Практически ефект

1

— А сега си спомнете какво съм ви говорил! — извика Гат на останалите аеронавти. От кошовете на десетте полюшващи се балона долетяха възгласи на потвърждение.

Гат се обърна и даде знак, че всичко е наред на Стивмладши, който бе в челния балон на най-южния край на хълма. Глашатаите, изглежда, го видяха, защото удариха втора камбана.

Въжетата бяха прерязани и по затревения хълм изтопуркаха чувалчета с пясък. Лопатите започнаха да мятат чевръсто въглени в димящите огньове под гърловините. Един по един пъстроцветните балони се издигнаха и се понесоха в небето.

Толкова дълго бяха чакали да излезе подходящ вятър. Най-сетне течението смени посоката си, но още бе твърде слабо, за да ги отнесе навреме до бойното поле.

Отдолу яздеше помощен отряд кавалеристи, готови да уловят хвърлените въжета, когато настъпи моментът да се закотви въздушната флотилия.

Сърцето на Гат преливаше от възторг. Да летиш и да се готвиш за предстоящата битка бе чудесно, след продължителния период на изтощително чакане. Малка отплата за неуморния труд на толкова много работници и занаятчии, помогнали за създаването на ескадрилата.

Носеха се право на изток, накъдето духаше вятърът. Нямаше и час от излитането, а вече се озоваха над Рудикските възвишения, където противникът бе проникнал най-дълбоко в линията на отбраната. Ескадрилата на Стивмладши изви на юг, като се придържаше към отсамната страна на каньона. Тук аеронавтите хвърлиха въжетата на очакващите ги конници.

Появата им естествено предизвика противоположни чувства сред струпаните от двете страни сили. Л’тофите нададоха възторжени викове, докато противниковите войници ги сочеха уплашено. Вестта за грамадните, носещи се в небето чудовища, вече бе проникнала далеч зад вражеската линия, пък и занаятчиите бяха изрисували балоните с какви ли не страховити физиономии, което всяваше допълнителен смут. Нашествениците прекратиха атаките и отстъпиха назад към укритията си, въпреки заповедите на началниците си, които бяха принудени да докладват за неочакваната промяна в тактическата обстановка.

Тук, където л’тофите бяха решили да се установят за последната си отбрана, теренът бе силно пресечен и с множество места, удобни за предизвикване на свличания от камъни. Но всичко щеше да се окаже напразно, ако не съумеят да спрат свирепите атаки на планерите, които непрестанно сипеха дъжд от отровни стрели върху войниците. Именно с тази цел бе пристигнала и ескадрилата на Стивмладши. Скоро силите й щяха да бъдат подложени на първото си сурово изпитание.

— Ето там! — извика един млад лъконосец в гондолата на Гат.

На фона на огрените от слънчеви лъчи облаци, се поклащаха най-малко две дузини черни точки. От разстояние планерите приличаха на големи хищни птици, готови да се спуснат върху жертвата си.

— Приготви се! — нареди Гат на околните балони, които побързаха да предадат заповедта.

Известно време планерите кръжаха високо в небето, после, като по сигнал, те се понесоха стремително надолу. Откъм гондолите долетяха тревожните викове на стрелците:

— Приближават се…! Готови за стрелба…!

— Летят твърде бързо!

— Не е време за вайкане! Цели се и стреляй!

— Хейооо! Ударих един!

— Браво! Само не се възгордявай!

— Внимавай, пуснаха стрелите!

Всичко се смеси — болезнени викове и възторжени крясъци, свистене на стрели и хриптенето на ранените. После, така внезапно, както се бяха появили, планерите изчезнаха, спускайки се обратно към платформите на отсрещната страна на каньона. Три или четири от летящите машини се търкаляха безпомощно по склона, където защитниците вече излизаха да довършат пилотите.

Още един планер, изгубил управление заради голямата пробойна в крилото си, се завъртя шеметно и се вряза в скалната стена точно пред погледа на стрелците в гондолата. Защитниците, във въздуха и на земята, нададоха триумфиращи възгласи.

— Добре, момчета! — вдигна ръка Гат. — Само не забравяйте, че пак ще се върнат и втория път ще са далеч по-подготвени! А докато дойдат, дайте да се съсредоточим върху противника на земята. Всеки да си избере цел, не искам изстрели нахалост!

Една от слабите страни на балоните бе трудно осъществимото и мудно зареждане с боеприпаси. На всичко отгоре северняците бяха открили къде са хвърлени котвите и от известно време упорито щурмуваха в тази точка.

Атаките не стихнаха през следващите няколко часа. Скоро обаче лъконосците можеха да се похвалят с голям брой успешни попадения. Но всяка неточно метната стрела бе безценна загуба — на време, практика и на усилия за доставянето на нови амуниции под нестихващия противников огън.

Защитниците също даваха жертви, и то много по-скъпи, тъй като противникът ги превъзхождаше многократно, а отзад прииждаха все нови и нови пълчища. Северняците на барона отново потвърдиха славата си на жестоки и безстрашни войни.

В бавна и мъчителна агония се изниза този, сякаш безкраен, следобед. След няколко часа на кръвопролитни сражения тактическата обстановка взе да се изяснява.

Тук, на северната отбранителна линия, защитниците бяха спечелили своята малка победа. Стрелците на Гат косяха всички щурмови отряди, лазещи нагоре по насечения скален склон, и на това отгоре съумяха да отбият три поредни атаки на планерите.

Но на южната стена нещата вървяха зле. Още преди слънцето да се скрие зад най-високите върхове, два от балоните бяха свалени. Единият — с точен далечен изстрел, който го принуди да се спусне плавно надолу, а вторият бе отнесен към източните плата, след като отряд северняци завладя мястото, където бе вързана котвата му. Дори там обаче бързоходците на Кремер продължиха да го преследват като кръвожадна глутница вълци, докато горивото му свърши и той бе принуден да се остави на милостта им.

Гат се питаше, дали Стивмладши ще издържи до вечерта. Около него имаше само два балона, които не можеха да му окажат голяма поддръжка. Междувременно късно следобед от юг пристигнаха нови противникови подкрепления, включително и дузина планери. Кремер сякаш разполагаше с неизчерпаем запас от тях! Или пък бе наредил на генералите си да оголят другите участъци на фронта и да хвърлят всичко на най-важното направление.

Малко преди да се стъмни Гат бе принуден да наблюдава безпомощно как цяло ято планери се нахвърлят върху последните два балона на южния склон. Така приключи първия ден от сражението.

2

— Забавѝ! Забавѝ!

Този път крещяха и тримата едновременно, завладени от почти парализиращата сила на практическия резонанс.

Сребърни огньове танцуваха около корпуса на каруцата и въпреки че се носеха право надолу по склона, скоростта им видимо намаляваше. Но въпреки това продължаваха да летят шеметно право към ръба на пропастта. Оставаха десет метра… пет… два…

Точно в последния момент, бясно въртящите се в обратна посока колела на робота най-сетне задържаха полета на каруцата сред облак от прахоляк, но предните й колела увиснаха над ръба.

Арт сграбчи един приведен клон, който също бе помогнал за спирането на убийствения им скок, и го стисна като удавник — сламка. Денис изтри лепкавата пот от очите си, като същевременно избягваше да гледа надолу. След това се покашля и облиза с език напуканите си устни, готвейки се да нареди на робота колкото се може по-внимателно да ги изтегли назад. За нещастие каручката избра точно този момент да се приплъзне още няколко сантиметра към ръба. Сега вече и колелата на робота висяха безпомощно над бездната.

— Такаааа — произнесе Денис с неподозирано и за него самия самообладание. — Линора? Арт? Всичко наред ли е? Имам една идея. Хайде всички да минем назад — внимателно… внимателно.

Той почувства как Линора се премества, досетила се какво има предвид. И слепец щеше да види, че трябва да се махат оттук, и то веднага!

Нещо бръмна покрай главата на Денис. Отпърво го сметна за гигантско насекомо, но когато се обърна, видя една стрела да пронизва въздуха точно на мястото, където допреди секунда се намираше ухото му!

— Ей! — извика ужасено Арт. Друга стрела се заби между пръстите му.

Горе на склона, пет-шест лъконосци, издокарани в ярките униформи на Кремеровите почетни стрелци, се спускаха предпазливо между храстите и от време на време спираха, за да се прицелват в тях. Още малко и някой все щеше да ги уцели. Тези хора явно не искаха да се сдобият с военнопленници.

Всъщност, осъзна Денис, усилията им можеха да се окажат напразни. Арт всеки момент щеше да изпусне клона, който единствен ги задържаше по пътя им към пропастта. Двамата с Линора едва ли щяха да се претърколят навреме, за да му се притекат на помощ отвън.

Това ли е краят? Денис се огледа отчаяно, търсейки и най-невъзможния начин за спасение. Още няколко стрели избръмчаха край тях и изчезнаха в пропастта.

Линора извади ножа си и той се зачуди какво е намислила.

И тогава се сети!

Планерът! Ако само успеят да го откачат от каруцата — ето го пътя към спасението!

Но първо трябва да обърнат крилете, които сега бяха монтирани вертикално като платна на лодка. Държаха ги няколко здраво опънати въжета. Ето какво искаше да пререже с ножа си Линора.

Трябваше му още половин секунда преди да си спомни какво огромно напрежение се крие в тези обтегнати въжета. Линора вече посягаше с блестящото острие.

— Недей! Спри!

Твърде късно. Добре практикуваното острие сряза въжето като масло. Крилата се завъртяха над тях, помитайки по пътя си две смъртоносно изпратени стрели.

Дори и пред страх от изтезания, Арт не би могъл да каже какво го накара в онзи момент да пусне дървото, а не коритото. А когато малката кола подскочи като побеснял жребец, той се озова в задния й край, точно зад разперените криле. Линора и Денис се плъзнаха напред с очи, вперени в пропастта, докато странното превозно средство се люшкаше на самия край на ръба.

Прасльо бе скочил в скута на Денис. За първи път физиономията му не изглеждаше развеселена, явно дори малкото животинче смяташе, че са прекалили с тръпките и приключенията.

„Какво, пак ли ще ни зарежеш?“ — помисли си Денис, неспособен да предприеме каквото и да било.

Кренегито вдигна раменца, сякаш го бе разбрало. Сетне разтвори пръсти и изпъна мембраните си, приготвяйки се за скок. Колата се наклони още малко и съществото за първи път надзърна в пропастта, която все така неумолимо ги зовеше.

— !! — изписука то и потрепери. Миниатюрните му мембрани не бяха предназначени за истински полет и едва ли щяха да го спасят от зловещата участ да се разбие в скалите, заедно с останалите членове на тази злощастна експедиция. Денис едва не се разсмя, когато прочете всичко това върху уплашеното личице на животинчето.

Тази сцена отне не повече от секунда в разтегления от върховно напрежение момент, в който каруцата бавно се претъркулваше през ръба. Още няколко стрели бръмнаха отзад, но закъсняха. Изведнъж хоризонтът се измести с деветдесет градуса и дъното на пропастта се озова пред очите им. Прасолетът извряка. Арт нададе ужасен писък. Денис стискаше здраво коритото и се молеше.

Линора бе тази, която ги спаси.

Започна да пее.

Първият тон бе толкова кристалночист, че за миг забравиха за хипнотизиращата гледка на носещото се срещу тях дъно. Тримата бяха работили заедно достатъчно дълго като практикуващ екип. Сега призивът й послужи за фокус. Фелтешският транс отново ги обгърна в могъщите си вибрации.

Денис почувства слабо телепатично докосване, което несъмнено принадлежеше на Линора. Сетне към него си присъединиха Арт и Прасльо. Пространството около тях се изпълни с ослепително енергетично сияние. Усещаше присъствието на неимоверна сила и отчаяно желание за промяна на обкръжаващата ги действителност.

Но нямаше конкретен предмет за въздействие — нещо, върху което да окаже плодотворното си влияние Практическият ефект!

Съзнанието на Денис не бе в състояние да поднесе светкавично решение на този чисто научен проблем. За щастие в този миг подсъзнанието му се оказа далеч по-находчиво!

И докато се носеха неумолимо към дъното на каньона, той почувства, че времето се затваря около тях. Сред вихрушката от хаотична енергия, която по странен начин напомняше силовото поле на зеватрона, Денис премигна веднъж, два пъти, после затвори очи.

Когато отново ги отвори, откри, че седи до млад чернокос мъж с гъсти, лъскави мустаци. Младежът носеше бяла кожена куртка, чиито краища се вееха от вятъра, и чифт старовремски пилотски очила на челото.

Седяха в някаква странна конструкция от бяло платнище и ко̀си дървени подпори, пристегнати с метални жици. Макар че въздухът свистеше в ушите им, мъгливосивата реалност, която ги обкръжаваше, изглеждаше безкрайна и неподвижна.

— Знаеш ли — викаше непознатият, като се напъваше да надвие рева на вятъра — най-голям зор видяхме, докато придадем нужния ъгъл на крилете. — Ланглей10 не искаше и да чуе за някакво забавяне. Хвърли се презглава без да подлага моделите на щателни изпитания в аеродинамичната тръба, докато Уилбър11 и аз…

Денис го гледаше облещен. Премигна и отново отвори очи, за да открие, че реалността се е променила.

— … та се наложи лично да изпитам X-10! Двигателят заемаше половината от пространството на проклетото нещо! Първите няколко прототипа направо се забили в земята! Нарекли го „летящата бомба“. Нима можех да позволя някой друг да се качи вместо мен?

Мъжът с очилата и бялата куртка бе изчезнал, заменен от друг — с тънички мустаци, насмешливо изражение и мека шапка с шлемофони. Той поклати глава и се засмя.

— Иска си здрава работа, ето какво. Вярно, имах малко наследени парици и трябваше само да се покатеря върху гърбовете на тези гиганти. Признавам си го! Но всеки един от проектите ми е смукал направо от жизнените ми сили!

Пространството около тях все още беше мъгливо, като неясните очертания на видение по време на сън. Затова пък сложната плетеница от подпори и опънати жици бе заменена с вибриращ стъклен похлупак, разделен от напречни метални рамки, а под краката им се тресяха с неистов рев най-малко хиляда конски сили.

— Ще ти призная, че понякога чувствам как младите започват да ми дишат във врата — подхвърли небрежно пилотът на моноплана, усмихна се и се тупна отзад. — Ей туканка.

Изглеждаше му странно познат, но не можеше да си спомни откъде точно… като някой, за когото е чел много отдавна в книгите по история. Денис премигна отново и когато отвори очи, сцената бе претърпяла поредната си метаморфоза. Нямаше го мъжът с мустачките и стъклената кабина.

Този път видението бе съвсем краткотрайно. Ревът на двигателя беше приглушен. Усещаше мирис на хризантеми и в краткия миг, докато очите му бяха полуотворени, той мярна жена с широкопола сламена шапка и яркорозов шал. Тя му се усмихна, докато следеше контролното табло и дори му намигна. Зад прозореца на кабината се виждаше вода докъдето му стигаше погледът. После отново преход.

Сега седеше в креслото на втория пилот в огромен двумоторен самолет — бомбардировач, ако се съдеше по формата. Миришеше на аеробензин и изгоряла изолация. Щурвалът в ръцете му вибрираше в синхрон с ритъма на двигателя. От съседното кресло му се хилеше плешив мъж в зелена военна униформа.

— Прогрес — обяви гордо спътникът му. — Ей, момче, ама и на теб ти върви в тези неща. Едно време ни бяха нужни години и езера от пот, докато стигнем дотам, докъдето си ти сега!

За първи път, откакто бе погълнат от този налудничав сън, Денис си помисли, че започва да разбира за какво става дума. Дори позна лицето на мъжа.

— Уф, така е, зная — изпъшка той. — Но какво да се прави, полковник, тогава не сте разполагали с Практическия ефект.

Офицерът поклати глава.

— Хич. Но ще ти кажа нещо — далеч по-приятно е да го правиш със собствените си ръце, пък дори и да е по-бавно. Ще ми се само вселената да е по-справедливо място. Не че не получих моя дял от славата, която ми се полагаше.

— Разбирам ви.

Полковникът кимна.

— Но нищо, всеки трябва да върши онова, дето му е отредено. Искаш ли да се повозиш още малко? Току-що излетяхме с моя „хорнет12“ и ти обещавам, че след малко ще се позабавляваме здравата.

— Съжалявам сър, но май е време да се връщам при моите приятели. Благодаря за поканата все пак. Беше удоволствие да се запозная с вас и другите.

— Нищо работа, момче. Жалко само, че няма да останеш още мъничко, за да се срещнеш с жокеите от реактивните и астронавтите. И това ми било пилоти! — Полковникът чак подсвирна от яд. — Но, както и да е. От мен запомни едно, момче — нищо не може да замени здравата работа!

Денис кимна и отново затвори очи. Вятърът продължаваше да свисти в ушите му, а сънят се отдръпваше като декор на отминала сцена в театъра.

Виденията се изпариха заедно с мъглата, която го обкръжаваше и Денис установи, че лети!

Не беше съвсем сигурен колко време е изминало, но затова пък веднага забеляза, че странната комбинация от каруца и планер бе претърпяла някои доста съществени промени — доказателство за това бе факта, че все още са живи.

Около гладкия полиран корпус все още блещукаха синкавите светлини. Крилата бяха солидно закрепени за корпуса и имаха изящна аеродинамична форма. Тялото на каруцата се бе издължило и дори отзад бе пораснала елегантна опашка. Острият нос сочеше гордо напред и нагоре, което означаваше, че земята под тях бавно се отдалечава.

Едва ли цялата татирска история е познавала по-могъщ фелтешски транс, помисли си Денис. В скута му Прасльо се бе отпуснал в израз на крайно изтощение — дишаше тежко и се озърташе с облещените си очички. Денис все още не смееше да отдели поглед от приборите за управление, но не се съмняваше, че Арт и Линора зад него се намираха в същото положение.

Доскорошният сън все още беше някъде в периферията на съзнанието му. Дори подушваше миризмата на аеробензин, масло и нагорещен метал.

Ако сънят бе продължил, без съмнение щеше да се срещне и с някои от по-съвременните герои на авиацията, които да се превърнат във фокус за интензивния практически транс. Все пак бе продължил колкото е нужно, оставяйки в него смътното чувство на гордост. Тези мъже и жени бяха истинското наследство на Земята. Със своята дързост и изобретателност именно те бяха превърнали реалността в онова, което им подсказваха само мечтите… и то по трудния начин.

Денис погледна навън. Топлият вятър го лъхна в лицето — не беше достатъчно силен за да ги издигне обратно до планината, от която бяха излетели. Трябваше да открие подходящо място за приземяване.

Отпред и малко встрани се виждаше неголямо плато, заобиколено от остри, щръкнали право нагоре скали. Денис наклони предпазливо летящия съд и започна постепенно да го снижава. Площадката не беше достатъчно дълга, затова трябваше да успее да се приземи в самото й начало, преди да започнат храстите и камънаците.

Сети се, че роботът все още е отдолу и при тази мисъл сърцето му се сви — вярната машинка можеше да пострада при предстоящото аварийно кацане. Какво да се прави, такива са рисковете на всяко прибързано начинание. Въпреки това й викна да се приготви, сякаш това би имало някакво значение.

После се сети, че предупреждението му е напразно. Снабден със здрава метална броня, роботът сигурно бе най-подготвения от всички за всякакви неприятни сътресения.

За всеки случай направи още един широк кръг, за да достигне най-удобната позиция за равен и постепенен заход надолу към избраната от него писта за кацане. Трябваше да внимава, защото едва ли щеше да има втора възможност.

Чак сега, докато очакваше подходящ вятър, намери време да погледне към спътниците си. Арт бе плувнал в пот, но му се ухили щастливо, показвайки, че все още има пълна вяра в него. За разлика от него Линора изглеждаше напълно изтощена. Беше се отпуснала напред, подпряла мократа си буза на рамото му, и сякаш нищо от ставащото не я интересуваше. Денис й си усмихна окуражително и се обърна, готов да започне приземяването.

— Добре, момчета — викна им той. — Затегнете коланите!

„Площадката“ към която се носеха с нарастваща скорост, всъщност се оказа песъчлив бряг с най-малко десетградусов наклон отляво надясно и само на десетина метра от северния стръмен край на платото. Денис дръпна ръчката към себе си и обърна крилата така, че да забавят снижаването. Корпусът се затресе и той изпъна крака, за да заеме по-стабилна поза. В този момент почувства, че Линора го прегръща и се притиска към него.

Планерът изви плавно и грациозно като албатрос и докосна лекичко мекия пясък. Едното крило се наклони, заора в пясъка и ги завъртя, но въпреки това продължаваха да се плъзгат почти право напред по площадката. Облак прахоляк и чакъл се вдигна зад опашката, най-вече благодарение на Арт, който дърпаше с все сила спирачките. Колелата на робота също се въртяха с трескава бързина.

Не след дълго прашната пелена ги обгърна отвсякъде и Денис трябваше да насочва машината по усет.

След малко спряха. Когато прахта се уталожи и всички изтриха засъхналите корички около очите си, Денис откри, че се бяха приземили само на няколко метра от ръба на площадката. Следваше поне петдесет метра отвесно спускане и ново, по-голямо плато.

Един по един те се освободиха от ремъците, с които се бяха завързали, и скочиха на земята като се подпираха и пристъпваха неуверено по податливия пясък. Наблизо имаше няколко малки дръвчета и тримата приседнаха в сянката им, все още неспособни да повярват, че са се отървали невредими.

След още няколко минути Прасльо изпълзя от коритото и надигна глава да види къде са. Телцето му все още трепереше от ужас, а вероятно и от изтощение, след невероятно интензивния транс. Известно време то лежеше, загледано в лицата на спътниците си.

Накрая, когато слънцето се спусна зад западните върхове, то изсумтя презрително, изтегна се до металния корпус на робота и потъна в непробуден сън.

3

Въпреки мързеливото темпо, Брейди получи рани от седлото доста преди неприятният тип с червено расо да даде сигнал за почивка.

Брейди яздеше кон за първи път в живота си и знаеше със сигурност, че ще му е за последен, ако зависеше от него. Малко след сигнала се свлече непохватно от коня и един от войниците му развърза ръцете. Настаниха го до набързо стъкмения огън, под сянката на едно дърво, и се заеха да приготвят вечерята. Когато тя стана готова, същият войник му подаде прясно сварено месо в изящна купичка от материал, който малко напомняше порцелан. Докато се хранеше лакомо, Брейди не можа да сдържи възхищението си от красивата съдинка. Никога досега не беше виждал такава прекрасна изработка.

После нещо му светна в мозъка. Макар похитителите му да се държаха като примитивни диваци, те не можеха да скрият истинската си същност. Красиви вещи като тази, продукт на високо развита технология, проваляха напълно представлението, което се опитваха да му играят.

Тези хора несъмнено принадлежаха към някоя много развита цивилизация. Един-единствен поглед към пътя и тези великолепни самосмазващи се шейни, бе достатъчен за да го определи със сигурност. Съществуваше само едно обяснение за това, което ставаше тук.

Денис бе прекарал цели три месеца сред тях. Чакал е търпеливо, знаейки, че рано или късно Фластер ще изпрати някой, и то точно Брейди, за да оправи зеватрона. А през това време Денис се е сближил с местните жители, обещавайки им всички чудеса на Земята, като в замяна е поискал да изиграят на Брейди тази отвратителна и напълно безвкусна шега.

Мръсен ход!

Нищо чудно, че хората тук разполагаха със свободно време за подобни игрички. Брейди бе посещавал селища на „средновековници“ на Земята и знаеше, че те се забавляваха, като по цял ден яздеха коне и си уреждаха турнири със смешните си, нескопосани оръжия. Нюел вероятно бе наел някаква подобна циркаджийска трупа от побъркани на тема местна история перковци, за да се навъртат около зеватрона и да чакат появата му.

Тези типове си падаха по грубата игра. В началото дори успяха да го изплашат здравата, особено когато напереният дебеланко взе да го разпитва за всяка вещ от екипировката му.

Но именно тук прекалиха. Тези хора носеха мечове и секири от скъпоценни камъни, а не знаят какво е ловна карабина и портативна микровълнова печка!

О, тези тук знаеха кой е Нюел. Още първия път, когато спомена името му, лицето на „свещеника“ придоби странен вид. „Войниците“ също бяха в течение, макар да не продумаха и думичка по въпроса.

Да, сега вече не се съмняваше в теорията си. Цялото това представление целеше само да достави удоволствие на онзи отмъстителен негодник Нюел, задето бе разменил чиповете в контролното табло.

Време е да обяви края на пиесата! Не биваше да им позволява повече да си играят с него, защото играта им започваше да загрубява. Ръцете му бяха отекли от юздите, какво остава за плюските по краката и натъртеното му седалище… Брейди реши, че е време да защити правата си. Той погълна на един дъх остатъка от вечерята, стисна зъби и понечи да стане.

Един от „войниците“ избра тъкмо този момент, за да нададе пронизителен писък.

Брейди се ококори при вида на нещастника, който подгъваше крака с щръкнала от гърлото стрела. Внезапно всички се разбягаха да търсят прикритие.

Режисьорът на постановката прекаляваше с реализма! Брейди бе принуден да наблюдава безпомощно как войникът се дави в собствената си кръв и накрая умира.

Той преглътна мъчително, завладян от натрапчивото усещане, че многообещаващата теория започва да се пропуква по шевовете.

— Партизани! — извика някой наблизо. — Промъкват се откъм тила ни!

Последва порой от кресливи заповеди. Едно отделение пропълзя до края на гората, шмугна се вътре и не след дълго оттам изригна нова шумотевица, придружена от звън на оръжие и болезнени писъци. Малко след това в лагера дотича пратеник. Той се озърна и запълзя към мястото, където страхливо се спотайваше негодникът с червените дрехи.

Брейди се изтърколи до другия край на дънера, зад който се беше прикрил, за да чуе какво си говорят.

— … засада на завоя на пътя. Някой е изгубил търпение и е започнал пукотевицата още щом са ни видели… извадихме късмет… сега сме обкръжени и не можем да пратим съобщение до нашите…

Дебеланкото, когото всички наричаха Хоск, кимна и облиза нервно устни.

— Язък, че пратихме последния пощенски гълъб, за да осведомим барона за залавянето на новия магьосник! — промърмори той. — Сега как ще се свържем с него?

Другият сви рамене.

— По тъмно ще изпратя дузина от хората ми в различни посоки. Все един от тях ще се промъкне…

Опрял гръб на дънера, Брейди загледа втрещено пред себе си. Уютното обяснение, което си бе изградил, и за което се държеше до скоро като за спасителен пояс, се бе изпарило във въздуха. На негово място бе изникнал чужд и непознат свят, пълнен с безброй опасности.

Насила ме накараха! Не исках да идвам тук!

Той въздъхна. Сам си е виновен. Не биваше да се вслушва в съветите на Габи и да се пише храбър доброволец!

4

— Милорд, получихме съобщение от дякон Хоск. Намира се от другата страна на Северния проход. Твърди, че е открил…

Барон Кремер се извъртя и кресна:

— Не сега! Кажете на този глупак да стои там, където е и да не се пречка в краката на моята армия!

Вестоносецът се поклони припряно и побърза да се изпари през входа на шатрата. Кремер се върна при офицерите си.

— Продължавайте. Да чуем какво предприехте, за да прочистите долината от онези летящи чудовища.

Баронът бе пристигнал преди не повече от час с един от големите, триместни планери. Болеше го главата, очите му бяха зачервени от дългото взиране срещу слънцето и нервите му бяха опънати до краен предел. Подчинените му почувстваха, че е в отвратително настроение и побързаха да докладват обстановката, представяйки я в максимално благоприятна светлина.

— Милорд, едва вчера вечерта противникът успя да спре настъплението на нашите сили. Но хората на конт Фейф-дей са обкръжили две от чудовищата над южния ръб на каньона. Ще му осигурим пълна въздушна подкрепа с най-тежките планери, които благоволихте да ни пратите от другите участъци на фронта. Веднага щом елиминираме последните две чудовища, нашите войски ще щурмуват позициите на противника горе на хребета. Сигурно ще дадем немалко жертви, но по-важното е, че с превземането им ще спечелим тактическо преимущество и ще получим възможност да ударим четирите летящи чудовища от северния ръб. След това вече нищо не може да ни спре.

— И колко от планерите ми възнамерявате да пожертвате? — попита баронът.

— О, няма да са много, милорд. Не повече от петнайсет-двайсет.

— Няма да са много… — повтори злобно Кремер и се отпусна уморено в креслото. — Моите храбри пилоти… непобедими… петнайсет-двайсет. Вие разбирате ли, че почти една трета от въздушната ми ескадра е изгубена безвъзвратно! С какво ще поддържам другите сили, кажете ми?

— Но, Ваше височество, така ще премахнем веднъж завинаги заплахата от чудовищата. Противникът отдавна е вкарал всичките си резерви в боя — включително и кралските съгледвачи. Достатъчно е да пробием някъде отбранителната линия, и войната ще бъде решена! Според нас, най-слабото им място е тъкмо тук, в този участък. Разкъсаме ли фронта и врагът ще бъде разделен на две!

Кремер вдигна глава. По лицата на хората му се четеше ентусиазъм и воля за победа, и това сякаш му придаде нови сили.

— Добре! Докарайте всички подкрепления. Искам със собствените си очи да видя как ще спечелим тази историческа битка!

5

Слънцето изпълзя над хоризонта, а Денис и Линора продължаваха да лежат един до друг на песъчливия бряг, завити с одеялото на Сара. Денис усещаше тялото си като изстискан парцал, но не татирски, който със сигурност щеше да стане по-добър от употребата, а най-обикновен, земен.

Съдейки по звуците, идващи от храсталака, Арт се опитваше да стъкми закуската.

Линора въздъхна, положила глава върху гърдите на Денис. Усещаше слабия, омаен аромат на косите й. Даваше си сметка, че трябва колкото се може по-скоро да напуснат това открито място, но волята му беше пречупена от сладкото усещане за близостта на любимата.

Арт се покашля вежливо.

— Ъъъ, Денис?

— Какво има, приятелю?

— Мисля, че трябва да погледнеш нещо…

Младежът вдигна уморено очи, погледна в указаната посока и ядосано извика:

— Ще престанеш ли с тоя номер? Защо все ти трябва… О, по дяволите! Извинявай.

Арт му показваше скалния ръб, от който бяха литнали, преследвани от смъртоносното свистене на стрелите. Ако можеше да се вярва на електронния му часовник, не бяха изминали повече от десет часа. Затова пък за същото време, благодарение на Практическия ефект, колата им бе еволюирала с десетки години.

Денис дочу далечни, приглушени звуци от сражение. Над хълма бавно се вдигна облак прах, който бавно се стелеше в южна посока.

Изглежда, л’тофите отстъпваха.

Но не това бе обезпокоило Арт. Пръстът му сочеше в една точка зад и под прашния облак от сражението. Денис напрегна очи, премигвайки от заслепяващите лъчи на слънцето. И тогава ги видя.

Малък отряд войници се беше отделил от битката сред хълмовете. В момента си проправяха път през дерето, образувано от пролетното топене на снеговете. Спускаха се внимателно, но бяха опитни и добре подготвени, защото преодоляваха най-стръмните участъци с помощта на въжета.

Значи войниците на Кремер не се бяха отказали! Добре знаеха, че баронът дава мило и драго да залови бегълците, и вероятно затова са изпратили специален отряд планински егери да ги догонят на това голо плато.

Ако се съдеше по темпото на придвижване, до два часа щяха да са тук. Най-много три.

Линора го докосна лекичко по рамото. Извърна глава и видя, че и тя му сочи нещо!

„И ти ли?“ — попита я мълчаливо с поглед, преди да проследи посоката на неумолимия й пръст.

Показваше му една точка в небето на юг от тях. Всъщност не една — няколко. Те се движеха.

— Това пък какво е…?

Изведнъж разбра. Тези точки, мудно полюшващи се във въздуха, бяха балони. Големи газови мехури, с огньове под тях и гондоли, в които дебнеше смърт.

Тъй значи. Докато са си почивали, навсякъде около тях битката се е разгаряла. По-добре да се махат оттук преди да са пристигнали егерите на барона. Но сега, когато се решаваше съдбата на света, трябваше да помогне с нещо за победата на добрите.

Денис смяташе, че вече знае как.

Извади острия, блестящ стогодишен нож, подарък от Сара Сигъл и се обърна към спътниците си.

— Искам вие двамата да ми намерите голямо парче дърво — ей толкоз голямо и толкова дебело. — Той им показа с ръце.

Арт понечи да го попита нещо, но Денис го спря с решителен жест.

— Смятам да се поупражнявам в дърворезба — заяви той.

Линора и Арт се спогледаха многозначително. Пак магии и вълшебства — се четеше в погледите им. Сетне кимнаха и тръгнаха да изпълняват нареждането.

Когато се върнаха, го завариха да разговаря с неговия метален демон. Беше издърпал планера почти до следващия ръб и тъкмо нагласяваше робота в основата му. На пясъка около него бяха пръснати най-различни инструменти.

— Намерихме ти пръчката — обади се Арт.

— Точно каквато искаше — добави Линора.

Денис кимна. Взе дългия близо пет стъпки клон и незабавно започна да го дялка и оформя, като взимаше повече в средата и заобляше по еднакъв начин краищата. През цялото време си мърмореше нещо, което двамата му спътници взеха за тайнствени заклинания. Никой от тях не дръзваше да го попита какво прави.

Прасльо също прояви внезапен интерес към работата му, надигна се от сянката под планера и допълзя лениво до него.

— Май пак ще летим — прошепна по едно време Линора. Малко преди това Денис бе започнал да вади багажа от каруцата. — Ела да му помогнем — рече тя на Арт.

От време на време хвърляха тревожни погледи на егерите, които приближаваха с обезпокоителна бързина. Тъкмо привършваха с изпразването на коритото, когато Денис приключи работата си.

Линора отдавна смяташе, че е привикнала с изненадите на магьосника. След като реши, че е готов и огледа доволно произведението си, Денис се наведе и го подаде на робота, който стоеше под корпуса на планера.

— Вземи това. Искам да го хванеш точно по средата с централната си ръка. Така. А сега го завърти по посока на часовниковата стрелка. Използвай ръката си за ос на движението. Точно така! С постепенно ускорение. Целта ти — подчерта той, — е да предизвикаш низходящ въздушен поток, с което да създадеш реактивно движение напред и нагоре.

После се обърна и ги изгледа усмихнато. Двамата чакаха търпеливо да получат някакво обяснение. Чудеше се какво да им каже, как да им обясни за какво служи перката…

Пръчката се въртеше все по-бързо. Съвсем скоро очертанията й се размазаха и изчезнаха в неясен трепкащ кръг. Денис помоли Арт да остане на земята и да държи планера, след това помогна на Линора да се настани.

Накрая вдигна прасолета — дребната животинка все още трепереше от изтощение.

— Хайде, Прас — рече му ободряващо той. — Имаш още малко работа. — Настани се пред Линора и й каза да подхване песента, с която призоваваше фелтешския транс.

— Перка — произнесе Линора новата дума, твърдо решена да я запомни. Тя вдигна клазмодиона и плъзна ръка по струните.

На Татир понякога дори хората имат полза от практикуването. Четиримата бяха погълнати от поредния фелтешски транс с такава лекота, сякаш затова се бяха родили. Не беше нито толкова интензивен, нито толкова силен, в сравнение с предишния ден, когато отчаянието им го бе предизвикало. Но скоро въздухът около тях засия с познатия блясък и те знаеха, че промяната е започнала. Сега вече всичко бе само надпревара с времето.

6

Последният от балоните на южния ръб отлетя малко преди изгрев-слънце, минути преди да падне отбраната на котвата. Аеронавтите му бяха научили горчивия урок, довел до гибелта на другарите им от другите балони. От гондолата полетяха чувалчета с пясък, бидончета с прясна вода, оръжия, ризници — всичко, което вече не им трябваше. Балонът се издигна право нагоре в небето, покрай кръжащите като лешояди планери. Едно възходящо планинско течение му помогна бързо да набере височина и да се отдалечи от опасните им стрели.

Докато се взираше в него, Гат се молеше това да е балонът на Стивмладши.

Е, поне бяха успели да задържат още един ден противника. Цял един ден! Не всичко ставаше според плановете на Кремер.

— Сега вече планерите ще могат да атакуват нашите предни позиции — промърмори отчаяно л’тофския стрелец, подпрял се до него на парапета. — До утре вечер ще пометат южните позиции и ще улеснят пробива на нашествениците.

Гат бе принуден да се съгласи.

— Трябват ни подкрепления — въздъхна той.

— За съжаление всички наши резерви бяха изтеглени назад, за да предотвратят евентуално нахлуване от северния участък.

Гат изруга. Да имаше някакъв начин да придвижват балоните срещу вятъра! Тогава със сигурност щяха да помогнат в битката при северния хребет и нямаше да седят като безпомощни мишени на проклетите планери!

— Ето ги, пак идват! — извика един от хората му.

Гат се огледа. Още едно ято от зловещи крилати дракони се насочваше към тях. Откъде се вземаха толкова много? Кремер сигурно ги бе докарал всичките, за да приключи с тях.

Той вдигна лъка и се приготви за бой.

7

Арт напрягаше сетни сили да задържи в изправено положение опашката на колата-планер. Подметките му се влачеха по песъчливия терен. Въздушната вихрушка вдигаше нови и нови облаци прахоляк около тях.

— Не мога да го задържа!

— Само още малко! — викна му в отговор Денис. Звукът, който идеше откъм бясно въртящата се перка, бе като рев на страховито чудовище, от който настръхваше кожата. Корпусът се мяташе насам-натам, задържан единствено от тежестта на крилата и от немощните му ръце.

Линора бе легнала с цялата си тежест върху спирачките.

— Изплъзва ми се! — закрещя уплашено Арт.

— Не се безпокой, казах на робота да включи на задна — отвърна му Денис. — Още малко и ще можеш да качиш на борда. Тогава Линора ще пусне спирачките и аз ще наредя на машината да потегли напред!

— Какво ще наредиш? — попита Арт.

— Нали ти казах! Да потегли напред…

Денис така и не можа да завърши изречението. Воя на колелата под корпуса внезапно смени тоналността си когато спряха за миг, а после неочаквано се завъртяха в обратна посока.

— Не! Нямах предвид сега! — завика Денис, но машината вече се носеше напред с бързината на състезателен кон. От люшкането той се строполи върху Линора.

Цял фонтан от пясък удари Арт право в лицето и повали по очи на сантиметри от ръба на платото.

— Ей! — извика той, закашля се и изплю с отвращение пясъка, който бе нагълтал. — Ей! Почакайте ме!

Но „колата“ се отдалечаваше от него с главозамайваща скорост. Вече наближаваше средата на каньона и дори набираше височина. Когато се издигна достатъчно, тя се спусна стремително надолу и пред погледа на зяпналия от почуда Арт изпълни цяла серия фигури от висшия пилотаж. Сърцето на дребничкия крадец подскачаше лудо, докато наблюдаваше тези изумителни въздушни маневри. Магьосникът очевидно и този път се забавляваше добре, без да го е грижа за чувствата на околните.

И все пак, за един кратък миг, когато машината прелетя съвсем ниско над отсамния край на каньона, му се стори, че долавя гръмка, цветиста ругатня.

Изминаха няколко минути, преди да си спомни за егерите на барона. Обърна се и видя, че вече се спускат на равното и скоро ще бъдат тук. Време беше да си потърси сигурно скривалище.

Нямаше нищо по-хубаво на този свят от радостния смях на Линора.

Но не сега. Не и в този момент, когато се нуждаеше от помощта й.

Кръвта му биеше в слепоочията, а гърдите му поемаха въздуха с мъчително и шумно свистене. На всичко отгоре тя се притискаше така силно към него, че почти го задушаваше.

Той дръпна една от връвчиците, които бе вързал за робота. Бе избрал този начин за управление на примитивния си „самолет“, вместо да крещи команди. Опъна леко, тъй като предишните пъти това бе довело до почти катастрофални последствия. Машината или застиваше насред въздуха, заплашвайки да се сгромоляса надолу като гранитен блок, или се завърташе в серия от неконтролируеми лупинги.

Най-сетне проклетото нещо се бе укротило. Роботът въртеше с равномерна скорост пропелера и Денис успя да се отдалечи достатъчно от опасно щръкналите в небето скални зъбери на каньона. Вдигна носа и остави самолета да набира постепенно височина. Едва тогава се отпусна в меката, топла прегръдка на Линора. Опитваше се да потисне напиращото желание да повърне — сега, когато отново бе станал герой в нейните очи, никак нямаше да е полезно за имиджа му.

А Линора продължаваше да се смее безгрижно и да се притиска възхитено към него.

— О, Магьоснико мой! — въздъхна тя. — Това, което направи, е невероятно! В твоята страна ти сигурно си велик човек! Какви ли още чудеса се крият там!

Денис почувства, че започва да му светва пред очите. Изглежда, най-сетне бе сложил юздите на този своенравен Практически ефект! На всичко отгоре и момичето на неговите мечти го обожаваше!

Какво повече му трябва от живота?

Докато нежните й пръсти разтриваха схванатия му врат, той си помисли, че отдавна не се е чувствал толкова щастлив. Самолетът се подчиняваше на движенията му като добре обучен кон, и с всяка измината минута трупаше все повече практика.

Дори прасолетът се престраши и надникна през ръба, оглеждайки с ококорените си очички небето и ширналата се под тях планина.

Макар да му беше приятно, че принцесата е започнала да го боготвори, нямаше да е зле, ако я върне за малко на земята, когато всичко приключи. От известно време, при всяко затруднение, което им се изпречкваше, Линора неизменно си мислеше, че непобедимият магьосник знае какво да направи. Докато в действителност му се налагаше да импровизира, и то в последния момент пришпорван от инстинкта за оцеляване.

Горите и планините на Койлия се простираха като прекрасен килим под краката им. Меки, пухкави облачета се носеха в далечината.

Денис погали с ръка гладката, лъскава повърхност на корпуса… тази машина бе негово творение от начало до край. При това целият процес не бе отнел повече от два дни! Чак сега започна да забелязва огромните промени, които я бяха превърнали от нескопосана дървена количка в малък изящен самолет.

Подобно нещо би било невъзможно — не само на Земята, но дори и тук, ако не беше вълшебната помощ на л’тофската принцеса и дребното животинче — кренегито.

Сякаш усетил, че мисли за него, Прас се настани в скута му и замърка доволно. Денис погледна многозначително Линора, припомнил си какво му бе разказвала за тези редки същества.

— Не, любима — заговори и той. — Моят свят не е по-красив от вашия, където природата се е показала толкова милостива. Пътят, който сме изминали, е далеч по-труден и трънлив. И ако въобще сме постигнали нещо, станало е с много усилия и безброй свидни жертви. Дай им възможност и всеки жител на Земята би предпочел да се премести тук.

Той погледна към далечните равнини и разбра, че вече е взел своето решение. Искаше да остане на Татир до края на живота си.

Е, това не значи, че няма да се върне на Земята — но само за малко. Колкото да пренесе частица от скъпоценните си знания и да ги предаде на онези, които заслужават. Но Койлия ще бъде неговата нова родина. Защото тук живее Линора. Тук са истинските му приятели… приятели?

— Арт! — сети се той и се плесна по челото. Самолетът се залюля.

— О, майчице! — проплака Линора. — Да се връщаме веднага!

Денис описа плавен завой.

Изведнъж си спомни за войната. Трябва първо да спре това безумие и едва тогава да се унася в мечти за щастлив и безгрижен живот в тази страна.

От скривалището си, под едно повалено дърво, Арт първо чу виковете на приближаващите се войници. Известно време те кръстосваха из платото и надничаха учудени от стръмния ръб към каньона. Ако се съдеше по суеверните възклицания и често повтаряната дума „дракон“, останала в наследство от Стария език, случилото се ги беше разтърсило.

Арт все още се спотайваше, заслушан в стъпките и разговорите им, когато неочаквано долови бързо нарастващ тътен, последван от уплашени викове и шум от бягащи крака. Тази странна комбинация от звуци се повтори няколко пъти с увеличаваща се интензивност.

Завладян от любопитство, той изпълзя под дървото за да провери какво става.

Първото, което видя, бяха гърбовете на бягащите егери. Носеха се обратно към стената, където все още висяха въжените им стълби, при това с такава скорост, сякаш самият дявол ги гонеше.

Дори той подскочи, когато от небето внезапно се спусна някаква черна сянка и с гръмотевичен шум се насочи към него. Успокои се чак когато зърна двете фигури, които му махаха от кабината на самолета. Нищо чудно, че войниците бяха побягнали. Сърцето му още подскачаше, докато наблюдаваше как се носи грамадното насекомо.

От малкото опит с летящи машини, Арт си даваше сметка, че ще е трудно да се приземи отново върху наклонения песъчлив бряг. Рискът не беше оправдан, защото залогът беше голям — да спечелят или да изгубят войната. Все пак им бе благодарен, задето се върнаха и прогониха егерите.

Арт помаха за сбогом на приятелите си и изпроводи с поглед машината, докато се отдалечаваше на юг. Носеше се право към фронтовата линия в равнината.

След като се изгубиха в далечината, той се върна при раниците и изсипа съдържанието на земята. Имаше храна, колкото да си поживее царски поне един месец.

„Дано дотогава успеят да натрият носовете на северняците — помисли си той. — Няма да им се сърдя, ако чак след това дойдат да ме вземат. Ако пък не се върнат, може и аз да си опитам късмета и да построя летяща машина.“

Той си затананика доволно, докато приготвяше яденето. Представи си как се носи из небето без да е подвластен на ветровете.

8

Сражението не вървеше добре. Рано следобед Гат нареди всички излишни предмети да бъдат хвърлени през борда в отчаян опит за изтегляне.

Но и това не помогна. Следващата вълна от атакуващи планери взеха на прицел горната част на балона. Защитниците вече нямаха с какво да отвърнат и не след дълго грамадната сфера започна да се свива, изпускайки нагорещения въздух през многобройните си пробойни.

На всичко отгоре загубиха още един от стрелците. Наложи се да изхвърлят тялото му без каквито и да било погребални церемонии.

Наземният отряд, останал да охранява котвите, бе почти обкръжен. Никой вече не хранеше илюзии, че южния ръб ще издържи до падането на нощта.

Кремер, изглежда, бе решил да нанесе главния си удар в Рудикската долина. През целия ден продължаваха да прииждат подкрепления от другите участъци на фронта и най-вече от северните склонове, където кралските съгледвачи оказваха яростна съпротива. Гат видя с очите си пристигането на няколко отряда наемници и сиводрешковците от елитната армия на барона. Подредиха ги зад първата линия и сигурно съвсем скоро щяха да ги изпратят в атака. Пробият ли веднъж отбраната на превала, пътят към сърцето на л’тофското царство ще бъде открит.

Въздухът напускаше балона с тихо, но постоянно свистене. Гат нямаше представа още колко ще се задържат във въздуха, но знаеше, че няма да е много. И като че ли всичко това не беше достатъчно, ами и един от хората му го сграбчи за рамото, посочи нещо и викна уплашено:

— Това пък какво е?

Гат погледна накъдето му сочеха. В началото си помисли, че е още една проклетите летящи машини. В ярката следобедна светлина някакво странно тяло се бе присъединило към небесната битка… голямо, крилато, но с по-различна форма от тази на кремеровите планери.

Освен това бръмчеше и летеше така, както не би могъл да лети нито един планер. В движенията му и в начина, по който пореше въздуха, се усещаше сила и свобода.

Хората на Гат зароптаха уплашено. Дали това не бе поредната изненада на Кремер?

Не! Пред смаяните им погледи, ръмжащата машина набра височина и се насочи към възходящия поток, бликащ от гърлото на каньона, където се навъртаха планерите.

Внезапно ги атакува!

Тя се вряза в редиците им и ги разпръсна във всички посоки, принуждавайки ги да се борят с въздушните течения. Някои от тях, изгубили височина, трябваше да се приземят върху неудобните, тесни скални площадки и по стръмните склонове.

Разгневените пилоти скачаха от свалените планери и размахваха заканително юмруци към чудатата машина, която продължаваше да бръмчи като някакво гигантско насекомо в небето.

Или по-скоро като ръка, която разгонва досадни мухи.

Само няколко от най-добрите пилоти на Кремер успяха да се задържат над каньона. Те избегнаха първата среща с нашественика, вдигнаха се още нагоре и на свой ред се гмурнаха да го преследват.

Ала крилатата машина ловко се измъкна от обсега на смъртоносните им стрели. После се завъртя грациозно, озова се зад опашките на преследвачите си и започна да ги поваля, като им нанасяше съкрушителни удари с муцуната си.

Само след няколко минути небето се изчисти. Войниците от двете страни на фронта преустановиха битката, за да следят развоя на въздушния бой. Сетне от редиците на защитниците се надигнаха радостни възгласи, докато нападателите заотстъпваха бавно, завладени от суеверен страх пред бучащата твар.

На всичко отгоре в същия миг от планините отекна зовът на бойните рогове и зад близките хълмове се появи конен отряд от бронирани войни. Вятърът, който подухваше откъм каньона, развя знамето им с цветовете на кралската фамилия. Върху сърмения зелен фон разпростираше криле гигантски, озъбен дракон и свирепият му поглед беше вперен право в изплашените лица на кремеровите войници.

Гат знаеше, че около дузина кралски съгледвачи са се спотаили зад хълма, готови да се появят с необходимия гръм и трясък, когато му дойде времето. Целта на тази тактическа постановка бе да се внесе смут в редиците на врага и евентуално да бъде заблуден, че кралят най-сетне се е притекъл на помощ с главните си сили, а това е само малък преден отряд.

Крайният резултат далеч надмина очакванията на Демсен и принц Линзи. Ефектът от съвместното появяване на летящата машина и могъщите бронирани рицари, накара войниците да запелтечат суеверно за преданията от Старата вяра и за отдавна предсказаното победно завръщане на драконите. Сякаш подушило промяната, хвърчащото чудовище отново се спусна стремително към предните редици от армията на Кремер.

Този път никой не посмя да стреля по него — зловещият рев стигаше, за да всели страх и ужас в сърцата на войниците. Те захвърлиха оръжията си и побягнаха назад без дори да се озъртат.

За първи път от доста дни насам Гат си пое дъх с облекчение. Вече не се съмняваше кой е пилотът на драконоподобния планер.

9

— Ваше величество! Всичко е загубено!

Конникът със сиво наметало се хвърли пред своя господар.

Кремер дръпна рязко юздите на коня.

— Какво? За какво говориш, нещастнико? Одеве ми докладваха, че часовете им са преброени!

Той вдигна глава и едва сега забеляза панически отстъпващите войници. Цветът на неговата армия, храбрите гренадири, кавалерията — всичко това се стичаше като разноцветна река назад към изхода на каньона.

След не повече от минута баронът и свитата му бяха погълнати от тази река. Бързо стана ясно, че виковете и ударите с камшик нямат никакъв ефект. Единственото, което можеха да направят, бе да пришпорят конете си към близкия хълм, откъдето да наблюдават бягащите войници.

Изглежда, там горе се бе случило нещо наистина ужасно. Кремер зашари с поглед из небето. За негова изненада нямаше и следа от планерите му, които доскоро му осигуряваха тактическо преимущества.

Тъкмо в този миг ниско над каньона се показа летящ обект със странна форма, чието движение бе придружено от равномерен, вибриращ звук. Ето какво бе подплашило войниците му! Баронът знаеше много добре, че няма планер, който да лети по този начин — напук на въздушните течения и без да губи височина. Обектът приличаше на грамадна, клокочеща хищна птица и около тялото му блещукаха тайнствените огньове на фелтешския транс.

Кремер изруга гневно. Чудатата машина продължаваше да се носи към равнината и той неволно опипа дръжката на най-страшното си оръжие. Нека само доближи на достатъчно разстояние. Успее ли да го свали с игломета, отново ще върне вярата в сърцата на своите хора.

Но чудовището не се съобразяваше с неговите желания. Изпълнило задачата си, то свърна рязко назад, издигна се и се изгуби в северна посока. Кремер не се съмняваше, че се е отправило към северните проходи, където сражението още продължаваше.

Добре знаеше кой пак се изпречва на пътя му — чуждоземният магьосник отново му хвърляше ръкавицата на предизвикателството.

И нямаше никакъв начин да го спре — поне засега.

Не можеше да се мери с това ново творение. Бойният му план се уповаваше изцяло на тежките и трудно повратливи планери, а те се бяха превърнали в играчка за чудовището.

Тръгне ли вестта за поражението на изток и всички барони ще избягат при крал Хаймиел. До няколко дни към планините ще потегли друга армия — този път вдъхновена от огромната цена за главата му.

Кремер махна с ръка на офицерите си.

— Бързо при семафорните станции — нареди той. — Заповядвам пълно отстъпление — тук и на северния фронт. Моите гренадири да се съберат в Долината на повалените дървета в нашата древна планинска земя. Надявам се там бойният им дух да се възвърне. А след това ще видим кой е по-силен — ние, или хвърчащите чудовища на магьосника.

— Ваше величество? — Офицерите се спогледаха объркано. Само допреди минути те служеха на човека, на който бе съдено да управлява цялата страна — от планините до далечното море. А сега той им заявяваше, че ще трябва да се примирят и да заживеят като дедите си — захвърлени на край света, сред негостоприемните планини!

Не можеше да ги вини за неохотата, с която тръгнаха да изпълняват поръчението му. На тяхно място и той щеше да се чувства така.

— Хайде, размърдайте се! — кресна Кремер, преди да са имали време да размислят. За всеки случай докосна заплашително лъскавата дръжка на игломета. — Освен това пратете вестоносец до гарнизона в Зуслик. Да напуснат веднага, като вземат със себе си всичко ценно. Не ме интересува, ако искат и да грабят. Предстоят ни тежки времена…

10

Беше късно дори за татирски летен ден, когато чудният „дракон“ се завърна в земите на л’тофите. Посрещачите трябваше да претичат известно разстояние из пресечената местност, докато пилотът открие подходяща площадка за приземяване. През това време тълпата бе нараснала толкова много, сякаш цялото местно население бе излязло да приветства своя храбър спасител.

Летящата машина имаше издължено блестящо тяло, което отразяваше златистата слънчева светлина. Тя докосна леко земята, направи плавен завой в тревата и накрая спря недалеч от група високи дъбови дръвчета.

Тълпата буквално изригна от радост, когато отвътре се показа изчезналата принцеса. Всички се струпаха наоколо, надаваха радостни възгласи и дори понечиха да я понесат на раменете си.

Но Линора не позволи. Тя им даде знак да се усмирят, обърна се и подаде ръка на човека, който я придружаваше. Висок мъж с черти на чуждоземец, черна коса и изморено, брадясало лице се изправи и огледа тълпата.

Ала не той предизвика изненадата им, а онова, което клечеше на рамото му — дребно същество с две зелени блестящи очи и озъбена усмивка. Кренегито замърка доволно, когато най-близко стоящите хора отстъпиха назад, обхванати от суеверно благоговение.

После зяпнаха от почуда, защото чуждоземният магьосник сграбчи принцесата в обятията си, вдигна я и я целуна продължително.