Практически ефект

1

Когато се събуди, Денис имаше чувството, че е минало много време и че голяма част от преживяното е било само сън. Седна в леглото и разтърка очи.

Слънцето проникваше през плътните завеси на павилиона и оставяше светли петна по пода. Той отметна копринените завивки, изправи се и едва сега осъзна, че е съвсем гол.

Зад платнената стена долитаха развълнувани гласове, чуваше се и тропот от бързоходните коне на вестоносците. Денис потърси дрехите си, но вместо тях откри чифт кожени бричове и блуза от зелен сатен, преметнати на стола. Освен това му бяха оставили и високи, черни кожени ботуши. Трябваше да преглътне неприятната липса на бельо. Навлече набързо дрехите и изхвърча навън.

На няколко метра от входа на павилиона принц Линзи разговаряше оживено с малка група офицери. Един от тях докладваше нещо и сигурно вестите бяха добри, защото накрая принцът го потупа с благодарност по рамото.

Последното накара Денис да въздъхне облекчено. На няколко пъти се бе събуждал с мисълта, че е нужен другаде, където да помогне за пълната победа на л’тофите, но изтощеното му тяло просто отказваше да се подчини.

— Денис!

Беше един от офицерите. Гледаше го усмихнато, сякаш са стари познайници. Но с тази униформа…

— Това съм аз, Гат!

Денис премигна. Момъкът бе пораснал през тези два месеца. Или все пак ефектът се дължеше на униформата.

— Гат! Някакви вести за Стивмладши?

Младежът се захили доволно.

— Съвсем пресни — отпреди час. Добре е старото куче. Балонът му се е приземил в земите на един барон, който е лоялен към краля, и сега нашият приятел препуска насам, придружен от голям и добре въоръжен отряд. Щели да се присъединят към преследвачите на Кремер!

— Значи Кремер…

Денис млъкна, защото принцът неочаквано се бе обърнал и вървеше към него. Беше висок, добре сложен мъж, с посивяла брада. Той се усмихна и взе ръката на Денис.

— Магьоснико Нюел. Хубаво е, че най-сетне се срещнахме. Надявам се, че сте си починали добре?

— Ами… да, ваше височество. Безпокоя се само…

— Знам — кимна Линзи и се засмя. — Дъщеря ми, вашата годеница, за което вече дадох благословията си. Ще изпратя да я повикат. Настанихме я съвсем наблизо. — Принцът кимна на един млад паж да изпълни поръчението.

Денис цял засия. Страшно много му се искаше да види Линора отново. Вечерта когато се приземиха, бяха почти разделени от пощурялата тълпа. Събраха се за малко в шатрата на принца, където стана официалното представяне и където принцесата незабавно поиска от баща й да бъдат сгодени. За щастие отговорът не се бе забавил много.

Но развоят на военните действия все още не му даваше мира. При последния си полет над каньона бе видял панически отстъпващата армия на барона, видя също и наемническите войски, които бързаха да се изтеглят, забравили доскорошния съюз. Сега Кремер имаше само своите верни северняци. Но тъкмо те представляваха главната заплаха. Макар уплашени и разколебани, планинците бяха опасен и добре подготвен противник, което си пролича от дисциплината им по време на отстъплението. Единствено те бяха съхранили докрай бойния си ред. Това беше враг, който не биваше да подценяват. Враг, който можеше да се реорганизира и да нанесе контраудар веднага след настъпването на нощта.

— Какво става с Кремер? — попита той.

— Не се тревожете — успокои го Линзи. — Съюзниците му до един тръгнаха да искат прошка от краля. От изток също ни пращат помощ — една доброволническа армия. Кремер е опустошил Зуслик, навличайки си гнева на жителите му, и се е отправил към своите древни планински земи. За съжаление, там ще бъде на сигурно място. Съмнявам се, че дори цялата мощ на кралството плюс вашите летящи чудовища ще са в състояние да го прогонят от тези непристъпни скали.

Денис почувства облекчение. Не се съмняваше, че някой ден Кремер отново ще напомни за себе си. Каквото и да говореха, баронът беше брилянтен военачалник и опитен интригант, безскрупулен в постигането на целите си. Слизането му от политическата сцена несъмнено беше само временно.

И все пак, поне войната бе приключила.

Не без негова помощ, му подсказваше самолюбието му. И то тъкмо навреме, инак неподготвените сили на съюзниците едва ли щяха да спрат настъплението на властолюбивия барон.

Какво пък, Татир никога вече няма да е същият. Благодарение на него познаваха колелото и самолета. Умници като Гат бързо щяха да схванат принципа на перката и да го приложат навсякъде.

Интересно, докъде ли ще стигнат неговите изобретения, когато започнат да се разпространяват масово и Практическият ефект окаже стимулиращото си влияние върху тях?

Пажът дотича обратно, коленичи пред Линзи и му каза нещо. Принцът се обърна към Денис.

— Дъщеря ми ви моли да се срещнете на поляната, където се приземихте предната нощ. Ще ви чака до вълшебната машина. Бъдете спокоен, никой не я е докоснал с пръст. Наредих да я охраняват денонощно под страх от смъртно наказание.

Денис забеляза, че по устните на Линзи трепка доброжелателна усмивка. Без съмнение, докато е спал, принцесата е разказала на баща си за всички приключения, които двамата бяха преживели през последните седмици.

— О, премного съм ви благодарен, ваше височество. Ще бъдете ли така добър да наредите на някой да ми покаже пътя?

Линзи даде знак на младия паж и той хвана Денис за ръката.

2

Линора вече бе дошла. Беше се излегнала на изящно извезано килимче, постлано пред носа на машината, докато три матрони от свитата й си шепнеха развълнувано нещо в сянката на дърветата.

Не само развълнувано, но и недоволно, осъзна Денис, като видя причината за последното. Принцесата бе облечена във военна униформа с плътно прилепнал по краката й клин. На всичко отгоре позата й беше доста предизвикателна, при това в непосредствена близост до странната машина.

Жените изсумтяха и му обърнаха гръб, когато ги поздрави с „добро утро“. (По-скоро „добър ден“ поправи се той, като видя къде се е изкачило слънцето.) Все пак му се поклониха преди да се оттеглят. Държаха се с уважение, но и с известно страхопочитание, сякаш всеки миг щеше да им се озъби и да ги схруска. Изглежда, л’тофите не бяха толкова цивилизовани, колкото койлианците.

И това ще се промени, помисли си Денис, докато крачеше към самолета.

Като го доближи, спря и се ококори изненадан. Линора лежеше по корем, а главата й бе скрита под предницата на това, което някога бе започнало пътя си като набързо сглобена каручка. Вярно, гледката не беше неприятна — напротив, но той се зачуди какво ли прави отдолу.

— Линора… би ли ми казала…

Чу се тъп удар.

— Ох! — извика девойката и Денис се изчерви от последвалите цветисти изрази, за които не се съмняваше от кого са научени.

Междувременно принцесата изпълзя навън като търкаше зачервеното си чело. Недоволното й мърморене секна в мига, когато го видя.

— Денис! — възкликна тя, скочи и се озова в прегръдките му.

Успя да повтори въпроса си едва след като получи възможност да си поеме дъх.

— Ами как какво? Исках да проверя дали всичко е наред. Надявам се, че не съм повредила нещо. Но ти спа толкова дълго, че накрая изгубих търпение, навлякох тази униформа — за ужас на баща ми — и рекох да прескоча насам. Тате все го е страх да не взема да отлетя по следите на барона. Беше ми скучно и исках да погледна…

— Линора, имаш ли представа какво си мислят нещастните благоприлични госпожи от твоята свита? — прекъсна я ухилено Денис. — Да се ровичкаш така под нещо, което им навява ужас.

— Уф! — тя погледна изцапаните си колене. Опита се да ги изчисти, но се отказа и вдигна рамене. — Да мислят каквото си щат. Рано или късно трябва да свикнат, нали така? След като ще ти ставам жена, разчитам да ме научиш на това-онова от твоите вълшебни умения. От малкото опит, който натрупах тази сутрин, имам чувството, че работата ще е доста мръсна.

Съдейки по блясъка в очите й, очакваше от бъдещия си съпруг не само да я въведе в тайните на механиката. Какво пък, животът си има и приятни страни.

— Както и да е — продължи развълнувано тя. — Оказа се, че всичко е наред. Нищо не се е променило, откакто кацнахме. Твоето кренеги допреди малко се навърташе наоколо. Къде ли изчезна точно сега? Сигурно е отишло на лов. Така се увлякох докато зяпах отдолу, че съм изгубила представа за времето.

— И все пак, какво правеше долу? — настояваше Денис.

Линора прекъсна за миг потока от думи, търсейки нишката на позабравената си мисъл.

— Роботът! — сети се изведнъж тя. — Беше ми скучно и реших да си побъбря с онова чудесно същество-инструмент, дето си го донесъл от твоя свят.

— Разговаряла си с… — Денис млъкна учуден. — Покажи ми — добави бързо той.

Свитата на л’тофската принцеса трябваше да понесе нов удар като видя, че сега и двамата се мушват под странната машина. Жените се приготвиха да извърнат срамежливо погледи, ако най-лошите им предположения се окажеха истина.

Но скоро изпуснаха облекчени въздишки. Животът в низината не беше покварил чак дотам принцесата. Какво тогава търсеха там двамата?

Достолепните матрони си дадоха сметка, че животът им вече няма да е такъв, какъвто е бил.

3

Всъщност беше излишно да пълзят отдолу, за да говорят с робота. Денис твърде късно си даде сметка, че би могъл да нареди на послушната машина да пусне перката, да се освободи от долната част на корпуса и да излезе навън. Не му беше хрумнало навреме, само защото в мислите му роботът се бе превърнал в неразделна част от цялостната самолетна конструкция. Серията от мощни практически трансове, усилени от вълшебното действие на кренегито, бяха трансформирали по такъв начин машината, че сега тя сякаш се беше сляла с полираната повърхност на корпуса.

Под „разговор“ Линора бе имала предвид малко по-различен начин на общуване — на репликите й роботът отвръщаше с изписани върху дисплея съобщения.

Денис се намръщи озадачено, когато видя редове от койлиански йероглифи да вървят по сребристия екран. Интересно, запита се той, откъде ли роботът е научил…

Но, разбира се. Нали още от първия ден на пребиваването си тук неговата задача бе да събира колкото се може повече информация за местните обитатели. А в това влизаше и познания за писмения език.

— Раздели екрана — нареди той. — Койлианският текст отляво, отдясно английски в най-точен превод.

Екранът се раздели на две равни части. Легнали по корем двамата мърдаха с устни, докато четяха текста, забравили колко са близо един до друг. Дори Денис пропусна да се възползва от тази удобна възможност.

Още от самото начало забеляза някои интересни прилики. Макар койлианските знаци да бяха част от слогова азбука за разлика от английско-латинската писменост, която по своя характер е истинска азбука, двете системи очевидно притежаваха сходен стил. Така койлианското „th“ изглеждаше като леко изменени и слети „t“ и „h“.

Денис взе да си припомня някои от предположенията, с които се бе забавлявал по време на принудителния си престой в двореца. С нарастващо вълнение той започна да подозира, че една от теориите, които бе разработил тогава, може да се окаже вярна.

Отново се съсредоточи върху текста. Беше резюме на ранната койлианска история въз основа на някои древни писания, до които роботът се беше добрал тайно в един от зусликските храмове. В него се разказваше за Старата вяра; някога широко разпространена на Татир, но сега свързвана единствено с л’тофите и отделни племена. На пръв поглед това бяха предимно легенди и митове, но не след дълго Денис взе да открива някои общи черти в различните истории.

Помоли робота да прескочи встъпителната част и отново потъна в четене. Линора също следеше своята страна от текста и от време на време правеше забележки или спираше, за да обясни значението на някоя част.

Денис вече се опасяваше от схващане на врата, когато най-после сметна, че е получил достатъчно информация. Заключението изглеждаше неоспоримо.

— Това не е друга планета! — възкликна той. — Това е бъдещето!

Линора се претърколи и го погледна.

— Точно така, мой храбри магьоснико, ти идваш от миналото. Мислиш ли, че това променя нещата? Ще се ожениш ли за мен, ако се окаже че може да съм твоя далечна потомка?

Денис се наведе и я целуна.

— Да не съм се венчал за моето време? — отвърна той с въпрос. — Освен това не може да си моя потомка. Още не съм имал деца.

Линора въздъхна с престорена тъга.

— Е, последното може да бъде поправено.

Денис вече се канеше да повтори целувката, с което сигурно щеше да предизвика вълна от припадъци сред антуража на принцесата, но ги прекъсна познат глас:

— Денис! Принцесо!

Този път тъпите удари бяха два, следвани от приглушени проклятия. Линора и Денис се подадоха едновременно, като всеки се държеше за главата. Но се ухилиха веднага щом видяха кой ги вика.

— Арт!

И наистина, това бе той, заобиколен от малка тълпа л’тофи, които цъкаха възхитено, тъй като на рамото му кротко клечеше кренегито.

Денис скочи и стисна в обятията си своя приятел.

— Значи хората на Прол най-сетне те откриха! Боях се да не съм ги объркал при описанието на платото. Всички толкова се безпокояхме за теб!

Арт почеса с пръст брадичката на мъркащия прасолет.

— Всичко беше като по ноти — подхвърли небрежно той. — Готвех се вече да си направя и аз летяща машина, когато л’тофите се появиха. Ще ми се обаче да пратите вест на Магин. Ако Ваше величество позволи, ще я поканя да прескочи насам за малка ваканция. — Той се поклони на Линора. Принцесата се засмя, дотича и също го прегърна радостно.

— Между другото — продължи Арт. — Не знам дали сте чули, но се обзалагам, че ще ви бъде интересно да го знаете — момчетата на Демсен са сгащили едно малко отрядче от хора на Кремер в Северния проход. Ха познайте кой е бил с тях! Нашият стар приятел Хоск!

— Хоск!

— Ам’че да. За нещастие през нощта дяконът им се изплъзнал. Но съгледвачите задържали някакъв странен тип, който също вървял с групата. По-точно е бил пленник. Току-що го домъкнаха в палатката на принц Линзи. Знаеш ли, Денис, говори малко кат’ теб. Същият странен акцент, дето и ти го гъргореше в началото. А пък заловените северняци твърдят, че и той бил магьосник!

Денис и Линора се спогледаха.

— Май ще е най-добре, ако отидеш да го видиш — рече му тя.

4

— Е, Брейди. Както виждам Фластер е избрал теб за мой последовател. Май не е бързал с изпращането на кавалерията.

Брейди подскочи от табуретката на която го бяха настанили, обърна се и се облещи.

— Нюел! Наистина си ти! Божичко, най-сетне да срещна събрат от Земята!

Берналд Брейди изглеждаше уморен и уплашен. Имаше няколко цицини по главата, но щом зърна Денис грейна, сякаш е видял скъпия си роден брат.

В този момент Линора и Арт влязоха в палатката. Очите на Брейди се разшириха, когато видя прасолета, кацнал върху рамото на крадеца.

Прасльо също си спомни за него, защото изсъска недоволно и дори оголи острите си зъбки. Наложи се Арт да го изнесе навън.

Веднага след края на тази кратка сцена Брейди дотича при Денис и го сграбчи за ръкава.

— Нюел, моля те! Можеш ли да ми кажеш какво става тук? Това място е някаква лудница! Първо намирам зеватрона на парчета и твоята странна бележка. След това цялата ми екипировка започва да се държи странно. Накрая ме халосват по главата и някакъв тип, с осанка на самия министър Калумни, заобиколен от свита главорези, започва да се ровичка из нещата ми…

— Чакай, взе ли ти оръжията? Точно от това се боях — намръщи се Денис. Не стига, че иглометът му беше у Кремер, ами и това… Кой знае с какво се е въоръжил Брейди преди да цъфне тук. Нещастен параноик! С подобно въоръжение Кремер можеше да се превърне в истинска заплаха за мира.

— Всичко ми задигнаха! — оплакваше се Брейди. — Като почнеш от газовия котлон и свършиш с венчалната халка.

— Брей, да не си се оженил? И за коя? Познавам ли я?

Брейди внезапно пребледня и взе да се оглежда гузно. Явно се боеше да му каже истината.

— Ами, ти нали не се върна… и аз…

Денис изцъкли очи.

— Да не би да е Габи?

— Ами да. Искам да кажа, понеже те нямаше. А пък ние открихме, че имаме толкова общи интереси.

Той загледа уплашено. Линора също изглеждаше угрижена.

Денис се засмя.

— Няма значение, Берни. Ние пък никога не сме имали нищо общо. Обзалагам се, че ти ще й подхождаш далеч повече от мен. Поздравления. Най-искрени.

Макар и неуверено, Брейди пое протегнатата ръка. Сетне премести поглед от Денис към Линора и явно взе да схваща положението.

— Така, а сега да видим как по-бързо можем да те изстреляме обратно — продължи с делови тон Денис. — Аз също ще прескоча до Земята, но само за малко. Искам да продам малко тукашни произведения на изкуството и да купя туй-онуй.

Денис вече имаше някои планове. Заради спокойствието и на двата свята, възнамеряваше да помоли Линзи да постави сигурна охрана край зеватрона, ограничавайки максимално движението през пространството. Оставаше сега да си натресат и парадокси във времето!

Но и не биваше да спира напълно търговията, от която щяха да извлекат полза и едните, и другите.

Брейди поклати глава.

— Дори да сглобим нов механизъм за връщане с частите, които си заровил, никога няма да успеем навреме. Фластер ми даде само няколко дни срок и той почти изтече! На всичко отгоре, когато се повреди люкът на шлюза, изгубих координатите на Земята!

— Аз пък ги помня добре — успокои го Денис.

— Така ли? — попита Брейди, който започваше да възвръща самообладанието си. — Значи ли това, че си научил и координатите на това побъркано място? Защото ние в лабораторията така и не успяхме да ги засечем. Просто използвахме оставената от теб програма. А сега всичко е изгубено!

— Не се безпокой. Мога да ги изчисля отново. Там е работата, че сега знам не само къде се намираме, но и кога.

Брейди го погледна стъписано. И Денис се зае да му обяснява.

— Спомни си всички най-важни открития на двайсети и двайсет и първи век. Несъмнено тези с най-голямо значение са в областта на биоинженерството и зеватрониката. В края на двайсети век физиката се озова в задънена улица. Абстрактни проблеми — колкото щеш, но нищо, което да доведе другите светове на една ръка разстояние от човечеството. Слънчевата система е доста пусто място, а звездите си остават безкрайно далеч. От друга страна, разкриването на тайните на ДНК направи възможно да се конструират различни жизнеспособни организми, при това с напълно приложни цели. Спомни си проектите на някои от нашите колеги в Сахарския институт — гигантски пилета, крави, които дават направо кисело мляко, дори еднорози, дракони и грифони! И най-сетне, конструирането на зеватрона, с което пътят към далечните светове и звездите вече беше проправен, веднъж и завинаги. Тъй, ако си ме слушал внимателно, опитай сега да си представиш докъде биха довели в бъдещото си развитие тези две насоки в науката. Ама в далечното бъдеще. Само след около стотина години зев-принципът ще бъде усъвършенстван и тогава цели тълпи от емигранти ще се юрнат към други светове — едни, за да ги колонизират, а други, за да живеят там така, както им харесва. Няма да влачат със себе си кой знае колко неща — само онова, което минава през люка на зеватрона. В края на краищата, защо да мъкнеш метални инструменти, когато можеш да конструираш органични помощници според собствените си желания и нужди? Саморемонтиращи се, почти разумни роботи, синтезирани от органична материя, които ще ходят на работа, ще обработват полетата и ще ти почистват къщата. Крачещи мозъци, които ще записват съобщения и ще рецитират всяко късче информация, което ти е необходимо. Свирепи, но верни като кучета гигантски „дракони“ с лазерни очи, които ще защитават колониите от всякакви въобразими и невъобразими опасности. И всички тези специализирани организми ще се „зареждат“ с храни, произвеждани в специални фабрики.

В бъдещето, колонистите няма да летят със звездолети, нито ще пренасят тежки метални машини. Защо да го правят, когато биха могли просто да прекрачат една врата и да се озоват в новия свят, където да конструират същества с всякакви функции?

Брейди се почеса по главата.

— Тук има прекалено много предположения, Нюел. Никой не знае какво ще се случи в бъдещето.

— О, аз зная — заяви усмихнато Денис. — Защото то е пред нас! Ето го нашето бъдеще, Брейди!

— Представи си група потенциални колонисти, които не вярват в ползата от машините. Да речем, че тази група открива подходящ за заселване свят, леснодостъпен през зеватрона. Спестяват за транспортна такса и след това напускат прекалено машинизираната, за изтънчените им вкусове, Земя. Настаняват се тук и нарочно затварят вратата след себе си. В началото всичко върви добре. После, неочаквано, сложните биоинженерни същества, на които толкова разчитат, започват да измират без видима причина. Всъщност накрая учените откриват причината. Това е чума, пратена от друга раса, с която човечеството си има стара вражда — кратко стълкновение някъде из пространството, преди няколко века. Наричали се „блекери“. Та блекерите избрали тъкмо този свят за полигон, където да изпробват своето ново оръжие. Те разпространили на Татир — това е името на тукашния свят — една непозната болест. Бацилът не може да убива естествено възникнали живи форми, но поразява храната на синтетичните организми. Без храна деликатните симбиоти, на чиято незаменима помощ се градяла цялата местна цивилизация, били обречени на гибел.

Учените на Татир открили твърде късно, че са обект на чужда агресия и не могли да предприемат нищо. Първи започнали да изчезват гигантските дракони, последвани от по-дребните организми. Отчаяни, колонистите отворили наново зеватронната връзка със Земята, за да помолят за помощ.

— И какво се случило тогава? — попита Брейди, който слушаше развълнувано.

Денис сви рамене.

— Земята била твърде изплашена да не бъде заразена. Затова пратили тук мощно устройство, което да закодира зев-линията за период от, да речем, хиляда години, тоест, докато бъде открито подходящо лечение. След като машината си свършила работата, нито Земята, нито нашествениците вече можели да проникват в този свят… Но — вдигна пръст Денис — преди да го сторят, те изпратили дар!

Зад тънката стена долетя гласът на Арт.

— Струва ми се, че животинката най-сетне се успокои. Влизам при вас. А ти да стоиш мирен!

Завесата се вдигна и Арт се присъедини към тях. Прасолетът седеше на рамото му. Когато зърна Брейди пак се озъби, но нищо повече. После разпери мембраните си и литна, за да се озове в скута на Линора. Принцесата погали животинчето и то замърка доволно.

— Ние, л’тофите, никога няма да забравим последния дар от Земята, нали мое малко кренеги? — прошепна нежно принцесата.

Денис кимна мълчаливо. Опитваше се да си представи годините след неизбежния упадък на татирската цивилизация, когато почти всичко било безвъзвратно изгубено. Шепата оцелели машини ръждясали и потънали в забрава. Дори колелото било сполетяно от същата участ, тъй като повечето транспортни средства били на въздушна възглавница.

— Та както казах, почти всички специализирани организми измрели, останали само по-издръжливите представители на земната фауна и местните същества. Дори езикът започнал да се променя. Хората постепенно се връщали към примитивното съществуване и заприличали на подивели животни. Трябвало да мине доста време, преди легендите да подпалят отново търсещия дух и искрата на гения в някои от тях.

На Земята естествено си давали сметка, че всичко това може да се случи, но рискът от зараза на цялото човечество бил твърде голям. Все пак не можели да изоставят сънародниците си на произвола и отворили вратата за последен път, преди да я хлопнат за цяло хилядолетие. През миниатюрния отвор пратили последното творение на техните изследвания, получено от кръстосването на двете най-модерни научни течения — биоинженерството и реалистичната физика.

Това, което подарили на загиващия свят, било същество, напълно имунно за болестта — същество, което не само притежавало автономен принцип на захранване, но и било надарено с талант. Талант, който да се разпространи из този свят и да даде възможност на обитателите му да оцелеят в предстоящите трудни времена. С течение на времето колонистите от Татир започнали да възприемат по малко от този талант. Хората, които съжителствали най-тясно с тези същества, получили най-голям дял от него. Тук ги наричат л’тофи… Струва ми се, не, уверен съм, че дори нашите съвременници от Земята биха окачествили този подарък като необяснимо чудо на природата. Но тъкмо това чудо спасило хората на тази планета. А като си помисля, че на времето го смятах за безполезно.

Брейди проследи погледа на Денис.

— Това ли? — той посочи втрещено прасолета. Съществото се ококори, ухили се и му показа острите си зъбки.

— Да, това — кимна бавно Денис. — Разбира се, всичко, което ти разказах, са само мои предположения, основани на тукашните легенди и предания — някои от тях датират отпреди хиляда години. Но вече съм почти сигурен, че е станало точно така. Можем само да гадаем какво представлява Земята от четирийсети век, след като тези кренеги съществуват тук от столетия. Може би ерата на биоинженерните търсения е отминала и отново се е възродила епохата на инструментите — вълшебни инструменти, далеч отвъд най-смелите ни представи. Ще се радвам, ако е така, тъй като според мен генното инженерство подлежи на внимателно преосмисляне — в етичен смисъл.

Денис се изправи и прегърна Линора. Принцесата го дари с една от искрящите си усмивки. Той се обърна към Брейди, решил да приключи лекцията:

— Сега бариерата към този свят е разрушена. По някаква странна прищявка на съдбата, първият контакт бе осъществен от учени от двайсет и първи век, но скоро ще пристигнат и други. А когато това стане, народът на Татир трябва да е подготвен за промените. Блекерите вероятно също чакат своя шанс да довършат започнатото. Ето защо мисля да остана тук, дори след като поправим механизма и ти се прибереш у дома.

Линора го хвана за ръката.

— Това е само една от причините… — прошепна нежно тя.

Брейди изглеждаше смутен.

— Историята ти е доста убедителна, Нюел. С изключение на един момент.

— И кой е той?

— Не си ми казал какъв е талантът, който, ужким, притежава тази твоя животинка. Какъв е този последен дар, дето Земята го е пратила?

Денис го погледна учудено.

— О! Искаш да кажеш, че никой още не ти е обяснил тази част, така ли?

— Никой! И ще ти кажа, че не мога да търпя повече! Има нещо много объркано в този свят. Забеляза ли странното противоречие на технологии, които притежават тези хора? Не мога да разбера какво става и това ме побърква!

Денис си спомни колко пъти през всичките тези месеци на Татир се е клел да отмъсти на Брейди. Сега беше в ръцете му, но нямаше и следа от предишната злоба. Все пак, реши да си направи удоволствие с едно мъничко отмъщение.

— Ще те оставя сам да разбереш. Сигурен съм, че с мозък като твоя, ще откриеш скоро верния отговор. Ако го практикуваш достатъчно.

Берналд Брейди се надигна бавно, физиономията му се изкриви от гняв, когато Денис се разсмя гръмогласно. Докато разглеждаше ухилените лица на дребосъка, гадното зеленикаво същество от далечното бъдеще, на жената и на някогашния си съперник, го завладя неприятното усещане, че познавателният процес, за който му намекваха, няма да е от най-приятните.