Практически ефект

1

Фермата бе започнала да деградира.

През отворената врата Денис гледаше право към къщата на Стивмладши Сигъл. Постройката, която само преди месец бе предизвикала възхищението му, изглеждаше като запуснато място, оставено на произвола на природните стихии.

— Мисля, че е чисто — рече той на другите. Помогна на Линора да се опре на оградата и я накара да преметне ръка през рамото му. Момичето продължаваше да се усмихва храбро, но Денис виждаше, че е на края на силите си.

Той даде знак на Арт да остане на пост, настани принцесата да седне на тревата, и се спусна забързано през двора към къщата.

Всичко наоколо бе покрито с прах. Красивите някога мебели сега изглеждаха като сандъци от нерендосани дъски. Атмосферата навяваше тъга, но едно беше сигурно — никой не е идвал насам от доста време. И най-вече войниците, които кръстосваха надлъж и нашир из околностите.

Денис се върна при портата и помогна на Арт и Линора да вдигнат разглобения планер. Превити под тежестта му, те изкатериха стълбите и влязоха в преддверието. Известно време единственият шум бе задъханото им дишане и бръмченето на насекомите.

Предишния път, когато седя на тази веранда, той се бе любувал на цял куп красиви инструменти в един сандък, смесени с недодялани сечива, сякаш дошли направо от Каменната ера. Сега повечето ги нямаше, а малкото останали се намираха в плачевно състояние и наподобяваха евтино оборудване за някоя второкачествена холивудска масовка на тема „първобитното общество“.

Легнал по гръб на верандата и скръстил ръце на гърдите, Арт спеше безметежно и дори хъркаше шумно.

Линора тъкмо бе свалила обувките си и разтриваше отеклите си крака. Имаше няколко доста големи плюски, които сигурно я боляха, но изражението й оставаше все така спокойно, дори малко замечтано.

Денис се изправи уморено. Заобиколи зад ъгъла, доближи кладенеца и пусна вътре ведрото. Изминаха няколко секунди преди да се чуе плясък на вода. Той извади пълното ведро, откачи го от веригата и го понесе назад към верандата.

Арт се събуди колкото да изпие няколко глътки, и отново захърка. Линора също пи малко, а след това потопи кърпичката си и изтри зачервеното си лице.

Денис приклекна до нея и изми внимателно кръвта от краката й. На няколко пъти девойката трепна от болка, но не издаде нито звук. Когато приключи, тя се настани до него и положи глава на рамото му.

От три дни играеха на криеница с патрулите. Хранеха се с дребни птици, които Денис поваляше с набързо пригодената прашка, или ловяха риба, с каквато изобилстваха потоците наоколо. На два пъти едва не ги откриха — веднъж конен отряд, а втория път — безшумно изникнал в небето планер. Баронът, или неговият регент, бяха вдигнали на крак цялата войска да ги търси.

— Не можем да останем тук, Денис — заговори Арт без да отваря очи.

Вечерта, когато се събраха в лодката, той настояваше да се върнат обратно в града и там да дирят убежище. Градско чедо по рождение, Арт не се чувстваше добре на открито. В края на краищата бе принуден да се съгласи с доводите на Денис и Линора — в гората поне няма кой да ги предаде.

— Зная, че не можем, Арт. Сигурен съм, че хората на барона са идвали тук и че в някой от близките дни пак ще наминат. Но краката на Линора са разранени, а глезенът й е подпухнал. Нуждаем се от продължителна почивка и някой, който да се погрижи за раните й. Знаех, че това място е достатъчно усамотено и че никой не живее наблизо. Затова ви доведох тук.

— Мога да вървя — намеси се в разговора принцесата. — Наистина. Ето, сега ще стана и… — тя се надигна, олюля се и щеше да тупне на земята, ако Денис не я бе подхванал своевременно.

— Дай знак, ако се покажат войниците — подхвърли той на Арт и понесе отпуснатото тяло на девойката към къщата. Спря пред вратата, побутна я с крак и влезе вътре.

Наоколо всичко бе потънало в прах. Отишли си бяха любовта и желанието, с което Стивмладши и жена му бяха практикували тази къща до съвършенството, на което той самият бе свидетел преди няколко седмици. Къде ли е сега Сигъл — дали все още търси жена си в земите на л’тофите?

Денис отнесе Линора до просторното легло и я сложи да легне. Седна до нея и я погали нежно по челото.

— Само минутка, да си поема дъх — рече й, докато се бореше жадно за въздух. Изтощението и недохранването от последните дни си казваха тежката дума. Опита се да стане, но не можа. Погледна момичето — беше заспала, или поне така се надяваше, защото лицето й изглеждаше съвсем спокойно и неописуемо красиво. — О, по дяволите — изпъшка той. — Принцът полага прекрасната принцеса в леглото, а тя какво? Спи!

Унесен в полудрямка, Денис не можеше да удържи юздите на мислите си. Първо сънува Прасльо и робота… представи си как са изглеждали в очите на местните жители — дребното розово същество с големи зелени очи и спътникът му, странна чуждоземна машина — скиторещи по улиците на Зуслик, прескачащи от покрив на покрив и всяващи паника сред населението.

Нищо чудно, че бяха тръгнали слухове за някакви „дяволски изчадия“ и призраци.

Линора му бе обяснила, че кренеги е доста рядко срещан обитател на тукашната фауна, притежаващ дарбата да вдъхва пр’фетт във вещите и инструментите, без самият той да ги ползва и без да е надарен с разум.

Понякога дивите кренеги установявали продължителна връзка с някое човешко същество. Когато това се случело, вместо за три-четири седмици подобрението се постигало само за няколко часа. Дори л’тофите, чието майсторство в изкуството на практикуването било ненадминато, не можели да се сравняват с постиженията на човек, подпомогнат от кренеги, особено ако споменатата комбинация завършвала с рядко наблюдавания фелтешски транс.

Освен това обаче, кренеги били крайно непостоянни същества. На пръсти се брояли онези щастливци, които са виждали някое от тях повече от веднъж в живота си. Затова тези, които съумявали да спечелят приятелството им, били наричани „творци на света“.

Денис си представи Прасльо, яхнал покорния робот, да го пришпорва от едно място на друго, помагайки му същевременно да усъвършенства функциите си. Ето откъде бяха дошли тези изумителни резултати.

А че е непостоянен, две мнения няма, рече си той, но виж, грешах, като го смятах за безполезен.

Все още не можеше да се отърве от угризенията си по отношение на робота. В представите си го виждаше как отбранява храбро площадката на горния етаж, задържайки щурма на стражите, докато те се измъкнат.

— Денис! Събуди се, Денис!

— Кккакво? — той се надигна изплашено. — Какво има? Войници?

Надвесен над него, Арт поклати глава.

— Не мисля. Чух гласове откъм пътя, но нямаше тропот на копита. Идват насам.

Денис стана и се приближи до прозореца. Оттук се виждаше само двора, но в единия му край наистина нещо се раздвижи. След малко на верандата отекнаха стъпки.

Единственият изход вече бе отрязан от новодошлите, а и тримата, взети заедно, едва ли щяха да надвият дори пиян кавалерист без коня.

Той даде знак на Арт да застане зад вратата и вдигна един паянтов стол. Стъпките замряха.

Вратата се отвори и в стаята влезе охранена жена на средна възраст. Когато видя Денис и Арт, тя отскочи уплашено назад и едва не повали момчето, което я следваше.

— Чакайте! — извика Денис. Остави стола и се втурна към тях. Жената тъкмо дърпаше момчето към верандата. — Ей, Томош, здравей!

— Денис! — извика момчето щастливо и се освободи от яката хватка на майка си. В очите на жената все още трепкаха подозрителни пламъчета.

Денис се опита да си спомни името й. Стивмладши го бе споменавал няколко пъти. Трябваше да я убеди по някакъв начин, че е неин приятел!

Някой го доближи отзад. Сигурно беше Арт, защото жената зяпна, но вместо да побегне, тя въздъхна и произнесе:

— Принцесо!

Денис се обърна и също зяпна от изненада. Въпреки разбърканите си коси и окървавени крака, Линора бе успяла да си придаде царствен вид. Тя се усмихна доброжелателно.

— Позна, добра жено, макар да не мисля, че някога сме се срещали. Благодаря ти за гостоприемството на твоята чудесна къща. Смятай че отсега и завинаги ще си добре дошла с каквато и да било молба при л’тофите.

Зачервена от удоволствие, госпожа Сигъл се поклони ниско. Лицето й бе претърпяло светкавична трансформация и сега изглеждаше самата любезност.

— Моят дом е и ваш, Ваше височество — произнесе тихо тя. — И вашите приятели, разбира се, също са добре дошли. Жалко само, че го заварвате в такова състояние.

— За нас той е по-красив и от най-прекрасния дворец — увери я Линора. — И далеч по-привлекателен от замъка, където бяхме доскоро.

Денис хвана Линора за лакътя и я отведе обратно до леглото. Докато не ги виждаха, тя го погледна крадешком и му намигна.

Госпожа Сигъл вдигна голяма врява за раните по краката на принцесата. Изтича в ъгъла, откачи една разклатена дъска и извади отвътре чисти превръзки — поне на няколко десетки години — и делва с мехлем. Настояваше лично да се заеме с плюските и охлузванията и не позволи на Денис дори да припари до краката на принцесата.

Томош използва тази възможност за да го засипе с порой от въпроси на най-различни теми. Изминаха десетина минути, преди Денис да намери пролука, в която да съобщи на госпожа Сигъл, че за последен път е видял мъжа й на двеста стъпки височина, в гондолата на бясно носещ се балон.

Наложи се да обяснява допълнително какво означава думата „балон“.

2

— Можем да ви скрием тук, при нас — настояваше Сара Сигъл, когато всички, освен тя и Денис, си бяха легнали. — Е, опасно е, защото баронът е мобилизирал дори цивилното население, и сега ви търсят навсякъде. Не казвам, че няма да наминат насам.

Не звучеше особено уверено и Денис знаеше какъв е проблемът.

— Подушвачи — произнесе лаконично той.

Сара кимна неохотно.

— Тъй. Кремер ги е изкарал всичките да ви дирят. Надушват всекиго от огромно разстояние и пипнат ли му миризмата, не я изпускат повече.

Денис беше запознат с тези животинки — държаха ги в далечния край на замъка. Имаха големи носове и малко напомняха на земните кучета, чиито далечни роднини вероятно са били в началото на своята еволюция. По скорост не можеха да се мерят с хрътките, но затова пък чувствителността на носовете им бе далеч по-голяма. Арт твърдеше, че в града имало начин да се отклони подушвача от следата, но в открито поле или гора това било невъзможно.

— Най-добре да се махаме — заяви решително Денис. — Сара, вие сте точно толкова великодушна и храбра, колкото ви описваше Стивмладши. Но не искам да нося отговорност за това, което може да се случи с вас и Томош, ако ни открият тук. Утре сутрин потегляме.

— Но краката на принцесата още не са заздравели! А глезенът й…

Госпожа Сигъл бе предложила да заведе Линора при сестра си, където да я скрият за известно време, но девойката не искаше и да чуе за това. Тя също не желаеше да забърква невинни хора, а и мисълта, че отново може да стане заложница на Кремер, й се струваше непоносима. Ако трябва, заяви храбрата девойка, ще пълзя нагоре по склона на западната планина.

— Нямаме никакво време — каза Денис. — Но ще се опитам да създам нещо… нещо, което ще ни помогне да вземем Линора с нас, дори раните й да не са се затворили.

Госпожа Сигъл въздъхна примирено. В края на краищата не можеш да излезеш наглава с магьосник. Беше се наслушала на чудатите истории за подвизите на Денис от Арт.

— Добре. Отивам да донеса инструментите, които искахте, а Томош ще наблюдава пътя за патрули. След това ще ви начертая карта на пътя до страната на л’тофите, макар че с вас е най-добрият водач.

Сара вече му беше разказала за пътешествието си. Очите й блестяха с особен възторг всеки път, когато споменаваше тайнствените сънародници на принцесата. От мъжа си бе възприела твърдото убеждение, че на този свят няма свръхестествени същества, а само хора, които боговете са дарили с необикновени качества. След изгнанието си по време на царуването на крал Фос, л’тофите се били изолирали в планините и почти не контактували със съседите си. А когато паднал и Стария дук, техният единствен защитник в западните земи, само храбри търговци или далечни гвардейски конни отряди носели понякога вести от тях. Заради уплахата и преживените страдания, Сара не помнеше какво й се бе случило през първите дни от пътешествието. Макар да бе израснала на границата с пущинака, никога досега не бе замръквала сама в гората. Първата й среща с л’тофите била доста страшна — на една поляна я заобиколила група свирепи наглед мъже, въоръжени с копия, заострени до блясък от продължителна практика. Воините били доста възбудени и веднага започнали да я разпитват, но скоро след това я пуснали да продължи необезпокоявана пътя си. Доста по-късно, когато пристигнала в главното селище на л’тофите, разбрала за изчезването на принцеса Линора. Това обяснило донякъде грубото поведение на граничния патрул и Сара започнала да осъзнава, че нейните проблеми са нищо, в сравнение с надигащата се буря.

Бащата на Линора, принц Линзи, управлявал независимо царство, признавайки единствено върховенството на краля на Койлия. Това естествено дразнело останалите барони и главните жреци на храмовете. Ала никой от тях не дръзвал да предприеме активни военни действия срещу храбрия планински народ.

В замяна на подкрепата си, короната монополизирала търговията с редки скъпоценни предмети, чийто пр’фетт бил замразен от л’тофските майстори на определена степен на практика. Всяка подобна вещ коства на човека, който я замразява, част от жизнената му сила — седмица, месец или година от отредения му живот. Затова и тези стоки са рядкост, струват неимоверно много и привличат очите на алчните богаташи.

След смъртта на Стария дук отношенията между л’тофите и местната аристокрация рязко се влошили, особено след като барон Кремер взел да заговорничи срещу краля и дори да му се противопоставя открито. Изглежда, баронът и поддръжниците му са смятали, че ще спечелят в предстоящата битка за власт, ако попритиснат западните съюзници на краля. Докато принцесата е заложница, л’тофите ще са принудени да се подчиняват. През това време войските им ще се отправят на изток да разширят владенията на Кремер. Тук случайността им се бе притекла на помощ, захвърляйки принцесата право в ръцете на изследователския отряд, предвождан от Хоск.

Когато Сара пристигнала в планинската столица на л’тофите, единственото, което се знаело за Линора било, че се е отправила на пътешествие. В бележката, която оставила, пишело че е била привлечена от появата на „нещо странно и различно“ в тукашния свят.

Макар всички да се отнасяли с уважение към изключителните способности на принцесата, баща й се боял от необмислените й действия. А след като се забавила, започнал да подозира, че е попаднала в ръцете на барона.

Така смятал и Демсен — високият, грозноват капитан на отряда кралски съгледвачи, пристигнал в селището малко преди Сара. Той бил сигурен, че Кремер е скрил Линора в замъка, докато му потрябва като заложница срещу л’тофите. Поканили и Сара да участва във военния съвет, тъй като познавала добре обстановката в града и подстъпите към него. По време на срещата принц Прол настоявал за разрешение да щурмува Зуслик и да измъкне сестра си със сила от ръцете на неприятеля. Очевидно още не умеел да си владее нервите и на няколко пъти избухвал в зловещи заплахи срещу барона и сподвижниците му.

Но Линзи възразил, че Кремер разполага с по-добре обучена и въоръжена армия, особено след усъвършенстването на въздушната му флотилия от планери. Откритие, за чието дублиране щели да минат години, а те не разполагали с никакво време. Ето защо Линзи изпратил емисари, водени от старейшината на Съвета на мъдреците и принц Прол, които да се срещнат с Кремер и да разузнаят обстановката в замъка. А междувременно наредил да бъдат удвоени всички гранични постове, а армията да премине в бойна готовност.

От всичко това Сара разбрала само едно — след като л’тофите не могат да спасят собствената си принцеса, какво остава за мъжа й, за когото била дошла да търси помощ?

По заповед на принца й дали едно муле, натоварено с провизии, и неколцина войници я изпратили до границата. Изглежда, никой не съжалявал, че си тръгва.

Когато се върнала в родния край, тук също царяла бъркотия. Всички се готвели за предстоящата война, а районът се претърсвал непрекъснато за някакви особено важни държавни изменници. Сара взела сина си и започнала отново да навестява занемарената къща, с надеждата някой ден да се появи Стивмладши. Ето как накрая срещнала бегълците.

— Зная, че трябваше да съм по-упорита — завърши натъжено тя. — Но аз съм само една проста селска женица, и ако не беше мъжът ми, сигур нямаше да мога да чета и пиша дори. И все пак съм щастлива, че видях всички тези неща със собствените си очи. Кой знае — продължи тя, като хвърли срамежлив поглед на Денис, — може пък някой ден да се изуча и да напиша книга с мемоари. За времето отпреди войната… Какво ще кажете?

— Страхотно ще бъде, наистина! — кимна й окуражително Денис.

Сара въздъхна и отиде да разрови въглените.

3

Сигурно от години Денис не бе работил с дърводелски инструменти, а и сечивата, които му донесоха, бяха все непознати. Въпреки това се захвана за работа още на другата сутрин. Първо подравни две дълги, здрави пръчки, после изряза и рендоса няколко дъсчици, като за целта откърти една дъска от хамбара. След като госпожа Сигъл се върна от посещението при сестра си и донесе по-добри инструменти, той проби четири дупки в тънките, ко̀си страни на едно дървено корито и пъхна пръчките през дупките.

Подпряна на малка купчина сено и с крака, усукани в меки бели превръзки, Линора се трудеше над кожения хамут. Благодарение на вродената си сръчност и едно шило от заострена кост, тя пробиваше дупки на равни разстояния в кожените ремъци, а след това ги съшиваше с дебели, яки конци. Докато работеше, девойката си тананикаше и всеки път, когато Денис поглеждаше към нея, тя вдигаше глава и му отвръщаше с усмивка. Невъзможно е да почувстваш умора, когато те окуражават по такъв начин.

Арт нахлу с шумно пъшкане в хамбара, мъкнейки малко кресло, което Сара Сигъл бе отпуснала за проекта. Остави го на земята и отиде да се полюбува на творението на Денис.

— Чаткам вече! — възкликна той и щракна с пръсти. — Ще сложим креслото в коритото и принцесата ще седне в него. А ние хващаме пръчките и я носим на ръце. Чувал съм за подобни неща. Викат им носилки. Преди години, когато императорът дойде на посещение при нашия крал, разправяха, че го разнасяли по същия начин. Някои от наш’те големци се опитаха да копират идеята, но хората им се разбунтували.

Денис се подсмихна и продължи да работи. С помощта на великолепния трион, с невероятно остър режещ край, отряза четири еднакви кръга от един изсъхнал дънер, дебели около два-три сантиметра и с диаметър близо един метър.

Това хвърли Арт в дълбок размисъл.

— Чакай малко, дръжките са четири! — измъдри той накрая. — А ние сме само двама — ако не броим магарето на Сара! Кой ще подпира четвъртата страна? — почеса се по главата. — Акълът ми не го побира.

Денис взе бургията и проби малки дупки в центъра на всеки от кръговете.

— Хайде, Арт. Време е да ми помогнеш.

Под неговите напътствия градският хитрец вдигна коритото и нагласи една от пръчките в пробитата дупка на колелото. Оказа се малка, и се наложи да я разшири с бургията. При следващия опит пръчката влезе няколко сантиметра навътре. Денис грабна въодушевено чука и намести колелото.

Арт пусна коритото и го огледа с критичен поглед. Лежеше накриво, подпряно на една страна от колелото. Линора също заряза работата си и дойде да види какво правят.

— Какво е това? — попита тя.

— Нарича се колело — произнесе тържествено Денис. — Четири такива, плюс магарето на Сара, и ще можем да потеглим утре вечер без никакви проблеми. В началото ще се наложи да се придържаме към пътищата, но друг изход нямаме.

Денис показа на Арт как да вдигне другия край и монтира по същия начин и второто колело.

— Цялото съоръжение се казва каруца — продължи той лекцията. — В моята страна подобно нескопосано творение няма да издържи и няколко часа път. Предполагам, че в началото доста ще друса, но това е защото липсва какъвто и да било окачващ механизъм. Пък и коефициентът на триене в отворите ще бъде ужасен… докато евентуално не се намеси ефектът на смазване…

Арт и Линора се спогледаха. Магьосникът отново бърбореше неразбрано, но вече бяха започнали да му свикват.

— Можех да направя и по-добър прототип — оправдаваше се Денис, докато поставяше последното колело. — Но няма време. Пуснат ли веднъж подушвачите по следите ни, часовете ни са преброени. Трябва незабавно да потеглим към планините. Ето защо ще оставим на Практическия ефект да свърши фината работа. Довечера двамата с Арт на смени ще теглим каруцата из двора. Надявам се до утре заран…

Денис не довърши. Той отстъпи назад и огледа каруцата като художник — завършена картина. Арт следеше действията му с почуда, но лицето на Линора бе съсредоточено и тя плъзгаше длан над каруцата, сякаш се стремеше да улови нещо невидимо.

Неочаквано тя плесна с ръце и се засмя.

— Бутни я! Бутни я, Денис, нека се движи!

Денис се ухили. Способността на девойката да надзърта в неизследвани територии едновременно го забавляваше и учудваше.

Той блъсна с крак коритото и го засили към двора. Нескопосаното творение се затътри по каменистия път с пронизително скърцане и друсане, и изхвърча през разтворените врати на хамбара.

Отвън долетя истеричен писък и нещо тупна. Денис изтича навън, за да открие, че Сара Сигъл седи на земята, облещила очи в неговото скромно творение. До нея се търкаляше полуизсипана торба с провизии.

— Помислих, че е нещо живо, когато изскочи право срещу мен! — оплака се тя, без да отделя очи от коритото.

— Това е… хм, само една каруца — опита се да я успокои Денис и й помогна да стане. — С нейна помощ ще откараме принцесата…

— Ясно ми е вече! — тросна се Сара, обърна му гръб и се зае да събира разпилените продукти. — Томош току-що си дойде от братовчедите. От седмица при тях живеят четирима войника на барона. Чул ги да си говорят, че утре поемат на път — вероятно на запад.

Денис тихо прокле. Значи трябва да пресекат прохода преди тях. Ако изчакат до утре вечер, главният отряд със сигурност ще ги застигне.

— Тази нощ тръгваме! — обяви решително той.

В това време Томош дойде при тях. Той спря и заоглежда възхитено каруцата.

Арт помогна на Линора да докуцука до коритото и я настани в него. Тя избухна във весел смях, когато двамата с Томош започнаха да бутат каруцата из тревясалия двор. Денис поклати отчаяно глава.

„Дори моето детско камионче — помисли си той, — би свършило повече работа от тая нещастна бракма.“

Потеглиха на път веднага след залез-слънце, преди да се покажат луните. Магарето сумтеше недоволно, докато опъваше хамута с неопитни движения. А при вратата се закова и отказа да продължи по-нататък. Линора неочаквано извади клазмодиона и засвири.

Ушите на магарето се завъртяха и то спря да сумти. Постепенно се успокои, подчини се на леките побутвания на Арт и отново тръгна напред. Малко след това излязоха на пътя и спряха, за да се сбогуват със Сара и Томош.

Докато Денис прегръщаше храбрата жена, Линора си шушукаше нещо с момчето.

— На добър път — рече им Сара. — Ако срещнете моя Стив, кажете му, че ние тук се справяме добре.

Гледаше ги с видимо безпокойство. А и Денис си даваше сметка, че малкият им отряд едва ли ще е трудна плячка за всяка изпречила се на пътя им опасност.

— Ще му кажем — обеща той и кимна окуражаващо.

— И да се върнеш пак, Денис! — поръча му Томош, като се притискаше към него. — Намери тате и кралските гвардейци и елате да натупате хубавичко лошия барон!

— Обещавам — отвърна Денис.

Арт свирна на магарето и примитивната каручка заскърца надолу по пътя. Когато стигнаха хълма, наложи се Денис да я побутне отзад. От върха хвърли поглед към фермата, но Сара и Томош бяха изчезнали.

Нощта бе непрогледна и единствената светлина, която имаха, идваше от мръсното стъкло на фенера, закачен отпред. Вятърът свистеше в листата на дърветата от двете страни на пътя. Дори тук, на идеално гладкото шосе, каруцата продължаваше да подскача и да скърца, вдигайки ужасен шум. Засега Линора понасяше стоически мъченията, притиснала към гърдите си любимия инструмент.

Ако се съдеше по леко притворените й очи и замечтаното изражение, вече бе призовала вродения си талант и тласкаше с всички сили еволюцията на причудливото изобретение.

На Земята подобно набързо скалъпено творение би издържало от няколко минути до няколко часа. Тук, на Татир, съществуването му бе въпрос на надпревара между процеса на износване и продължителността на практикуване. Ако можеше само да издържи още малко и второто щеше да започне да надделява. Може би. Може би.

Денис неволно се огледа. Как му се искаше Прасльо сега да е наблизо.

4

Мюрис Демсен, капитан на отряда на Зелените лъвове — подразделение на кралските съгледвачи — доля от купата със зимно вино в чашата на принц Линзи, после огледа въпросително останалите присъстващи.

Естествено младите бяха най-нетърпеливи — първо кимна хлапето от Зуслик, май се казваше Гат. Всъщност ентусиазмът му бе напълно обясним — зимното вино на л’тофите бе нещо, което си заслужаваше да се опита. Капитанът усещаше, че вече е попрехвърлил мярката.

Стивмладши Сигъл покри чашата си е ръка. Той добре познаваше силата на питието от времето на службата си в кралската гвардия.

— Последните новини от границата са, че патрулите на Кремер започват да се държат предизвикателно — заговори Демсен. — Освен това научихме, че бароните Торли и Торбул мобилизират войските си и изграждат нови гранични постове навътре в територията на л’тофите. Дори барон Фейф-дей се готви за война.

— Виж, това вече хич не ми харесва! — намръщи се принц Линзи. — А го смятах за приятел.

Стивмладши Сигъл се изправи бавно, поклони се на принца, кимна на Демсен и се усмихна на Прол.

— Почитаеми господа, смирено моля за позволението ви да се върна в моята ферма. Казахте, че жена ми си е тръгнала оттук. Бих искал да я открия, а също и сина си. След като се убедя, че са в безопасност, ще се помъча да помогна на приятелите ми, които сигурно още гният в тъмницата на барона.

Принц Линзи премести уморения си поглед от Демсен към Сигъл. Сетне въздъхна.

— Стив, не чу ли какво става? Границата е затворена! Очакваме всеки миг да ни нападнат! Как ще пресечеш прохода, след като вече е задръстен от войска?

— Така е, Стив — присъедини се и Демсен. — Мястото ти е тук. Сядай и слушай. Знаеш, че всички имаме нужда от помощта ти. Не можем просто така да те оставим в ръцете на неприятеля.

— Аз пък не съм съгласен — възрази младият принц Прол. — Защо да му заставаме на пътя? Той има право…

— Синко… — понечи да заговори Линзи.

— … да рискува — довърши гневно Прол. — И му стиска, за разлика от всички нас! Не оставихме ли Линора да се гърчи в лапите на онзи отвратителен гущер Кремер! Хайде, кажете ми, какво печелим като чакаме, а противникът трупа сили по границите ни? Нека поне Сигъл спаси близките си! А аз настоявам за разрешение да ударя тая противна пасмина, докато е все още по силите ни!

Линзи и Демсен се спогледаха тревожно. Не водеха този разговор за пръв път.

— Ще ги ударим, синко — произнесе накрая принца. — Но първо трябва да се подготвим. Стивмладши и Гат ни донесоха безценен дар — „балона“ на онзи чуждоземен магьосник…

— Който е нищо, в сравнение с оръжията, които Кремер е получил от магьосника! А и каква полза от него? Сам видя, че е пострадал непоправимо при приземяването.

— Не е така — намеси се с мек глас Демсен. — Сутринта майсторите докладваха, че почти са го възстановили. Направили са и копия, за да бъдат практикувани. Ако държите на мнението ми, точно от това имаме нужда — летящи машини, които да противопоставим на кремеровата флотилия. Признавам, че нямам опит във въздушния бой и все още не зная как точно ще ги използваме, но всяко нещо с времето си. Засега от моите съгледвачи и вашите гранични постове се иска да забавят противника.

— Балони! За какво са ни тези балони, по дяволите! — младият принц се обърна и плю ядно в огъня. Последното, изглежда, поуспокои малко гнева му, защото се облегна назад в креслото.

— Синко, не богохулствай. Да се създава е също толкова полезно, колкото и да се практикува, а Старата вяра ни учи, че някога сме владеели дори тайната на животворството. В онези далечни времена, преди да се върнем назад към ерата на варварството.

Известно време Прол не откъсваше поглед от камината. След това кимна бавно.

— Прости ми, татко. Ще се помъча да контролирам чувствата си.

Ала всички бяха съгласни в едно — нужно им беше време, време, за да създават нови неща, а дните им бяха преброени. Притесняваха се и от това, че Линора е в ръцете на барона. По какъв начин ще я използва? Дали ще я заведе на бойното поле? Ефектът от тази постъпка върху бойния дух на войските сигурно щеше да е съкрушителен. А Кремер знаеше добре кога и как да удря за да заболи най-силно.

Разговорът постепенно замря. Накрая Демсен стана, отиде до принца и двамата се наведоха над картата, обсъждайки полугласно разположението на силите и посоките, от които да очакват първите удари.

Младият Гат не обърна особено внимание на обсъждането. Не беше войник и стратегията и тактиката не го вълнуваха особено. Той беше… инженер. Денис Нюел го научи на тази дума и това бе като любов от пръв поглед.

Той чувстваше, че ключът към спасяването на л’тофското кралство и евентуално на Денис, Арт и принцесата — се криеше тъкмо в усъвършенстването на балоните. До този момент бе ръководил възстановяването на оригиналния балон и конструкцията на няколко тренировъчни прототипа. Което не му попречи да насочи ума си към обмислянето на някои нови възможности и свързаните с тях конструкционни решения.

Едно от тях целеше употребата на балона по време на бой. Но как да накарат непокорното летателно средство да се премести до желаната точка и после да застине там. Маневра, която не им се отдаде нито веднъж по време на целия полет от Зуслик дотук. Извадиха късмет, че вятърът духаше към планините, точно където искаха да отидат. Затова пък приземяването в гората едва не се превърна в катастрофа.

Трябва да има някакъв начин, повтаряше си той.

Хартията бе твърде скъпо удоволствие, за да си позволи да чертае върху нея и затова потопи пръсти в чашата с вино и нахвърли няколко схеми върху красивата, стара полирана маса.

5

Барон Кремер седеше в леглото си, а върху копринената завивка бяха пръснати навити на руло доклади и съобщения на бароните от западната провинция, които скоро трябваше да пристигнат за срещата, организирана от него.

Докладите бяха истинска радост за изстрадалата му душа, защото всички до един му обещаваха пълна подкрепа и личното си присъствие.

Виж, въпросът с останалите документи не стоеше така. Списъци на снаряжение, което трябва да бъде закупено, безброй сметки за възнаграждения на новонаети практикари и възражения от страна на гилдиите във връзка с поисканите от него нови заеми за подготовката на кампанията срещу онзи мекушав либерал, краля.

Тази втора купчина растеше с обезпокояваща скорост. Бумащината бе единственото нещо на този свят, от което баронът се страхуваше истински.

Дори някой от присъстващите трима писари да бе забелязал, че баронът мърда полуграмотно с устни докато чете, запази го за собствена консумация. В стаята цареше мъртва тишина. Освен това избягваха да поглеждат към червеното петно върху слепоочието на барона — спомен от нощта, когато бе избягал всемогъщият магьосник.

Кремер смачка последния свитък и го хвърли на пода.

— Думи, думи, думи! Така ли, според тях, се гради нова империя?

Писарите сведоха погледи, съзнаващи, че въпросът му е риторичен. Известно време баронът ги оглежда с орлов поглед, сякаш търсеше жертва, с която да се заяде. После обаче сметна, че никакви дребни ядове не бива да му развалят удоволствието от предстоящия пълен триумф!

Гилдии, лихвари, търговци — ще ги използва, докато му отърва, а след това ще постъпи с тях както намери за добре. Те са богати само защото притежават нещо, което е в ограничено количество, като хартията например. Появи ли се в изобилие на пазара и край с проклетия им монопол! Ето какво трябва да направи веднага след като създаде новата си империя. Повече работа за всички!

Кремер понечи да стане, но се сети за разпореждането на лекарите и днес да пази леглото. Няма как, ще ги слуша — до седмица войната ще избухне и тогава трябва да е в най-добрата си форма. Настъплението срещу л’тофите бе всъщност лъжлива маневра, която целеше да заблуди противника за истинските му намерения.

Засега всичко вървеше според плана. Дано все пак се случи нещо непредвидено, за да си намери извинение и да се махне оттук.

„Идва време за разплата — повтаряше си той. — Само че този път другите ще плащат. За всичко! И най-вече един от тях!“

Той пъхна ръка под възглавницата и извади ножа на Денис, който от постоянната практика бе станал остър като бръснач. Плъзна пръст по блестящото острие, а писарите все така търпеливо очакваха да си спомни, че ги е повикал.

Това, което върна барона към действителността, бе внезапната експлозия, от която завесите се разхвърчаха, подобно на плющящи камшици. Рамките на прозорците се затресоха като от продължително земетресение.

Кремер отметна завивката и свитъците паднаха на пода. Той изтича до прозореца и погледна към двора. Неколцина от хората му вече тичаха към едно място, което не се виждаше отгоре. Ехтяха викове и тревожни свирки.

Баронът смъкна халата от закачалката, бутна настрана помощник-лекаря, който се опитваше да го задържи в стаята, и изтича в коридора, следван от цяла сюрия прислужници и знахари. Четирима стражи от личната му гвардия предвождаха шествието без да изостават и на крачка от своя господар.

Когато стигнаха долу, завариха Хоск да ровичка предпазливо с пръчка изпотрошената стъклария и изгорелите останки на дестилационната инсталация. Помещението бе изпълнено с дим и странни сладникави, опияняващи миризми. Като го видя, дяконът се закашля и махна с ръка да се връща.

— Какво става тук? — настоя да узнае Кремер. Войниците от охраната на инсталацията заеха стойка „мирно“, а назначената съвсем скоро прислуга се просна по очи, очаквайки всеки миг отгоре да се стовари гръмотевичният гняв на барона. С изключение на трима, които не го забелязаха. Единият, защото беше мъртъв, а другите двама бяха прекалено заети да оглеждат кървавите рани по ръцете и краката си. Дотичали от лазарета, милосърдни сестри вече ги превързваха, като им нашепваха успокояващи думи.

Хоск пристъпи напред дръзко и се поклони.

— Господарю, току-що направих едно откритие!

Ако се съдеше по външния му вид, дяконът е бил в помещението, когато е станала катастрофата. Кремер познаваше добре любознателната му природа и вече се досещаше, че именно Хоск е предизвикал експлозията.

— Това не е откритие, а катастрофа! — изрева Кремер, докато оглеждаше руините. — Единственото, което получихме от магьосника, преди да се надсмее над гостоприемството ми и да избяга с принцесата, бе тази дестилационна! Разчитах да увелича богатството си, като продавам готовата продукция. А какво ще правя сега, след като ти допусна…

Хоск вдигна помирително ръка.

— Господарю… нали тъкмо вие ми заръчахте да изуча устройството на този уред? Всичко, което вършех, бе по ваша изрична заповед и нищо повече.

Кремер му хвърли зверски поглед. Присъстващите вече изчисляваха мислено колко часа остават на нещастния дякон.

— Изучавал си не инсталацията, а крайния продукт — нареждаше Кремер. — Ако искаш още да се радваш на белия свят, ще трябва час по-скоро да възстановиш щетите. Защото инак няма да е никак лесно да практикуваш лъскавите си дрешки без глава на раменете!

— Но аз съм почетен член на ученото братство! — опита се да протестира Хоск, ала баронът го срази с убийствения си поглед и той сведе глава. — Както желаете, господарю. Не се безпокойте, няма да е никак трудно да поправя инсталацията. Принципът й на работа ми е известен и не е никак сложен. Виждате ли този казан там… тоест това, което е останало от него… съдържа вино, което варим на бавен огън, но излизащите отгоре пари се задържат от…

— Спести ми подробностите — махна величествено Кремер. Отново го мъчеше главобол. — Имаш си помощници, разправяй ги тия на тях. Аз искам да знам само кога отново ще заработи спиртоварната!

Хоск се поклони и отиде да се посъветва с помощниците си. Докато чакаше, баронът прекрачи тялото на един ранен войник и взе да се разхожда из руините. Мислите му постепенно се насочиха към предстоящата война и свързаните с нея възможности за разплата с враговете. Най-много го вълнуваше въпросът как да сложи отново ръка на магьосника и принцеса Линора и да смачка непокорните л’тофи.

Съюзът около него набираше сили. Един ескадрон от неговата въздушна флотилия бе излязъл на демонстративен тур над северните, източни и южни райони. Целта му беше едновременно да вдъхне страх и уважение към неговата мощ и да се появят нови предания за дракони сред по-простите и суеверни селяни.

Всички велики барони щяха да пристигнат скоро за срещата. Кремер им бе подготвил впечатляващо зрелище.

Но само войските на бароните не бяха достатъчна сила за успешния завършек на кампанията. Имаше нужда от наемници и тъкмо тяхната подкрепа искаше да спечели с предстоящата демонстрация.

Пари, това е ключът към всичко. Не тези хартиени боклуци, които дължат стойността си на изкуствено поддържан недостиг, а истински метални пари! С достатъчно пари би могъл да купи услугите на всички независими гилдии и да подкупи дори представителите на старото дворянство. Никакви демонстрации или слухове за непобедими вълшебни оръжия не можеха да се сравняват с ефекта на студения метал!

А сега този идиот, дяконът, бе разрушил единствения потенциален източник на богатство, на който толкова много бе разчитал!

— Е, книжнико? — повика го той.

— Милорд, искам да ви уверя, че нямах никакво намерение да разрушавам инсталацията… Аз само…

— Колко време ще ти отнеме? — изръмжа Кремер.

— След няколко дни ще получа първите, макар и ограничени количества…

— Не ме интересува помията! Питам кога ще приключи практиката, за да потече отново онзи съвършен продукт, който толкова се търси на пазара!

Хоск изглеждаше като пред сърдечен удар.

— След десет… петнайсет… — гласът му замря.

— Дни? — изригна Кремер и таванът потрепери. Той се хвана за главата, онемял от гняв и безсилие. Изглежда, само неистовото му главоболие удължаваше живота на дякона.

В този миг на вратата се появи задъхан и покрит с прах вестоносец. Момчето забеляза барона, изтича при него и отдаде припряно чест.

— Господарю, лорд Херн ти праща почитанията си и те известява, че подушвачите са уловили следата на бегълците!

— Къде? — попита Кремер, забравил всичко друго.

— В южния проход, господарю. Войниците от целия район са вдигнати на крак!

— Чудесно! Великолепно! Да пратят веднага и кавалерията! Иди и предай на капитана на дългите копия да събира войниците си. Идвам веднага.

Момчето отдаде чест и се втурна да изпълнява заповедта.

Кремер се извърна към Хоск, който вече се готвеше за среща с боговете.

— Книжнико?

— Ддда, господарю?

— Трябват ми пари, човече.

Хоск преглътна и кимна.

— Разбрано, господарю.

Кремер се усмихна жлъчно.

— Можеш ли да ми посочиш място, откъдето да получа веднага това, което ми е необходимо?

Хоск премигна и кимна отново.

— Металната къща в гората.

— Правилно — потвърди доволно Кремер — Ще ти дам отряд конници. До пет дни всичкият метал от стените на къщата да е тук!

Хоск преглътна още веднъж и се поклони мълчаливо.

6

Ден и половина след като напуснаха фермата на Сигъл, Денис постепенно бе обзет от надежда, че и този път ще успеят да се промъкнат през кордона незабелязано.

Първата нощ малката група бегълци бе подминала няколко трепкащи светлини сред хълмовете — вероятно предните отряди от армията на барона. Арт и Денис помагаха на магарето, докато Линора се съсредоточаваше върху безшумния ход на колелата.

Веднъж се натъкнаха на пост, разположен досами пътя, но за щастие стражата хъркаше оглушително. Денис все още не можеше да си обясни как не ги събудиха — според него каруцата тропаше колкото малка армия разгневени банши.

На сутринта вече изкачваха прохода, а постовете останаха далеч назад. Между тях и свободата сигурно имаше само няколко съгледвачески групички.

Но да се придвижват денем беше крайно неблагоразумно. Денис отведе своята малка група в една горичка недалеч от пътя, където почиваха и дежуреха на смени.

За да разсее Линора, той й показа някои трикове на ръчния си компютър. Успокои я, че вътре няма никакви миниатюрни живи същества и й разказа малко за чудесата на цифрите. Принцесата схващаше доста бързо.

Сигурно и тримата са били много уморени, защото когато Денис се събуди, денят си бе отишъл. Двете луни на Татир грееха високо в небето, придавайки страховит и призрачен вид на гористата планина.

Той събуди Арт и Линора и те започнаха да се оглеждат учудено. Докато се приготвяха за път, Денис настоя принцесата да се вози в каручката. Макар раните на краката й да показваха белези на заздравяване, все още се нуждаеха от грижи и лечение.

Малко след това излязоха на пътя — същия, по който Денис бе минал преди не повече от три месеца. Неволно си спомни вълненията и очакванията от онези дни, когато му се струваше, че долината е пълна с необикновени същества, които са достигнали изумителни резултати в техниката.

Истината се оказа толкова невероятна и неочаквана, че надхвърляше и най-смелите му представи. Дори сега от време на време го спохождаше странното усещане, че всичко, което му се случва в този чужд свят, е само сън.

Всъщност, помисли си той, не е ли и Земята странно място, където причината и следствието следват своя логичен ред, докато ентропията дебне от другата страна на барикадата, готова да наложи разрушителното си действие. Кой от двата свята е по-извратен? Може би, в космически мащаб, Земята и Татир да са еднакво непредсказуеми? Но това сега едва ли имаше някакво значение. Единственото, върху което трябва да съсредоточи усилията си, е как да оцелеят в предстоящата война. Този път бе твърдо решен да използва Практическия ефект докрай, ако се наложи.

Двамата с Арт все така побутваха малката каручка, но от известно време това им костваше далеч по-малко усилия. Скърцането също беше изчезнало, а Линора вече не подскачаше в коритото като захвърлен чувал с картофи. От време на време срещаше погледа й и тя неизменно му се усмихваше. Всичко ще бъде наред след като се доберат до хората й отвъд планината. Колкото и да е голяма силата на Кремер, л’тофите явно бяха в състояние да му се противопоставят.

Стига само да пристигнат навреме.

Зората се показа по-рано от очакваното. В бледата й светлина вече се виждаше билото на прохода. Денис сръга магарето да побърза. Сигурен бе, че горе не ги очаква вражески пост.

Малко по-нагоре навлязоха в сивкавата утринна мъгла. Тъкмо се канеше да спре за кратка почивка, когато отляво неочаквано долетя вик.

Арт изруга и посочи близкия хълм. Недалеч от пътя бе разположен малък бивак и войниците вече бяха наскачали за оръжията си. В светлината на изгряващото слънце Денис различи кафявите униформи на кремеровите погранични дружини. Един малък отряд вече си проправяше път към тях през шубраците.

Пътят отпред започваше да се спуска, заобикаляйки полегатия склон на планината. Денис шибна по гърба умореното магаре.

— Бързайте, Арт! Аз ще ги задържа! — извика самоотвержено той.

— Сам-самичък? Да не си луд?

— Да, сам! Искам да спасиш Линора! Аз ще се оправя с тях!

Принцесата се обърна и го погледна уплашено, но не каза нищо. Арт догони каруцата и я бутна по нарастващия наклон.

Денис избра едно подходящо място по средата на пътя и зачака. За щастие пограничните дружини, които се състояха от набързо мобилизирани фермери, не бяха сред елитните части на Кремер. Повечето от тях със сигурност биха предпочели да са си у дома.

Въпреки това трябваше да измисли нещо, и то бързо.

Когато отрядът най-сетне преодоля храстите и излезе на пътя, Денис забеляза, че бяха въоръжени само със саби, копия и тинъри. Добре, че нямаше лъконосци, но те бяха рядкост по тези места. Практикуването на лъка изискваше доста време и усилия и малцина фермери можеха да заделят от скъпоценното си време за подобни занимания.

Планът му можеше и да успее.

Докато ги чакаше, застанал на пътя, опипваше нервно шепата гладки камъни и парчето плат.

Войниците не изглеждаха никак стреснати от странното му поведение. Вместо да се втурнат в атака, те крачеха бавно, като го разглеждаха заплашително изпод спуснатите си вежди. Най-отпред вървеше десятникът. Може би знаеха нещичко за бегълците и най-вече за магьосника.

Когато се доближиха на петдесетина крачки, Денис пусна първия камък в импровизираната си прашка. Завъртя го три пъти и го запрати, като същевременно извика с цяло гърло:

— Абракадабра! Ууга-бууга!

Не би могъл да не улучи някого от плътно наредените тела. Някой изохка и изпусна оръжието си на шосето.

— О, демони на въздуха! — викна театрално Денис и протегна ръце към небето. — Научете тези глупци на уважение към един всемогъщ магьосник!

Той завъртя прашката и метна втори камък.

Друг войник се хвана за корема и се преви, като стенеше от болка.

Неколцина войници от задната редица взеха да изостават, внезапно възвърнали интереса си към зарязаната закуска в лагера.

Останалите забавиха крачка и накрая спряха, а по лицата им се четеше суеверен страх.

Десятникът се нахвърли върху тях с гневни закани, започна да ги рита и блъска, като сочеше с ръка Денис.

Не трябваше да допусне да тръгнат отново. Скоро ще забележат, че само неколцина от тях са пострадали и все така го превъзхождат числено. Пък и ранените бързо ще разберат, че не са толкова пострадали.

Денис прибра прашката и измъкна от пояса си дълъг кожен ремък. На единия му край бе завързано кухо парче дърво, което бе издълбал във фермата на Сигъл.

— Бягайте! — викна им той с глас на оперен певец в кулминацията на действието. — Вървете си! Не ме карайте да призовавам моите верни демони!

Тръгна бавно към тях, като въртеше ремъка над главата си. Въздухът нахлу през отвора на дървената тръба и излезе от другия й край с мъчителен стон. Макар да не беше практикувал свирката, звукът й накара космите му да настръхнат.

Всичко бе заложено на карта. Денис се надяваше, че койлианците не познават този инструмент. Той направи няколко крачки и забеляза нервните погледи, които си разменяха войниците, а тези отзад направо го удариха на бяг.

Предводителят им продължаваше да ругае и крещи. Съдейки по акцента, беше от северняците на Кремер. Но нарастващия рев на кречеталото заглушаваше дори неговите крясъци. Ехото от първите звуци се върна от хълмовете и сякаш предвождаше цял рояк разгневени демони.

Денис се съсредоточи върху звука. Искаше да го направи още по-заплашителен, макар да съзнаваше, че му липсва талант за ускоряване процеса на практика. На негово място един опитен л’тоф сигурно щеше да изпадне във фелтешски транс, а друг би призовал на помощ чудатите кренеги. Но и малкото, което постигаше в момента, изглежда бе достатъчно — отрядът вече отстъпваше. Десятникът дръпна копието от ръцете на един от войниците и го запрати с вик към Денис.

Без да откъсва очи от летящото копие Денис продължи да крачи напред. Стараеше се да изглежда спокоен, дори се усмихваше надменно. Ако сега се обърне и побегне, всичко ще бъде загубено. Трябва да им покаже кой контролира положението. И да се надява, че дори десятникът ще е твърде уплашен, за да го уцели!

Копието се заби в земята на сантиметри от левия му крак. Дръжката му вибрираше със зловещ звук, докато прелиташе край него. Краката му омекнаха и той започна да се смее. После се уплаши, че това е по-скоро израз на надигаща се истерия, отколкото проява на храброст.

Но именно смехът му помогна. Войниците като един захвърлиха оръжията си и побягнаха назад. Остана само десятникът, който го гледаше втрещено. Денис се приближи още малко, ококори му се и извика: „Бау!“, и онзи се втурна да догони хората си.

Денис остана сам на бойното поле, а мъглата бавно се стелеше над разхвърляното по пътя оръжие.

Мина доста време преди да намери сили да отпусне ръката си, която все тъй неистово въртеше ремъка с дървената свирка.

Оказа се, че Линора и Арт го чакат зад следващия завой. Бяха се спотаили в сянката на дърветата, но изтичаха и го посрещнаха радостни и малко засрамени, че се бяха усъмнили в способностите му. Очите на девойката сияеха с блясък, който го притесняваше.

Сигурно щеше да започне да се смята за божество, ако малко по-късно не бе забелязал случайно една странна сцена. Линора побутна с ръка Арт и му кимна многозначително. Той изсумтя, но извади няколко смачкани банкноти и й ги подаде.

Бяха се хванали на бас за изхода от сражението.

7

Не след дълго стигнаха каменните кариери, които Денис бе забелязал още първата седмица от пребиваването си на планетата. Районът беше съвсем пуст, изглежда, подготовката за война вървеше с пълна сила. По напълно понятни причини населението бе взело всичко със себе си.

Движеха се с добро темпо. Каруцата показваше видими следи на подобрение, но Денис се безпокоеше, че побягналите войници ще срещнат кавалеристите на Кремер и ще тръгнат отново по следите им.

Стигнаха до едно разклонение. Единият път водеше на запад по склона на планината, право към каменните кариери на Сивите планини.

Линора посочи с ръка втория, който беше по-тесен и свиваше на юг.

— Това е търговският път. Оттук минах, когато почувствах появата на нещо необичайно в нашия свят.

Изглежда, в последно време търговията не вървеше, защото пътят не бе в добро състояние. Още няколко години без редовна практика и щеше да се превърне в козя пътека.

Денис погледна на северозапад. Само на няколко дни път оттук стоеше повреденият зеватрон. Да знаеше само дали би могъл да скалъпи нов, след което да го практикува, докато отново бъде годен за употреба. Тогава щеше да предложи на Линора и Арт да напуснат този свят на безумно насилие и да отидат с него там, където царува разумът и логиката.

Но нямаше нито време, нито нужните средства. Той въздъхна, хвана юздите и подкара магарето по южния път.

След още един уморителен преход, по време на който двамата с Арт се редуваха да бутат каруцата, Денис откри, че подобренията й надминават и най-смелите му очаквания. Осите на колелата се въртяха в идеално гладките отвори на коритото и, изглежда, се смазваха по същия начин, както улеите на пътя смазваха плъзгачите на платформите. На места кожените юзди се бяха удебелели от постоянната употреба, на други, там където опираха в тялото на магарето, се виждаха меки подплънки. Оста на предните колела вече се въртеше лекичко, което улесняваше вземането на завоите.

Намираха се на не повече от километър от южния и най-висок проход, когато Арт го докосна по рамото.

— Виж — рече той и посочи с ръка.

На около две мили зад тях дълга нишка от тъмни фигури ги следваше. Денис напрегна очи, съжалявайки че бинокълът не му е под ръка.

— Бързоходци! — възкликна Линора, която притежаваше най-остро зрение. — Със сиви униформи — северняците на Кремер.

— Могат ли да ни настигнат?

— Денис, с войници като тези бащата на Кремер разгроми Стария Дук. Могат да тичат дни на ред без почивка, а в боя са свирепи и безпощадни.

Макар Линора да се възхищаваше на способностите на Денис, тя си даваше сметка, че са ограничени. А това не бяха селяни, които да побягнат от няколко камъчета.

Девойката скочи от каруцата.

— Мисля, че е време да се поразтъпча.

— Не бива! Краката ти пак ще се подуят!

— Предстои катерене — отвърна с неизменната си усмивка Линора — и ще ни бъде по-лесно, ако вървим и тримата. Време е да поема моя дял от тежестта.

Арт подсвирна на магарето и те отново поеха по пътя.

Денис погледна назад към тъмните фигури в подножието на хълма. Напредваха с обезпокоителна скорост. Телата на войниците се люлееха в равномерен ритъм, а оръжията им блестяха на слънцето.

Той се обърна и забърза към гърлото на южния проход.

Бегълците и преследвачите забавиха ход, когато наближиха хребета.

Линора се справяше чудесно, а Денис мислеше дали да не освободи магарето от тежестта на каруцата, или да изхвърли сгънатия отзад планер. Но някакво необяснимо предчувствие го караше да се въздържи и от двете. Може би заради дългото практикуване, което бяха вложили в тях. От друга страна, всяка секунда беше ценна.

Краката го боляха нетърпимо, а дробовете му изпускаха въздуха с болезнено хриптене. Имаше чувството, че не са спирали от часове.

Неусетно пред очите им се разгърна нова картина, която ги завари неподготвени — южната долина беше набраздена от множество речни корита. На самия връх тримата напуснаха пътя и се проснаха изтощени в тревата.

Линора плъзна поглед по планинската верига, която заграждаше долината подобно на застинал във вечен сън гигант. Отсамната й страна тънеше в сянка, тъй като следобедното слънце вече се бе спуснало ниско.

— Там — посочи тя към редицата заснежени върхове. — Там е моят дом.

За Денис това планинско царство изглеждаше точно толкова далечно и недосегаемо, колкото и полегатите хълмове на Средиземно море. Ще ги стигнат ли някога, след като преследвачите са по петите им? Той погледна надолу към виещия се път, после се обърна и хвърли замислен поглед на малката каручка, която досега им бе служила безотказно. В главата му започна да се оформя една идея.

Ще се получи ли? Залогът беше ужасен, съществуваше реална опасност да загинат.

Той изгледа спътниците си. Изглеждаха изтощени до краен предел. С абсолютна сигурност не биха могли да се надпреварват с войниците, които бързо скъсяваха дистанцията.

— Арт, иди на пост.

Дребосъкът изстена мъчително, но се надигна и закуцука обратно към пътя.

Денис претършува близките дървета, докато намери две яки, дебели пръчки. Отряза малко от въжето, което Сара предвидливо им бе дала и се зае да закрепва пръчките отстрани на каруцата — пред и над задните колела. Тъкмо привършваше, когато откъм пътя долетя предупредителен вик. Вдигна глава и видя, че Арт тича към тях.

— Денис! Съвсем близо са!

Денис изруга. Надяваше се на малко повече време, но явно беше подценил способностите на кремеровите бързоходци. Какви неимоверни усилия се изискваха, за се да изкатерят за толкова кратко време! Той помогна на Линора да се настани в каруцата, а Арт вече дърпаше умореното животно и му крещеше да се размърда.

— Остави го — рече му Денис, заобиколи отпред и преряза юздите. Дребосъкът следеше движенията му учудено.

— Качвай се и седни отзад. Оттук нататък всички ще се возим.

8

Капитанът на Сините грифони, отряд бързоходци от зусликския гарнизон, пуфтеше край войниците си. Ужасно го болеше хълбокът, дробовете му свистяха в мъчителна агония, но той напрягаше всички сили, твърдо решен да не изостане от тях, повечето от които бяха млади доброволци от аристократични семейства.

Беше на трийсет и две години и знаеше, че вече е твърде стар за подобна работа. Може би беше време да поиска прехвърляне в кавалерията?

Капитанът хвърли поглед на хората си. Лицата им бяха изкривени от усилие и покрити с пот. Поне дузина от тях бяха изпокапали по време на марша и се въргаляха край пътя по цялата му дължина. Е, какво, рече си той с едва забележима усмивка, старецът още го бива! Онези от кавалерията може да почакат.

Още няколко минути на безкрайно напрежение и наклонът започна да се изравнява. Преваляха билото, когато откъм първата редица долетяха пресекливи викове:

— Ето ги…! Точно… пред нас…!

Дива радост изпълни душата на капитана. Барон Кремер бе обещал да прояви невиждана щедрост й благоразположение към онзи, който му доведе магьосника и принцесата. Може би го очакваше бляскава военна кариера!

Той застигна групата от предния отряд. Войниците бяха наклякали на пътя, дишаха учестено и гледаха надолу към склона. Капитанът направи още няколко крачки, докато отсамната страна на хълма се разкри пред очите му. Тогава спря и се облещи.

Само на няколко крачки от него, едно магаре хрупаше кротко трева, с провиснали от гърба му кожени ремъци.

Малко по-нататък трима души седяха, притиснати един към друг, в някаква дървена кутия. Веднага позна, че това са бегълците, които преследват. Те стояха съвсем неподвижно, очаквайки безпомощно да бъдат заловени.

Изведнъж капитанът забеляза, че кутията се движи. Нищо не я теглеше, ала въпреки това тя се отдалечаваше.

Какъв дявол…?

Магьосникът — това е негова работа!

— След тях! — кресна хрипливо той. — Ставайте! Да ги хванем!

Около половината от войниците се надигнаха и, препъвайки се от умора, заслизаха надолу по пътя. Но дървената кутия продължаваше да набира скорост. Дребосъкът, който седеше най-отзад, се извърна и на лицето му разцъфна подигравателна усмивка.

След това кутията свърна в завоя и се изгуби от погледите им.

9

— Внимавай — завой!

— Внимавам аз! А ти натискай спирачките!

— Да натискам кое?

— Спирачките, по дяволите! Тези две пръчки! Когато наближим завоя, искам да ги дръпнеш рязко към теб!

— Денис, един от следващите завои е много остър!

— Какво каза? Кой? О, не, не! Спирай!

— Денис!

— Денииис!

— Дърпай с всичка сила! В другата посока! Принцесо, не виждам! Махни си ръцете от очите ми!

С раздиращо мозъка скърцане каруцата навлезе в завоя и се завъртя, поднасяйки се към пропастта. После, в последния момент, отново застана на четири колела и полетя надолу по следващия прав участък. От време на време ниските клони на надвесените над пътя дървета ги шибаха но лицата.

— Ооооуиии! Свърши ли вече? Мога ли да пусна тези проклети пръчки! Май ми призлява…

— А ти, Линора? Как се чувстваш?

— Нищо ми няма, Денис. Видя ли колко близо бяхме до ръба?

— Нямах време. Слушай, я виж какво става е Арт. Мисля, че е припаднал.

Известно време шосето беше съвсем право. Денис се наклони, за да върне каруцата в средата на пътя.

— Идва на себе си. Само дето лицето му е позеленяло.

— Удари му няколко шамара! Отново набираме скорост и искам да го видя на спирачките! А ти му помогни да ги практикува — гледай поне малко да се усъвършенстват, че ни е спукана работата!

— Ще се опитам.

Тъкмо наближаваха следващия завой, когато Арт се съвзе достатъчно, за да натисне отново спирачките. Той псуваше доста цветисто, но това бе признак, че се възстановява бързо.

— Благодаря за предупреждението, Ваша светлост — подвикна Арт през рамо.

— Няма защо. Като стана дума, мисля че отпред има още един остър завой.

— Като предишния ли?

— Не, по-опасен.

— Лоша работа! Да, виждам го! Спирачки!

Когато най-сетне спуснаха и последния наклон, Денис не спря каруцата, а я остави да продължи по инерция. След толкова упорити практически упражнения спирачките работеха перфектно.

Намираха се в тясна долина между два планински склона, заобиколени от пасища. Недалеч от пътя се виждаше изоставена овчарска колиба. Когато спряха, Арт намести спирачките така, че да запънат задните колела. Едва след това скочи от коритото и взе да се превива от смях.

Линора го последва, макар да не изглеждаше толкова ентусиазирана. Тя се отпусна на тревата, а по страните й се стичаха сълзи.

Седнал в предния край на каруцата, Денис гледаше треперещите си ръце без да изпуска ремъците, с помощта на които бе управлявал най-ужасните десет-петнайсет мили от живота си. Погледна към спътниците си и за миг го обзе гняв. Бяха се държали като безотговорни деца. Вместо да му помогнат, те размахваха ръце, изпълнени с напълно неоправдана вяра, че и този път той ще ги спаси. Нямаха никаква представа, че бяха на косъм от смъртта и че само късметът им бе помогнал да преодолеят изпълнения с остри завои маршрут.

Той размота ремъците и почувства бодежи в пръстите си от възстановяващото се кръвообращение. Спомни си, че в последния етап на спускането за малко да хване „морска болест“. Изправи се бавно и пое с пълни гърди студения планински въздух.

— О, Денис! — Линора се приближи към него и го дръпна за ръката. Сега и тя се смееше, макар и през сълзи. — О, господарю мой, магьоснико над магьосниците, ти отново ги направи на глупаци! Летяхме по-бързо и от вятъра! Ти си чудесен!

Денис надникна в сивите й очи и видя в тях обич и възхищение, за които бе жадувал от доста време. Изведнъж осъзна, че за него тези очи са по-важни от всичко друго на света.

— Уф. — Той преглътна объркано и се олюля. — Запомни си последната мисъл!

След което се шмугна в шубрака, преви се от мъчителни конвулсии и започна да повръща.