Практически ефект

1

Това беше вечерно представление, осветено от лунното сияние и трепкащите пламъчета на стотици ярки факли. Почитаемата публика следеше хода на подготовката с нарастващо безпокойство. Един след друг войниците излизаха на двора и заемаха местата си. Внезапно тътенът на барабаните утихна. Настъпи напрегната тишина, която бе нарушена от пронизителен, ужасяващ звук. Гостите гледаха втрещено онова, което се бе случило. Изминаха няколко секунди преди от хилядите гърла на присъстващите да изригне възхитен и кръвожаден рев.

Гил’м се обърна и пое със строева крачка обратно към терасата на почетните гости. На петдесетина метра зад него, в далечния край на площадката за екзекуции, зееше нова, по-голяма дупка в стената. От заловения вчера л’тоф, който само допреди секунда бълваше гневни проклятия срещу барона и помощниците му, бе останала само безформена кървава маса.

Кремер се наведе и взе игломета от ръцете на Гил’м. Обърна се и хвърли тържествуващ поглед на бароните, пристигнали тук от всички краища на страната, за да му окажат поддръжка в предстоящата война с краля. Лицата им бяха пребледнели. Един-двама дори изглеждаха тъй, сякаш всеки миг ще повърнат.

„Да — помисли си баронът. — Този път ви пипнах за топките.“

— Е, господа? Видяхте как действа моята въздушна ескадрила. Показвах ви вълшебната кутия за откриване на противника от разстояние. А сега вече познавате и силата на моето най-ново и най-страховито оръжие. Има ли някой, който все още да се съмнява в успешното осъществяване на моя план?

Дукът на Бастирия поклати глава и огледа намръщено присъстващите.

— Лорд Кремер, всички ние сме впечатлени… но сигурно ще изразя мнението и на присъстващите. Бихте ли ни показали чуждоземния магьосник, за когото толкова много сме слушали. — Той млъкна, очаквайки да види реакцията на Кремер, но баронът само го гледаше изпод сключените си вежди. — Съгласен съм с вас, че крал Хаймел трябва да получи един хубав урок, за да се научи как да се държи с васалите си. Но все пак методите, които предлагате…

— Изглежда, вие все още не разбирате истинското състояние на нещата — въздъхна малко отегчено Кремер. — Добре, ще ви покажа. — Той се обърна към братовчед си, лорд Херн. — Доведете онези затворници.

Херн се обърна и предаде заповедта нататък.

Бароните взеха да си шушукат обезпокоено. Някои от тях поглеждаха страхливо към Кремер, едва сега осъзнали кой е новият господар на положението.

Междувременно стражите изведоха в двора неколцина мъже, оковани във вериги. Отзад ги следваха гренадири, въоръжени с ужасяващите тинъри.

От редовете на почетните гости долетяха изплашени възклицания.

— Но това са кралски гвардейци!

— Точно така! Значи войната е неизбежна!

— Вижте! — посочиха някои един гордо изправен мъж с тъмносиня униформа. — Това е кралски наместник!

— Кремер! — викна мъжът. — Как смееш да посягаш на хората на краля? Дойдох тук с мир, като личен пратеник на нашия суверен! Когато научи какво си сторил на хората му, той ще…

— Ще получи ритник в задника! — прекъсна го грубо Кремер и се изсмя. Възхитени от дързостта му, гренадирите вдигнаха оръжията си и нададоха войнствени викове.

Баронът се обърна и огледа редиците на благородниците. После махна небрежно към пленниците.

— Обесете ги — нареди той.

— Ние? — възкликна ужасено Дука на Бастирия. — Да обесим кралските пратеници? Със собствените си ръце?

Кремер кимна.

— И то веднага.

Благородниците се спогледаха. Кремер видя, че някои от тях хвърлят тревожни погледи към кръжащите в небето планери и войниците, които бяха наобиколили площада в плътен кордон. Останалите се блещеха като омагьосани в игломета, който продължаваше да държи в ръката си. Той осъзна, че сега е момента, в който везните ще се наклонят в неговата полза.

Един по един, бароните склониха покорно глави.

— Както желаете, Ваше височество.

Те заслизаха с видима неохота надолу по стълбите и не след дълго на терасата остана само Кремер и шестимата командори на наемническите отряди. Баронът огледа обветрените им, покрити с белези лица. Виж, с тези нямаше да е толкова лесно. Нямаха нито земи, нито собственост, която да изгубят. Войските им се топяха като пролетен сняг, когато противникът ги превъзхождаше, за да изникнат отново, в друго време и на друго място. Тези хора не се бояха нито от големите му хвърчила, нито от тайнствени оръжия. Притиснеш ли ги, отвръщаха на удара с удар.

Кремер се нуждаеше от тях за обсадата на добре укрепените източни градове и именно с тази цел досега им правеше мили очички.

Оттук нататък, можеше да спечели сърцата им само с много пари.

— Господа — обърна се той към командорите, — някой от вас иска ли още ракия?

2

— Денис?

— Ммм? Ка… какво има, Линора? — Денис надигна глава и разтърка отеклите си клепачи. Все още беше тъмно. Арт похъркваше тихичко в другия край на колибата.

По някое време, гонена от студа, Линора се бе свила до Денис. Но сега седеше, а сивите й очи премигваха под бледата лунна светлина.

— Пак го почувствах.

— Кое?

— Усещам, че някой, или нещо, е дошло току-що в нашия свят. Както онзи път, когато бях абсолютно сигурна, че е пристигнала твоята метална къща… заедно с теб.

Денис тръсна глава да прогони съня.

— Искаш да кажеш, че някой е използвал зеватрона?

Линора естествено не го разбра. Просто си седеше и се взираше в черното небе.

Денис се замисли. Възможно ли е тя да усеща от разстояние кога зеватронът се задейства? Ако е така, това означава, че някой току-що е излязъл от капсулата, за да тръгне по следите му из този свят.

Денис въздъхна. Съжаляваше нещастния наивник, който и да е той. Точно в момента не можеше да направи нищо за него. Знаеше само, че го очакват редица неприятни изненади.

— Е, няма какво да му мислим толкова — приключи той. — Хайде, да спим. Утре ни чака тежък ден.

3

С първите лъчи на слънцето, малката метална къща засия като добре излъскан кехлибар. Хоск изшътка на хората си да не вдигат шум.

Очите му бяха приковани в нея. Само боговете знаеха как се разглобява проклетото творение. Тъкмо по тази причина не си беше губил времето първия път, когато се озова тук. Далеч по-важно тогава му се струваше залавянето на принцесата.

Всъщност и сега ги очакваше изненада. Малко след като пристигнаха, те забелязаха, че са ги изпреварили! Една самотна фигура се навърташе около къщата, като си мърмореше и изнасяше някакви кутии с метални части, ако се съдеше по дрънченето.

В началото утринната мараня го подлъга и Хоск бе обзет от радостно предчувствие, че това е самият магьосник, който скоро ще му падне в ръцете. В края на краищата, металната къща бе най-логичното място за неочаквана среща с него.

Толкова по-добре — може би с малко мъчения ще го принуди да я разглоби. Дори и да откаже, достатъчно е да го върне на Кремер и ще спечели отново благоразположението на барона.

Остана разочарован, когато с настъпването на деня откри, че неканеният гост има руса коса. Със сигурност не беше Денис, макар да бе висок колкото него.

Докато подслушваше от близките храсти, дяконът установи, че нашественикът говори със същия отвратителен дивашки акцент. Напрегна слух да долови какво си говори чужденецът.

— … пълна бъркотия… механизмът за връщане е строшен… по тревата се въргалят какви ли не метални части… и тази налудничава бележка за наличието на разумни същества! — Чужденецът се наведе, вдигна нещо от земята, изсумтя недоволно и го запокити към храстите, където се спотайваше Хоск.

— … сега му падна да си урежда сметките с мен. И само защото купих голяма част от екипировката направо от битака, вместо да хвърлям луди пари в някой скъпчийски магазин… сигурно е решил да се прави на велик откривател и е повредил зеватрона, за да не може никой да му отнеме славата… досетил се е, че Фластер ще избере мен да го последвам…

Хоск реши, че е чул достатъчно. Съдбата му изпращаше друг магьосник на мястото на първия. Може би с този ще намерят общ език!

Той даде знак на войниците да се разпръснат и да обкръжат нищо неподозиращата жертва.

4

— К’во правиш бе?

Денис вдигна глава и примижа срещу светлината. Беше уморен и доста раздразнителен. Точно сега не му беше до обяснения, пък и бе заръчал на Арт да помага на Линора за закуската.

— А ти какво мислиш, че правя?

— Амии… — Арт се почеса по брадичката, заел поза, която според него беше „инженерна“. Очевидно бе преценил въпроса на Денис като колегиален, а не подигравателен. — Чини ми се, че закачваш крилете на планера за колата… сиреч превръщаш ги в платна на кораб, или нещо таквоз.

Денис изсумтя неопределено. Арт щракна с пръсти.

— Ам’че да! Що пък не? Тук, по хълмовете, често духат ветрове. Ще ни помогне, кат’ драпаме нагоре по онез планини! Ей, принцесо! — той се обърна и извика към колибата, от която се носеха примамливи миризми. — Ела да видиш какво пак е измайсторил магьосникът!

Денис въздъхна и отново се залови за работа. Не биваше да се задържат дълго тук. Имаха добра преднина, но бързоходците на барона бяха доказали, че не са за подценяване. Искаше му се и той да е изпълнен със същата увереност, която имаха двамата му спътници, че ще се измъкват все тъй безпрепятствено при всяка нова среща. Нямаше да понесе разочарованите им погледи, когато авторитетът му се сгромоляса.

5

— Татко, атаката започна!

Принц Линзи повдигна очи от разгънатата карта и погледна към вратата, където стоеше Прол.

— Къде ни удариха?

— Всички проходи на изток са обсадени от войските на Кремер. Нашествениците синхронизират действията си с помощта на проклетите летящи вестоносци. Очакваме най-много до един ден по северния търговски път да се приближат основните му сили.

Линзи погледна въпросително Демсен. Капитанът на Зелените лъвове поклати глава.

— Ако всички западни феодали са се присъединили към Кремер, нямам никакъв шанс да пратя съобщение на краля. Особено когато целият пограничен район се наблюдава от въздуха. Драбската равнина е твърде широка, за да бъде прекосена за една нощ, дори с бърз кон.

— А с балон? — попита неочаквано Линзи.

Демсен сви рамене.

— Да рискуваме един, когато имаме само няколко? Сигъл и Гат работят денонощно, но едва ли ще смогнат навреме, освен, ако по някакво чудо, хората ви не приласкаят на помощ някое кренеги.

Принцът склони уморено глава. Изглежда, наистина нямаше надежда.

— Не се безпокойте, стари приятелю — опита се да го окуражи Демсен. — Ще им дадем хубаво да се разберат. А междувременно ще си отваряме очите за друга възможност.

6

— Мислех, че тези платна ще ни помагат! — недоволстваше Арт, докато теглеше каручката, а Денис буташе отзад.

— Какво да направя, като този път не се получи? Главата ли да си отрежа?

След стотина метра изкатериха хълма и спряха на равното за кратък отдих. Денис изтри потта от челото си и даде знак на Линора да се качи обратно в коритото.

— Мога да вървя още — възрази тя, в желанието си да не бъде в тежест на групата и Денис не можеше да не се възхити на стоицизма и мъжеството й. Очевидно всяка крачка й костваше големи усилия. Глезените й бяха все така отекли, а ходилата — разранени. Ала въпреки това именно тя ги подканяше да продължават, вместо да се скрият някъде сред хълмовете, докато опасността отмине.

— Знам, че можеш да вървиш — рече Денис. — Но скоро ще трябва да тичаш. Запази си силите за тогава.

Линора понечи да възрази, после размисли и изведнъж направи нещо неочаквано. Пресегна се, сграбчи го за косата и го целуна по устните. После скочи пъргаво в каруцата и викна през рамо.

— Добре. И без това исках да попрактикувам малко тези твои платна!

Младежът остана като втрещен. Когато най-сетне повъзстанови разклатеното си самообладание, реши да не задава глупави въпроси за нещо, което вече се е случило.

— Денис?

Той се обърна със свит от лоши предчувствия стомах. Арт — неизменният приносител на лоши новини — сочеше към планинския склон зад тях. В подножието му се виждаше дълга верига от дребни фигури, които се движеха със застрашителна скорост. Предният отряд, който наброяваше най-малко двеста конници, тъкмо минаваше покрай колибата, където бяха прекарали нощта. Неколцина се отделиха от групата да я претърсят, останалите продължиха нагоре, а вятърът развяваше сивкавите им наметала.

Още двайсетина минути и щяха да са тук.

Денис поклати глава. Намираха се в гола планинска местност без никакво местенце, където да се скрият. Пътят се придържаше към най-полегатата част на склона, отделен от него с плитка канавка.

Арт и Линора го гледаха с надежда и нямо обожание.

„Какво да направя, за да не ги разочаровам и този път? Нямам никаква идея.“

Тъкмо се готвеше да им го каже, когато забеляза някакво раздвижване сред храсталаците, покриващи склона в посоката, в която бе разположен Зуслик. Нещо се движеше сред жилавите растения, вдигайки облаци от прахоляк — право към тях.

— Това пък какво е…?

Линора и Арт също се взираха натам.

— Чакай… чакай — промърмори обнадежден Денис. — Дали пък не е…

Движението замря само на няколко метра от границата на храсталака с пътя. Сякаш онова, което се спотайваше, преценяваше каква е обстановката на открито. Шубраците отново се разклатиха, все по-близо до тях. Арт заотстъпва, вдигнал пред себе си един от мечовете, захвърлен от бягащите фермери. Денис, който все още бе в плен на предположенията си, застана между Линора и идещата опасност…

Последният храст, почти надвиснал над пътя, се разтвори с оглушителен пукот, но това, което се подаде отвътре, бе скрито под купчина натрошени клони. За миг изпод листата се мярна стройно и лъскаво метално тяло и малко след това разузнавателният робот от Сахарския институт закова пред тях, въртейки радостно купола с камерите. Отгоре се блещеха чифт зелени очи, а под тях лъщяха два реда остри като бръснач зъби.

— Можеше и по-бързо да ни стигнеш — подхвърли Денис, но в действителност се усмихваше радостно.

В отговор роботът изписука закачливо, а прасолетът разтърси глава за да се освободи от клоните, но от това само вдигна повече прах, смръкна и огласи околните хълмове с оглушителна кихавица.

7

На третото разклонение на река Рудик, битката не се развиваше според очакванията и на двете страни.

За барон Р’кетс и конт Фейф-дей, настъплението нагоре в тесния каньон се оказа бавен и мъчителен процес, свързан със загуба на време и хора. Изкачили с конете един невисок хълм, двамата изпровождаха с поглед подкрепленията, маршируващи по пътя край тях.

По-голямото от двете речни дефилета продължаваше на запад и се виеше нагоре из планината, където защитниците дебнеха между назъбените камънаци. Дори хълмът, на който се намираха, бе изникнал едва тази сутрин от лавината скални късове, с които бяха засипани челните отряди на армията. Сега поне двайсетина отбрани войници лежаха мъртви под копитата на конете си.

Загубите им сигурно щяха да са още по-големи, ако не беше въздушната флота на барона. Смелите ястреби на Кремер се спускаха право надолу от ясното небе и обсипваха л’тофите с дъжд от отровни стрели, принуждавайки ги да отстъпват и да търсят ново прикритие. Едва след тази въздушна атака щурмовите отряди на барона получиха възможност да ударят предните позиции.

Но барон Р’кетс не се безпокоеше от загубите. Докато следеше маршируващите край тях попълнения, той си мислеше с мрачно задоволство за предстоящите промени. Скоро барон Кремер ще стане крал Кремер, значи за всички ще има по нещо. Р’кетс знаеше, че най-трудното във всяка кампания е началото. Прекършат ли веднъж гръбнака на проклетите л’тофи и краят ще бъде близо. А после идва мигът за подялба на плячката. Казват, че л’тофските майстори умеели да практикуват сечива и оръжия до пълно съвършенство само за минути, а творенията им запазвали вида си вечно! Говореха също, но на това не знаеше дали да вярва, че жените им притежавали дарбата да практикуват мъже… възстановявайки поизгубените им способности.

Баронът се намръщи, гърбът го болеше от продължителната езда. И това е готов да изтърпи, ако си заслужава. Кремер им бе обещал съкровища и наслаждения, надхвърлящи и най-смелия полет на въображението.

Той облиза устни, предвкусвайки удоволствието. Никога не бе страдал от недостиг на въображение!

Конт Фейф-дей се взираше в преминаващите колони с далеч по-трезво око. Докато брат му виждаше само устремени към победа войници, контът оглеждаше върволицата от хора, които слизаха в обратна посока — тук имаше фермери, търговци, практикари и дори скитащи занаятчии от околните села. Повечето бяха превързани с мръсни, потъмнели бинтове, някои куцукаха, подпирайки се на набързо сковани и все още недостатъчно практикувани патерици, или се подпираха на приятели и роднини.

Фейф-дей знаеше, че най-добрите и най-дълго практикуваните превръзки се пазят за благородниците. Немалка част от тези хора щяха да умрат — ако не от загуба на кръв, то най-вероятно от онази изгаряща болест, която замърсяваше кръвта и подпалваше в тялото неистова треска.

Дори войниците не изглеждаха толкова ентусиазирани, колкото в началото на войната. По лицата им се четеше умора, изтощение и страх от предстоящото. Тук-там все още се срещаха алчни самохвалковци, които обсъждаха на висок глас какво ще направят с плячкосаното богатство. Имаше такива и сред неговите, издокарани в сини униформи, войници. Познаваше добре тоя тип шумни празноглавци — на приказки ги биваше, но винаги се покриваха, когато станеше напечено.

Конт Фейф-дей размърда устни и прокле беззвучно, като внимаваше брат му да не го забележи. Каквото и да приказват, войната е мръсна работа и ако Р’кетс наистина й се радва, значи е глупак. Фейф-дей веднъж бе посещавал земята на л’тофите и принц Линзи го бе посрещнал с невиждано гостоприемство. На няколко пъти се опита да обясни на Р’кетс, че те не са приказно богати, и че тази кампания в действителност има една-единствена цел — да подсигури тила на Кремер в предстоящата война на изток.

Но Р’кетс отказваше да се вслушва в доводите му и вярваше единствено на собствените си перверзни представи.

Контът въздъхна. Докато са тук, поне Р’кетс ще престане да се занимава с него. Дори Кремер да спечели войната, едва ли нещо ще се промени. С нов крал, като със стария.

Нека само победата да е безкръвна, молеше се той, с колкото може по-малко загуби сред цивилното население.

Някъде отпред долетя зов на тръба — предупреждение за опасност. Малко след това последва тътен от търкалящи се камъни.

— О, не! Пак ли? — изстена барон Р’кетс и прикри очи. Стоеше съвсем неподвижно на седлото и клатеше едва забележимо глава.

Фейф-дей се извъртя и викна на един от адютантите:

— Бягай до свързочния пункт! Кажи им, че има нова засада — да пратят въздушно подкрепление!

Адютантът се втурна презглава да изпълнява заповедта. Баронът продължаваше да се оглежда с празен поглед. Фейф-дей поклати презрително глава и пришпори коня си към мястото на поредната схватка.

8

— Нападаме ги внезапно, после отстъпваме… подготвяме им засада и отново ги нападаме — обясняваше пресипнало вестоносецът. — Успяхме да ги спрем по всички направления, с изключение на Рудикската долина, където постоянно прииждат нови пълчища. Сякаш нямат край!

Принц Прол благодари на изтощения пратеник и нареди да му осигурят пълен покой. После се върна при баща си.

— Татко, ще ми разрешите ли да оглавя основните ни резерви и да се спусна в Рудикската долина, за да нанеса съкрушителен удар на противника?

Принц Линзи имаше изморен вид. Седеше под една камуфлажна тента, опъната между невисоки дървета. Отзад се чуваха отривистите доклади на вестоносците, които често влизаха и излизаха, за да се понесат в галоп отново към предната линия. Във външния павилион се беше разположило оперативното командуване и обсъждаше на висок глас тактическото разположение на силите.

— Не, синко. — Сивокосият принц поклати бавно глава. — Твоите сили са ни необходими в северната част, заедно с отрядите на Демсен. Оттам ще дойде главният удар — именно там Кремер ще удари с пълната си мощ.

Той пропусна да спомене, че вероятно на северния път баронът ще изиграе най-силния си коз — принцесата, за да срине бойния дух на защитниците.

Когато този час удари, ще се нуждаят от най-добрите пълководци, за да поведат хората в решителния бой. Дори старци могат да задържат напиращите през тесните планински проходи нашественици. Но в сражението със северняците на Кремер трябва да се изправят най-младите и най-силните, такива като Прол и Демсен, които ще дадат всичко от себе си за спасяването на племето.

Този път, изглежда, младият принц го разбра от половин дума. Той кимна почтително и продължи да крачи около входа, очаквайки новини.

— Прати да повикат Стивмладши — рече му след време Линзи. — Нека видим има ли надежда да излезе нещо от този негов план.

9

— Кои, по дяволите, сте вие? Пуснете ме веднага! Какво си мислите, че правите? Къде ме отвеждате?

Войниците стискаха здраво високия русоляв чужденец и го влачеха към Хоск. Той беше седнал в сгъваемо столетно кресло под сянката на едно дърво.

Новодошлият го огледа нагло от глава до пети и поизправи рамене.

— Вие ли сте най-старшия тук? Я ми кажете какво става? Не ме е грижа какво сте направили с Нюел… искам да знам кой повреди зеватрона?

— Млъквай — рече му Хоск.

Чужденецът се опули. Отстъпи крачка назад и повиши тон:

— Слушай, дебеланко, аз съм доктор Брейди от Сахарския Технологичен Институт. Освен това съм асистент на доктор Марсел Фластер, който пък е…

Земята под краката им се разтресе, когато едрото тяло на чужденеца се удари в нея. Войникът, който го бе съборил, го срита грубо, надвеси се и му кресна:

— Дяконът ти нареди да мълчиш, ясно ли е?

Русият се претърколи бавно, вдигна глава и премигна уплашено. Но не промълви нито думичка.

Хоск се усмихна доволно. Този май наистина ще се окаже по-податлив на обработка от непокорника Нюел. Още малко усилия и ще разбере кой се разпорежда тук. Вече показваше признаци на послушание.

Изглежда, войникът бе използвал малко повече сила, защото чужденецът се възстановяваше доста по-бавно от очакваното.

„Няма значение — рече си Хоск. — Когато тръгнем обратно, проходите вече ще са завардени от войските на барона. Предпочитам да мина оттам, вместо пак да се промъквам през тъмната, страшна гора.“

10

— Отидоха ли си?

Линора се обърна, допря пръст до устните си и изшътка на Арт, който се притаи зад храстите и не проговори повече.

От тримата, принцесата разполагаше с най-добра видимост към пътя. Прахта от копитата на последните конници се стелеше бавно. Денис лежеше върху изсъхналите клони в сянката на каручката, която бяха изтикали преди не повече от петнайсет минути. И тъкмо навреме, защото малко след това на платото се показа челният отряд на преследвачите. Двамата с Арт бяха прекалено изтощени за да наблюдават процесията, която изглеждаше безкрайна, и оставиха тази задача на принцесата.

Денис почувства, че някой го дърпа за ръкава. Извъртя глава и видя, че роботът е застанал само на няколко сантиметра от него. Стискаше го с механичната си ръка, а лампите на главата му мигаха тревожно в червено.

Денис се подпря на лакът, за да проследи текста, който се плъзгаше по екрана.

— О, по дяволите! Не сега! — възкликна той.

Машината се инатеше, че е крайно време да приключи с първата задача, която й бе възложил в самото начало — да докладва всичко, което е научила за обитателите на този свят. Сигурно не беше никак малко, а и информацията щеше да е безкрайно интересна за всеки що-годе средно любознателен човек, само дето сега не беше моментът. Той потупа покровителствено робота по купола.

— По-късно, обещавам ти. Ще изслушам всичко, което имаш да ми кажеш.

Машината премигна, потвърждавайки, че го е разбрала.

— Край — извика Линора. — Отминаха и последните конници. Поне засега зад тях не се вижда никой.

Намираха се на единствения път, който водеше към вътрешността на планината — и към страната на л’тофите.

Денис се изправи и протегна ръка. Прасльо се спусна от своя наблюдателен пост и кацна ухилено върху нея. Ако се съдеше по изражението му, той се забавляваше чудесно. Но Денис знаеше, че без помощта на робота и прасолета никога нямаше да стигнат дотук.

Горичката, в която сега се спотайваха, се намираше на около три километра от мястото, където за първи път видяха преследвачите. Двамата с Арт никога не биха могли да се справят сами, преди да бъдат застигнати.

Но роботът се оказа полезен помощник. Със сигурност дърпаше с повече от една магарешка сила. С негова помощ стигнаха горичката много бързо.

По време на малкото рали Денис почти бе сигурен, че отново долавя странния резониращ ефект между тях тримата и кренегито, фокусиран върху вещите, които използваха в момента. Беше нещо като олекотена версия на фелтешски транс. Не се съмняваше, че както каручката, така и роботът са претърпели доста съществени подобрения за краткото време от действието му.

По негова заповед роботът зае отново мястото си под коритото. Две от механичните му ръце обхванаха здраво шлифования дървен корпус.

Дори ръцете вече изглеждаха променени дотолкова, че да отговарят на работата.

Двамата с Линора изтикаха каруцата през храстите до пътя, докато Арт вървеше напред и се оглеждаше за опасности. Щом стъпиха на пътя, принцесата се изкатери вътре и взе да разпъва платната. Денис понечи да я спре, но се отказа. Кой знае, може пък странния им вид и шляпането да подплашат противника, ако попаднат в засада.

Арт дотича при тях.

— Денис! Насам идва цяла армия! Трябва да побързаме! Да са на не повече от час път зад нас!

— Добре. Потегляме.

Линора седна в каруцата и се завърза с едно въже. Гладки, сякаш полирани, страните й блестяха под ко̀сите лъчи на слънцето. Арт се покатери отзад и постави ръце върху ръкохватките на спирачките, чиито триещи се части и лостов механизъм изглеждаха като опростена метална конструкция от добре пасващи си елементи.

Денис остана последен, за да помогне на робота при потеглянето. Щеше да се качи, когато наближат нанадолнището.

Междувременно Линора вече се готвеше за практическата си медитация. Дали идваше от нея, или се дължеше на близостта на прасолета, но въздухът около каруцата започна едва доловимо да вибрира.

Прасльо, забелязал по-добра позиция за действие и наблюдение, напусна рамото му и литна към върха на мачтата. Платното увисна малко под тежестта му, но зеленото животинче изглеждаше доволно и се хилеше като обезумяло. Мъркането му засили странното усещане за невидими сили, въздействащи върху всеки по-важен детайл от каруцата.

„Не е зле — промърмори си Денис. — Но лично аз бих предпочел някой стар и очукан бронетранспортьор, вместо тази дървена таратайка.“

Той въздъхна и скочи на задното стъпало. Когато се спуснаха в низината, отново слезе на пътя за да помогне на робота, а Арт не се откъсваше от спирачките, готов да се намеси, ако стане нужда. Роботът бръмчеше като добре смазана машина, а над тях плющяха платната на планера. Мъркането на малкото животинче ставаше все по-музикално и не след дълго Денис бе завладян от усещането, че те не толкова използват каруцата, колкото участват в някакъв сложен танц, следвайки неписани, но стриктни правила.

Без съмнение групата им ставаше все по-добра в изкуството на практикуването.

Кой знае защо, именно последната мисъл го ободри най-много. Благодарение на прасолета почти можеше да долавя мислите на Линора, когато тя се съсредоточаваше. Сякаш животинчето бе свързващото звено, което премахваше бариерите помежду им и ги караше да се чувстват далеч по-близки, отколкото при други обстоятелства. Арт също бе станал неразделна част от този странен и невидим съюз, макар че прасолетът по-рядко концентрираше вниманието си върху него.

От време на време Денис поглеждаше към Прасльо. Животинчето му отвръщаше с усмивка, наслаждавайки се на потока от целенасочено въздействие, който извираше от тримата, преминаваше през зеленикавото му телце, като през усилвател и се вливаше в каруцата, от която сега им зависеше животът.

А тя наистина се променяше. След известно време Денис откри, че вече не я бута, а само се държи за нея. Когато изкачиха следващия хълм той нареди на робота да спре, скочи вътре и пое кормилните ремъци от Линора. Бяха омекнали, по-удобни за държане и с формата на ръката му.

Готвеше се да подкара отново, когато Арт го побутна и посочи назад. Дълга прашна ивица се виеше по протежение на пътя. Само на километър зад тях се виждаше още един конен отряд, следван от безкрайна колона пеши войници, която извиваше зад планинския склон.

Бяха в капан. Не можеха да увеличат скоростта си, защото щяха да застигнат отряда пред тях. Ако пък се забавят, главните сили ще ги настигнат скоро.

— Ще взема да сваля тези безполезни платна — рече Денис. — Погледнете как са увиснали. Само привличат вниманието. И без това няма никакъв вятър.

Линора го спря.

— Недей. Сигурна съм, че правят каруцата по-стабилна, а и ни помогнаха да забавим скоростта при последните два завоя, макар че, честно казано, не знам как. Няма съмнение, че каруцата вече се е практикувала за тях и ако ги свалим, само ще навредим на процеса.

Денис можеше да се осланя само на вътрешния й усет. Той я целуна, обърна се и викна на робота да продължи. Каруцата се понесе надолу по планинския път.

На не повече от километър по-надолу, тъкмо когато излизаха от един остър завой, те се натъкнаха на отряд почиващи кавалеристи. Посрещнаха ги поне десетина учудени лица, малко поразмазани от високата скорост, с която профучаха край тях. Войниците се разбягаха като подгонени пилци, за да сторят път на странната машина, а някои от тях дори затичаха нагоре по склона. Но явно бързо се съвзеха от уплахата, защото не след дълго отзад долетяха яростните викове на първите преследвачи.

Денис не им обръщаше внимание, изцяло съсредоточен върху управлението. Каруцата се носеше с тихо свистене, по-бързо от всякога. Този път обаче усещаше, че я държи изцяло под контрол. Чувстваше се едновременно замаян и въодушевен от бързината, с която практикуваше собственото си изобретение.

Нищо, че ни преследват! Само ще ни гълтат прахта!

От задната част долетя смеха на Арт, който открито предизвикваше преследвачите. Линора бе подхванала с напевен глас една стара войнишка песен, която чудесно се вписваше в транса, който ги бе завладял.

И тогава пътят пред тях изви рязко и пред очите им се разкри сцена на бойно поле.

Точно отпред, в равнината между два хълма, започваше първото сражение.

Явно нашествениците бяха изненадали неголям отряд л’тофски защитници. Петдесетина от кавалеристите на Кремер, все високи и добре сложени северняци, кръжаха около група войници, облечени в избелели зелени униформи. Планинците се отбраняваха достойно. Нито един от конниците не смееше да се доближи, нито пък копиеносците имаха възможност да отстъпят. Ако се съдеше по тревожните погледи, които хвърляха към прохода, явно знаеха за приближаването на нашественическата армия.

Появата на каруцата предизвика въодушевление в редиците на северняците, които не очакваха от тази посока друго, освен подкрепление, и същевременно внесе смут сред защитниците. Няколко кавалеристи дори нададоха възторжени възгласи, които обаче бързо стихнаха, когато Денис насочи странното си творение право към тях. Всъщност друг избор нямаха, тъй като местността от дясната страна на пътя бе твърде камениста, а вляво имаше клисура със стръмни стени.

Конете на кавалеристите бяха добре тренирани, но едва ли в подготовката им се включваше среща с нещо, което лети със свистене и плющене. Те зацвилиха уплашено и се понесоха в различни посоки, подмятайки на седлата безпомощните си ездачи. Арт не пропусна възможността да нанесе няколко удара от движение, но се прояви най-вече като рицар от турнир, когато един от противниковите войници се опита да посече мачтата с бойната си секира и дребничкият крадец го повали ловко с тоягата си.

Денис хвърли едно око назад, колкото да установи, че преследвачите вече ги доближаваха. По същото време, на около половин километър по-нататък, по пътя изникна значително по-голям отряд от облечени в зелени униформи войници, които явно бързаха на помощ на обкръжените си другари. Назряваше истинско, сериозно сражение.

Денис нареди на робота да увеличи скоростта. Единственият им шанс за спасение бе час по-скоро да напуснат това опасно място.

Тъй като побеснелите коне продължаваха да препускат пред тях, наложи се да слаломира помежду им като истински състезател. На няколко пъти дори се сблъска, но за щастие без сериозни последици.

Надяваше се поне, че с внезапната си поява са помогнали на защитниците да намерят по-добра позиция, където да дочакат подкреплението. Нямаше време да се обърне, за да види какво става с тях, защото цялото му внимание бе насочено към другия край на долината. Преминат ли от другата й страна, ще бъдат в безопасност зад предните линии на л’тофите. А там вече всичко беше в ръцете на Линора.

Той почувства нещо да помръдва между краката му. Погледна надолу и видя, че прасолетът се е сгушил и го зяпа все така закачливо. Животинчето наистина знаеше как да си пази кожата!

Когато отново вдигна глава, едва не изгуби самообладание. Каручката се носеше право към малка група пиконосци, които го гледаха с ужасени лица. В последния момент завъртя кормилото и само обърса няколко от тях с края на платното.

— Денис! — извика Арт, хвърли тоягата и се пльосна на пода на коритото. — Накъде си тръгнал бе, човек?

— Как накъде? Не виждаш ли…? О, не! Робот, пълен назад!

Машината се помъчи добросъвестно да изпълни заповедта. Спойките й чак заскърцаха от напрежение, а изпод колелата се вдигна прах и пушилка.

Стръмният склон отпред бе скрит коварно зад гъст храсталак. Вече се носеха през естествената преграда от сплетени клони. Малко след това излязоха от другата страна, където наклонът рязко се увеличаваше.

— Ааааах! — извика Арт.

— Ооооой! — пригласяше му Линора.

Единствено Денис продължаваше да се бори с управлението на колата.

— Спирачка! — изкрещя той с надеждата, че някой ще го чуе. — Удряй спирачка!

На не повече от стотина метра по-нататък, склонът завършваше с пропаст и като че ли нямаше никаква надежда да спрат навреме.