Пустош

XIX Колтър/Глас

Сейнт Луис, 1812 г.

Годините минаваха покрай Колтър, който се беше потопил в бавното течение на живота в една ферма в средния запад. Скитането, тичането, пълзенето бяха вече минало, далечно минало. Намери си невеста от долината на Мисури, една Сали в страната на Салитата. Установи се върху парче земя, обработваше я и смяташе, че е щастлив, задето е жив. От прозорчето на бараката си в Съленс Спринг, недалеч от мястото, където Литъл Бъоф се съединява с Биг Бъоф на западния бряг на Мисури, той можеше да гледа корабчетата. Пожелаваше им късмет и изобщо не мислеше за път. Годините на суровия живот в типи сред кроу си бяха казали думата. Накрая Колтър искаше поне малко удобство и го откри у съпругата си. Роди му се син, Хайръм. Старият Даниел Буун, друг голям пътешественик, му беше съсед нагоре по реката. Двамата пушеха и си говореха през вечерите. И двамата не понасяха лъжите, лъжците, особено когато собствените им имена се споменаваха при разказването на някоя дълга история.

Джон Колтър седеше в дъното на Бара на Холандеца. Беше клекнал, вълненото му палто беше закопчано, като че ли възнамеряваше да напусне всеки момент. Изглеждаше досущ като другите, с тази разлика, че дрехите му бяха ръчно ушити от жена му, докато гръмогласните мъже в бара носеха кожени дрехи, къси палта и якета, обсипани с мъниста и с ресни, излъскани от носене край лагерни огньове. Това не бяха градски люде, това бяха планински хора, последните от този вид.

За втори път през последните четири години му се случваше да пътува до Сейнт Луис, за да намери пари за фермата и семейството си. Не обичаше да търси пари. Още по-малко му харесваше да седи в кръчма. Първо, защото пиеше рядко, и второ, защото откакто Мериуедър Луис беше убит в една кръчма някъде по Начез Трейс, той си имаше причина да не харесва такива места. Още повече, че Луис си беше отишъл от този свят без пукната пара. Все още не се беше издължил на Колтър. Неполучените надници от времето на експедицията възлизаха общо на 337,60 долара и Колтър знаеше, че никога няма да ги получи.

Беше ранна пролет, кипящото време, когато хората, които пътуват по реката, и планинарите се срещат и си говорят за неща, които само те разбират — спестявания, мангизи, пари в брой. Добрите стари времена, когато избиваха бобрите, си бяха отишли, но разказите на тези хора бяха живи. Много от тях бяха все още сравнително млади, но бяха прахосали най-хубавите си години и сега се приготвяха за най-лошите. Повечето изглеждаха стари и дрипави. Животът в постоянна опасност беше закалил нервите, посребрил косите и набръчкал лицата им. Някои от тях бяха само с една ръка или един крак, а някои само с едно око. Неколцина бяха загубили скалповете си. Кожата на челата и лицата им беше провиснала, придържаше се само от лентата на филцовата шапка. Всички тези загрубели мъже имаха едно общо нещо, което наричаха „планинска мъка“ Сега, далече от ужилването на стрелата и куршума, изгарянето от летния сняг и зимния дъжд, те седяха на топло в кръчмата, рамо до рамо. Странна група от измачкани, раздърпани, парцаливи, покрити с пера и козина стари пройдохи, чието любимо занимание беше да говорят големи приказки…

Колтър не обичаше пиво и уиски, но питиетата си вървяха. Той пиеше и скоро се напи. Беше дошъл в града с една цел: да осребри една полица за 45 долара на името на Уилям Кларк. Зърна за миг отражението си в прозореца на кръчмата и въпреки че беше замъглено от дима на лулите на старите, видя образа си съвсем ясно. Макар и по-млад, той изглеждаше по-стар от другите. Беше седнал в един мрачен, тъмен ъгъл. Оставил за малко настрана труда да изгаря пънове, да отглежда царевица и да пасе добитъка, той би трябвало да е абсолютно спокоен. Но не беше. Пиеше пенливото пиво, халба след халба, за да се противопостави на безпокойството. Шокът от това, да види преждевременно остарялото си лице, го беше извадил от равновесие.

Наистина, на каква възраст е?

Не знаеше със сигурност.

Май още няма четиридесет.

И все пак очите му, така нареченото бяло в очите, беше отровножълто. Мътен, отчаян, почти безжизнен поглед.

У него имаше нещо, което нямаше да го пусне. Замисли се дали това не е пустошта.

Кожата му беше бледа, с жълтеникав оттенък. Сърбеше го, сякаш в нея живееха термити. Онези малки мандански дяволчета? Бяха го предупредили да не пъха ръката си в дупката им, но той точно това и направи. Целият му живот беше преминал по този начин, в предизвикателства и опасности.

Сред цялата гюрултия той чу едно име. „Колтър“, каза някой. Вдигна рязко глава и видя един мъж, който правеше оживени жестове. Колтър знаеше какво е това. Беше го виждал и преди. Човекът разказваше история за легендарния Джон Колтър.

— … О, той си има колекция от скалпове, които наброяват не по-малко от сто и един!

Колтър почувства как го обзема старата треска. Главата му беше замаяна от силното пиво. Внезапно усети някакъв хлад. Почеса ръцете си и отново потъна в своята сянка.

… кожените му мокасини жвакали от кръв, а той тичал!

Колтър вдигна осеминчовата си яка и потъна в сигурността на мрака.

… Гол като пушка, той надбягал онези диваци. Всичко, което те видели, било само подскачащия му задник!

Колтър потъна още по-дълбоко в палтото си. Лицето му стана като на птица, маската на сокол, изпъкналият нос. Останалата част от лицето остана в сянка. Яката стърчеше отзад като соколова качулка.

… Тия, които знаят, а аз съм един от тях, разправят, че той оставил червенокожите си жертви седнали, като че ли пият чай. Това бил неговият знак, разбирате ли, нещо като подпис.

Колтър беше станал невидим. От палтото без глава стърчеше една ръка, която държеше халба.

— … Петстотин мили пробягал тоя ден и когато стигнал до форта, краката му били като бизонски копита!

Колтър затвори очи. Видя как мечката се изправя на задни лапи и напада. Лапата се стовари върху лицето му, размаза носа и разкъса кожата. След това огромните предни лапи го обхванаха. Последното нещо, което си спомняше, беше ужасният й дъх, вонящ на разкъсана плът, примесена със сладкия аромат на боровинки и мед, който го наведе на мисълта за напарфюмиран труп.

Отвори очи сред шум от тупане по гърба и силен смях, звука от чукането на размаханите във въздуха бирени халби. Надникна иззад яката си и видя как един старец се изправи на крака.

— Глупаци! — извика старецът. — Всички вие сте пикльовци. Да се разказват небивалици е едно, но да се лъже е друго. Никой от вас няма право да говори за Джон Колтър, защото никой дори не го е виждал, плъхове такива!

Той приглади с длан рошавата си бяла коса. Хвърли изпепеляващ поглед на планинарите, сякаш ги предизвикваше да го погледнат в очите.

— Казвам ви, тук виждам толкова лъжа и самохвални щуротии, достатъчни да накарат човек да иска да е умрял и погребан. Старият връх от стрела в рамото ми причинява болка, но не толкова, колкото вашите лъжи.

Той огледа събралите се хора. В гърдите му сякаш се беше насъбрал огън.

— Не мога да пия уиски, не ме е грижа за хляба и солта, но лъжите на такива като вас не мога да понасям. Къде съм попаднал? Май ще взема пак да си ходя при индианците. Те поне не се хвалят на всеослушание.

Гласът му отекна в тишината. Загубил желание да говори повече, старецът нахлупи на главата си оръфана шапка от боброва кожа, завъртя се на пети и напусна кръчмата.

Колтър леко се усмихна. Той познаваше този човек или си мислеше, че го познава. Старият Ричардсън. Някога беше трапер, сега прост фермер като него. Истински човек беше той, нямаше у него никакво ласкателство. Само един връх от арикарска стрела.

Той, Колтър, стана да си ходи, да последва стареца навън, но пълната кръчмарка се появи и му подаде сметката, надраскана върху една сиво-синя плочка.

Той погледна плочката. Не можа да разчете йероглифите по нея и я пое. Извади джобния си нож и надраска своя знак, Дж. К. с разкривен кръст под инициалите.

Тогава младият човек, който седеше на масата срещу него, стана. Хвърли бърз поглед върху надраскания на плочата знак, разпозна го, извади от джоба си едно малко, заоблено, излъскано до блясък парче дърво и го показа на Колтър.

— Един човек от отряда на Стюарт във Вирджиния даде този медальон на татко — бодро каза младежът. След което добави сериозно — Същият като вашия, Джон Колтър, сър.

— Какво общо има това бръщолевене със сметката на плочата ми? — каза кръчмарката троснато. — Като че ли му пука на някого кой си!

Младият мъж веднага хвърли една тежка кръгла монета в протегнатата й длан. Монетата подскочи и звънна върху каменния под. Кръчмарката, яка, мускулеста жена, се хвърли на пода като котка и я хвана. След това си взе плочката и се оттегли, като кълнеше под мустак планинските хора.

Колтър се усмихна едва забележимо.

— Ако имаш глава на раменете си — каза той сухо, — ще я държиш там, където й е мястото. Съветвам те да останеш в Сейнт Луис, където ти е мястото.

— Имам намерение да видя онова, отвъд — каза Хю Глас. — С глава или без глава, аз трябва да го видя с очите си. Ще се опитам, сър, точно както и вие.

Колтър огледа с присвити очи момчето и откри у него мъжа, в който скоро щеше да се превърне. Това не бяха надути думи. Те бяха свежи като пролетта.

Той кимна.

— Ей богу — прошепна той, — вярвам, че ще ме надминеш — Колтър се надигна сковано от масата. След това, без да се обръща, излезе от кръчмата и тръгна бавно в нощта.

На следващата година Джон Колтър умря от жълтеница и бе погребан на една могила над фермата му.

Джон Колтър умря и остави

2 легла, 4 стола, 1 стъклена чаша, 1 купа и 5 чинии,

1 плуг, 1 мотика, една фурна,

2 тенджери, 3 казана,

1 чаша за кафе, 1 малък чекрък,

2 бутилки, 4 тенекиени канчета, ножове, вилици и лъжици,

1 тиган, 1 чепкало за памук, 1 ютия, 3 книги, 1 кобила, 1 жребче, 1 каруца, 1 крава с теле.

Имотът му към 10 декември 1813 г. беше оценен на $233.76 ¾, след като се приспаднат дълговете.

Той бе положен в безименен гроб на Тунъл Хил край Сейнт Луис, по-късно забравен и, използван като пръст, стана част от железопътния насип на линията Мисури Пасифик.

Никой не знае къде почива старият Хю, макар че Джейми Бриджър даде името му на форт в Уайоминг.