всичко това едно по едно и да ги преодолее… В ръцете му въжето от лосова кожа, а под едната мишница минатарийската футболна топка, която беше намерил в бързея, заседнала сред камъните и разпенената вода… И накрая беше стигнал върха през кален чакъл, пясък, елшова клонка и памуков корен и през хилядата и един трупа на бизони, изхвърлени през калния насип, за да умрат там, където минатариите ги бяха подгонили, и сега бедният как-се-казваше трябваше да се влачи през този лабиринт от кости към върха на света…
Росомахата беше чудесен домакин. Беше облечена в дълга космата одежда. Предложи му чай от диви череши. Тя не можеше да чете, но имаше много книги. Една лоена лампа хвърляше златисто сияние в скривалището и върху купчините от книги, които принадлежаха на Мериуедър Луис. Росомахата не можеше да чете, но обстановката с отворените книги й харесваше и ако от време на време лапите й разкъсваха страниците, когато ходеше върху тях, беше й простено.
Лоената лампа се люлееше от нощния вятър, който проникваше в скривалището през отвора, който служеше за отдушник. Медната купичка, пълна със счукани въглища, смесени с пчелен восък, от време на време хвърляше отблясъци по подобното на заек същество, което шеташе наоколо. Отвън се чуваше канонадата на градушката върху пръстения покрив на скривалището, звук, наподобяващ тропот на копита. Веднъж беше видял човек, убит от град — беше ударен точно над окото. Но росомахата, изглежда, не обръщаше внимание на този грохот и му предложи бульон от невестулка и още чай от диви череши. В един рог от бизон беше пъхната пожълтяла от времето бележка. Съобщение от Луис до Кларк, написано върху парче пергамент, в което се съобщаваше размерът на москито по тези места. Когато не бяха заедно, те си пишеха бележки и ги оставяха в овчи рогове по пътя си. Тези москито, казваше Луис на Кларк, са по-големи от зайчета и биха изгълтали човек, камо ли да го изсмучат целия.
Колтър започна да разказва каквото знаеше за двамата благородни джентълмени на росомахата, която обичаше да присвива устна и да се смее на историите и понякога разливаше бъзовото вино върху раирания си нагръдник. Росомахата хареса особено онази история, как Луис преминаваше през върбалака и един изстрел случайно го уцели в задника. Той беше извикал Крузат, който го придружаваше, да излезе от храстите, за да могат двамата да намерят по-добро укритие. И двамата накуцваха. Луис придържаше с ръце наранената си задница, препъна се и падна по не особено благоприличен начин.
Росомахата зави весело и показа ред черни зъби в подобната на пещера уста. След това, когато спираше да се кикоти, тя се потътряше над отворените книги, като разкъсваше страниците им с дългите си, свирепи нокти и наложи подутите жлези на събеседника си с влажни люспи от див лук. Разтри го с отвара от чай, като употреби четка от мъх, толкова нежно, че Колтър си помисли, че това го прави жена, само едно случайно изплъзване на нокът раздра плътта му.
Когато се събуди и можеше да каже името си, бурята беше свършила.
Надигна се и с изненада откри, че зад него е поставена подпора от върба, покрита с боброви кожи, за да се опира на нея. Да, той помнеше това място, скривалището, което бяха направили с Потс. Той носеше риза от еленова кожа и чифт меки кожени панталони. Кожата му миришеше на меча мас, някой го беше разтрил със смес от билки и меча мас. Устата му миришеше на риба.
Смътно си спомняше чая от диви череши, черната отвара, която предизвиква потене като лек против треска. Видя чашката от дървесна кора до лакътя си. Някой се беше погрижил за всичко това — но как?
Беше сравнително затоплен. Нещата в скривалището, всичко, което не беше от метал, беше надъвкано и почти изядено от гризачите. Презрамките от кожа на гърмяща змия, направени от кроу, бяха нагризани и представляваха само нишки, които висяха от един триножник от лято желязо. Процеждаше се димяща светлина. Наоколо, покрай мрачните стени на скривалището, стърчаха зловещи на вид корени. Цялото място беше пронизано от тях.
Очите му зашариха из старото скривалище в търсене на неща, които би могъл да използва отново. За съжаление не беше останало много. В най-тъмния ъгъл видя останките от кръглата, подобна на чаша кожена лодка, която той и Потс бяха направили от гъвкави върбови клонки и навлажнена и изсушена лосова кожа. Това, което беше останало неизядено от гризачите, беше като чифт крила: две парчета, които биха могли да паснат на ръцете на човек, ако човекът беше прилеп.
Джон Колтър, помисли си той. Вслуша се в това име. Неговото име.
Жив. Кой би го повярвал! Потс не би повярвал. Може би Луис. Вероятно Мануел Лиза. Което го наведе на една мисъл, която измести всичко останало: кой, за Бога, го домъкна тук? Кой го е довлякъл през снега, напъхал го е тук и се е грижил за него? Той си припомни с известно отвращение образа на животно, нещо подобно на вълк, което се беше грижило за него в съня му. Абсурдно…
Огледа се. Покривът на скривалището беше точно над главата му. Ако не животно, значи някакъв малък човек. Ако не малък човек, значи момче. Да, точно това е. То дойде при него, обляно в ярка светлина, също като момчето, което той е бил някога: с качулка на росомаха и с наметало от същата кожа на раменете си.
Момче… значи това е било. Картината се сглоби, частичка по частичка, малките солени бисквити на паметта.
Зад мускусното лице на росомахата се криеше момче… и тогава му проблесна — същото момче, с което се беше счепкал край реката, момчето, което той беше надвил, по някакъв начин го беше спасило! Може би никога нямаше да разбере как разнебитеното му тяло е било намерено на тази височина, брулено от ветровете на върха на планината Сърце, но той беше толкова сигурен, че това момче му е спасило живота, колкото беше сигурен, че изобщо е оцелял.