Практически ефект

1

Град Зуслик бе разположен на дъното на широка падина, заобиколена от ниски хълмове и мътна, пълноводна река. Обработени ниви и горички се редуваха на равни интервали, а от самият град тръгваха много пътища.

От хълма на запад от Зуслик Денис виждаше ясно, че заграденото със стена селище е построено около възвишение, обърнато с едната си страна към широкия завой на реката. Черна, квадратна крепост увенчаваше възвишението. Приличаше на многоетажна торта, построена върху няколко подравнени тераси.

С помощта на бинокъла, който намери в раницата, Денис успя да различи дребни като мравки човешки фигури, които маршируваха на площада под крепостта. От време на време лъскавите им доспехи хвърляха ярки отблясъци. Нямаше никакво съмнение, че това е скромното убежище на местния феодал. Денис се надяваше да му се размине посещението на тази местна забележителност… след всичко, което знаеше за нея.

Предната вечер, докато се настаняваше за нощувка в сеновала, дойде Томош. Уж идваше да му пожелае лека нощ, но Денис почувства, че момчето се нуждае от някой, който да го прегърне и успокои.

Томош остана няколко часа при него — време, през което двамата обмениха доста полезни сведения за света. Честна и полезна размяна, особено за Денис, който използва възможността да нагоди произношението си на местния диалект, докато момчето изслуша със затаен дъх няколко разказа за приключенията на Заека Брер и летящите слонове.

За съжаление, познанията на малчугана по койлианска технология бяха доста оскъдни, но Денис и не очакваше нещо повече от своя млад събеседник. Затова пък изслуша внимателно „страшните“ истории за „блекери“ и други легендарни местни разбойници, а също за древните, добродушни дракони, които позволявали на хората да ги яздят в небето. Опита се да запомни всичко чуто, тъй като не знаеше дали нещо няма да му потрябва по-нататък.

По-важни, от негова гледна точка, бяха сведенията на Томош за барон Кремер, чийто дядо повел племето си от северните хълмове да превземат Зуслик, където преди много поколения се разпореждал старият Дук. Ако се съдеше по чутото, Кремер беше от хората, които е най-добре да избягва, особено след онова, което бе направил със семейството на малкия.

Макар да му се искаше да узнае още, Денис се досети, че темата за барона не е от приятните и реши да развлече момчето с една стара лагерна песен. Томош я изслуша с видимо задоволство, дори пляска и подскача на смешните места и поне за малко забрави проблемите си. Денис се почувства като човек, свършил добро дело.

Все тъй немногословна до края, на изпроводяк леля Бис подаде на Денис увито в кърпа парче сирене и комат хляб, а Томош изтри сълзите, които се търкулнаха по бузите му. На идната сутрин градът са разстла в краката му.

По пътя младежът непрестанно се озърташе за немирния питомник със зелени очи, но от Прасльо нямаше и следа. Този път наистина го беше изоставил.

Денис огледа още веднъж Зуслик от една скала съвсем близо до градската стена. Някъде вътре в тази цитадела бе затворен бащата на Томош — за престъпления, които не можеше да разбере… като например, че имал фигурата на барона и бил добър практикар… Денис е облекчение узна, че поне той по нищо не прилича на барона.

Тъкмо се готвеше да намери друг наблюдателен пункт откъдето да продължи изучаването на града, когато забеляза с периферното си зрение някаква гигантска сянка да се носи стремително и съвсем ниско над короните на дърветата. Право към него!

Хвърли се на тревата в мига, когато сянката профуча отгоре. Беше с огромни размери, чуваше се плющене на гигантски криле и той почувства някаква заплаха.

Краткият миг на парализиращ ужас отлетя. След като не се случи нищо непоправимо, той събра смелост да вдигне глава и да се огледа за чудовището — беше изчезнало!

Миналата вечер Томош разправяше за дракони — големи, свирепи същества, които някога защитили човечеството на Татир от смъртоносни врагове. Но Денис остана с впечатлението, че това са само детски приказки нищо повече!

Той огледа хоризонта и най-сетне откри черния силует. Носеше се право надолу към града. Гърлото му още беше свито, докато вадеше бинокъла и нагласяше фокуса.

Денис премигна — трябваше да мине малко време, преди да осъзнае — не без облекчение — че това въобще не е бил „дракон“. Въздушният нашественик всъщност се оказа летяща машина. Дребни фигурки изтичаха от замъка да я посрещнат, когато се спусна върху каменния площад, лека като перце. От машината слязоха двама — вероятно пилоти — и забързаха към най-близкия вход без да се оглеждат.

Денис свали бинокъла. Чувстваше се малко глупаво заради прибързаното си заключение, когато обяснението беше толкова просто. А и какво толкова чудно, че тукашните жители владеят изкуството на полета? Имаше предостатъчно белези за високото им техническо ниво.

Колко безшумно летеше тази машина! Никакъв рев на двигатели — направо изумително! Дали пък не е още едно постижение на антигравитацията?

Имаше само един начин да узнае повече. Той се надигна, отърси се от тревата и листата, метна раницата на гръб и заслиза към града.

2

Пазарът извън градските очертания бе като всяко подобно сборище на хора. Врява, пискливи викове и търчащи малчугани, с очевидно не съвсем почтени намерения. Сергии и складове, от които се носеха странни миризми — от ухания на вкусни подправки до животинска смрад.

Денис навлезе сред множеството с решителната крачка и израз на някой, дошъл тук по работа. Сред богатото разнообразие от дрехи, които носеха хората, неговите не направиха никому впечатление. Ботушите, ризите и панталоните бяха общоприети тук. Някои дори мъкнеха багажа си на гръб, както той раницата.

Дори зяпачите от кафенето на ъгъла, които очевидно се чудеха как да убият скуката, не му отделиха повече внимание, отколкото на всеки друг.

Денис започна да диша малко по-спокойно. Вече имаше известен първоначален план — да потърси местния университет, където се надяваше да намери себеподобни, поне що се отнася до светогледа и интересите.

Дори в древните феодални общества на Земята е имало местенца, където е царствала любовта към познанието, а тези хора без съмнение се радваха на далеч по-напреднала технология и култура. А и след като видя „самолета“ в Денис се пробуди поизгубената надежда да получи квалифицираната помощ от която се нуждаеше.

Пристанището го посрещна с възкиселата миризма на изсушена риба и гниещи водорасли. Кеят беше от дърво, но със солидни метални подпори. Изглеждаше съвсем нов, с блестящи перила и щръкнали в небето пилони. Централната му част бе застлана със същия материал, с какъвто бяха покрити пътищата.

Той спря да разгледа една от лодките. Имаше известен опит с яхтите, та не беше никак трудно да прецени качеството на местните съдове. И този път изработката им пробуди възхищението му — корпусът бе съвсем тънък, от лек и гладък материал. Мачтата стърчеше елегантно, разположена точно в центъра на тежестта.

Щом притежаваха технология да произвеждат толкова фини материали, защо беше нужно да използват платна? А може би в Койлия имаше табу за употребата на машини? Дали тогава всички тези прекрасни неща не бяха произведени някъде другаде?

Денис вече нямаше търпение да узнае отговора на всички въпроси, както и да разговаря с хората, които щъкаха наоколо.

Недалеч от него група хамали пренасяха тежки чували от един склад до трюма на шлеп. Че са тежки, Денис разбра по начина, по който яките, голи до кръста мъжаги приклякваха всеки път, когато ги поемаха на плещите си.

Денис завъртя учудено глава. Нима религията им забраняваше да използват дори товарни колички?

След като всеки от носачите стигаше отвора на трюма, той пускаше долу чувала, а сетне, вместо да изтича обратно по тясната рампа, се изкатерваше на палубата, оттам произнасяше кратка, напевна реч и се хвърляше във водата.

Може би за да се разхлади след голямото усилие, помисли си Денис. Той заобиколи грамадна купчина от бали и се приближи дотолкова, че да чува онова, което извикваха хамалите. Първото, което различи, бе често повтарящия се напев: „тра-ла-ла“. За щастие, докато се разхождаше по края на кея, един от носачите — гигант с черни мустаци и скулесто лице — скочи върху перилата и поде отначало песента, а другите само му пригласяха.

Тук продължението бе заглушено от едно припряно „тра-ла-ла“ на цялата група. Големият мъж се хвърли във водата и вдигна огромен фонтан. Докато плуваше към кея, мястото му бе заето от друг певец, с олисяла глава и изненадващо дълбок глас.

Денис се подсмихна като човек, който разбира от добрата шега, дори и да остане неизказана.

3

Малък керван премина бавно през градската порта. Пътници с дисаги се бяха подредили за преглед до будка, която, изглежда, изпълняваше функцията на митнически пост. Неколцина мъже, яхнали познатите вече космати понита, препуснаха през вратата необезпокоявани от пазачите — явно бяха чиновници, тръгнали по работа.

Стадо изгърбени, носорогоподобни четирикраки хрупаха трева край градската стена. Сбруите им водеха до масивни платформи, като онези, които Денис бе зърнал предните вечери на пътя.

„Да видим сега, дали наистина е антигравитация!“ — помисли си той и закрачи небрежно към платформите. Всеки момент загадката щеше да бъде разрешена.

Няколко по-нетърпеливи пътници от опашката се развикаха, че ги прережда, но никой не понечи да го спре. Вълнението му нарастваше с всяка измината крачка.

Както предполагаше, платформите нямаха колела. Товарът бе закрепен върху наклонена плоскост с четири плъзгача отдолу. Размерът и формата на плъзгачите съответстваха до милиметър на каналите, които прорязваха всички пътища в Койлия.

Коларят извика нещо на животните и дръпна юздите. Яките добичета напрегнаха мускули и талигата се плъзна гладко и безшумно напред. Денис я последва приведен, за да вижда по-добре.

Какъв й бе принципа на движение — може би магнитна възглавница? Силно електрическо поле? На Земята също имаше подобни съоръжения, но нито едно от тях не изглеждаше толкова компактно. Тази транспортна система комбинираше елегантна простота на конструкцията с необяснима сложност на действието си.

Смътно долавяше недоволството и учудването на хората около него от странното му поведение. Чуваше смях и доста пиперливи подмятания на завален диалект. Но Денис не им обръщаше внимание. Умът му бе зает със сложни разсъждения, докато приемаше и отхвърляше една след друга най-различни теории, които да обяснят това, което наблюдаваше.

Истинско забавление, след цяла седмица тъпо вървене! Напрежението от последните дни, умората и постоянният страх — всичко това пробуждаше в него позадрямалата личност на учения, на човека на рационалното мислене, неоспоримите факти и точните заключения. За добро или лошо, това бе неговият начин да се справя с трудностите в живота.

Денис коленичи и залази на четири крака, вперил поглед в плъзгащата се в канала опора. Едва сега забеляза нещо, което го накара да възкликне от изненада. От плъзгача изтичаше прозрачна течност, смазваше канала пред и под него и почти мигновено попиваше в дъното.

Той протегна ръка, докосна една капка от течността и я разтри между пръстите си. В миг кожата му придоби лъскав оттенък. Денис откри, че не може да притисне пръстите си, тъй като се плъзгаха един в друг толкова леко, че дори не ги усещаше.

Течността притежаваше невероятни, изумителни смазващи свойства! След няколко секунди на възхитено съзерцание, Денис бръкна в един от многобройните джобове на панталона си и извади малко пластмасово шишенце за проби. Наложи се да го държи с пръстите на лявата си ръка, докато правеше отчаяни и безуспешни опити да изтрие дясната от хлъзгавия слой. Накрая отпуши тапата със зъби.

Лазейки зад шейната, той поднесе шишенцето до задния край на плъзгача, събирайки вътре капки от блестящата течност. Остави шишето да се напълни до средата и реши, че му трябва още съвсем малко за анализ…

Главата му се блъсна в талигата, която неочаквано бе спряла. От претоварената платформа го посипа дъжд от дребни горски плодове.

Нови, по-силни гласове долетяха отпред. Тълпата отстъпи покорно. Екзалтиран от поредното откритие, Денис отказваше да забележи какво става около него. Продължаваше да клечи зад шейната, очаквайки да потегли за да събере поне още малко от смазващата течност.

Нечия ръка легна на рамото му. Той я отърси, като промърмори замислено:

— Ей сегичка. Само да свърша една работа.

Мургавата ръка го дръпна рязко и почти го завъртя. Денис вдигна глава и замига учудено.

Надвесен над него стоеше грамаден мъж с униформа, а на лицето му се четеше смесица от изненада и гняв. Още трима захилени войници стояха отзад.

— Да бе, Гил’м! Остави го! Не виждаш ли, че има работа човекът! — подхвърли подигравателно единият от тях. Вторият тъкмо бе надигнал делва и гълташе жадно от нея, но се закашля и изплю някаква кафеникава течност.

Гил’м се намръщи. Протегна ръка, сграбчи якето на Денис и го изправи с рязко движение на крака. Едрият мъжага стискаше в дясната си ръка нещо като двуметров жезъл с блестящо острие с форма на алебарда в единия край. Погледът на Денис бе привлечен от блясъка на острието. Изглеждаше достатъчно наточено да пререже с еднаква лекота къс хартия и здрав човешки врат.

Без да откъсва очи от Денис, Гил’м повика един от войниците:

— Фед’р, ела тук и подръж тинъра. Хич не ми се ще да му объркам практиката, като прережа нещо мековато. Този тук и с голи ръце мога да го озаптя.

Захиленият войник приближи и пое дългото оръжие от ръката на Гил’м. Гигантът затегна хватката на дебелите си като кренвирши пръсти около китката на Денис.

О-хо. Едва сега Денис взе да Осъзнава, че си е намерил белята. Толкова бе объркан, че дори не можа да си припомни кратката тържествена реч, която бе подготвил за първата среща. Все пак пое дъх и се опита да поправи пропуска си:

— Хиляди извинения, многопочитаеми господине! Виждате ли, аз съм чужденец и идвам от една далечна страна. Дойдох тук, за да се срещна с вашите най-прочути философи и да обсъдя с тях много въпроси от взаимна важност. Ето например тази великолепна смазваща течност. Знаете ли че… ъъх!

Лицето на гиганта придобиваше все по-малинов оттенък след всяко следващо изречение. Без никакво съмнение подходът, който Денис избра, не беше най-правилният. Той едва успя да наведе глава и един масивен юмрук профуча точно на мястото, където допреди секунда се намираше носът му. Далеч по-големи поражения върху състоянието на Денис нанесе смрадта, която лъхаше от устата на гиганта.

— О, престани Гил’м! — викна един от войниците. — Защо биеш нещастния човечец? Толкоз е дребен, че дори не можеш го уцели!

Тълпата отново бе свила кръга си около двамата, всички се смееха гръмогласно и Денис чу някой да залага, че следващия път щели да го праснат по носа.

Ала в очите на повечето зяпачи се четеше спотаен страх.

— Не мърдай, костенурко — изръмжа Гил’м. Той замахна с юмрук и се прицели внимателно, очевидно наслаждавайки се на момента. Лицето му имаше кротко, почти замечтано изражение.

„Работата взе да става сериозна“ — помисли си Денис. Юмрукът бе надвиснал над него, нямаше време да измъкне игломета, а и убийството на местен представител на властта едва ли бе най-добрият начин за начало на добросъседски отношения между две раси.

Изведнъж си спомни, че все още държеше шишенцето с пробата в лявата си ръка. Пресегна се импулсивно и изля течността върху месестата лапа, която го стискаше.

Гигантът замръзна и го погледна тъпо, изненадан от неочакваната постъпка. След кратък размисъл Гил’м най-сетне реши, че това хич не му се нрави. Изръмжа повторно, замахна… и Денис се измъкна от хватката му като топящо се масло. Юмрукът на здравеняка изсвистя над главата му и едва разроши щръкналия му перчем.

Гил’м се загледа в празната си ръка, лъскава от течността, която я покриваше.

— Ей! — извика безпомощно той и се обърна, за да изгледа жертвата си, която се шмугна чевръсто през портата и изчезна сред градската навалица.

4

Денис би предпочел първата му разходка из града да не е толкова припряна.

Далеч зад него не стихваше гълчавата край градските порти. Тълпата се разбяга с ужасени писъци от войниците, размахващи заплашително оръжия. Но Денис не спря дори за миг да се полюбува на бъркотията, която бе предизвикал. Изтича по един украсен с орнаменти мост, който се извиваше над някакъв канал, и хлътна в близкото пазарище, а минувачите го изпращаха с учудени погледи, докато слаломираше между сергиите и купчините с най-разнообразна стока. Известно време го застигаше шумът от преследването, но скоро след това утихна, а хората извръщаха очи от него и показваха с цялото си поведение, че нямат никакво желание да се забъркват в тази история.

Денис сви покрай уличен жонгльор и едва не се наниза на една от падащите отгоре ками. Хлътна в тясна уличка и се притаи зад една врата. Скоро след това дочу тропот на тежки ботуши по дървеното мостче и крясъците на разярените войници, които, изглежда, се бяха сблъскали с жонгльора. Денис използва този момент за да продължи с малко по-спокойна крачка по улицата.

Повечето от сградите на Зуслик бяха истински тухлени небостъргачи, високи по десет-дванайсет етажа, но с кръгла форма и многослойно разположение, което вече бе определил като сватбена торта. Тесните, криви улички между тях оформяха почти неразгадаем лабиринт.

Денис спря в една пуста уличка да си поеме дъх — не беше никак лесно да се тича с пълна раница на гърба. Тъкмо се готвеше да продължи, когато дочу кънтящи наблизо проклятия, произнесени от неприятно познат глас.

— … ще ми се някой път да изгоря целия този прокълнат град до основи! Казваш значи, че никой не е видял онази отрепка? Никой не бил видял нищо — тая песен и друг път съм я чувал! Проклети зусликенци! Банда мръсни крадци! Като ви зашибам с камшика, бързо ще ви опресня паметта!

Денис заотстъпва навътре в уличката. Едно беше сигурно — ще трябва да се раздели с раницата. Свря се в един тъмен ъгъл, разкопча презрамките и я пусна на земята. Клекна до нея, извади чантичката с неприкосновения запас и я закачи на здравия си кожен колан. После се огледа за подходящо скривалище.

Наоколо имаше купища боклуци, но нито едно подходящо местенце. Първият етаж на къщата пред която стоеше, не надвишаваше два метра височина. Вторият, по тукашен обичай, бе навътре с около метър и половина и покривът му оформяше нещо като парапет. Денис отстъпи назад и метна раницата на корниза. После се засили, подскочи и се хвана за ръба на парапета. Залюля се и вдигна десния си крак, за да го преметне през ръба, но тъкмо в този миг ръката му, чиито пръсти все още бяха намазани със загадъчната течност, започна да се изплъзва. Той загуби равновесие и тупна на улицата.

Колкото и да му се щеше да си попъшка на спокойствие след неприятната среща със земята, се наложи да скочи чевръсто. Зад гърба му се разнесоха стъпки и Денис се извърна тъкмо навреме, за да открие, че Гил’м и още един войник тичат към него от близкия край на уличката. Едрият мъж размахваше щастливо страшното си оръжие, но го държеше само с лявата ръка — дясната още беше неизползваема заради хлъзгавата течност.

Денис измъкна игломета от кобура и го насочи към разгневения здравеняк.

— Е, добре — произнесе запъхтяно той. — Поиграхме си, но стига вече. Стой на място, Гил’м, не искам да пострадаш.

Мъжът дори не забави крачка. Имаше унесен, замечтан вид, сякаш си представяше как разсича противника си на две.

Денис се намръщи. Дори да не познаваха подобно оръжие, би трябвало да забележат промяната в самочувствието му, или поне да поспрат, докато оценят ситуацията.

Може би Гил’м бе лишен от въображение?

— Струва ми се, че не разбирате срещу какво се изправяте — рече им той.

Гигантът се приближаваше, вдигнал алебардата за удар. Денис реши, че няма избор. Изпита кратък миг на паника, когато смазаният му палец се приплъзна на два пъти по предпазителя. Сетне лостчето изщрака, той се прицели и стреля.

Звукът бе оглушителен, а после едновременно се случиха няколко неща.

Гладко полираната дръжка на алебардата се разцепи на парчета под струята от изстреляни с висока скорост метални частици, която буквално покоси зловещото оръжие. Гил’м отскочи встрани, за да избегне до̀сега с падащото острие, сетне загледа тъпо и неразбиращо скършения остатък в ръката си.

Но и Денис не успя да задържи внезапно подскочилото от отката оръжие. Иглометът изхвърча от хлъзгавите му пръсти, блъсна го в гърдите и тупна на земята.

Няколко секунди двамата с Гил’м — неочаквано обезоръжени — се измерваха с погледи. Лицето на войника беше бледо като платно, виждаше се само бялото на очите му. Едрият мъжага не смееше да помръдне.

Денис се наведе, надявайки се другият да остане достатъчно дълго шокиран от случилото се, за да успее да си върне оръжието. Иглометът се бе изтъркалял до острието на алебардата, някъде по средата между двамата.

Тъкмо посягаше към дръжката, когато откъм дъното на улицата се показаха още двама войници, с островърхи шапки от нещавена кожа. И двамата изкрещяха от изненада.

Денис сграбчи игломета и го вдигна. В този разтеглен във времето миг си даде сметка, че не е в състояние да застреля човешко същество. Слабост или пропуск в подготовката, но не можеше да направи нищо срещу това.

Той се обърна и затича в обратна посока, но не беше изминал и десетина крачки, когато дръжката на един ловко метнат кинжал го халоса по темето и го повали.

5

— … стой мирен. Остави на мен. Като гледам с каква скорост ти расте цицината, току-виж заприличала на краставица!

Гласът идеше някъде отблизо. Нечии костеливи пръсти го сграбчиха за ръката и му помогнаха да се изправи. Денис все още не беше в състояние да разгледа своя събеседник. Разтърка очи, за да фокусира погледа си, но едва не изгуби отново съзнание, когато неволно докосна раната върху лявата си скула.

Постепенно различи, макар и смътно, че над него се е надвесил захилен беззъб старец, но дори това усилие му коства нов пристъп на главозамайване, та старецът трябваше отново да го подпре.

— Казах да стоиш мирен. Почакай малко и светът ще си дойде на мястото. Ето, пийни си от туй.

Денис поклати глава, после се закашля и взе да се дави, тъй като неканеният му болногледач го бе дръпнал за косата и бе излял в гърлото му някаква гъста, лепкава течност с неприятна миризма.

— И т’ва, дето го глътна, ти стига. Стой сега и чакай да ти стане по-добре. И без туй няма да те изкарат на работа от първия ден. Особено след като са те обработили здравата. — Мъжът нагласи малка възглавничка под главата му.

— Казвам се Денис. Какво е това място?

— Аз съм Тет, а ти си в тъмницата, хлапе. Не можеш ли да познаеш някой зандан като го видиш?

Денис се огледа, най-сетне бе възвърнал способността си да фокусира предметите. Леглото му бе част от дълга редица грубо сковани койки, под увиснал дъсчен навес. Седеше, опрял гръб в стена от плет и мазилка. Отвъд открития преден край на помещението се виждаше просторен двор, заграден от висока, дървена палисада.

Виж, стената от дясната страна на двора впечатляваше с вида си — висока, яка и блестеше под ко̀сите лъчи на слънцето. Всъщност тя опасваше най-ниската и най-широката от цяла поредица тераси, които се издигаха на височина дузина и повече етажи. По средата на блестящата стена бе долепена малка караулка — двама скучаещи пазачи дремеха на пейката пред нея.

Мъжете из двора — вероятно братя по съдба на Денис и стареца — изпълняваха някакви неразгадаеми ритуали.

— Какво означава всичко това? — попита Денис. Гадеше му се и имаше усещането, че сънува, макар всичко наоколо да бе напълно реално. Хич не го беше грижа за учудения поглед на стареца.

— Товарят ни здравата, но нищо не произвеждаме — заобяснява той. — Тук сме все отрепки, измет, дребни крадци и прочие. Повечето от нас дори нямат представа как да създадат нещо… Какви сме сбрани ли? Едни са затворени, задето са си имали работа с градската стража, други пък — щот’ са служили на Стария Дук преди бащата на Кремер да дойде по тези места и да сложи ръка на тях. Тъй че, може неколцина наистина да са чували нявга как се създават неща, ако ме питаш…

Денис разтърси глава. Имаше чувството, че двамата с Тет общуват на различни вълни, или пък просто слухът му бе нещо увреден. Главата го цепеше и се чувстваше страшно объркан.

— Сами си отглеждаме храната — продължаваше да нарежда старецът. — Аз се грижа за двама хлапаци като теб. През деня обаче, практикуваме за барона. Как инак да си изкарваме прехраната?

Ето пак тази странна дума… „практикували“. Взе да му омръзва. Мъчеше го странното усещане, че всеки път, когато я чуе, подсъзнанието му се опитва да му подскаже нещо, което вече беше разбрал. Нещо, срещу което останалата част от ума му се съпротивляваше отчаяно.

Той се изправи на крака, не без усилие, и се олюля.

— Ей, чакай! Не бива да ставаш поне още няколко часа! Да легнеш веднага!

Денис разтърси отново глава.

— Не! Стига вече! — кресна ядосано той и се обърна към стареца, който го разглеждаше загрижено. — Омръзна ми да търпя глупостите на твоите сънародници, ясно ли е? Искам да знам какво става — сега, в тази минута! Веднага!

— Полека — поде отново старецът, но се сви уплашено, когато Денис се пресегна, сграбчи го за ризата и го притегли към себе си. Лицата им бяха на сантиметри.

— Хайде да започнем от простите неща — изсъска Денис през яко стиснатите си зъби. — Тази риза например. Откъде я имаш?

Тет дишаше учестено, сякаш бе в прегръдката на безумец.

— Ма тя е съвсем нова. Дадоха ми я да я нося! Че нали туй ми е работата!

Денис затегна още хватката си.

— Тази? Съвсем нова? Какви ги дрънкаш? Платът е толкова износен, че всеки миг ще се разпадне!

Старецът се изцъкли и кимна.

— М’че тъй де!

Денис дръпна шарената, лъскава кърпа, затъкната в пояса на стареца. Беше от по-фина материя, която малко напомняше коприна, с изрисувани неясни орнаменти.

— Ей! Това си е мое!

Денис вдигна лъскавото парче пред очите на старец и го разклати заплашително.

— Обличат те в парцали, а ти позволяват да носиш такива неща?

— Ами да. Винаги ни оставят някои от по-запазените лични вещи, за да не се развалят като спрем да работим върху тях! Може да са лоши, но не чак толкоз!

— Сега, предполагам, ще имаш наглостта да ми заявиш, че тази кърпа не е нова! — Кърпата изглеждаше като сувенир от луксозен магазин.

— Че как ще е нова! — ококори се старецът. — Предава се в рода ми от пет поколения насам! — добави гордо той. — Постоянно я използваме. По цял ден я гледам и си духам носа в нея.

Денис бе така потресен от чутото, че неволно разхлаби хватка. Тет се свлече на пода без да откъсва очи от него.

Младежът поклати глава в израз на крайно объркване, излезе на двора и закрачи между затворниците. Подмина ги и скоро стигна мястото, където външната палисада опираше в блестящата стена на замъка.

Тук спря и докосна с пръсти грубите, привързани с лико и покрити със засъхнала кал дъски, от които бе изградена стената на палисадата. С пръстите на другата ръка погали стената на замъка — беше гладка, твърда като метал, но блестеше и прозираше подобно на грамаден, светлокафяв полускъпоценен камък… или като полираната повърхност на гигантски баобаб.

Някой го приближи отзад. Огледа се и видя, че е Тет, този път придружен от още двама затворници, които разглеждаха с откровено любопитство новодошлия.

— Кога беше войната? — попита Денис, все още полуобърнат към тях.

Спогледаха се. Високият пристъпи към него учуден.

— Ам’че, за коя война приказваш, хлапе? Една ли е, две ли са! За онази, в която баронът изрита Стария Дук? Или за тази, между Кремер и краля?

Денис се обърна и изкрещя:

— За Голямата война, идиоти такива! За онази, в която са загинали всичките ви предци! За войната, която ви е запратила толкова назад, че сега живеете от трохите, завещани ви от вашите деди — всички тези самосмазващи се пътища… и незахабяващи носни кърпички!

Мъжете млъкнаха и си зашепнаха разтревожено. Накрая един нисък мургав затворник с къса черна брада вдигна рамене и заговори:

— Не разбираме за какво говориш бе, човек. Живеем си далеч по-добре, отколкото нашите предци. А пък внуците ни сигур ще са още по-добре от нас. На туй му викат прогрес. Не си ли чувал за прогрес? Да не идеш от някоя страна, дето се кланяте на дедите си и си губите времето с подобни глупости?

На лицето му се четеше искрено любопитство. Денис направи няколко крачки и малкият му антураж го последва.

Минаха покрай група затворници, които разкопаваха зеленчукова градина. Нямаше нищо неестествено в стройните редове на лехите, но сечивата на работниците бяха груби и недодялани като каменната секира, която му бяха пробутали в имението на Томош.

Той посочи с ръка и попита:

— Тези инструменти са нови, така ли?

Тет и другите кимнаха.

— Така си и мислех! Всяко нещо, което е ново, напомня за маймуните и първобитните хора, а богаташите ви се кичат и използват неща, които са принадлежали още на прадедите ви…

— Ама… — пристъпи от крак на крак Тет. — Тези инструменти са за богатите бе, момче.

Денис изтръгна една мотика с издялано от кремък острие от ръцете на близкия затворник и я размаха под носа на стареца.

— Тези? За богатите? Във вашето йерархично общество? Тези груби, варварски, недодялани изделия…

Дебелият градинар, когото бе лишил от инструмента, взе да протестира:

— Хубаво де, правя каквото мога! Но току-що ми я дадоха, за Бога! Ще се оправи! Нали тъй, момчета? — той изсумтя недоволно, а останалите закимаха единодушно. Изглежда бяха стигнали до заключението, че хлапето не е с всичкия си.

Но Денис бе изненадан от друго. Та той въобще не обвиняваше градинаря! Защо дебеланкото изведнъж взе да се оправдава?

Огледа се, търсейки друг подходящ пример, каквото и да е, само да раздвижи мозъците на тези нещастници. Изведнъж видя нова група, но тези не носеха парцаливи дрехи, а бяха издокарани в най-фини и радващи окото одежди. Наметалата им сияеха в лъчите на слънцето.

Занимаваха се с упражнения по фехтовка, само дето бяха въоръжени не с истински, а с дървени мечове. Неколцина войници ги бяха наобиколили и се забавляваха на зрелището. Денис нямаше никаква представа какво търсят аристократите и тяхната охрана зад стените на затвора, но реши да се възползва от възможността.

— Ето там! — посочи той. — Дрехите, които носят тези хора са стари, така ли?

Наобиколилите го отново закимаха в синхрон, но лицата им вече не изглеждаха толкова дружелюбни.

— И са били ушити от вашите предци, нали?

— Сигурно е така — намеси се нисичкият. — И какво от това? Няма никакво значение кой ги е ушил! По-важното е кой ги е усъвършенствал — ето кое се цени!

Слепци ли бяха тези хора за собствената си история? Дали катастрофата, помела всичките им научни познания, по някакъв начин не бе увредила и способностите им да виждат истината? Денис тръгна с решителна крачка към групата фехтовачи. Стражата почти не му обърна внимание.

— Значи не отричате — кресна разгневено той, — че вашите благородници получават най-хубавите, пък макар и най-стари дрехи и… това правило важи и за всичко останало?

— Така си е…

— И тези аристократи тук носят само стари дрехи, така ли?

Тълпата избухна в смях. Дори неколцина от участниците в мнимите двубои спряха и се присъединиха към останалите.

— Какви богаташи са тия бе, Денис? — тупна го по рамото старият Тет. — Те са си бедни затворници като нас. Само дето са сложени като гренадирите на барона. Писано ли ти е да носиш богаташки дрехи, ще ги носиш и туйто! — Последното звучеше като афоризъм.

Денис поклати глава. Подсъзнанието му тропаше нетърпеливо на вратата и очевидно се опитваше да му каже нещо.

— Затворен „задето имал фигурата на барона“ — така каза Томош за баща си… — наблизо някой възкликна учудено, но той не му обърна внимание. — Богатите принуждават бедните да носят най-хубавите им дрехи, но това не ги разваля, а напротив…

Някой му говореше развълнувано, но умът на Денис бе погълнат от друго. Той закрачи безцелно, без да обръща внимание на това, което ставаше наоколо. Другите затворници му сториха място сякаш е светец… или безумец.

— Не… Дрехите не се износват, защото богатите карат онези, които имат техните фигури да ги носят постоянно… да ги поддържат като ги…

— Прощавайте, господине. Одеве не споменахте ли името…

— … като ги практикуват! Практикуват! — повтори той и стисна главата си с длани. Тази дума щеше да го подлуди.

— … не споменахте ли името Томош… Томош Сигъл?

Денис вдигна глава и видя пред себе си висок, широкоплещест мъж, издокаран във великолепни одежди от брокат и коприна, макар по мрачния израз да личеше, че е затворник като него. Имаше нещо познато в чертите на лицето му, но умът на Денис все още бе замъглен от милион догадки.

— Берналд Брейди! — извика той и се плесна с юмрук по дланта. — Той говореше за някакво неуловимо различие в тукашните физически закони! Каза, че роботите ставали по-ефикасни…

Денис потупа дрехата си — бяха му взели колана и чантичката, но за щастие му бяха оставили дреболиите в джобовете.

— Разбира се! Дори не са ги забелязали! Откъде да знаят, че се затварят с цип! А тези ципове са ставали все по-добри и по-усъвършенствани с практикуването, на което съм ги подлагал, откакто съм тук!

Той дръпна ципа на един от джобовете и из тълпата се разнесе изненадан шепот. Извади отвътре дневника и прелисти страниците.

— „Първи ден — прочете на глас. — Екипировката е под всякаква критика. Сигурно са купували от най-евтиното. Кълна се, че веднага щом се върна ще натрия носа на онзи негодник Брейди…“ — той вдигна глава и добави усмихнато: — Ще го направя, ще видите!

— Господине — задърпа го отново високият мъж, — одеве споменахте името…

Денис прелисти няколко страници без да му обръща внимание.

— „Десети ден — зачете отново той. — Екипировката е доста по-добра, отколкото смятах в началото… сигурно съм грешал…“

Не беше сгрешил, а просто снаряжението се беше подобрило, усъвършенствало!

Денис затвори дневника си и се озърна. За първи път откакто се бе озовал в този свят, той виждаше — сякаш внезапно беше прогледнал.

Видя кула, превърнала се след много поколения в огромен замък — защото е била практикувана с тази цел достатъчно дълго!

Видя градински сечива, които ден след ден на упорито практикуване ставаха все по-добри, докато накрая щяха да се превърнат в онези чудесни изделия, на които се бе любувал в къщата на Томош.

Той се обърна и огледа хората зад него. И видя… диваци!

— Тук няма да открия нито учени, нито механици, защото такива просто няма! Вие въобще не разбирате от техника, така ли е? — посочи ги той с обвиняващ пръст. — Ей, ти! — кресна той на най-близкия от тях. — Знаеш ли какво е колело? Кажи де!

Затворниците мълчаха.

Денис се олюля. Съзнанието му премигваше като запалена свещ на вятъра.

— Трябваше… трябваше да си остана при капсулата и да построя сам тоя проклет зеватрон… Прасльо и роботът щяха повече да са ми от полза, отколкото тази тълпа пещерни хора, които току-виж ме изяли за вечеря, за да изпрактикуват от кокалите ми лъжици и вилици! Страхотни супници ще излязат някой ден от лопатките ми!

Коленете му се подгънаха и той падна възнак в пясъка.

— Аз съм виновен — чу да казва някой над него. — Не биваше да му позволявам да става с тази цицина.

Денис почувства нечии силни ръце да го вдигат и понасят. Светът се завъртя пред очите му.

Пещерни хора. Сега ще го напъхат в койката, за да изпрактикува от нея пухено легло или нещо подобно — стига да лежи достатъчно дълго.

Засмя се налудничаво.

— Не им се сърди, приятелю — промърмори той. — Те са само едни нещастни туземци. Е, поне са разбрали, че съвършенството се постига с достатъчно практикуване…

След което изгуби напълно съзнание.

6

По стереовизора течеше някакво късно шоу. Гостите бяха четирима прочути философи.

Дезмънд Морис, Едуин Хур, Уилард Уетлост и Сеймъс Мърфи току-що бяха интервюирани. След паузата за реклами, водещият се обърна към холокамерите и показа сияйната си, фалшива усмивка.

— И така, дами и господа, тези четирима господа бяха така любезни да ни разкажат накратко за съвместната им работа върху тяхната прочута книга „Законите на термодинамиката“. Може би сега е моментът да чуем и мнението на отсрещната страна. Позволете да ви представя моя тайнствен гост, господин Пер Петер Мобиле!

Четиримата философи скочиха като един и взеха да протестират.

— Този шарлатанин… Мошеник…! Не бих останал и миг под един покрив с него!

Но докато се бунтуваха, оркестърът изпълни туш и под пронизителните звуци на фанфарите на сцената изскочи едно шимпанзе, ухили се с два реда едри бели зъби на гостите и публиката, и размаха косматите си ръце.

На главата си носеше шапка с козирка и закрепена с тел въртележка.

Шимпанзето сграбчи микрофона, който му бяха подхвърлили зад декорите, и се завъртя в бесния ритъм на музиката. След това запя с нисък и странно приятен глас:

Публиката избухна в шумни овации, повтаряйки припева. Пер Петер Мобиле се захили, скокна и продължи още по-възторжено.

Шимпанзето се кълчеше и кривеше под звуците на оркестъра и нито за миг не преставаше да се върти. Въртележката върху шапката му бе като пропелер на стар реактивен самолет.

Камерата се спря върху запотеното лице на шимпанзето и го показа в едър план. Зъбите му бяха като теракотени плочки покрити с бял порцелан. Оркестърът подхвана най-трескавия си ритъм.

Шимпанзето подскочи и изпълни главозамайващ задно салто. Изтича към разгневените философи и им се изплези тържествено, после се завъртя отново към камерата, ухили се и повтори с пискливо сопрано:

— Уф!

Денис подскочи и сграбчи ръба на койката. Известно време се взира напрегнато в мрака, като дишаше тежко. Накрая се отпусна върху възглавницата и въздъхна.

Е, поне част от съня съвпадаше с действителността. Нямаше шимпанзе, но затова пък бе попаднал в затвора на някаква чудата и объркана страна, по прищявка на пещерните хора, които дори не знаеха, че са такива. Намираше се най-малко на петдесетина мили от повредения зеватрон, в един свят, където основните физични принципи, на които го бяха учили, се преплитаха в нов налудничава комбинация.

Беше нощ. Помещението кънтеше от многогласно разтърсващо хъркане. Денис лежеше неподвижно в мрака, замислен за най-различни неща, когато изведнъж почувства, че някой го наблюдава. Обърна се и установи, че е съседът му по койка — широкоплещестият мъж черна, къдрава коса.

— Сънувахте лош сън — произнесе тихо той.

— Кошмари — кимна Денис. — Изглеждате ми познат — добави, след като се взря в мрака. — Вие не сте ли един от хората, които практикуват дрехи?

Мъжът кимна.

— Точно така. Името ми е Стивмладши Сигъл. Чух ви да казвате, че сте се срещали със сина ми.

— Томош — потвърди Денис. — Добро момче. Трябва да се гордеете с него.

Сигъл му помогна да седне.

— Той добре ли е? — попита разтревожено.

— Не се безпокойте. Оправя се чудесно.

Стивмладши склони глава в знак на благодарност.

— А да сте срещали жена ми — Сара?

Денис сбърчи озадачено вежди. Не можеше да си спомни добре какво му бяха казали за нея. Струваше му се, че оттогава е изминала цяла вечност. Не искаше напразно да безпокои Сигъл.

От друга страна, човекът имаше нужда от поне малко спокойствие.

— Хммм, Томош отиде да живее при леля си Бис. Тя като че ли подхвърли нещо за жена ви — че тръгнала да дири помощ при едни… как бяха… латофи… ликофи?

Лицето на мъжа пребледня.

— Л’тофите! — прошепна той. — Не биваше да го прави. В гората я дебнат опасности, а моето положение не е чак толкова безнадеждно!

Сигъл скочи и закрачи трескаво около леглото на Денис.

— Трябва да се измъкна оттук! На всяка цена!

Денис вече бе започнал да мисли по въпроса. След като се увери, че няма да срещне учени, които да му помогнат, искаше час по-скоро да се върне при зеватрона и да си опита силите в поправката на механизма за връщане. Инак никога нямаше да се измъкне от този умопобъркан свят.

Освен ако не се научи да използва Практическия ефект. Но подозираше, че той ще действа по съвсем различен начин при сложните уреди в сравнение с брадвата и шейната. Все пак хрумването си заслужаваше внимание и ученият в него го остави за по-обстойна разработка.

На всичко отгоре започна да го измъчва носталгия. Сърбяха го ръцете да прасне Брейди по нахалната физиономия.

Подпря се на Сигъл и двамата се приближиха към вратата, загледани в стената отсреща. Две малки, ярки луни озаряваха двора.

— Знаеш ли, Стивмладши — промърмори Денис. — Мисля, че ще успея да те измъкна оттук.

Сигъл го погледна учудено.

— Един от тъмничарите се кълнеше, че си магьосник. Като те гледах какви ги вършиш днес, и аз си помислих същото. Наистина ли можеш да организираш бягството ни от тази толкоз добре пазена тъмница?

Денис се усмихна. Откакто бе пристигнал в този свят, постоянно му вкарваха голове. Време беше да поеме инициативата. Държеше всички козове — вече знаеше какво представлява Практическият ефект, притежаваше научна степен по физика и се намираше в един свят, в който цивилизацията дори не познаваше колелото!

— Фасулска работа, Стивмладши.

Фермерът остана озадачен от непонятния израз, но се усмихна обнадеждено.

Нещо се размърда в периферията на полезрението му. Денис се обърна и вдигна глава към по-горните нива, където стените сияеха с отразена лунна светлина.

Три етажа по-нагоре, зад невисок парапет, бе застинала в усамотение стройна фигура. Вятърът развяваше бялата й пелерина и дългите й руси коси.

Жената беше твърде далеч, за да я вижда ясно в тъмнината, ала въпреки това Денис бе поразен от красотата й. Освен това бе абсолютно сигурен, че я е виждал и преди. В този момент тя гледаше право към тях.

— Принцеса Линора — поясни Сигъл. — И тя е пленница като нас. Всъщност заради нея съм тук. Баронът иска да я шашне с богатствата си. Затвори ме, за да практикувам личните му вещи до съвършенство. — Въздъхна горчиво.

— И денем ли е така красива, както на лунна светлина?

— И да е тъй, не е лъжица за нашата уста — предупреждавам те. Не разбирам само какво е намислил баронът. Тя е дъщеря на принца на л’тофите. Доста добре ги познавам и не мога да си представя, че тяхно отроче може да се омъжи за нормално човешко същество при каквито и да било обстоятелства.