Практически ефект

1

Капсулата се беше катурнала върху нисък, покрит с изсъхнала трева хълм. Единият му склон се спускаше надолу, където на около половин миля го прорязваше малка река с ниски брегове. Жълти и тъмнозелени петна допълваха пейзажа.

Дървета.

Да, изглеждаха като истински дървета и небето беше синьо, изпълнено с бели перести облаци.

За един неопределен момент от време му се струваше, че всичко наоколо е пропито с някаква неестествена, зловеща тишина. Малко по-късно осъзна, че сдържа дъха си откакто люкът е отворен. Дори лекичко му се виеше свят.

Той пое с пълни гърди хладния, чист въздух. Ветрецът донесе шум на полюшваща се трева и пукот на клони. С него дойдоха и първите ухания… тази несравнима смесица на хлорофил и хумус, мирис на суха трева и влажна, дъбова кора.

Денис подаде глава от шлюза и погледна дърветата. Май наистина бяха дъбове. Все едно, че беше някъде из Северна Калифорния.

Възможно ли е наистина да е на Земята? Дали зев-ефектът отново не ги е изиграл, поднасяйки им телепортация, вместо междузвезден полет?

Вече си представяше как се обажда на Фластер от някой уличен телефон, за да го зарадва с новината. Естествено за негова сметка.

Денис почувства остро пробождане от нокти в дясното си рамо. Прасльо разтвори мембраните си, изхвърча от шлюза и се стрелна право надолу към близката дъбова горичка.

— Ей, Прас! Къде си тръгнал…?

Викът на Денис замря в мига, когато осъзна, че той не може да е Земята. Това бе родината на Прасльо.

Той започна да забелязва някои дребни подробности — формата на тревата, папратоподобните растения край реката, непознатото ухание във въздуха.

За всеки случай, преди да излезе, провери дали иглометът е в кобура и дали гетите обхващат плътно горния край на високите му обувки. Сухата трева изпращя под него. Из въздуха кръжаха дребни, черни насекоми.

— Прас! — извика той, но животинчето се беше изгубило от погледа му.

Денис се огледа, напрегнал всички сетива. Знаеше, че първите няколко минути в непознат свят могат да бъдат най-опасните.

Не беше лесно едновременно да следи небето, гората и кръжащите около него насекоми, та затова не забеляза малкия робот, докато не се спъна в него и се просна в цял ръст. Претърколи се инстинктивно, а иглометът вече бе в ръката му. Усещаше как кръвта блъска в слепоочията му.

Въздъхна с облекчение едва когато видя, че това е един от автоматичните разузнавачи на Сахаратех.

Камерите на робота го проследиха с едва доловимо бръмчене. Наблюдателният купол се завъртя бавно. Денис прибра игломета.

— Я ела тук! — нареди той.

Няколко секунди роботът обмисля заповедта. Сетне верижните му колела се завъртяха и той запълзя по тревата, за да спре на около метър от него.

— Какво държиш там?

Нещо стърчеше от механичната ръка — блестящ метал с изкривена пинсета в единия си край.

— Това не е ли парче от друг робот? — попита Денис, надявайки се, че греши.

В сравнение с някои от по-сложните електронни машини, с които Денис бе работил, разузнавателният робот беше направо тъп. Но все пак разбираше съвсем прости изречения. Зелената светлина, която блесна върху купола му, означаваше потвърждение.

— Откъде го взе?

Малката машина се завъртя и посочи с една от механичните си ръце.

Денис се надигна и огледа района, но не видя нищо, заслужаващо внимание. Тръгна в същата посока, като разгръщаше високата трева, докато стигна едно равно, обрасло с тръстики място. Тук спря и втренчи стъписан поглед.

Площадката пред него бе като склад за резервни части на открито… като добре поддържано автогробище… като битпазар за ненужна електроника.

Един… не, цели два разузнавателни робота бяха разглобени — доста невежо и грубо — а частите им бяха подредени прилежно в стройни редове, сортирани по големина и форма, сред щръкнали чимове трева.

Денис коленичи и вдигна една въртяща се камера. Беше изтръгната от рамата, а лещите й бяха изсипани на тревата като стъкълца на сергия.

От утъпканата кал се подаваха кабели, пружини и разкъсана изолация. Денис присви очи и се наведе — тук-там, сред останките от машинария, се виждаха съвсем ясни отпечатъци от човешки стъпки.

Докато разглеждаше тази добре поддържана гробница от механични части — зъбчати колелца, командни табла и разпределителни кутии, заедно със следите в меката почва — си спомни един надгробен надпис, който бе прочел върху някакъв камък в Ню Инглънд.

„Знаех си, че това ще се случи някой ден.“

От малък вярваше, че се е пръкнал на този свят за да осъществи нещо наистина необикновено. Ето че се сбъдна — точно под носа му имаше цял куп неоспорими доказателства за съществуването на извънземен разум.

Сякаш прогледна и вече забелязваше много повече необясними различия. Тревата всъщност не беше трева, а някакво непознато, сплетено по особен начин, растение. Горичката от причудливо закривени дървета бе като граница на спотаена в здрача й заплаха. Денис почувства, че по гърба му полазват тръпки на ужас.

Нещо щракна зад гърба му и той се извъртя, измъквайки игломета от кобура. Но това беше само разузнавателният робот, който се ровичкаше като клошар из частите на двамата си разчленени предшественици.

Денис вдигна едно контролно табло и го огледа с почуда — беше изтръгнато, при това с невероятна сила, направо с част от стената около буксата. А можеше съвсем лесно да се извади — само с едно леко завъртане на ръката. На всичко отгоре бе разтрошено, сякаш съществото, извършило тази своеобразна дисекция, никога не бе чувало за щепсели и букси.

Какво е това — работа на примитивни, първобитни създания… или на някой, толкова напреднал, та чак е забравил как се върти отвертка?

В едно нямаше съмнение — съществото, или съществата, извършили тази дивашка постъпка, не хранеха никакво уважение към чуждата собственост.

Роботите бяха изработени предимно от пластмасови модули, само движещите се части бяха от метал. Денис забеляза, че тъкмо металните парчета липсваха.

Внезапно бе завладян от неприятно предчувствие.

— О, не — изпъшка той. — Само това не, моля те, Господи!

Той се завъртя и изтича обратно при капсулата. На няколко крачки от нея замръзна ужасѐн и изстена.

Контролното табло на механизма за връщане се въргаляше в тревата. Микросхемите бяха изтръгнати и разпръснати наоколо, повечето от най-фините части бяха стъпкани и непоправимо повредени. Денис почувства, че краката му се подкосяват, протегна ръка и се подпря на люка.

Още една епиграма изплува в отчаяния му мозък, която бе чул от близък приятел — нещо като феноменология на живота:

„Мисля, следователно крещя.“

2

Роботът изписука и превъртя същия епизод отначало. От няколко часа Денис преглеждаше внимателно записите от последните три дни, проектирани по негова команда върху миниатюрния видеодисплей. А там ставаше нещо наистина странно.

На малкия екран се виждаха тъмни и неясни, но определено човекоподобни фигури, кръжащи около въздушния шлюз на зеватрона. Съществата ходеха на два крака, но бяха следвани от най-малко два вида непознати четирикраки. Нищо друго не можеше да се различи с подробности, дори при максимално увеличение.

Чудо бе дори фактът, че ги вижда. Ако се съди по топографската карта, роботът се е намирал на няколко мили, върху един съседен хълм, когато забелязал странна активност около капсулата и се обърнал, за да заснеме фигурите край входа на зеватрона. Всъщност според техническите характеристики на програмата, от подобна дистанция роботът не би трябвало да различава нищо. Денис подозираше, че нещо не е наред с далекомера. Машината сигурно е била доста по-близо до мястото на инцидента.

За съжаление, освен записа, не разполагаше с никаква друга непосредствена информация. Видеозаписите на другите роботи изглежда са били повредени по време на крайно некомпетентното им разглобяване.

Той върна записа към един момент отпреди три дни, когато всичко бе започнало.

Към въздушния шлюз първо се приближи облечена в бяло фигура. Яздеше някакво дребно същество, което, при някой по-смел полет на въображението, можеше да се оприличи на пони — или едра овчарка. Така и не можа да определи на кое от двете прилича повече. Що се отнася до човекоподобния „ездач“, той скочи от седлото с грациозни и бързи движения и огледа капсулата от всички страни, без дори да я докосва.

След това седна точно пред люка и застина в нещо, напомнящо продължителна медитация. Така изтекоха няколко часа — според брояча на записа. Денис включи лентата на ускорена прожекция.

Изведнъж откъм края на гората се зададе голяма група туземци, препускащи върху друг вид космати чудовища право към капсулата. Въпреки размазаното изображение, Денис успя да долови паниката, завладяла първия посетител, който скочи и се метна чевръсто на своето животно — буквално под носа на нашествениците. Част от новодошлите се втурнаха да го преследват, а останалите наобиколиха капсулата.

Имаха едри космати глави, щръкнали високо над раменете. В средата им яздеше дребно, закръглено двукрако, издокарано с червени дрехи, което проявяваше нескрит интерес към капсулата.

Колкото и да се опитваше, Денис така и не успя да получи малко по-ясно изображение.

За щастие — или нещастие — някъде по това време роботът най-сетне бе стоплил, че сцената изисква по-близко наблюдение. Той се спусна под нивото на горичката и Денис изгуби зеватрона от погледа си. Изглежда, обаче, пресеченият терен бе забавил твърде дълго машината, защото когато отново насочи камерите си към капсулата, групата почти бе привършила с дисекцията на чуждоземната машина и вече се готвеше да си тръгва.

Сигурно бързаха да проследят ездача в бяло.

Денис отмести очи от екрана, изгубил надежда да се сдобие с някаква полезна информация. След това извади записващия диск и го замени с нов.

— От днес ще си мой съгледвач — обяви той. — Ще те изпращам пред мен, за да следиш за местни жители и да ми докладваш. Само че този път искам да обърнеш повечко внимание на собствената си безопасност. Ясно ли е — не позволявай да те разглобят като събратята ти!

Върху главата на робота светнаха познатите зелени светлинки. Машинката естествено не можеше да разбере и дума от казаното. Денис говореше по-скоро на себе си, с надеждата да подреди обърканите си мисли. По-късно щеше да издаде съответните заповеди — на прост и ясен технически английски.

Все още не знаеше как да подходи към решаването на задачата.

Какво каза Брейди… че разполага с достатъчно резервни части, за да построи още един проклет зеватрон… Но кой би предположил, за Бога, че ще му трябват дори нови кабели? Двете букси — ниско– и високоволтовата — буквално бяха изтръгнати заедно с голяма част от металната обшивка на електронния разпределител.

Дори и да успее някога да построи — и да настрои — друг механизъм за връщане, къде е гаранцията, че Фластер ще остави зеватрона включен на същата вълна толкова дълго? Денис не хранеше никакви илюзии относно нравствените достойнства на директора — за човек като него амбицията и успехът стояха над всичко. Току-виж вече е наредил да започнат издирването на друг аномален свят!

Не трябва да забравя и местните туземци, които едва ли ще го оставят необезпокояван докато работи върху зеватрона.

Денис вдигна единствения извънземен артефакт, който бе намерил до този момент — остър, закривен нож, изгубен сред високата трева от нападателите.

Острието бе дълго, гладко и блестящо като на добре наточен бръснач, но същевременно гъвкаво, сякаш бе от гума. Дръжката бе издялана за ръка, по-малка от неговата, но така, че да осигурява удобен и здрав захват.

Долния й край бе оформен като драконова глава. Денис искрено се надяваше, че оригиналът съществува само в неговото въображение.

Подразни се от това, че не е в състояние да определи със сигурност от какво е направен ножът. Съмняваше се, че където и да било на Земята — при целия й технологичен напредък — може да се изработи толкова фина и изящна вещ. Което пък на свой ред поставяше под съмнение идеята за примитивността на тукашните обитатели.

Може би нападателите са тукашният вариант на крадци или пък са невежи деца? (В такъв случай какво означаваше преследването на фигурата в бяло — игра на гоненица?)

Опита се да гледа оптимистично на нещата. Това от което се нуждае, е малко метал и няколко дни в добре оборудван цех, където да поправи повредените части. Ако се съди по качествата на ножа, местните обитатели би трябвало да разполагат с необходимото техническо оборудване. Може би дори знаеха повече от хората за обработката на различни материали. Ако е така, мисията ще приключи с небивал успех — контакт с високо развита, човекоподобна цивилизация!

— Какво пък, ще взема да сменя джобната си нокторезачка за някой гомпвриц или к’к’кгламтринг — промърмори той. — А като се върна — продавам извънземната джунджурия, и ето ме богат!… Посланик Нюел! Предприемачът Нюел!

Духът му започна да се повъзвръща. Какво е животът, ако не поредица от несекващи изненади?

Слънцето се снишаваше в посоката, която Денис реши да нарече „запад“. На хоризонта се очерта висока планинска верига, простирайки се от юг на изток около долината, в която се намираше. Реката хвърляше галещи окото отблясъци, извивайки към южния край на планините.

Денис остана очарован от невероятно красивия залез на този чужд и все още непознат свят. Погледът му неволно се плъзна по извивките на реката… Той се намръщи.

Имаше нещо странно в начина, по който бе очертано речното корито през хълмовете. То се издигаше и спускаше… издигаше и спускаше…

Това не е река, осъзна Денис.

Беше път.

3

Нищо не те приближава повече до някой чужд свят, колкото това да копаеш дупка в него. Умората, звънът на метал в камък, сладникавият мирис на хумус и влажното ухание на смазани насекоми — всичко това вкупом блъскаше сетивата и прогонваше и последното съмнение в реалността на това място.

Денис се облегна на лопатата и изтри потта от челото си. Физическото натоварване набързо разсея шока от случилото се предния ден и възвърна посмачканото му самочувствие.

Той заглади с плоското на лопатата купчината и я покри с изсъхнала трева и листа. Не беше в състояние да вземе по-голяма част от запасите със себе си в предстоящото пътешествие, но не биваше да ги оставя в капсулата. Дори минимално количество свръхнормена материя във вътрешното пространство би попречило на хората от Първа лаборатория да изпратят друг изследовател.

Върху външната повърхност на люка надраска кратки указания за мястото, където е заровил подробен доклад за случилото се, заедно с излишното — за момента — снаряжение.

Доколкото познаваше Фластер и Брейди, нямаше да се колебаят дълго, преди да изпратят втори човек. Денис не хранеше напразни илюзии — той бе единственият, поне засега, който можеше да поправи механизма за връщане. Не можеше да си позволи повече грешки.

Една вече бе направил — при това непростима. Тази сутрин, когато отвори люка на капсулата и излезе в мъгливото утро, откри, че роботът е изчезнал. След около час тършуване из околността установи по следите, че механичният разузнавач е поел през нощта, следвайки почти права посока — точно на запад.

Вероятно бе тръгнал по дирите на човекоподобните, за да научи нещо повече за тях, спазвайки инструкциите, които му бе дал Денис.

Ядоса се на глупостта си, задето си бе позволил да разсъждава на глас пред тъпата машина. Всъщност какво друго да очаква, когато за това е програмирана — да слуша и да изпълнява. Негова е вината, че не отмени командите, които неволно бе дал.

На всичко отгоре не бе определил срок за изпълнение на задачата. Сега роботът ще се влачи след местните обитатели и ще следи действията им, докато изчерпи всички резерви на записващото устройство!

Всъщност не е ли странен и необясним подобен прекомерен ентусиазъм за един най-обикновен робот? Изглежда, Брейди не се майтапеше, когато разправяше, че нещо им ставало тук на машините.

Откакто пристигна в този свят, изгуби и двамата си помощници. Зачуди се какво ли прави сега Прасльо.

Тръгна малко след изгрев-слънце. Забави се само, докато стегне връвчиците на многобройните джобове на раницата. Нямаше дори ципове, проклетникът Брейди бе закупил най-евтината възможна екипировка! Денис произнесе няколко нежни думи по адрес на своя съперник, метна раницата на гърба си и закрачи право към пътя, който бе забелязал предния ден.

4

От известно време Денис се промъкваше по тесни пътечки, като непрекъснато се оглеждаше за дебнещи опасности. Но гората бе царство на мира и покоя. Като се изключи досадно поскърцващите ремъци на раницата, нищо друго не засенчваше удоволствието от красивата утрин и свежия въздух.

За ориентация използваше — не без усилие — примитивния компас, който Брейди му бе осигурил. Докато си отдъхваше край брега на някой поток, нанасяше бележки за различията, които забелязваше в тукашната флора и фауна. Засега списъкът не беше особено внушителен.

Растителността например бе досущ като земната — имаше дори дървета, които много приличаха на брези.

Сигурно е някакъв вид паралелна еволюция, реши той. Или зеватронът го е пренесъл в някоя алтернативна версия на Земята. Теоретичните му познания относно зеватронния ефект едва ли надхвърляха средното ниво на преподавател по теоретична физика. Зеватрониката бе една от най-младите научни дисциплини.

Постоянно си повтаряше да си отваря очите на четири, но малко след това пак се забъркваше в сложни изчисления и противоречиви предположения, които отвличаха вниманието му.

Така измина денят. Привечер си стъкми неголям лагер под ниските клони на едно дърво. Не посмя да запали огън и се помъчи да си стопли храна върху непретенциозния газов котлон — също доставен от Брейди. След немалко усилия успя да пробуди едва трепкащ виолетов пламък, върху който набързо постави кутията със супа.

Както е тръгнало, май ще е по-добре, ако се прехранвам с ловуване, помисли си той. Въпреки обнадеждаващите данни от заключението на биохимиците, Денис изпитваше смътно предубеждение към идеята да стреля по местните животни. Какво ще се получи например, ако тукашните „зайци“ се окажат радващи се на всеобща почит философи? Откъде може да е сигурен, че всяка твар, по която гърми, не е разумна?

След като приключи с почти студената вечеря, Денис се зае да нагласява лагерната охранителна система — не по-голяма от тесте карти, с миниатюрен екран и тънка, въртяща се антена. Наложи се да я чукне няколко пъти, за да се задейства.

— Каквато е заспала — промърмори недоволно той, — едва ли ще свирне по-рано от две секунди преди нещо, с размерите на слон, да ме е смачкало.

Пъхна игломета под възглавницата, вдигна ципа на спалния чувал и зарея поглед в небето. Съзвездията бяха съвсем непознати, което направо сложи кръст на теорията му за паралелна Земя. Докато чакаше да го обори съня, измисли имена на няколко съзвездия и дори ги обвърза с легенди.

Така например над южните планини, Алфреско Всемогъщи се сражаваше с голямата змия — Стетоскоп. Всевиждащите очи на героя грееха с нееднаква светлина — едното блещукаше в червено, другото в яркозелено. Зеленото око може да е планета, помисли си Денис. Ако се премести през следващите нощи, ще му дам самостоятелно име.

Над Алфреско и Стетоскоп бе подреден Хорът на Дванайсетте Девственици, които възпяваха подвизите на героя. Девствениците също бяха разноцветни.

Малко вляво бе Тревният човек, тъкмо в момента към него пълзеше Робот, стриктно следващ зададената му програма. Денис искаше да извърне глава и да проследи робота, но изведнъж осъзна, че вече е в плен на съня и не е господар на тялото си.

5

Късно следобед на четвъртия ден Денис излезе на пътя.

Бележникът му бе претъпкан с описания на дървета, насекоми и животни — дори се опита да пусне няколко камъчета от отвесна скала с идеята да измери силата на тукашното притегляне. Приликата на този свят със Земята бе наистина поразителна.

Близо половината от животните, които бе наблюдавал, имаха свои далечни братовчеди сред земната фауна. Затова пък останалите образци не приличаха на нищо, което е виждал някога.

Започваше да се чувства като Чарлз Дарвин, по време на неговото невероятно интересно околосветско пътешествие с кораба „Бигъл“. Дори обувките взеха да стават по-удобни.

Отначало не можеше да ги търпи. Но след като преодоля първоначалния мъчителен период на плюски и ожулвания, изглежда, започна да привиква с тях и краката му се отпуснаха, явно набързо събраното снаряжение все още му създаваше някои дребни проблеми, но опитът започваше да си казва думата.

В началото алармата го будеше по няколко път всяка нощ, но Денис сметна, че е било въпрос на настройка, защото последния път преставаше да свири всеки път, когато отгоре падаше изсъхнало листо. Нещо повече, по някое време се събуди от тропот на копита и зърна в мрака някакви тъмни четирикраки, вероятно чифтокопитни същества. Те спряха малко извън лагерния периметър и облещиха в него светещите си очи. Но защо този път алармата не го предупреди?

Денис забрави за проблемите си с екипировката в мига, когато започна да спуска стръмния склон към пътя. Още щом се смъкна в канавката, свали раницата и докосна пътната настилка. Беше изумен.

Наистина странно шосе — не по-широко от габаритите на малка кола, то следваше извивките на местността, вместо да минава напряко, както всяка земна магистрала. Краищата на настилката бяха неравни, оръфани, изглежда, не си бяха дали труда да ги подравнят по време на нейното полагане.

При допир блестящата повърхност бе гладка, пружинираща и същевременно твърда. Денис скочи отгоре й и извървя няколко крачки. Опита се да я надраска с нож, даже изсипа малко вода от манерката — настилката се оказа водонепроницаема, създаваше добро сцепление и леко поддаваше при натиск.

Два тесни канала — разстоянието между тях беше точно метър и четирийсет сантиметра — следваха пътя, всяка негова извивка и завой. Денис коленичи и надникна в един от каналите, чийто профил бе на съвършен полукръг. Вътрешната му повърхност бе толкова гладка, че дори пръстите му се хлъзнаха с лекота.

Той приседна на един пън и се замисли. По качества и със съвършената си изработка пътят надминаваше дори най-модерните магистрали на Земята. Дори се съмняваше, че на родната му планета съществува технология за производство на подобни висококачествени материали.

Но защо тогава е с неравни краища? За какво са тези канали? Защо е нужно да се следват контурите на местността?

Толкова много противоречия, които го накараха да си спомни странната сцена с разчленените роботи при входа на зеватрона. Тогава смяташе, че се е озовал в свят, където металните залежи са изчерпани, или въобще не е имало такива. Само че през последните няколко дни се натъкна на няколко места, където, ако се съдеше по различни белези в горния слой на почвата, би могло да се добива руда.

Всичко изглеждаше толкова объркано и при това бе само началото.

На запад пътят се катереше нагоре в планината, докато в източна посока се спускаше към просторна, но мочурлива равнина. Денис метна раницата на гръб и закрачи по пътя — натам, където се надяваше да открие цивилизация.

6

Не беше лесно за преглъщане, но Денис стигна до заключението, че е бил несправедлив към Берналд Брейди.

За първи път си го помисли през нощта, когато стигна пътя и бъркаше поредната кутия със супа върху газовия котлон. Изглежда е сгрешил в преценката си за начина, по който е била подготвена експедицията. През първите няколко дни непрестанно бе срещал затруднения с екипировката и бе склонен да обвинява Брейди твърдите ремъци на раницата, за лошокачествената храна, дори и за плюските си. Очевидно се е нуждаел от време за адаптация и е използвал съперника си и екипировката като отдушник за първоначалните си дребни неудобства.

Сега, когато му хвана цаката, малкият котлон работеше като часовник. Първата газова бутилка свърши за един ден, докато втората не само издържа повече, а и топлеше по-добре храната. Близко бе до ума да се досети, че всяко нещо иска малко практика. Наложи се да признае пред себе си, че е бил прибързан в заключенията си.

Докато супата къкреше върху синкавия пламък, Денис разгледа с нарастващ респект портативната алармена инсталация. Отне му няколко дни, но най-сетне откри, че различните светлинки върху миниатюрния дисплей съответстват приблизително на степента на свирепост на животните, които се навъртаха наоколо. Забеляза го за първи път, докато наблюдаваше една малка глутница, подобни на лисици, хищници как преследва дузина дребни птици из гъсталака. Може би се дължеше на телесната им температура или кой знае на какво, но по някакъв необясним начин машинката различаваше двете групи, обозначавайки ги съответно със зелени и червени мигащи точици.

Както и да е, надяваше се скоро пътешествието да приключи. През целия ден се натъкваше на следи от земеделска дейност по околните хълмове. Дори пътят стана малко по-широк и въобще всичко сочеше, че не след дълго ще се запознае лично със съществата, които са покорили този свят.

Алармата избръмча в ръката му и миниатюрната й антена се обърна на запад. Екранът светна, следван от тих, тревожен сигнал.

Денис изключи звука и посегна към игломета в кобура. С другата ръка завъртя вентила на котлона — когато съскането му утихна, той долови само лекия шум на вятъра и полюшването на клоните.

Нощем гората бе изпълнена с безброй черни сенки. Само шепа бледи звезди прозираха през гъстите облаци.

Откъм левия ъгъл на екрана се показаха няколко скупчени точки, които бързо се придвижваха към центъра. След кратко и напрегнато очакване в далечината се чу приглушен тропот и животинско сумтене.

Точиците на екрана се подредиха по цветове. Около дузина големи жълти кръгчета вървяха почти в нишка едно след друго, като на процесия, очевидно следвайки посоката на пътя.

Жълтият цвят, ако можеше да се вярва на досегашния му опит, съответстваше на тревопасните животни. Тук-там между жълтите точици се мяркаха бледорозови и дори яркочервени. А в самия център на групата сияеха две зелени светлини; Денис нямаше представа какво означават последните.

На известно разстояние зад процесията се носеше още една малка зелена точица.

Лагерът му беше на нисък хълм над пътя. Той остави алармата и изпълзя до ръба. Нощната тишина сякаш удесеторяваше всеки шум от придвижването му.

След кратко и нетърпеливо изчакване отляво се показа слабо сияние. Ставаше все по-ярко и силно, докато изведнъж се превърна в заслепяващ лъч светлина, който пронизваше дърветата около пътя.

Фарове! — премигна изненадан Денис. Ето ти нова изненада! Всъщност нима е смятал, че местните жители ще се придвижват в непрогледен мрак по тази толкова съвършена настилка? Нима се е съмнявал в способността им да създадат изкуствено осветление?

Прикрит зад ниския храсталак, той присви очи да различи нещо срещу заслепяващите го светлини. Мяркаха се неясни, двукраки фигури, които размахваха ръце.

Процесията премина точно под него. Дочу приглушено пръхтене на животни, а като засенчи с длан очи, с мъка успя да различи някакви огромни и тромави четирикраки животни, теглещи грубо сковани платформи, които се плъзгаха безшумно по повърхността на пътя. Именно от предния край на всяка платформа идваше яркият светлинен сноп, който прорязваше нощния мрак.

Отзад се зададе още една група двукраки, този път яхнали косматите животни. Денис с усилие различи дебели кожени одежди и святкащи оръжия, които ездачите държаха готови за употреба.

Очите му тъкмо привикнаха с тъмнината, когато иззад завоя се подаде поредната платформа и го заслепи с фаровете си. Следваше я нова процесия от пръхтящи животни и тъмни фигури с лъскави доспехи и оръжия. Още не можеше да разбере как точно се придвижват — нямаше и следа от шум на колела. Ако бяха на въздушна възглавница, щеше да се чува поне свистенето на сгъстения въздух.

Антигравитация? Може би това е единственото възможно обяснение. Но ако е така, как да си обясни използването на животинска тяга? Далечни потомци на някоя рухнала цивилизация, възползващи се от останките на вече забравено величие?

От всичко най-много го вдъхнови идеята за антигравитацията. Може би това е разликата във физичните закони, за която говореше Брейди миг преди да го отпратят от Земята!

Последната група качулати войни премина под храста. Тези по-скоро вървяха, отколкото яздеха — „конете“ им бяха толкова дребни, че дългите крака на ездачите се влачеха по пътя. Всъщност сцената бе твърде странна и необичайна, за да я съпостави с каквито и да било земни понятия.

Той разтърка очи и ги ококори в мрака. Различаваше само неясни силуети. Едно от животните носеше на гърба си по-дребна фигура, загърната в бяло наметало. Нещо в позата и движенията й говореше, че е завързана — вероятно беше пленник. Сигурно защото не носеше оръжие и ръцете му лежаха безсилно върху гривата на животното. Скрил глава в качулка, той се полюшваше примирено, но точно когато минаваше покрай Денис, се надигна и погледна право към мястото, където младежът се спотайваше! Денис се дръпна назад, усетил че гърлото му се свива от ужас.

Един от тъмните силуети спря и дръпна рязко юздата на животното, върху което седеше пленникът. Само след миг цялата група отмина и се скри зад завоя.

Едва сега Денис въздъхна облекчено. Все още бе объркан и замаян от мимолетното видение, споходило го в момента, когато онзи извърна глава към него. Стори му се, че качулката се вдига и отдолу — озарено от бледата, трепкаща светлина на звездите — се показва необикновено красивото лице на русокоса девойка.

7

Още дълго след това видението не го напускаше — толкова дълго, че Денис почти не забеляза кога е отминала процесията.

Беше толкова развълнуван, че дори не обърна внимание на последните платформи, които все така безшумно се плъзгаха по блестящия път. Макар че все още не знаеше нищо за културата и техническия напредък на тази цивилизация, с едно вече беше наясно — тук също имаше потисничество и едни същества страдаха заради идеите и интересите на други.

А междувременно откъм пътя долетя странно познато бръмчене.

Едва сега Денис си спомни за алармата и включи екрана. Мъничка зелена точка следваше кервана на известно разстояние. Покрай душевните си терзания я беше забравил напълно.

Отново пропълзя под храста, за да вижда по-добре. Този път поне нямаше ярки светлини. Промъкна се още по-близо — само на ръка разстояние от пътя. В началото не различаваше нищо. Само познатото бръмчене, което постепенно се усилваше.

Първото, което съгледа беше сияещото отражение на стъкло и пластмаса. Една миниатюрна механична ръка му помаха от тъмнината. Сетне, носейки се с тихо бръмчене върху верижните колела, доскорошният му познайник, едничкият оцелял робот, профуча по пътя, следвайки процесията и… инструкциите на самия Денис — да научи колкото се може повече за местните жители.

Младежът едва сдържа вика си. Идиотска машина! Той скочи и се втурна към пътя, но се спъна в някакъв корен и се преметна върху платното. Изправи се и се огледа — тъкмо навреме, за да види как роботът изчезна зад завоя с нещо като прощално помахване на механичната си ръка.

Денис изруга сподавено. В записите на робота вероятно се съдържаше цялата информация, от която се нуждаеше сега. Ала не можеше нито да го преследва, нито да му извика, без да привлече вниманието на туземците.

Все още стоеше насред пътя и проклинаше, когато нещо живо и топло тупна върху темето му от един провиснал клон. Денис понечи да го отстрани, но животинчето захлупи очите му и го събори в тревата зад канавката.

8

— Откъде ти хрумна да скачаш върху мен! — ядосваше се пресипнало Денис. — Можех да се ударя в някое дърво и тогава и двамата щяхме да пострадаме!

Обектът на неговия гняв го зяпаше със зелените си блестящи очи, кацнал върху неголям камък, под който мъждукаше пламъчето на газовия котлон. Прасльо се прозя безгрижно, демонстрирайки с цялото си поведение, че Денис вдига много шум за нищо.

— Дявол да ви вземе всички тъпи машини и побъркани животни! И къде беше през последните няколко дни, ако смея да попитам? Забрави ли, че те измъкнах от лапите на онзи негодник Берналд Брейди, надявайки се в замяна да ме разведеш малко из родния ти свят! А какво получих? Още с пристигането ме заряза, от самота взех сам да си говоря… не, че тъпата ти зелена глава разбира нещо от това, което казвам!

Денис най-сетне успя да овладее неистовото треперене на ръцете си. Сполучи дори да си сипе малко топла супа, без да я разлее на тревата. През цялото време мърмореше недоволно:

— … тъпи, ограничени извънземни… гадни, лъжливи пришълци…

Вдигна очи и погледна към животинчето, само за да открие, че е изплезило език и му се кокори радостно.

Това бе капката от която чашата преля. Денис въздъхна примирено и се предаде. Наля малко супа в капака на кутията и го остави встрани. Прасльо мигом се спусна и взе да сърба лакомо от димящата течност.

Когато и двамата се нахраниха Денис изтри съдинките със салфетка, пъхна се в спалния чувал, взе алармата и я нагласи. Приклекнал до него Прасльо следеше внимателно движенията му. Имаше такъв възторжен вид, сякаш Денис вършеше нещо гениално, но сега това го дразнеше.

— Слушай, какво толкова те привличат машинките? — обърна се той към своя малък спътник. — Ясно е, че не можеш да ги използваш. Защо ли, ще попиташ? Ами защото нямаш ръце — той посочи косматите лапички.

Нощта го обгърна още щом угаси пламъка на котлона. Сред малкия остров от тишина и покой, Денис неусетно заразказва на Прасльо за съзвездията и всички останали неща, които бе открил.

Едва сега осъзна, колко е хубаво отново да си има приятел, някой, който да го слуша, макар и да не разбира дори думичка от казаното.