Практически ефект

1

На следващата сутрин, след нощта на второто му залавяне, Денис се пробуди с прорязваща болка във врата, щипене в ухото и от гласове, които кънтяха в коридора пред килията.

Опита се да седне и се намръщи от почти нетърпимите бодежи в натъртените му ребра. Отпусна се върху сламата и въздъхна.

Тъмницата, в която го бяха тикнали този път, беше доста добре практикувана — беше влажно, студено и сламеният матрак гъмжеше от пълзящи насекоми. Дори звуците й бяха като на истински, зловещ затвор. От мокрия таван капеше вода с монотонен, почти хипнотичен ритъм, а поцинкованите ботуши на тъмничарите ехтяха отдалече.

— … нямам представа защо домъкнаха този чужденец. Щял да ни помага. Какво толкова ще ни помага? Ама голям шум се вдигна вчера около него…

— Да, бе — обади се друг глас. — Хубаво си живуркахме значи. По малко мъчения, рядко някой неочакван инцидент, практиката — без голям зор…

Гласовете затихнаха заедно със стъпките в коридора.

Денис приседна и потрепери. Беше съвсем гол — този път не бяха допуснали предишната грешка да оставят всичките вещи на един опасен магьосник. Опипа наоколо и придърпа дрипавото одеяло, което му бяха дали.

Някой до него изстена. Беше съкилийникът му, загърнат с другия край на мръсната завивка.

— Арт! Арт! — повика го Денис. — Събуди се! Това е моето одеяло!

Дребният крадец отвори очи, погледна го и облиза мъчително изпръхналите си устни.

— Защо да ти го давам? Заради теб ме тикнаха тук. Трябваше да си плюя на петите веднага щом се разкрещя от покрива.

Денис трепна. Арт беше напълно прав, разбира се. Във вълнението си при вида на робота и на Прасльо, дори не си бе дал сметка, че са на открито. Нито един уважаващ себе си авантюрист не би постъпил толкова глупаво.

Но, от друга страна, той бе обикновен човек със своите слабости. При това последните две седмици бе живял под огромно напрежение. Може и да е смятал, че се е примирил с мисълта да бъде откъснат завинаги от своя роден свят, но едва ли подсъзнанието му е било на същото мнение.

Само дето не можеше да го обясни на Арт. Не и докато мръзнеха в тази влажна килия.

— Арт, съжалявам за тази бъркотия — произнесе бавно Денис. Трябваше да си върне поизгубеното доверие на този толкова способен съюзник. За Арт той все още беше магьосникът. — Върни ми одеялото, инак ще те превърна в жаба и ще взема и двете.

Произнесе тези думи с равен и спокоен глас, но очите на Арт се разшириха от ужас. Изглежда, авторитетът на Денис все още не се беше сринал, въпреки глупавата му грешка на покрива. На везните натежаха и предишните му постижения.

Арт изсумтя недоволно, но му хвърли едната завивка.

— Да ме събудиш като дойде закуската — нареди той. — Ако е помия, гледай да я превърнеш в нещо, което става за ядене!

Той се претърколи на другата страна и се зави през глава.

Денис също се усука, доколкото можа, опитвайки се да практикува одеялото в пухена завивка, докато барон Кремер измисли как да постъпи с него.

Времето се влачеше мудно. Само стъпките на тъмничарите в коридора нарушаваха от време на време тишината. Гласовете им отекваха ясно в килията и той скоро осъзна, че репликите, които повтарят, целят да поддържат мрачното състояние на подземието.

— Ама че е влажно и тъмно тук — произнесе първият тъмничар, докато минаваше край тяхната килия.

— Аха. Влажно. Тъмно — повтори другият.

— Хич не ща да съм на мястото на тия нещастници. Тук долу е отвратително.

— Да бе. Отвратително.

— Ще престанеш ли да повтаряш след мен? Трябва ли аз да върша цялата работа? Напъни си тъпия мозък и измисли нещо оригинално!

— Ъхъ. Оригинално. Къде ти…

Ето значи как поддържаха този нездравословен интериор. Вероятно затворниците бяха твърде потиснати от злата си участ, за да се съпротивляват по някакъв начин. А може би Кремер бе наел няколко местни мазохисти, за да се позабавляват в зандана, като същевременно го практикуват.

Ето една неприятна страна на Практическия ефект, която не искаше да опознава никога.

Едва след няколко дни дойдоха да го вземат, и то в късния следобед. Денис се надигна още като чу щракването на дървеното резе. Арт гледаше мрачно от ъгъла.

В килията влезе офицер в необичайно елегантна униформа. Зад него стояха изпънати двама високи войници, чиито островърхи шапки опираха в ниския таван.

Благородникът му се стори странно познат. Денис изведнъж си спомни, че го е виждал пред таверната в деня, когато ги заловиха — именно той разговаряше с издайника Перт.

— Аз съм лорд Херн — представи се офицерът. — Кой от вас е магьосникът?

Никой от двамата не отговори.

Лордът погледна към Арт и се замисли. Накрая махна с ръка към Денис и нареди да го отведат.

— Желая ти късмет, Арт — обърна се Денис. — Надявам се пак да се видим.

Дребосъкът завъртя очи към тавана и въздъхна.

Слънцето вече се спускаше зад хоризонта, когато излязоха на първата тераса. Денис засенчи очи, отвикнал от дневната светлина.

Още двама стражи застанаха отзад. Поведоха го по тесни коридори, после влязоха в просторна зала. Нито един от слугите не погледна затворника, увил превитите си рамене с парцаливо одеяло.

Вратата в отсрещния край на залата се охраняваше от двама часовои. Отвориха я и кимнаха почтително на лорда.

Денис последва ариергарда на своя малък ескорт в богато обзаведена стая. Вътре имаше голямо легло, покрито с изящно бродиран брокат. Млада, красива прислужница оправяше елегантен костюм с големи, пухкави ръкави. През вратата на съседната стая излизаше па̀ра и се чуваше шум от течаща вода.

— Оказана ви е честта да вечеряте с барона — обяви лорд Херн. — Гледайте да се държите с нужното уважение. Той обича да наказва невъзпитаните си гости.

— Чувал съм — вдигна рамене Денис. — Благодаря за съвета. Вие ще присъствате ли?

— Няма да имам това удоволствие. Очаква ме малка дипломатическа мисия. Друг път, може би.

— Ще чакам с нетърпение — произнесе любезно Денис.

Благородникът му кимна презрително, след което излезе без повече да проговори.

Изглежда, тукашната аристокрация не се славеше с добри обноски. Часовоите изгледаха озадачено жеста с щръкналия пръст, с който Денис изпроводи гърба на лорд Херн.

Повече от ясно бе, че пълнят ваната за него. Той хвърли одеялото, смъкна дрипите от себе си и се насочи към съседното помещение.

2

„Първобитни хора — напомняше си Денис, докато се разхождаше из балната зала. — Не забравяй, момче, това са само туземци.“

Но не беше лесно да си го повтаря. Залата беше облицована със сияещи огледала и тапицирана с красиви гоблени. Ботушите му, и тези на ескорта, тропаха по мозайката на пода, върху която трепкаха отражения на безброй свещници.

На равни разстояния до стената стояха изпънати като струни почетни стражи, с блестящи кожени ризници и святкащи алебарди.

И това ако не е демонстрация на сила и могъщество, помисли си Денис. Толкова много хора, които стоят без да вършат нищо, вместо да практикуват. Всъщност, досети се той, те и сега практикуваха — залата, своите сияещи доспехи. Дори огледалата, в които се оглеждаха горделиво, спомагаха одеждите им да стават още по-съвършени. Навярно стражите в тази зала бяха подбрани не толкова заради храбростта им, колкото за великолепния им вкус към красивото!

Той чак подсвирна от възхищение при последната мисъл и войниците от ескорта го погледнаха учудено.

„Щом тукашното императорче очаква магьосник, спасението ми е да се държа като такъв. Току-виж сме се спогодили с този барон Кремер. Ще взема да му предложа някоя сделка — моята свобода и на приятелите ми, както и помощ при поправката на зеватрона, срещу възможността да обуча някой от най-изкусните създатели в тайнството на колелото.“

Денис се зачуди, дали велможата ще склони да размени пленената принцеса срещу чертежи на свръхлеки планери.

Грамадната порта се разтвори безшумно и ескортът го въведе в просторна трапезария с висок, конусовиден таван и продълговата, резбована маса в центъра. Върху нея, сред сребърни и кристални свещници, бяха подредени необикновено красиви порцеланови съдове.

Масата беше подредена за четирима, но в залата нямаше никой, освен прислужниците. Един от тях се изправи пред Денис с широк поднос върху който имаше най-различни напитки.

Нуждаеше се от нещо силно, което да успокои разклатените му нерви. Беше истинско мъчение постоянно да си напомня, че целият този разкошен дворец е притежание на един изостанал туземец. На един първобитен човек. Всеки предмет в трапезарията целеше едно-единствено нещо — да смаже посетителя, като посочи мястото му в обществената йерархия. На Земята, в зала като тази, Денис би очаквал да се срещне с кралска особа.

Той посочи едно шише и прислужникът му наля от него във висок кристален бокал. Напитката имаше огнен цвят.

Денис взе чашата тръгна да се разходи из залата. Ако беше крадец и разполагаше с изправен зеватрон, можеше да се пенсионира и да доживее щастливи и богати старини на Земята, Дори само с малкото, което би могъл да отнесе на ръце оттук.

Стига, разбира, се всички тези красиви вещи да запазят вида си и след като бъдат лишени от топлите грижи на Практическия ефект. Денис се усмихна, представяйки си рояци разгневени клиенти, чиито чудно хубави придобивки деградират пред очите им до първоначалните си груби подобия, сякаш излезли от някоя ученическа работилница!

А после съдебни процеси, които се нижат с години.

Внезапно пак го завладя онова странно усещане за откъсване от реалността и той разтърси глава — точно тази вечер се нуждаеше от цялата увереност, на която бе способен. Денис надникна през прозореца към звездното небе с двете малки луни в средата и отпи от кристалната чаша.

Магията на красивата вечер бе разрушена в мига, когато се задави. Закашля се и изплю част от парливата напитка върху лъснатия паркет. Облиза устни в дантелките на ръкава си и загледа объркано чашата. В обстановка като тази, очакваше да му поднесат отбрано вино, а не конска пикня!

От сенките вдясно долетя тих, мелодичен смях. Той се завъртя рязко и видя, че някой стои отвън на терасата. Виждаше само крехка, снежнобяла ръка.

Денис усети, че се изчервява.

— Зная как се чувствате — заговори го младата жена и в гласа й се долавяше симпатия. — Ужасно, нали? Виното не може да се практикува, нито да се приготви. Затова тези кретени наливат каквото им падне в лъскавите бутилчици и са щастливи, защото друго не познават.

От малкото, което знаеше за л’тофите Денис си бе изградил една почти елфоподобна представа за принцесата — като за нещо крехко, ефирно. Отблизо тя наистина бе неземно красива, но изглеждаше съвсем реална и доста по-различна, отколкото я рисуваше въображението му. Имаше трапчинки когато се смее, а и зъбите й, макар бели и блестящи, не бяха съвсем равни. На лицето й бе легнал отпечатък на тъга и носталгия.

Денис преглътна болезнено, направи усилие да се овладее и се поклони непохватно, докато се опитваше да измисли нещо.

— В моята страна, милейди, подобни напитки се пазят за моменти на покаяние.

— Странна представа за покаяние имате.

— Точно сега бих склонил да заменя този безценен бокал, заедно с всички богатства на барона, за чаша добро каберне от моята родина, за да вдигна тост за вашата красота и помощта, която веднъж ми оказахте.

Тя прие с любезна усмивка и изящен поклон.

— Странен комплимент, но мисля, че ми харесва. Признавам, сир Магьосник, че не очаквах никога повече да се срещнем. Толкова неудачна ли бе моята помощ?

Денис се присъедини към нея на терасата.

— Не, милейди. Благодарение на вас успях да избягам от затвора. Не чухте ли шумотевицата откъм двора в онази нощ?

Линора стисна устни и се извърна, за да прикрие смеха си при спомена за случилото се.

— И да ми дължите нещо — рече тя, — платихте го стократно, когато видях изражението на лицето на моя „господар“, като узна за бягството.

Готвеше се да отвърне нещо галантно, нещо от рода на: „Милейди, нямах търпение да ви видя отново“, но прямия й поглед го накара да преглътне фалшивата реплика и да сведе очи.

— Ами… хм… и магьосниците понякога грешат.

Топлата й усмивка му подсказа, че отговорът му й се е понравил.

— В такъв случай да се надяваме, че ще ви се открие и друга възможност.

— Да се надяваме — кимна Денис, почувствал топлина в сърцето.

Известно време мълчаха, загледани в отраженията на луните в река Фингал.

— Още първия път, когато баронът ми показа вещите ви — заговори тя, — бях убедена, че идвате от друг свят. Долавях спотаената сила във вашите инструменти, ала същевременно не чувствах в тях да е заложен пр’фетт.

— Ваше височество, в моята страна това са най-обикновени неща.

Тя го изгледа внимателно. Денис с изненада установи, че принцесата също е неспокойна. Гласът й едва забележимо трепереше.

— Наистина ли идвате от страната на чудесата? От земята на нашите деди?

Денис премигна. Земята на нашите деди?

— Толкова малко пр’фетт има в нещата ви — повтори тя. А субстанцията им е силна, както нищо друго на този свят. Само веднъж досега съм срещала нещо подобно — в гората, на няколко дни път оттук, малко преди да ме заловят.

Денис я погледна изумен. Още едно съвпадение? Той направи крачка към нея, но преди да я заговори, друг глас ги прекъсна.

— Аз също бих искал да узная повече за страната на Магьосника. И то с най-големи подробности.

Двамата се обърнаха. Вратата към трапезарията бе запречена от грамадна фигура. За един кратък миг Денис бе завладян от радостното чувство, че там стои Стивмладши Сигъл.

Но мъжът пристъпи напред.

— Аз съм барон Кремер — обяви той.

Господарят имаше властна и волева брадичка, която подхождаше на яките му плещи. Сребристорусата му коса бе подрязана на нивото на ушите. Очите му останаха скрити в сянката, когато им даде знак да заемат местата си на масата.

— Не е ли време за вечеря? Тъкмо ще можем да обсъдим разни интересни въпроси, като например странните прояви на субстанция… и другите светове.

3

Дякон Хоск разпери ръце в радушен жест, като при това едва не събори един от горящите свещници.

— С което, Магьоснико, боговете са компенсирали неживите същества заради преимуществата, дарени на живите. Дървото може да расте, да се развива и да множи корените си, но е обречено да умре — за разлика от реката. Човекът може да действа, да мисли и да се движи, но му е отредено да остарее и накрая да си иде. Затова пък сечивата, които използва — неживите помощници, които му служат вярно през целия му живот — с употребата си само стават все по-добри.

Лицето на дякона бе озарено от екзалтиран, религиозен плам. Денис се опитваше да скрие възбуденото си любопитство. Печеният фазан в чинията му бе титанично подобрение на тъмничарската диета и ако не искаше да се върне обратно в килията трябваше да гледа все тъй презрително придворния съветник и прочут мъдрец.

Седнал на почетното място, барон Кремер слушаше, без да се намесва, педантичното встъпление на Хоск, и само от време на време хвърляше на Денис дълъг, изучаващ поглед.

— Тъй у всички неодушевени предмети, включително и тези, които някога са били живи — като кожата или дървото — боговете заложили потенциала да се превръщат в нещо полезно, в нещо… велико. По такъв начин всевишните помогнали на хората да живеят в охолство и изобилие…

Ученият беше облечен с елегантна дълга, бяла роба. Докато размахваше възбудено ръце, ръкавите му караха пламъчетата на свещите да трепкат, а под тях се подаваше яркочервена риза.

— По-късно създателят превръща този потенциал в субстанция — продължи Хоск. — След което предметът може да бъде практикуван. По такъв начин боговете са положили основите не само на начина ни на живот, но и на съществуващия социален ред.

Седнала срещу Денис, принцесата похапваше с израз на безкрайно отегчение от беседата. Изглежда, дори малко я беше яд на Хоск заради онова, което разказваше.

— Има хора — намеси се неочаквано тя, — които вярват, че живите същества също притежават свой потенциал. Което значи, че и те могат да се издигнат над това, което са, и да станат велики.

Хоск й кимна със снизходителна усмивка.

— Отмиращи представи за живота, наследени от древни суеверия, на които все още се гледа сериозно само сред изостанали племена, като вашето, принцесо, и от изметта, която живее на изток. Олицетворение на примитивната вяра, че хора, семейства и дори цели видове, могат да бъдат облагородявани. Но огледайте се наоколо! Смятате ли, че конете, зайците или кравите стават по-добри с всяка изминала година? Намирате ли подобрение у човечеството? Не, и това е защото човекът не може да бъде усъвършенстван. Само неживото подлежи на практикуване, и то чрез намесата на човека. — Хоск кимна и вдигна чашата с вино.

Денис не можеше да се отърве от натрапчивото усещане, че вече е срещал някъде този човек, и че между двамата имаше основателна причина за враждебност.

— Добре — рече той, — обяснихте ни защо неживите предмети могат да се подобряват в процеса на тяхната употреба… по прищявка на боговете. Но кажете, по какъв начин едно парче кремък, например, се превръща в брадва само като се използва?

— А! Добър въпрос! — Хоск спря да дъвче и го погледна с уважение. Линора вдигна очи към тавана, но мъдрецът не я забеляза.

— Виждате ли, Магьоснико, учените отдавна знаят, че съдбата на тази брадва е предопределена от субстанцията на създаването, вдъхната в нея от някой прочут майстор от гилдията на каменоделците. Същината, която се залага в един предмет в началото е почти толкова важна, колкото пр’фетт, инвестиран от притежателя му в процеса на практиката. С което искам да подчертая, че макар практиката да е важна, тя е безполезна, ако липсва съответната субстанция в началото. Колкото и да се старае, никой кочияш не може да изпрактикува мотика от платформата или хвърчило от делва. Всеки инструмент трябва още при създаването си поне малко да отговаря на функцията, за която е предназначен и едва след това да бъде практикуван до съвършенство. Единствено майсторите притежават това умение. Ето какво не разбират хората, особено в наше време, когато все по-често се чуват възгласи срещу монопола на гилдиите. Бунтовни умове дрънкат по улиците за някакви „принадени стойности“ и за „определящата роля на практическата работа“. Но това са само измислици на невежи!

Денис вече бе преценил, че Хоск е от онези галени от съдбата интелектуалци, които биха се възпротивили на всяка промяна в социалния ред, която би им отнела късчето баница. Такива като него са дрънкали небивалици още докато е горял Рим, и дори са обяснявали каква е ползата от пепелта.

Хоск си сръбна от виното и хвърли лъчезарна усмивка на Денис.

— Мисля че е излишно да обяснявам на човек като вас, защо трябва да държим изкъсо хората от долните слоеве.

— Нямам представа за какво говорите — отвърна хладно Денис.

— Хайде стига, Магьоснико, не бъдете излишно скромен. Научих толкова много за вас, само докато разглеждах вещите ви.

Денис сметна, че е излишно да отговаря. Почти не беше хапнал и говореше малко, усещайки постоянно върху себе си изпитателния поглед на барона. Не докосна и чашата с вино.

Затова пък често си разменяха погледи с Линора. Веднъж, докато Хоск и барона разговаряха, принцесата наду устни и взе да имитира важниченето на мъдреца. Денис едва се сдържа да не избухне в смях. Кремер забеляза, че става нещо нередно, но когато го погледна, той се престори на равнодушен, а Линора бе самата невинност.

Денис почувства, че е на път да се влюби до уши.

— Любопитен съм, приятелю — заговори баронът на дякона, — като съдите по вещите, какво можете да ни разкриете за родината на нашия странен гост?

Хоск избърса устните си с бродирана салфетка и склони почтително глава.

— Както желаете, господарю. Но първо, бихте ли ми казали кое от притежанията на Денис Нюел пробужда най-силно интереса ви?

Кремер се усмихна с видимо задоволство от темата.

— Оръжието за поразяване надалече, далекогледната кутия и огледалото, където светещи насекоми се движат като точици.

Хоск кимна.

— И кое е общото между тези неща?

— Вие ми кажете.

— Ваш покорен слуга, милорд. Ясно е, че изброените вещи притежават субстанции, напълно непознати тук, в Койлия. Принцесата — той се поклони на Линора, — уверен съм, ще потвърди думите ми. Макар магьосникът все още да държи в тайна подробностите за произхода си, невежеството му по отношение на най-обикновени страни от нашето съществувание недвусмислено сочи, че идва от далечна страна, вероятно отвъд Великата пустиня зад планините. Това е страна, където науката за субстанцията се основава на съвършено различни принципи от нашите. Ще дръзна да предположа, че може би там самата субстанция на предметите е различна, така че сечивата, които тамошните обитатели практикуват, преминават коренно различна еволюция. — Хоск се засмя като хлапак, който знае повече отколкото се иска от него.

Денис се облегна в креслото. „Не е толкова глупав, колкото изглежда“ — помисли си той.

— Най-интересна е кутията със светлинките — продължи с нарастваща увереност Хоск. — Миниатюрните, опитомени насекоми, които живеят зад прозрачния похлупак, са съвършено непознати по тези места. Те са по-дребни и от най-малките светулки. Как се наричат, Магьоснико?

Денис едва съумя да скрие разочарованието си. „Туземци — повтори си той. — Все пак са туземци.“

— Наричат се течни кристални елементи и менят цветовете си съобразно…

— Живи кристални елементи! — прекъсна го възхитено Хоск. — Представяте ли си? А аз се боях да не измрат докато експериментирам с тях. В процеса на опитите интензивността им взе да намалява, но така и не можах да открия отвори за проветряване и хранене. Накрая узнах — по случайност, признавам — че се възстановяват чудесно, след като се захранят със слънчева светлина!

Денис вдигна учудено вежди, което не остана незабелязано от Хоск. Мъдрецът се захили триумфиращо.

— О, да, Магьоснико. Ние не сме такива глупаци, за каквито ни смятате. Това откритие направи особено впечатление на моя господар, барона. Тъкмо по това време вашето единствено оръжие, „джобният катапулт“, който така мило ни предоставихте, спря да работи. Сега, разбира се, той отново действа, след като редовно получава необходимата си порция слънце.

Надутият книжник засия от удоволствие, когато баронът вдигна тържествено чашата си и му кимна доволно с глава. Кремер очевидно имаше свои планове за игломета. Денис се намръщи, но реши да не коментира.

— Както и буболечките в кутията — нареждаше Хоск, — оръжието се нуждаеше на определени интервали от светлина. Забелязах също, че когато оръжието работи, отвътре се чува тихото драскане на пленените насекоми. Намерих и малък отвор за хранене на машината. Стараем се да осигуряваме на съществата, които го обитават, достатъчно метал, с който, изглежда, се хранят. Чудати вкусове имат тези ваши мънички демони. Моят господар трябваше здраво да бръкне в хазната, за да задоволи скъпите им прищевки!

Денис запазваше равнодушно изражение. Съветникът бе по свой начин интелигентен, макар предположенията му да се градяха изцяло на погрешна основа. Опитваше се да не мисли за това по какъв начин баронът е „практикувал“ оръжието.

— И какво ви говори всичко това за моята страна? — попита той.

Хоск просто сияеше.

— Ами… първо, ние открихме, че част от магията ви е в това да отнемате субстанцията на живите създания и да я въплътявате в различни инструменти, още преди да сте започнали практикуването им. А това говори за общество, което не цени достойнствата на живота така, както ние тук, в Койлия.

Денис не сдържа насмешливата си усмивка. Какво плиткоумно заключение! Той погледна Линора, очаквайки да срещне подкрепа за чувствата си, но беше изненадан от начина по който му отвърна. Макар да не хранеше уважение към Хоск, последното му изказване я беше смутило. Пръстите й мачкаха нервно салфетката.

Нима не разбираше колко сляп в съжденията си е ученият?

А Хоск набираше скорост.

— Преди известно време взех някои от вещите ви — по-специално тези, от които баронът не се интересуваше — и ги поставих в тъмна стая, където да не получават нито светлина, нито практика. Исках да ги наблюдавам, докато деградират до първоначалните си форми и да установя какви принципи на субстанцията се крият в тях. За моя преголяма изненада забелязах, че само след няколко дни инструментите преустановиха деградацията си напълно! Оставен на тъмно, без никаква редовна практика, ножът на Магьосника и след седмица бе все тъй остър! Да речем, това се дължи на факта, че е изработен от желязо, и то толкова, колкото държи в съкровищницата си някой принц. Но дрехите му, коланът и раницата — те запазиха странната си форма, която нито един всепризнат майстор от нашия свят не би могъл да им придаде!

Денис погледна към Кремер. Баронът слушаше внимателно, подпрял брадичката си с юмрук. Масивните му вежди криеха очите му в сянка.

Линора местеше очи от Хоск към Денис и на лицето й се четеше нарастваща тревога. Денис се питаше какво става. Какво толкова бе казал този глупак? Реши да го прекъсне, преди да е задрънкал пълни безсмислици и отвори уста:

— Не мисля, че вие…

Но книжникът не позволяваше да му отнемат мига на славата.

— Признавам, вещите на Магьосника са изумителни. Само веднъж досега ми се случи да срещна подобни — при нашата скорошна експедиция до западните планини, в земите на л’тофите, където, сред пущинака, се натъкнахме на къщичка от метал с разхвърляни наоколо части…

Денис се облещи в Хоск и стисна юмруци.

— Ти си бил значи! — кресна той. Сега вече си спомни къде е виждал дякона — върху мъничкия екран на разузнавателния робот. Този глупак, издокаран в червено расо, беше ръководил разглобяването на зеватрона!

— Ах! — кимна доволно ученият. — По реакцията ви разбирам, че къщата е била ваша. И това не ме изненадва. Защото открих малка кутия в една от стените й, която се отваряше при натиск, а вътре бяха складирани огромно количество неописуеми инструменти! Взех някои от тях за да ги изследвам, и макар да не можах да установя предназначението им, те, също както и останалите ви вещи, не са се променили откакто ги държа при мен!

Хоск бръкна в един от джобовете си и извади цяла шепа дребни предмети.

— Някои от тези неща принадлежаха на две страховити и свирепи същества, които охраняваха къщата. Ала дори и те не бяха достойни съперници на тинърите, с които са въоръжени храбрите войни на милорд.

Между пръстите на Хоск се сипеха ситни парченца от схеми и електронни елементи. Денис втренчи поглед в механичната ръка на „свирепия“ разузнавателен робот и в счупеното елеватронно табло, чийто компоненти струваха стотици хиляди долари!

— Разбира се, не можехме да останем твърде дълго, за да извършим по-обстойни изследвания. Една от причините е, че по същото време срещнахме принцесата. Хората ми изгубиха цели два дни, за да я проследят от малката къща до една пещера в скалите, където се укриваше, изгубила път към дома…

— Не съм се изгубила! Криех се от вашите трижди проклети главорези! — прекъсна го ядно Линора.

— Хм. И така да е. Тя твърдеше, че се е навъртала из района около езерото, защото почувствала нещо много необичайно. Позволих си да я поканя да се присъедини към нашата малка експедиция по обратния й път към Зуслик… разбира се, за нейна собствена безопасност.

Денис отново не можа да се сдържи.

— Значи ти си кретенът, който е повредил механизма за връщане — изръмжа той.

Хоск се изсмя гръмогласно.

— О, Магьоснико, аз осъществих дисекцията, ала нашата малка принцеса вече бе започнала проучването на странната къщичка, когато ние пристигнахме.

Денис погледна Линора, но тя беше свела очи. В този момент цялата му симпатия към нея бе на път да се изпари. И двамата с Хоск се бяха ровичкали там, където не им е работата!

— Както и да е, Магьоснико — рече Хоск. — Предполагам, че не е станало нищо непоправимо. Когато нашият милостив господар реши, че е време да се завърнеш в родната си страна, аз ще ти върна металните части и ще ти помогна да изпрактикуваш твоята малка къща до първоначалното й състояние.

В отговор Денис изруга на арабски, единственият начин, по който можеше да изрази мнението си за последното предложение. Ала Хоск, изглежда, схвана смисъла на казаното, макар и да не разбираше езика.

— Ако пък милорд реши друго — продължи той със злобна усмивка, — готов съм да поведа нова експедиция до твоята метална къщурка и да обявя всичките налични съкровища за лично притежание на моя повелител!

Денис го погледна ужасѐн. Ако преместят дори на сантиметър капсулата, вече със сигурност ще бъде обречен да доживее дните си на тази планета!

Кремер сметна, че е настъпил моментът да се намеси в разговора.

— Господа, струва ми се, че се отклонихме от темата. Почитаемият дякон обясняваше кое е необичайното при сечивата, притежавани някога от нашия чуждоземен гост. Спомена също, че остават непроменени, независимо колко дълго не са били практикувани.

— Да, милорд — кимна ентусиазирано Хоск. — Има само един начин да се замрази някоя вещ в практикуваната й форма, за да запази това си състояние вечно, без да се връща към първоначалния си прототип. Но в нашата страна това умение е подвластно само на л’тофите.

Линора седеше неподвижно, без да поглежда никого.

— Както е известно, за целта е необходимо споменатият член на тази тайнствена раса да вложи част от неговата, или нейната, живителна сила във въпросната вещ и да прекара остатъка от живота си в поддържане на нейната пр’фетт или субстанция.

— Велика дарба, не смятате ли, Магьоснико? — попита Кремер. — Нашите свещеници твърдят, че л’тофите били избраници на боговете… благословени с таланта си да съхраняват красотата завинаги. Но всяка дарба си има цена, нали, книжнико?

Хоск кимна с мъдър вид.

— Така е, милорд. Боговете дават, но и взимат. Обикновените хора се отнасят със страхопочитание към л’тофите заради техните изключителни способности. Но това неведнъж е довеждало до многобройни неприятни случки на преднамерена експлоатация от други.

Денис вдигна учудено вежди. Не беше никак трудно да си представи как са страдали л’тофите заради таланта си.

Принцесата беше вперила поглед в ръцете си.

— Останалото е близко до ума — говореше Хоск. — Прогонени от алчността на човечеството, л’тофите се заселили в западните планини, където един далечен предшественик на крал Хаймиел им отделил земя и определил старите дукове на Зуслик за техни защитници.

Същите, с които по-късно се справили дедите на барона, досети се Денис.

— Говорехме за вещите на Магьосника — припомни Кремер.

Хоск се поклони.

— Разбира се. Та, до какъв извод стигнахме след като открихме, че личните притежания на този странен пришълец не деградират до някакви по-груби прототипи? Принудени бяхме да заключим, че Денис Нюел е представител на аристокрацията в неговата страна — място, където както металът, така и животът нямат особена стойност. По-нататък, беше близко до ума, че в тази страна съществата, притежаващи дарбата на л’тофите, са били отрано поробени и принудени да замразяват пр’фетта вътре в практикуваните обекти, за да останат съвършени, дори ако се преустанови употребата им за продължителен период. Тази експлоатация е придобила толкова повсеместни мащаби, че дори дрехите на Денис са били замразени. Тук, в Койлия, никой не се е досетил да използва таланта на л’тофите за удължаване издръжливостта на дрехи…

— Я чакайте малко — намеси се Денис. — Струва ми се, че има някои неща, които трябва да бъдат…

Но Хоск му махна с ръка да млъкне и продължи, ускорявайки темпото:

— Всичко това доказва, че опитът им в подчиняването на различни субстанции, плюс властта им над л’тофите, обяснява на пръв поглед мистичните и тайнствени сили, които те владеят. Що се отнася до Денис, той може да е изгнаник или изследовател. Не зная кое от двете. И в двата случая нашият гост е представител на една много могъща и безскрупулна раса. Като такъв, докато пребивава в Койлия, той трябва да бъде третиран с нужното уважение и почит.

Денис погледна мъдреца стъписано. Щеше му се да се разсмее, ако чутото не беше толкова абсурдно! Понечи да заговори на два пъти, и двата пъти си затрая. Имаше ли въобще някакъв смисъл да се намесва? Първоначалното му намерение да протестира едва ли бе най-добрата тактика. Пък и нали Хоск вече му бе отредил мястото на почетен и уважаван гост?

Докато се чудеше как да постъпи, принцеса Линора неочаквано се изправи и заговори с пребледняло лице:

— Милорд, господа — тя кимна вляво и вдясно. — Уморена съм. Ще ми позволите ли да се оттегля?

Един прислужник дотича и дръпна креслото й. Денис също се изправи, но принцесата явно избягваше погледа му. Тя издържа стоически баронът да докосне с устни китката й и напусна, придружена от двама стражи.

Ушите на Денис пламтяха. Нямаше представа за какво по-точно го смята Линора. Като се имаше предвид конфузната обстановка, най-добре да запази мълчание, докато му остане време да обмисли случилото се. По-късно ще си изясняват отношенията.

Той се обърна и установи, че Кремер го гледа с усмивка. Баронът се намести отново в креслото и вдигна тържествено бокалът, чийто синкави стени вероятно са били практикувани упорито десетки години.

— Моля седнете, Магьоснико. Чакат ни цял куп важни въпроси, които трябва да обсъдим. Пушите ли? Разполагам с лули, с които е пушено всеки божи ден в продължение на триста години!

Денис не отговори.

Кремер го оглеждаше пресметливо.

— Може би ще измислим нещо, от което ще има полза и нашата сладка гостенка — добави той.

Денис сбърчи чело. Нима чувствата му бяха толкова очевидни?

После сви рамене и седна. Нямаше голям избор в положението, в което се намираше.

4

— Хубаво, че дворецът разполага с толкова много и добре практикувани вътрешни водопроводи — отбеляза Арт, докато се опитваше да натъкми две разнокалибрени тръби и да ги уплътни с кълчища. — Представяш ли си, ако трябваше да правим тръби от хартия или глина и после сами да ги практикуваме?

С помощта на добре заострено длето Денис тъкмо дялаше дървена гривна, с която да съедини двете тръби. Наблизо бяха подредени няколко бъчонки с „най-отбраното“ вино на барона, очаквайки момента на изпитанието. Лабиринтът от тръби над главите им бе като среднощен кошмар на преуморен каналджия. Гледка, която би накарала да потръпне дори най-закоравелият контрабанден производител на алкохол. Но Денис се надяваше, че са конструирали достатъчно добър прототип на дестилационна.

Всичко, което се искаше от тях, бе да получат само няколко капки доброкачествена ракия в противоположния край на кондензатора. Чашка готов продукт щеше да означава, че практикуването върви в правилна посока.

Докато се трудеха, Арт си свиркаше безгрижно. Изглежда, беше простил на Денис откакто го освободиха от тъмницата и му наредиха да се преквалифицира в „чирак на магьосника“. Издокаран в удобно, старо работно облекло и нахранен добре, дребният крадец бе готов да вложи всичките си сили и умения в интересната задача, неприличаща на нищо което бе правил досега.

— Как смяташ, Денис, на баронът ще му хареса ли нашият дестилат? — попита той.

— И още как. До няколко дни ще правим такава ракия, че само от няколко глътки ще му хвръкнат префърцунените двестагодишни чорапи! Бас държа, че ще е ужасно доволен!

— Хич не го обичам, но признавам, че плаща добре.

Арт разтърси една малка кесия, пълна със скъпоценни камъни и медни слитъци.

Крадецът беше доволен, но Денис все още имаше съмнения. Беше предложил дестилационната инсталация само за да печели време. Още в началото знаеше какво ще поиска баронът от своя нов магьосник. Съвсем скоро той ще изгуби интерес към обещанията за луксозни напитки и ще поиска нови оръжия за предстоящата война срещу л’тофите и краля.

Денис и Арт работеха вече седмица над прибора. Някои от детайлите им отнемаха цял ден, докато бъдат изработени, а баронът вече показваше явни признаци на нетърпение.

Какво ще прави, когато дестилационната бъде готова? Ще покаже на барона как се кове желязо? Ще запознае майсторите му с тайната на колелото? Денис пазеше някои от тези „субстанции“ в резерва — в случай, че Кремер реши да се отрече от обещаното. Баронът бе заявил, че срещу помощта му ще го обсипе с богатства и ще му окаже всякакво съдействие при поправката на неговата „метална къща“. Нищо чудно дотогава да промени намеренията си.

Денис все още се колебаеше как да постъпи. Нямаше две мнения, че Кремер е безскрупулен сноб, но освен това умееше да постига целта си, макар и по користен път. Доколкото си спомняше земната история, не всички герои от легендите в живота са били светци. Кремер не беше тиранин, но и още не беше създал своя империя.

Като че ли най-примамлива е идеята да стане неговият Мерлин. Денис вероятно би могъл да му осигури така желаното военно превъзходство — и по такъв начин да се превърне в неговата дясна ръка.

Най-малкото това ще му даде свобода на действие, възможност да поправи зеватрона и да се завърне у дома.

Но откъде тази необяснима неприязън към Кремер?

Лесно можеше да се сети поне за един човек, който няма да одобри идеята му. След онази вечер срещна няколко пъти принцесата — и двамата ескортирани от пазачите си. Всеки път тя му кимаше хладно и се отдалечаваше, развявайки полите на пелерината си, сякаш е зърнала досадно насекомо.

Денис започна да осъзнава защо заключенията на Хоск могат да се сторят най-малкото неприятни за някой, израснал в този свят. Ядосваше се, че е останал неразбран и го болеше, задето постъпват несправедливо с него.

Но не можеше да направи нищо. Кремер държеше принцесата в полезрението на Денис, но не позволяваше да разговарят насаме. Не можеше да си позволи да изгуби уважението на барона, само за да се издигне отново в очите й. Щеше да е твърде късогледо.

Всичко това го объркваше.

Двамата с Арт строяха дестилационната инсталация в един широк двор, недалеч от затвора, от който бяха избягали само преди няколко седмици. Всъщност дворът бе оборудван като полигон за тренировка на гренадирите на барона. Близо до външната ограда от заострени колове дружинниците подкарваха с викове новосформираните части от града и съседните селца, практикувайки едновременно закривените пики и техните неопитни носачи.

Близо до замъка гренадири в ярки униформи използваха своите бойни секири и алебарди като разфасоваха с тях грамадните късове месо, окачени на закривени куки. Бляскавите им остриета се справяха с еднаква лекота както с месото, така и с кокалите. Прислужници събираха чевръсто късовете и го отнасяха в кухнята за готвене.

Дори двамата войници, назначени да пазят Денис и Арт, не си губеха времето. Те се сменяха да си нанасят леки удари с притъпен нож по кожените ризници, за да ги подобряват.

А в небето въздушните съгледвачи на барона изпълняваха сложни фигури. Денис ги наблюдаваше как пикират и атакуват с часове въображаеми цели, повратливи и умели, като запалени земни делтапланеристи. Освен това тренираха и хвърляне на къси, заострени копия по наземни цели.

Никой в Койлия не владееше тайната на планерите. Разказваха, че Кремер я е открил, докато се забавлявал с любимото си хвърчило. Едно от управляващите въжета внезапно се скъсало и било подхванато от силно възходящо течение. Голямото хвърчило издигнало барона на няколко метра — напълно достатъчни, за да осъзнае каква невероятна сила се крие в това изобретение, стига да бъде практикувано в необходимата насока. Макар и понатъртен след премеждието той незабавно разпоредил да се направи по-голямо хвърчило.

След още седемнайсет убити и тежко пострадали „доброволци“ баронът вече разполагал със своята флотилия от едноместни, двуместни и четириместни планери. С всеки изминат ден хората му ставали все по-добри, също както и планерите. И въпреки че не успял да изобрети нищо друго толкова впечатляващо, славата му на първооткривател се понесла из цяла Койлия.

Денис гледаше замислено планерите. Специална стража охраняваше бдително хангарите, където ги прибираха, както и стартовата кула. Но най-голямата им защита бе, че единствените обучени пилоти на планетата живеят в замъка. Дори друг барон да открадне някой планер, той няма да е в състояние да го практикува преди машината да деградира до купчина от пръчки и хартия.

Всъщност на Татир имаше още един потенциален пилот, за когото Кремер дори не подозираше.

Не. Денис поклати глава. Той вече си има план. Ще се придържа към него.

Приближи се Арт, понесъл част от кондензатора.

— Ей, къде се поставя този твой… как го каза… филтър? В подквасника или над ферментатора?

Арт произнасяше с надуто самочувствие всеки един от неразбираемите термини.

Денис въздъхна и отново се захвана със задачата да осъществи собствена индустриална революция.

5

— Господарю, време е да се обличате за празненството.

Денис вдигна глава от листата, изписани с формули и изчисления.

— Брей, че кога се свечери, Двара?

Прислужницата се усмихна и посочи с ръка древния креват до стената — върху него имаше официален вечерен костюм. Беше с надиплени ръкави и широка колосана яка.

— Побързайте, господарю. Тази вечер трябва да облечете дрехи, които отговарят на положението ви. Този костюм е най-малко на двеста години. Практикарят, който подбрахме по вашите размери, не го е свалял цяла седмица. Току-що го изпраха, изгладиха и веднага го донесоха.

Денис погледна костюма и се намръщи. Не беше нито заради кройката, нито заради натруфения му вид — в края на краищата тук е чужденец и трябва да се съобразява с обичаите.

Неприятно му беше, че някой нещастник, „сложен почти като него“, е изгубил седмица от живота си само за да изглежда костюмът лъскав тази вечер.

Двара му прислужваше още от първата вечер след срещата с барона. Дребната, симпатична русокоска му поднасяше храната и се грижеше да е подредена и чиста стаята.

Тя се покашля многозначително.

— Господарю, не бива да карате барона да ви чака.

Денис метна кратък прощален поглед на разпилените по масата листа. Беше истинско удоволствие и забавление да си поиграе със символи и числа, опитвайки се да си изясни по математически път как е възникнал Практическият ефект. Изгубен сред формули и уравнения, забравяше поне за известно време къде се намира и можеше да се самозалъгва, че е най-обикновен земен учен, който няма от какво да се бои.

Досега Кремер се бе показал като изключително щедър управник. Снабди го с всичката хартия, която поиска за своите изследвания, но не му разреши да се докосне до нито един пленен земен уред.

Рано беше да се оплаква. Първо трябва да спечели доверието на новия си господар. Без помощта на джобния калкулатор всички тези изчисления бяха празно занимание. Надяваше се все някога баронът да се смили, поне за тази машинка.

Започна да се облича. Тази вечер Кремер беше поканил всички майстори и управители на гилдии, за да се похвали с новия си магьосник. От Денис се очакваше да ги смае.

Двара застана зад него и започна да разкопчава ризата му.

Първия път, когато го бе направила, Денис подскочи и дори я отблъсна. Но постъпката му ужасно я наскърби и накърни професионалната й гордост. „Когато си в Рим…“ — припомни си той и си наложи да се отпусне и да позволи да му прислужват за неща, които доскоро смяташе за строго интимни.

Всъщност след като привикна, дори му беше приятно. Двара притежаваше подкупваща усмивка. През последните седмици се беше привързала към него. Изглежда, в задълженията й влизаха далеч повече неща, отколкото би могъл да си представи. Любезното му отношение към нея и нежеланието му за интимната близост между двамата, едновременно я изненадваха и будеха уважението й.

Двара оправяше покривката на кревата, когато на вратата се почука.

— Влез! — извика Денис.

Арт подаде глава.

— Готов ли си, приятелю? Побързай! Трябва да сме пробвали от ракията преди да започне празненството.

— Добре де, секунда само.

Двара отстъпи назад и на лицето й се изписа възхищение от елегантния вид на нейния господар. Денис й намигна и последва Арт в коридора.

Освен неизменната стража, ги очакваха четирима яки носачи, понесли масивно буре върху две дебели летви. Щом ги видяха че идват, носачите вдигнаха летвите на раменете си и процесията потегли.

В началото Денис се изкушаваше да облекчи с някое дребно изобретение тежката им задача, но бързо се отказа. Колелото бе твърде силна карта, за да я проиграва с такава лекота.

— Имам хабер от жената… — прошепна Арт, тъкмо когато влизаха в разкошно обзаведената зала.

Денис успя да запази самообладание и дори не обърка крачките.

— Другите как са?

— Добре — кимна Арт. — Сгащили са двама от моите хора… и Магин е научила какво е станало с Перт. — Той се изплю, сякаш името му бе някаква отрова.

— Да не би Мишуа… — Денис остави недовършено изречението.

— Аха. Но преди това добре се е погрижил за продажния плъх! Точно преди да го приберат. Перт така и не успял да им издаде местонахождението на склада, така че Стивмладши и Гат сигурно ще могат…

Арт млъкна, втрещен от вида на голямата врата за балната зала. Но Денис разбра какво е имал предвид.

Почувства облекчение, че приятелите му не са пострадали. Може би след седмици или месец ще се сдобие с достатъчно влияние над барона, за да ходатайства за затворниците. Засега и дума не можеше да става. А Гат и Стивмладши си бяха заслужили правото сами да опитат неговия начин за бягство.

Ако някога го накарат да опише празненството, би го нарекъл причудлива смес от дивашка гощавка и величествен бал в стил Луи XIV.

Местният елит присъстваше в целия си блясък, истинско море от елегантни одежди, но танците и разговорите бяха по-малко в сравнение с подобни забавления на Земята. За това пък имаше цял куп умопомрачителни церемонии по размяна на подаръци. Изглежда, по този начин се определяше мястото на всеки в тукашното общество. Колкото по-практикувани бяха даровете, толкова по-високо бе положението на притежателя им.

Денис забеляза как жената на един дребен търговец пребледня и се огледа ужасено, когато получи сравнително нова и на вид безполезна кърпа, но бързо се овладя и благодари през стиснати зъби.

Дори в тези, на вид нищо незначещи ритуали, се чувстваше могъщото дихание на Практическия ефект. Усъвършенстването на всяка вещ струваше безброй човекочасове, месеци и дори години на упорита работа. Както този, който ги притежаваше, така и получателят им трябваше да полагат неимоверни усилия за да поддържат купищата дарове в перфектния им вид. По този начин количеството на притежаваните ценности се ограничаваше до броя на слугите, които можеше да си позволи всеки от присъстващите, които да бъдат заделени за тяхното практикуване.

Денис се разхождаше из просторната зала и наблюдаваше с нескрит интерес размяната на любезности между присъстващите гости. Предаването на даровете бе съпроводено от елегантни поклони и престорена изненада.

Арт крачеше до него като верен и досетлив съветник. Получаващият, обясни той, попадал в нещо като клопка. Всеки мечтае за красива и съвършена вещ, но поддръжката й ще изисква огромно количество човекочасове. На следващия бал подаръкът трябва да бъде демонстриран и в случай, че покаже белези на деградация, притежателят му ще бъде покрит с позор.

Сякаш гледаше средновековен танц с много поклони и любезна размяна на реплики. Още няколко пъти Денис зърва смущение по лицето на човек, получил твърде висок дар за възможностите си.

Междувременно Арт се бе разпоредил да отворят бъчонката. Прислужници започнаха да разнасят малки кристални чаши с кехлибарената напитка. Из тълпата се разнесоха сподавени възклицания и мъчително кашляне.

Денис потърси с очи Линора. Може би тук, на бала, ще има възможност да й обясни, че не идва от страната на чудовищата. Да й разкрие, че смята да баламосва барона, докато Кремер реши, че вече не се нуждае от пленницата. Почти вярваше, че до няколко седмици ще извоюва освобождаването й.

Само че не се виждаше никаква принцеса сред присъстващите. По-късно може би, успокояваше се той.

Дребните благородници и членовете на гилдии — повечето от тях синове и внуци на хората, помогнали някога на бащата на Кремер да завземе властта — се разхождаха под ръка със съпругите си. Следваха ги слуги, които носеха получените от господарите им подаръци. Странна гледка представляваха тези надути велможи, придружавани от своите двойници, облечени също в богати носии, отрупани с най-различни дарове и не смеещи да докоснат нито напитките, нито ястията.

Само Денис и Арт бяха изключение, крачещи без почетна гвардия от прислужници. От първия ден Денис се бе възпротивил категорично да бъде снабден с „близнак“. Но това подклаждаше още повече интереса към него. Очевидно всички бяха известени, че тъкмо той е чуждоземният магьосник. Колкото по-странно и нестандартно се държи, толкова повече ще се издига в очите им.

— Магьоснико!

Денис се обърна — Кремер му махаше с ръка.

До него стоеше дякон Хоск в своето червено расо. И двамата бяха обкръжени от цяла тълпа местни аристократи. Денис приближи групата и кимна с премерено почитание на барона.

— Този значи е магьосникът, който ще ни научи как да практикуваме виното в… ракия — рече с възхищение един богато облечен търговец и вдигна за поздрав чашата си. — Кажи ми, Магьоснико, след като си открил как се практикуват продукти за консумация, ще ни научиш ли как да превръщаме царевичните питки в свински пържоли?

Тълпата избухна в смях. Съдейки по светналите физиономии, повечето вече бяха вкусили от продукта на Денис.

Барон Кремер се засмя.

— Магьоснико, позволи ми да ти представя Капун Ции, управител на гилдията на каменоделците и почетен парламентарист на град Зуслик в Камарата на нашия господар, крал Хаймиел.

Денис се поклони лекичко.

— За мен е чест.

Ции кимна небрежно, изгълта ракията в чашата си и махна на прислужника да му налее още.

— Не отговори на въпроса ми, Магьоснико.

Денис не знаеше какво да каже. Тези хора имаха свои представи за живота и всяко по-различно мнение сигурно щеше да бъде посрещнато с недоверие.

За щастие в този момент видя принцеса Линора да влиза, съпроводена от прислугата си.

Тълпата, в близост до входа, се раздели за да й стори път. Принцесата спря и заговори някого, но предизвика само нервни, уплашени усмивки. Присъстващите се блещеха и я сочеха с пръст, а тя стоеше, спокойна и резервирана, като ледена планина сред разбушувано море.

— Боя се, че нещата не са толкова прости, скъпи мой Капун Ции.

Денис се завъртя бързо за да открие, че последните думи принадлежаха на дякона, който веднага бе запълнил продължителната пауза в разговора. За един кратък миг Денис бе завладян от илюзорната представа, че това не е Хоск, а самият професор Марсел Фластер, пристигнал тук чак от Земята, за да изнесе някоя от обичайните си надути лекции.

— Разбирате ли — продължи Хоск, — Магьосникът не е подобрил виното в ракия. За него виното е каквото е за вашите каменоделци кремъка. Той прави ракия като й вдъхва нова субстанция.

В очите на Капун Ции заблестя зле прикрита алчност.

— Гилдията, която първа се сдобие с лиценз за това изкуство…

Барон Кремер се изсмя гръмогласно.

— Не е необходимо тази нова, чудесна тайна да бъде разкривана на някоя от съществуващите гилдии. Кажете ми, приятелю, какво общо има между дялането на камъни със създаването на тази огнена течност?

Капун Ции се изчерви.

Денис се опитваше да проследи движението на принцесата през тълпата. Той се обърна към разговарящите едва когато баронът положи ръка на рамото му.

— Не, управителю Ции — продължи все тъй усмихнато Кремер. — Вместо да разпределяме новооткритите субстанции между съществуващите гилдии, не е ли по-добре, ако за всяка от тях създадем нова, специфична гилдия? И кой ще е по-подходящ за управител на тези гилдии от човека, с чиято помощ придобихме новите умения?

Жената до Ции зяпна. Останалите аристократи се облещиха.

В настъпилата тишина Денис внезапно кристално ясно осъзна какво става.

Кремер направо си играеше с тях! Протегнал една ръка към възможността за достъп до цяла нова система от „субстанции“, с другата размахваше невидима пръчка. Беше си осигурил подкрепата на всички монополни гилдии и вече нямаше съмнение, че ще играят напълно според свирката му.

В същото време Денис си даваше сметка, че Кремер му предлага неизмеримо повече мощ и власт, отколкото се бе надявал да получи. Той забеляза, че дори темпераментният Хоск изглеждаше потиснат, сякаш за първи път виждаше пришълеца в нова светлина — не като негово собствено откритие и опитно зайче, а като потенциален съперник.

Промяната го задоволяваше напълно. Пък и проклетият съветник бе конкретната причина да се озове в този смахнат свят. Вече си бе обещал веднъж да даде на Хоск хубав урок.

Денис забеляза, че принцесата също се беше приближила, макар да избягваше прекомерна близост с барона и свитата му. Той се обърна към Кремер.

— Ваша светлост, изглежда някои от присъстващите смятат ракията ми за малко по-силно вино. С ваше разрешение, бих искал да направя малка демонстрация, за да докажа, че се касае за качествено различен продукт.

Кремер кимна, като едва забележимо се подсмихна.

Денис помоли за пълна чаша с ракия и малка масичка, на която да я постави. Сетне бръкна в една от гънките на широките си ръкави и извади вързоп малки пръчици, всяка със засъхнала, хрускава паста в единия си край.

Беше изгубил няколко дни да открие и пречисти необходимите материали за предстоящата демонстрация. Разчиташе на нея, за да заздрави репутацията си.

— Одеве барон Кремер използва израза „огнена течност“. Ако се съди по това как подскачат някои от гостите, изглежда, наистина кръвта във вените им се е позатоплила от моя продукт.

Тълпата се засмя. И действително, немалко от благородниците се препъваха, подпираха и пелтечеха с надебелели езици. Слугите им подгъваха крака под тежестта на неимоверните количества дарове, които със сигурност щяха да разорят техните господари със скъпото си време за практикуване.

Денис забеляза, че Линора следи движенията му иззад близката колона. Тя дори се засмя, когато спомена опиянените аристократи.

Това го окуражи да продължи нататък.

— В тази вечер на размяна на чудесни подаръци, какво мога да предложа аз, бедният магьосник? Ето какво… дарявам барон Кремер със… субстанцията на огъня!

Той драсна две от малките клечки. Краищата им пламнаха едновременно.

Тълпата нададе ужасени писъци и заотстъпва назад. Изглежда, бе объркал съотношението между сярата и нитрата, защото имаше повече дим отколкото огън, но това само направи още по-впечатляващо представлението.

Денис беше проверил от какво са направени тукашните фойерверки. Използваха принципа на въртяща се пръчка, но никой в Койлия не би могъл да повтори неговият номер.

— А сега — продължи той с драматичен глас, размахвайки клечките за допълнителен ефект, — прибавям и огнената течност!

Денис доближи краищата на клечките към чашата. Течността вътре пламна с призрачен синкав пламък. Зрителите ахнаха. Настъпи мъртва тишина.

— Субстанцията на огъня… уловена в една напитка? — Денис вдигна глава и откри, че Хоск го зяпаше с изцъклени очи.

— Страхотен номер — кимна доволно Кремер, единствен запазил спокойствие. — Сигурно е като онзи, дето заробвате насекоми, поставяте ги в малки кутийки и ги карате да ви служат. Направо съм възхитен.

— Но… но… — запелтечи Хоск. — Огънят е една от субстанциите на живота! Признават го дори привържениците на Старата вяра! Той е запазен за боговете, които създават и практикуват хората! Може да узнаем как се освобождава субстанцията на огъня… но никога досега не сме могли да я улавяме!

Денис не можеше повече да се сдържи. Той се разсмя гръмогласно, а дяконът му хвърли изпълнен с омраза поглед. Най-сетне малка отплата за всичко, което му бе сторил негодникът!

— Нали тъкмо това казах? — учуди се Кремер. — Магьосникът знае как да улавя различни сили и да ги заробва в инструментите си! Какви ли още чудеса ще видим, ако се съгласи да ни окаже пълната си подкрепа?

Тълпата избухна в ръкопляскания, но Денис забеляза суеверен страх по лицата им.

Той потърси с поглед Линора. Принцесата не откъсваше уплашените си очи от него. Като видя, че я гледа, тя сведе глава, завъртя се и забърза към изхода, следвана от своя антураж.

Едва сега си спомни думите на Хоск за „Старата вяра“. Изглежда, неговата малка демонстрация бе пробудила подозренията й, че е от онези, които използват за користни цели властта си над живите субстанции. Денис изруга полугласно. Каквото и да направи, все оставаше неразбран.

Всъщност, осъзна той, тъкмо баронът бе придал нов смисъл на демонстрацията. Кремер се бе погрижил да осветли събитието по такъв начин, че да го изложи пред принцесата.

Този хитрец отново го бе надиграл. Не можеше да се мери с интригантските му умения. Трябва ли да продължава играта?

Надяваше се само, че някой ден Линора ще го разбере.

6

Късно на идната сутрин Арт и Денис се явиха на работа, все още махмурлии от продължилата до зори забава. Когато наближиха инсталацията, установиха, че помощната група също си е направила празненство, в резултат на което инсталацията бе почти разрушена.

Затворниците трепереха, очаквайки гневния изблик на магьосника.

Но Денис само въздъхна и се разпореди да поправят щетите. Той също запретна ръкави, за да отвлече мислите си от ситуацията.

Би могъл да се похвали с успех, в намерението си да спечели влияние над барона. Все още смяташе, че това е най-добрият начин да помогне на приятелите си, на Линора и на самия себе си.

Ала снощният епизод беше оставил неприятен спомен. Съсредоточи се в работата и се постара да го прогони надалеч.

По пладне откъм портала долетя предупредителен вик. От кулата на замъка му отвърнаха с фанфари. Денис погледна въпросително Арт, но крадецът вдигна рамене. Нямаше никаква представа какво става.

На площада се появи барон Кремер със свитата си, всички издокарани в блестящи, най-малко стогодишни мантии. Високият, увенчан с перо шлем на лорд Херн, първи братовчед на барона, стърчеше над тълпата.

Всички спряха на една тераса, откъдето се виждаше като на длан целия двор и долината, и впериха очаквателни погледи в портала, през който вече навлизаше малка конна процесия.

— Пратеници на л’тофите! — възкликна удивен Арт.

Денис обаче знаеше, че рано или късно те щяха да се появят. Сигурно отдавна подозираха, че принцесата е затворена в замъка. А и Кремер не криеше присъствието й, дори демонстративно я канеше да се показва на всички балове. Все някой от благородниците е разнесъл вестта.

Доколкото познаваше барона, това вероятно отдавна бе залегнало в плановете му.

Денис не беше сред поканените при посрещането на посланиците. Явно Кремер не му се доверяваше, когато въпросът опираше до съдбата на л’тофската принцеса.

Младежът вдигна поглед към парапета на третия етаж, където Линора често стоеше, но нея, разбира се, я нямаше. Стражите я бяха прибрали вътре, за да не вижда, че роднините й са пристигнали.

Двамата с Арт проследиха конниците, които приближаваха бавно терасата където стоеше Кремер.

Бяха петима ездачи, загърнати с меки наметала. Изглеждаха съвсем нормални за непредубедения поглед на Денис, въпреки че всички имаха бради, което бе рядко явление в Койлия. Телата им бяха стройни и гъвкави, а движенията — решителни, докато си пробиваха път през уплашената тълпа, право към терасата на барона.

Двама от л’тофите скочиха от седлата си и задържаха юздите на останалите, които слязоха тържествено и вдигнаха ръце за поздрав.

Денис виждаше лицето на барона по-добре, отколкото тези на пратениците. Не чу думите им, но отговорът, който получиха, бе повече от ясен. Баронът се усмихна със съчувствие, вдигна ръце и поклати глава.

— Сега ще каже, че дори е изпратил съгледвачите си из околните планини да дирят изчезналата принцеса — подхвърли Арт.

И действително, баронът посочи с ръка небето и кулата, от която стартираха планерите.

— Двамата отдясно не вярват на нито една думичка от казаното — продължаваше като спортен коментатор Арт. — Готови са да обърнат замъка наопаки.

Сивобрадият водач на пратениците се опита да задържи младия мъж, който изскочи напред и кресна разгневено нещо на барона. Стражите на Кремер запристъпваха неспокойно и взеха да опипват дръжките на мечовете си, очаквайки сигнал за атака. Младежът ги изгледа презрително и плю в краката им.

— Казват, че някога л’тофите били миролюбиви — произнесе Арт, дъвчейки замислено някаква сламка. — Едва през последните двеста години започнали да изучават изкуството на войната — покрай размириците между краля и Стария Дук. Говори се, че някои от тях спокойно биха могли да мерят сили и умения с кралските гвардейци. — Той посочи разгневения посланик. — Заради тоя няма да си тръгнат без бой.

Засега баронът не обръщаше внимание на гневните закани на младежа. Той се усмихна дружелюбно и прошепна нещо на един от помощниците си, който се отдалечи забързано.

Междувременно Кремер покани гостите да опитат от ястията и освежителните напитки, като благоразумно пръв даде пример. Махна с ръка на стражите да поднесат кресла и да вдигнат над тях тента, която да спира палещите слънчеви лъчи.

Макар да се оглеждаха подозрително, л’тофите не можеха да откажат на сърдечната покана. Настаниха се около масата и когато младежът застана с лице към Денис, той забеляза, че чертите му напомнят тези на Линора.

Зачуди се дали необяснимо развитата й интуиция не й е подсказала вече за близостта на нейните роднини. Денис отдавна се бе убедил, че принцесата притежава подобен дар, който преди месец я бе отвел при капсулата на зеватрона и й бе помогнал да го разпознае в тъмнината на затвора седмица по-късно.

За съжаление, тази дарба се бе оказала безсилна пред лукавството на Кремер, и напълно погрешните заключения на онзи тъпак Хоск. Изглежда, талантът й бе рядкост дори сред л’тофите, след като Кремер не се боеше от него.

Арт го дръпна за ръкава и Денис проследи посоката, в която сочеше с пръст.

Поне дузина войници влачеха съпротивляващ се затворник от една кула. Групичката бе обгърната в прах, затворникът бе доста едър и страшно ядосан.

Денис с изненада откри, че това е Мишуа Кан — гигантът, с чиято помощ се бяха измъкнали през стената на затвора. Като разбра, че го влачат към един самотен, обгорен и покрит с белези кол, той удесетори усилията си.

Но стражите бяха подбрани така, че да съответстват на силата му. Денис зърна стария си познайник, десятника Гил’м, който държеше въжето около шията на Мишуа.

Групата се предвождаше от самия Хоск. Кремер му даде надуто знак и ученият извади на показ няколко предмета, като не забрави да се поклони с нужното достойнство. Макар и от разстояние, Денис с изненада разпозна своята джобна аларма.

Изглежда, задачата на Хоск бе да докаже, че е невъзможно някой да доближи замъка без да бъде разкрит.

Малко по-късно той демонстрира и бинокъла, като показа на л’тофите как да го използват, за да разгледат различни отдалечени предмети. Когато водачът на пратениците остави бинокъла, на лицето му се четеше объркване.

Денис почувства, че в душата му бавно се надига странна смесица от съжаление и срам. Макар вече да бе избрал на чия страна да заложи, симпатиите му го влечаха към л’тофите.

Неочаквано Хоск се обърна и го посочи с ръка. Кремер се усмихна и кимна окуражително към него. В същия миг началникът на почетната гвардия извика името му.

Денис свъси вежди. Да имаше някакъв начин да поговори с л’тофите насаме!

В това време Мишуа бе завързан за кола и Денис не се съмняваше в техните намерения. Беше присъствал на няколко подобни екзекуции през изминалите седмици и всеки път се гърчеше от безсилие. Арт също го знаеше, защото стоеше неподвижно.

Гил’м приближи със стегната крачка барона и се поклони. Кремер извади някакъв дребен предмет изпод мантията и го подаде на стражника, който се поклони отново, завъртя се на ток и се отправи към затворника.

Денис се почувства така, сякаш някой го е ударил по главата.

— Не! Спрете! — изкрещя той.

Без да му обръща внимание, Гил’м измина половината разстояние до гърчещото се тяло. Якият крадец му викна, че ще му скърши врата дори със завързани очи, но Гил’м само се ухили злорадо на предизвикателството. Сетне вдигна бавно черния метален предмет.

— Недей! Спри! — извика отново Денис, обхванат от заслепяващ гняв.

С един скок прескочи ниския парапет, втурна се към площадката за екзекуции, избягна ловко изпречилия се на пътя му войник, после се изплъзна на косъм от други двама, завтекли се да му отрежат пътя. Още малко и щеше да успее, ако не бяха собствените му пазачи, които го застигнаха и повалиха. По това време почти всички погледи от площадката бяха обърнати към него.

Гил’м вдигна игломета и натисна спусъка.

В бъркотията само неколцина гледаха към завързания затворник, когато фонтанът от метални късчета го покоси със свръхзвукова скорост.

Затова пък експлозията я чуха всички. Арт чак извика от изненада.

Сграбчен от трима стражи, Денис едва успя да извие глава, колкото да зърне кървавата маса на мястото, където допреди малко стоеше Мишуа и зейналата дупка в дървената ограда отзад.

Някой се беше занимавал доста сериозно с практиката на игломета. Гил’м се засмя доволно и вдигна оръжието към слънцето.

Все още в плен на слепия си гняв, Денис ухапа една ръка, ритна някого между краката, а друг блъсна с лакът в носа. Почти се беше освободил, когато някакъв тежък предмет се стовари върху тила му и настъпи мрак.

7

Линора не откъсваше очи от миниатюрните същества, които се редяха едно след друго върху прозрачната стена на малката кутия. Появяваха се от десния край и веднага се подреждаха, като не спираха равномерното си придвижване. Наляво движението им се забавяше прогресивно и точиците като че ли се прегрупирваха отново.

Кутията не бе по-голяма от дланта й и беше снабдена с ремъчета от двете си страни, едно от които имаше малки метални скоби.

Линора натисна предпазливо една от овалните издатини под прозрачната стена и насекомите затанцуваха по нов начин. Скачаха послушно всеки път, когато натиснеше някоя от издатините.

Детето в нея искаше да се смее и радва на тази прекрасна и неуморна играчка, чието предназначение засега оставаше скрито.

Тя остави кутията и потърка ръце. Не. Не бива да експериментира повече с живи същества. Не и преди да узнае какво прави и дали не им причинява болка. Това бе един от най-древните принципи на Старата вяра, на който я бяха учили още от съвсем малка.

Само дълбокото убеждение, че съществата трябва да останат в кутията за да оцелеят, възпираше Линора да ги освободи. А също и непотвърденото с нищо хрумване, че блестящите насекоми не са ничии роби.

От малката кутия полъхваше някакво усещане… не точно на радост, колкото гордост от сътвореното. Интуицията й подсказваше, че пътят до създаването на кутията и обитателите й е бил продължителен и труден.

„Ако можех да разбера поне частица от истината.“

Като че ли дякон Хоск бе повдигнал крайчеца на загадъчната завеса. Сънародниците на магьосника, изглежда, използваха най-различни безскрупулни средства за да постигат тези необясними чудеса… особено в замразяването в необратимо състояние на причудливите си инструменти. Кой знае колко живота са били пожертвани, за да могат да съхранят съвършения си вид.

Така ли е наистина? Или съществува някакво съвършено друго обяснение?

Ако се вярва на легендите, свързани със Старата вяра, в далечното минало на Татир нещата също са стояли по различен начин. В древността, преди упадъка, именно живата материя е подлежала на усъвършенстване, докато сечивата оставали непроменени.

Така поне се разказваше.

Тя захлупи лицето си с длани и остави косите си да се разпилеят. Надеждата я спохождаше все по-рядко откакто хората на Хоск изскочиха неочаквано от гората близо до мистериозната метална къща. А сега, след като л’тофските пратеници си бяха заминали, а баронът настояваше за резултати, на нейно място постепенно се прокрадваше отчаянието.

Да можеше само да повярва на магьосника! Защо не се оказа човекът, за когото го помисли в началото? Защо тъй лесно се съгласи да служи на барона и да живее в разкош, заобиколен от прислужници и онази продажна слугиня… Значи и той е същият като Кремер и другите около него — и той вярва единствено в своята изгряваща звезда.

Тя изтри очи, твърдо решена повече да не плаче. Миниатюрните същества в кутията продължаваха загадъчния си танц, пълзейки зад прозрачната стена отдясно наляво. Дали пък не отбелязваха хода на времето?

8

Денис се пробуди с усещането, че тялото му е било използвано за практикуване на бейзболни бухалки. Първите няколко опита да стане се оказаха неудачни. Болееше го навсякъде.

Успя поне да се претърколи на една страна и да вдигне по-малко оттеклия си клепач.

Не беше в луксозните покои, в които живееше доскоро. Но и не приличаше на тъмница. Стаята имаше приветливия, но незавършен вид на помещенията в новата част на замъка.

До вратата стояха двама стражи — едрите навъсени северняци на Кремер. Когато видяха, че се е събудил, единият излезе в коридора и каза на някого няколко думи.

Денис седна на кушетката и изстена на глас. Гърлото го болеше и беше пресъхнало. Протегна ръка към купата с вода, оставена до леглото. Устата му беше сцепена.

Остави купата, облегна се на възглавницата и впери поглед във войника, който също го гледаше. Не му проговори, но Денис и не очакваше да го стори. Не ще и дума, положението му бе претърпяло коренна промяна.

В коридора отекнаха тежки стъпки. Вратата се отвори и на прага застана баронът.

Денис засенчи очи, заслепен от блясъка на дрехите му и слънчевата светлина, която струеше зад него. Кремер го оглеждаше мълчаливо, свъсил рунтавите си вежди.

— Магьоснико — проговори той, — как да постъпя с теб?

Денис се пресегна, отново отпи от купата и бавно облиза напуканите си устни.

— Труден въпрос, ваше сиятелство. Я да помисля. Чакайте, май имам една идея. Какво ще кажете за това — да помогнете на мен и приятелите ми, без задни мисли и от добро сърце, да се върнем по домовете си в добро здраве — умствено и физическо.

Усмивката на Кремер не беше от най-красивите.

— Каква идея само, Магьоснико! Аз също имам една. В последно време дворцовият палач все по-често се оплаква, че инструментите му не получавали нужната доза практика. Работи само площадката за екзекуция. Дали първо да не помогнем на бедния човечец?

— Ето ти дилема — призна с непресторено съчувствие Денис.

— Мда, труден избор.

— Уверен съм, че ще измислите нещо накрая.

— Ах, така ли? Подобна проява на самоувереност у един магьосник е наистина вдъхновяваща. И все пак, има две взаимно изключващи се възможности. Питах се, не би ли могъл да предложиш някакво компромисно решение? Искам само намек, нищо повече.

— Компромисно значи — закима Денис. — Хмм. — Той се почеса по брадата. — Добре, а какво ще кажете за това — аз ще изпълня желанията ви бързо и без запъване, а в замяна ще ми осигурите малко по-луксозен живот, ще ме отрупате с подаръци и ще ми обещаете някой ден да ми върнете свободата?

Кремер се засмя.

— Не е лошо за начинаещ! Нищо чудно, че те смятат за магьосник.

— Е, не се изпотих от размисъл — отвърна скромно Денис.

Баронът изпука с кокалчета.

— Значи се договорихме. Разполагаш с два дни да завършиш ремонта на дестилационната инсталация и да обучиш слугите ми как да я практикуват. След това се захващаш с прототипа на едно далеч по-ценно изобретение — оръжието ти за поразяване от разстояние. Искам да ми дадеше нещо, от което да имам действителна полза в предстоящата война. Разбрахме ли се по въпроса за компромиса?

Денис кимна. В главата му бъкаха безброй идеи, коя от коя по-тъпа.

— И още нещо, Магьоснико. Ако още веднъж посмееш да ме изложиш пред други хора, или да се изпречиш на пътя ми, бързо ще разбереш, че инквизиторите ми са приготвили за теб нещо наистина специално. Да няма повече повторения на вчерашната демонстрация. Ясен ли съм?

Денис не отговори, но високият мъж продължи да го изпива с поглед, докато не кимна едва забележимо. Чак тогава баронът се засмя и допълни:

— А за лукса не се безпокой. Ако се държиш добре, скоро ще те преместим в по-добро помещение. След това двамата с теб ще си поговорим като благородници. Ще ми бъде интересно да узная как сънародниците ти са накарали вашите л’тофи да им служат вярно. А после ще помолим принцеса Линора да го изпробва на местна почва.

Той се ухили доволно, завъртя се рязко и излезе. Вратата се затвори и Денис остана насаме само с един от пазачите. Известно време цареше тишина, ако не се брояха виковете на войниците в двора.

Денис продължи да седи на кушетката. Представяше си как се променя към все по-меко и по-удобно легло, колкото по-дълго я използваше.

На пръв поглед възможностите му бяха същите, както и преди инцидентът. След година или две, през които ще захранва алчността на барона с различни хитроумни играчки, сигурно най-сетне ще се сдобие с така желаното доверие, за да осъществи собствените си планове. Пък ако му даде и барута, отваряйки вратите към безпрекословна власт над цялата планета, благодарността на Кремер няма да има граници.

Денис поклати глава. Не беше мислил много по този въпрос, но едва ли имаше по-лоши престъпници на който и да било свят, от откривателя, който тика в ръцете на тиранина оръдията за потисничеството. Да става каквото ще, но няма да покаже на Кремер нито барута, нито колелото или тайната за отливането на метал — нищо, което може да се използва във война.

А нима имаше друг избор?

Бягството. Трябва да намери начин да се измъкне отново.

9

Нагорещени до червено щипци се сключиха върху пръстите му. Отвратителна миризма се надигна от изгорената плът, а кожата му мигом се сбръчка, почерня и се превърна в пепел.

Денис изстена. Ледена вода го блъсна в лицето и той отвори очи като дишаше тежко.

Надвесен над него, Арт го гледаше с видимо безпокойство.

— Май сънуваше нещо… — подхвърли той. — Много те мъчеше. Сега добре ли си?

Денис кимна. Беше задрямал на обед в единия ъгъл на работилничката, която им бяха отделили. Сега навън вече се здрачаваше и замъкът тънеше в сенки.

— Добре съм. Нищо ми няма. — Той стана и изтри лицето си с кърпа. Още беше под впечатлението на съня.

— Идвам право от затвора. Рекох им, че искам лично да подбера момчетата, които ще работят на новата инсталация.

Денис кимна.

— Научи ли нещо?

Арт поклати глава.

— Никой не е виждал Стивмладши и Гат, нито Магин или което и да било от момчетата, откакто ги заловиха.

Това поне беше добре. Може би Стивмладши се е измъкнал и е успял да стигне при жена си. Новината малко му приповдигна настроението.

— Как ще я караме сега? — попита Арт достатъчно тихо, че да не го чуят пазачите. — Нов „балон“ ли ще правиме, или си намислил нещо друго — като „триона“, който може да разрязва стени?

След екзекуцията на техния приятел, Арт вече не изпитваше носталгия към живота между стените на замъка. Всичко, което искаше бе да се измъкне час по-скоро оттук, да види жена си и — ако е възможно — да даде един хубав урок на барона. Крадецът очакваше именно Денис да осъществи тези му желания.

Денис съжаляваше, че не може да сподели поне част от надеждите му.

Когато се стъмни, отряд войници изкачи терасата в средата на двора, където върху една поставка лежеше игломета. Държаха го там през деня, за да се зарежда от слънчевите лъчи, винаги заобиколен от поне шестима стражи.

Денис бе направил някои изчисления. Несъмнено оръжието наближаваше теоретичната граница на възможностите си, като се вземе предвид малкия му калибър. Независимо от прогреса в неговата ефикасност, то не можеше да надхвърли конструкционното решение — от него се изискваше да изпраща метални частици с помощта на енергия, натрупана в батериите му, през петсантиметровия слънчев колектор.

Още една причина да си вдига чуковете оттук. Баронът настояваше да използва игломета за събаряне стените на градските крепости. Денис не би желал да е наблизо, когато Кремер установи, че това надхвърля възможностите на оръжието.

Наблюдаваше стражите, докато вдигаха внимателно игломета от поставката му. Нямаше никакъв шанс да си върне отнетата собственост и с нейна помощ да си пробие път към свободата — охраняваха го твърде бдително. Трябваше да намери друг начин.

Обмислял бе идеята да построи закрита кола и да я практикува в бронирана машина. Теоретически беше възможно, но сигурно щеше да минат години при скоростта, с която еволюираха тук предметите. Не разполагаше с толкова време.

С настъпването на нощта се приземиха и съгледвачите на барона за отдавна жадувания отдих.

Денис отново се замисли за хангарите с планери. Ето едно място, което почти не се охраняваше. Подготовката на всеки пилот отнемаше много време и баронът очевидно смяташе, че само той разполага с единствените квалифицирани летци в целия свят.

Не без основание. Дори Денис никога не бе летял с някой земен делтапланер, а в сравнение с тях тукашните бяха нескопосани, грубо сковани хвърчила. Като студент взе няколко урока по летене, но така и не се яви на последния изпит за разрешително. Сега съжаляваше, че не го е сторил.

И все пак едва ли имаше някаква съществена разлика в начина на управление. Освен това, притежаваше солидна теоретична подготовка от лекцията по аеродинамика. Тогава принципите на този дял от физиката не му се сториха особено трудни.

— Откри ли как да се измъкваш незабелязано от стаята? — попита той шепнешком Арт.

— Че как иначе? — ухили се дребният крадец. — Залостват отвън вратата и си мислят, че могат да държат човек като мен в помещение, което дори не е било практикувано за тъмнична килия.

— Като прибавим и помощта на уличното масло…

Арт сви рамене. И двамата пазеха по едно шишенце от свръхсмазващата течност и гледаха да попълват запасите си всеки път, когато имаха възможност.

— Трябва само да се стъмни и мога да стигна коя да е част на замъка. Най-опасно е около външните стени, където дебнат стражи и кучета, а нощем палят фенери. Бих могъл да открадна половината от съдовете в трапезарията на Кремер, ако знаех как да ги прехвърля след това зад стените.

— Как мислиш, ще можеш ли да отмъкнеш един от онези? — Денис посочи към хангара, от който излизаха последните пилоти.

Арт му хвърли уплашен поглед.

— Хм… не зная. Тез планери са бая обемисти… — Той прехапа долната си устна. — Ама ти не питаш просто ей така, нали? — Наведе се и се втренчи в лицето на Денис. — Ей, да не си намислил нещо ново?

— Може и да съм, Арт.

Крадецът видимо затрепери.

— Ей от туй се боях най-много. Имаш ли представа колцина от най-храбрите хора на Кремер издъхнаха, преди да се научат да хвърчат? И все още гинат, като почнат тренировките. Ти например ще можеш ли да се вдигнеш?

Без помощта на Арт не би постигнал нищо. А за да я получи, трябваше да му вдъхне вяра.

— А ти как смяташ? — попита той с добре изиграна увереност.

Арт се засмя и кимна.

— Еее, тогава… Но ако питаш мен, само някой идиот би литнал с онази пущина посред нощ, без да знае къде отива. Не се сърди, де.

Денис запази каменно изражение и дори потупа покровителствено приятеля си по рамото.

— Хубаво. Друго ми кажи, ще можеш ли да скриеш планера някъде, додето ни потрябва? Хората на Кремер може да не разбират много от инвентаризация и контрол на наличните средства, но няма начин да не забележат, че е изчезнал.

— Виж, това не е проблем. Стаята ми е натъпкана с парцали и дървен материал за нашите експерименти. Наредили са на прислугата да ни носи всичко, което поискаме, стига да не е остро или метално. Там ще го скрия.

— Искаш ли да ти помогна?

— Само това не, моля те — неволно потрепери Арт. — Някои неща е най-добре да се вършат от специалисти. Не се сърди, ама ти стъпваш като слънчасал бивол, който е тръгнал да дири женска. Остави на мен и не се безпокой за нищо.

— Добре тогава. — Денис погледна към смрачаващото се небе. — Тази вечер те пускам да си идеш по-рано. Виждаш ми се малко уморен.

— Кой, аз ли? Че то е само… само. — Очите на Арт изведнъж се разшириха. — Искаш да го направя тази нощ? Ами що пък не? Туй значи ли, че утре вечер ще духнеме?

— Или вдругиден — Денис усещаше, че времето му изтича. Баронът отново бе започнал да губи търпение.

— Чудесно. — Арт вече се вживяваше в новата си роля. Прозя се уморено, протегна се и погледна крадешком към пазачите. Сетне произнесе на висок глас: — Ще ида да попрактикувам малко кушетката! — Той сръга Денис в ребрата и намигна. — До утре, шефе! — След което добави едва чуто: — Надявам се пак да се видим.

— Успех — пожела му шепнешком Денис. Изпитваше угризения, че кара друг да рискува главата си заради него. Но Арт си знаеше работата и подобни начинания дори го увличаха. Трябваше да се радва, че има такъв приятел.

От долния край на кондензатора започна да капе гъста, силно ароматна течност. Ако продължаваше така, скоро инсталацията щеше да премине на пълен автоматичен режим и от екипа за поддръжка щеше да се изисква само да сменя от време на време винената закваска.

Неусетно мислите му се издигнаха няколко етажа нагоре. След като пак щеше да бяга, наложително бе да си изясни отношенията с принцеса Линора.

Ако наистина иска да й помогне, през следващите двайсет и четири часа трябва да влезе по някакъв начин във връзка с нея и да спечели отново доверието й. След това да намери начин да я отърве от опеката на пазачите и да й определи среща на покрива на замъка при планера.

Което звучеше направо невероятно.

Надяваше се само на едно — да му даде възможност да й обясни всичко, когато му дойде времето.

Струпани край кондензатора, новоизлюпените „специализанти“ по производство на ракия, разглеждаха с нескрито любопитство сложната инсталация.

Денис улови няколко капки от готовия продукт в шепата си, помириса го и потрепери, изпълнен с носталгична нега по бутилката трийсетгодишно „джони“, която бе оставил в шкафчето си в института.

Той близна от ракията и шумно пое въздух. Биваше си я тая пущина!

Вечерната смяна практикари тъкмо бе пристигнала. И без това беше време да се мести казана и Денис нареди на затворниците да се захващат за работа, докато е наблизо и може да ги контролира.

Докато привършат, първите звезди вече блещукаха в небето. След като се увери, че всичко е наред и процесът на дестилация тече според плана, той взе наметалото си от закачалката и подхвърли небрежно на пазачите:

— Отивам да се поразтъпча малко.

Северняците се поклониха, скъпейки усилията си, и го последваха на няколко крачки. Макар привилегиите му да бяха силно орязани след онзи случай, той все още беше почетен гост и… магьосник. Можеше да кръстосва двора колкото си иска, стига да е в тяхната компания.

Денис подмина хангарите и се насочи към главния портал. Когато наближи тази част на замъка, където бяха покоите на л’тофската принцеса, отново го налегнаха съмнения. Парапетите на всички тераси бяха запречени с остри колове, практикувани всеки ден от войниците, които нанизваха на тях късове месо. Да приземи с неопитна ръка планер на която и да било от терасите, изглеждаше почти толкова невъзможно, колкото и да изкачи отвесна стена.

Ще бъде ли честен спрямо Арт, ако рискува всичко, заради нищожния шанс да помогне на принцесата?

Денис сви зад ъгъла и почувства, че пулсът му се ускорява. В светлината на трепкащите по стената фенери, той зърна стройната девойка, облечена в бели дрехи, да се навежда от терасата на третия етаж. Вечерният вятър развяваше полите на пелерината й. Той направи още няколко крачки, следван неотлъчно от охраната и тогава принцесата внезапно се обърна. Имаше някой на терасата зад нея.

Денис се притаи в сянката на стената, сякаш бе спрял да си поеме дъх. Следващия път, когато вдигна глава, Кремер се бе надвесил над принцесата. Девойката изглеждаше невероятно малка и беззащитна пред него.

Той й заговори, а в отговор тя само поклати лекичко глава. Опита се да му обърне гръб, но баронът я сграбчи грубо за ръката и отново каза нещо с настойчив тон. Денис не можеше да разбере какъв е въпросът, който обсъждаха.

Линора се дръпна рязко, но Кремер само се изсмя и я притисна към широките си гърди.

Един от пазачите зад Денис подхвърли някаква груба шега. Изглежда, северняците смятаха, че баронът дава на непокорната дивачка онова, от което се нуждае.

Денис опипа внимателно пояса си. Беше пъхнал вътре четири грижливо подбрани гладки камъчета. Все още не бе имал възможността да практикува своето примитивно оръжие. Иначе казано, разполагаше само с първоначалния му прототип — опростен вариант на прашката, която така ловко бе измайсторил и използвал за сваляне на летящото чудовище на вечеринката в Сахарския институт.

Със сигурност щеше да изстреля поне едно от камъчетата, преди стражите да разберат какво става. Пък и Кремер бе доста обемиста цел.

„Ако бях някой от героите на Шекспир, сигурно щях да сметна, че си заслужава да умра за честта на нещастната девойка. Или заради девствеността й.“

Денис отпусна рамене. Всъщност по-голямата част от шекспировите герои не са били романтични идиоти. Дори и да уцели Кремер, само ще го разгневи още повече, и то за сметка на Линора. А можеше да му коства и живота.

Везните клоняха към втората възможност. Ако сега прояви търпение, утре може би ще успее да я спаси. Готов бе да пожертва живота си за нея, но не и заради един безсмислен жест.

От терасата долетя звук от разкъсан плат.

Денис се обърна, за да не гледа какво става. Отдалечи се бързо, за да спести на девойката неприятните подмятания от страна на неговите пазачи. Зад гърба му се разнесе идиотски кикот.

Измина не повече от десетина крачки, когато някакво движение в небето привлече погледа му.

Денис спря и вдигна глава.

Нещо в южния небосвод закриваше една след друга звездите. Движеше се по-бързо от облак, имаше правилни очертания и с приближаването си нарастваше. Той напрегна очи, но светлината на фенерите му пречеше да вижда добре.

На лицето му бавно изгря усмивка. Възможно ли е това да е…?

Откъм южния край на крепостта долетя вик, последван от рояк уплашени гласове. Тревожно заби гонг и от казармените помещения наизскачаха полуоблечени войници, които в движение си слагаха ризниците.

Нещото с гигантски очертания изникна от мрака и се спусна към щръкналите кули на замъка. Имаше ядно искрящи очи, грамадно, светещо лице и зинала, свирепа паст… която се хранеше с огън.

— Ха-ха! — изсмя се Денис, подскочи и се тупна с юмрук по коляното. — Кремер не е успял да спипа другите! Те са го практикували и сега лети! Нашият балон лети!

Гигантската сфера от плат и нагорещен въздух съскаше и се люлееше над външната стена, набирайки бавно височина. В плетената гондола под нея се мяркаха тъмни фигури, приведени под горящия пламък.

Но, изглежда, нещо не беше наред с балона — не се издигаше така бързо, както се надяваше Денис. На всичко отгоре вятърът го тласкаше право към замъка! С подобна скорост не след дълго щеше да се удари в горната кула.

— Хайде, момчета! — промърмори той на себе си. — Нагоре! Вдигнете го и се махайте оттук!

Денис впи поглед в балона, опитвайки се да го практикува в издигане.

И наистина той се издигна, макар и бавно. Дребни личица надничаха от гондолата към двора под тях. Няколко войника опитаха да го улучат с копия и камъни, но нито едно от тях не достигна величествено носещия се въздушен съд.

Денис завъртя глава, за да види как приема всичко това Кремер. Готов бе да се обзаложи, че е подействало като пръчка в гърлото на тиранина.

Действително баронът бе зарязал принцесата, която хлипаше в ъгъла до стената. Но за разлика от хората си не изглеждаше никак уплашен. Със злорада усмивка той посягаше за нещо под наметалото си.

— О, не — изпъшка Денис, завладян от лошо предчувствие. — Да не си посмял, мръсен кучи син!

Размота чевръсто пояса си, докато пазачите му продължаваха да зяпат онемели в небето. В това време два чувала с пясък тупнаха на земята и накараха войниците да се разбягат.

Денис избра внимателно първия камък като премери тежестта му с ръка. Изтича до близкия парапет, покатери се и сгъна пояса си надве. Молеше се да успее навреме.

За щастие Кремер се наслаждаваше със садистично удоволствие на момента, когато летящият съд ще се приближи още малко. Вече държеше в изпъната си ръка земното оръжие. Денис прецени дължината на пояса, постави вътре камъка и завъртя импровизираната прашка над главата си.

Като се изключи кратката стрелба в института, не беше се упражнявал в мятане с прашка от славните дни на бойскаут. Още едно позабравено умение, за което сега съжаляваше.

Кремер вдигна игломета и се прицели в балона в мига, когато Денис отпусна рязко ръка.

Камъкът удари парапета точно пред лицето на барона и рикошира в стената. Кремер подскочи от изненада, огледа се и почти веднага зърна Денис, който зареждаше втория камък. Лицето му се изкриви в злобна гримаса и той насочи оръжието надолу.

В един странно разтеглен миг Денис си даде сметка, че няма да успее да изхвърли втория камък. Едва бе завъртял прашката, когато баронът стреля.

Порой от смъртоносни стружки изрови земята само на няколко крачки от него. Младежът застина, все още невярващ, че е останал жив. Но скоро откри причината за невероятния си късмет — нежни бели ръце се бяха вкопчили в лапите на барона, попречвайки му да се прицели.

Нямаше време за губене. Денис завъртя рязко прашката, премери на око разстоянието и се приготви да запрати камъка.

Но сега между него и целта стоеше принцесата. Двамата с барона все още се боричкаха за оръжието. Денис почувства, че ръката му отмалява. Трябваше му само секунда, не повече…

Набрал скорост, балонът се намираше точно над него. Само след минута и аеронавтите щяха да са на свобода, извън всякаква опасност!

Кремер сграбчи принцесата за косата и я повали на земята. По лицето му имаше кървави следи от ноктите й и за първи път изглеждаше обезпокоен. Той метна заплашителен поглед към магьосника и отново вдигна игломета, прицелвайки се в балона.

Този път дори пазачите осъзнаха, че е време да се намесят. Денис тъкмо завършваше последния кръг, когато дочу стъпките им зад гърба си.

Камъкът се отдели от прашката и в същия момент той почувства странна увереност, че ударът ще бъде право в целта. След това едновременно се случиха няколко неща. Първо, малкият снаряд попадна право в слепоочието на барона. По същото време балонът стигна зенита и преодоля най-горната кула. И накрая, поне няколкостотин килограма разярени стражи се стовариха едновременно върху него.

Докато посрещаше с открито лице земята, Денис си помисли замаяно: „Крайно време е да се науча да избягвам компанията на подобни типове.“