Практически ефект

1

На следващия ден пътят започна да се спуска към широка речна долина.

Яхнал рамото на Денис, Прасльо от време на време си откъсваше свежи плодове от надвисналите храсти. Дъвчеше лакомо оранжевите топчета, а от устата му се стичаше пурпурен сок. Дори предложи няколко на Денис, който любезно отказа.

Което не значеше, че е в лошо настроение — тъкмо напротив. Изглежда, позакърнелите лагерни навици от студентските години най-сетне се пробуждаха. Раницата му прилягаше чудесно откакто откри как точно да я пристяга, а от известно време усещаше тежките туристически обувки като естествено продължение на краката си — толкова добре му стояха. Движеше се във великолепно темпо.

Вече се виждаше краят на гората. Питаше се, дали отвъд нея най-сетне ще открие цивилизация. Що за същества са автохтоните? Дали ще разполагат с необходимите средства, за да изработи липсващите части на зеватрона?

Може би ще е по-добре, ако в началото разузнае обстановката.

— Лесно е да се каже — промърмори Денис, свикнал вече да спори сам със себе си. — Ако изглеждат различно, ще се наложи да използвам кал и тръстика, за да се обзаведа с антени или зрителни псевдоподи! Току-виж се наложило да си отрежа носа, или да си удължа шията с десетина сантиметра, хе-хе… Питам се, дали ще ми потрябват люспи.

Тези мисли неусетно породиха в съзнанието му най-различни налудничави фантазии. Представяше си как разговаря с някой местен приятел:

„Хубаво значи! Продължавам нататък и гледам за замъка на ексцентричния учен Г’зврийп. Ще го позная по обсерваторията, чиято кула стърчи над западното крило на сградата.“

„Точно така, Денизз. Като стигнеш там почукай, и мъдрецът лично ще ти отвори — обикновено праща слугите да си легнат, докато зяпа звездите и кометите. Щом те зърне, вероятно ще плесне с дихателните си криле, отвратен от гледката на двете ужасно плоски очи и милионите тънки, къдрави черепни пипалца. Ала достатъчно е да вдигнеш ръка в универсалния знак за поздрав и миролюбиви намерения, и той ще те покани с думите: Влизай бързо! Слава на Гиксакс, че дойде първо тук!“

На една поляна край пътя Денис откри следи от скорошен лагер — въглените в огнището бяха още топли.

Той свали раницата, нагласи алармата и я постави върху един камък, а върху другия сложи Прасльо.

— Е, добре, сияйни очи — заговори на животинчето, — да видим бива ли те за друго, освен за слушател. Озъртай се наоколо, докато аз се заема с малко детективска работа.

Прасльо завъртя учудено глава, сетне се прозя.

— Хммм! Още едно доказателство колко си тъп. Я погледни надолу! Какво виждаш там? Стъпки бе, глупчо!

Прасльо подсмъркна шумно, очевидно равнодушен към откритието.

Тревата бе утъпкана от копитата на многобройни тежки четирикраки — последното се потвърждаваше и от лъскавите черни, топчести изпражнения, красящи околността.

След като ги огледа внимателно, той затърси с очи следи от двуногите и набързо установи, че всички членове на процесията са носели обувки. При това не какви да е — подметките им си приличаха до една, сякаш бяха изработени с прецизната точност на компютър, или бяха излезли от един и същ обущарски калъп. Още едно свидетелство за невероятно развита технология! Но докато пълзеше сред изпражненията и разглеждаше отпечатъците, неочаквано му хрумна нещо. Той седна, сграбчи едното си стъпало и се опита да погледне подметката си, но от прибързаност изгуби равновесие и се просна в тревата.

Събу обувката, обърна я наопаки и се облещи. Подметката й бе същата като отпечатъците в тревата! Или компютърът е разсъждавал като този на Земята, или…

Огледа се. Следи имаше навсякъде. Едничкото обяснение бе, че всичките са от него.

До слуха му достигна слабо весело писукане. Приличаше малко на подигравателен смях. Денис се обърна. Кискаше се Прасльо.

— Да не си посмял да кажеш и една думичка! — закани му се той.

Поне веднъж Прасльо го послуша.

Други следи почти не откри — само няколко обгорели пръчки, върху които, изглежда, бяха пекли месо. И едно червено петно край близкото дърво — лепкаво, като от кръв.

Освен изпражнения, имаше и топки от косми. После се натъкна на дълъг златист кичур коса, който сияеше на утринната светлина. Известно време го разглежда, сетне го прибра в един от джобовете на раницата и закопча грижливо капачето.

В покрайнините на гората лежеше труп на мъртво животно.

Беше нещо като по-едър братовчед на Прасльо. Имаше плосък нос и остри като игли зъби, но с размери и осанка на мастиф.

Главата на животното се търкаляше на три стъпки от тялото. Беше отсечена — заедно с част от рамото — и толкова гладко, сякаш е била използвана гилотина. Или много мощен лазер.

Още разглеждаше трупа, когато дочу тревожния сигнал на алармата. Вдигна глава и се огледа — сега пък кой идваше?

Не чака дълго — почти веднага иззад дърветата се показаха шест приведени четирикраки фигури — злобни озъбени, те го посрещнаха със свирепо ръмжене. После го нападнаха.

Иглометът се озова в ръката му още преди да си го е помислил. През последните няколко дни доста бе тренирал да го изважда светкавично от кобура и да стреля по дърветата. Ето че упоритите упражнения му спасиха живота.

Земята под краката на глутницата изригна като вулкан и побеснелите чудовища се хвърлиха право през завесата от прах и клони. Денис нямаше избор. Вдигна малко дулото и пусна втори откос.

Неистов рев отекна из гората и животните в миг се разделиха на бягащи и мъртви. Няколко квадратни метра от поляната бяха окъпани в алена кръв, сред отстъпващите имаше ранени с многобройни, шуртящи рани. Той погледна изненадан малокалибреното оръжие в ръката, си.

Захранван от акумулаторни слънчеви батерии, иглометът изстрелваше с висока скорост множество малки метални стружки и заострени късчета от каквото и да било метално парче, пъхнато в гнездото на пълнителя. Когато потегляше на път, Денис реши, че ще е само безполезна играчка, но тренировъчните стрелби от последните няколко дни пробудиха уважението му към това оръжие.

А последната демонстрация направо го втрещи.

Брей, че убиец! — рече си той.

2

Вече не се съмняваше, че е в непосредствена близост до цивилизация.

Пътят се разширяваше след всяко поредно спускане по планинския склон. Околните хълмове бяха покрити с широки и равни тераси. От двете страни на канавките имаше гладко подрязан полудекоративен храсталак. През клоните му понякога се мяркаха пасящи по ливадата животни.

Всеки момент движението щеше да се оживи. Случайна среща на пътя едва ли беше най-добрата идея за първи контакт с извънземна цивилизация. Спомни си за гладко отсечената глава на животното и неволно потрепери. Реши, че ще е по-добре, ако известно време се придвижва край пътя.

Спря и потърси проход в растителната стена. Прасльо, който спеше върху раницата, се пробуди тъкмо когато Денис извади мачетето и се зае да си проправя път. Животинчето се метна на един от близките клони и го погледна с укор, задето му бе прекъснал така грубо следобедната дрямка.

Работата никак не спореше — тежкото острие отскачаше от клоните, сякаш са гумени. Денис го огледа презрително. Досега не беше го използвал, но дори за това кратко време острието се беше покрило с ръжда и ръбът му изглеждаше притъпен. Още една черна точка за негодника Брейди, реши Денис.

Докато облизваше драскотините върху опакото на ръката си, неочаквано си спомни за ножа, който бе намерил край шлюза. Смъкна раницата и извади увития в кърпа артефакт от един страничен джоб. Сетне хвърли уморен поглед към пътя и бавно я разви.

Това, което видя, го накара да се облещи.

Само преди седмица беше поставил в кърпата нож с великолепна изработка, истинско произведение на изкуството и на извънземната инженерна мисъл.

А това, което лежеше сега в ръката му, беше толкова недодялано, че вдъхваше само съжаление — набързо окастрен и подострен къс обсидиан, прикрепен към проста дървена дръжка с помощта на изсушени животински жили. Беше достатъчно остър и сравнително добре направен — според представите на някой кроманьонец — но нямаше нищо общо с първоначалния свръхмодерен прототип.

Не знаеше дали да вярва на очите си. Да не е магия, бе всичко, което му хрумна, докато го опипваше с пръст.

Остро врещене над главата му го върна към позабравената действителност. Прасльо изчурулика още два пъти, като му се кокореше многозначително и въртеше неспокойно глава. После млъкна и изчезна в гъсталака.

Денис извади алармата от джоба на ризата си и включи екрана — почти веднага изплуваха няколко червени точки, които се движеха по пътя към него.

Набързо уви ножа в кърпата и го пусна в раницата — сега не е време да решава подобни загадки. Грабна мачетето и заудря яростно клоните — трябваше час по-скоро да се махне от пътя.

Острите шипове на къпинака се впиваха в лицето и ръцете му, докато си пробиваше път навътре в храстите. Най-сетне, подобно на обелка от настъпен пъпеш, той се измъкна от другата страна на стената и тупна на поляната.

„Сега вече ще ги огледам отблизо — рече си Денис и изпълзя назад към прохода в храстите. — Най-сетне ще видя как изглеждат местните жители!“

Отново извади алармата — върху екрана се виждаха множество жълти точки, вероятно това бяха тревопасните, хрупащи нагоре-надолу по хълма. От едната страна имаше две червени и две жълти точки, които следваха посоката на пътя.

„Двама ездачи.“

Нито следа от зелената точка на Прасльо. Нахалното същество отново го беше изоставило.

Беше се съсредоточил прекалено в червените точки и пропусна да забележи двете по-малки розови кръгчета, които се отделиха от разположената на юг група тревопасни. Придвижваха се ускорено право към центъра на екрана.

„Към центъра ли… — помисли си Денис. — Че това съм аз.“

— Хаааааа-аййййй-оооааооо!!

Последното дойде откъм гърба му — пронизителен, писклив крясък, който накара кожата му да настръхне. Малко след него долетя и шум от топуркащи крака. Някой се носеше право към него, издебвайки го в гръб.

Денис заопипва трескаво кобура, изгубил надежда да измъкне навреме оръжието. Очакваше всеки момент върху главата му да се стовари острието на някой извънземен ятаган.

— Хаааааа-аййййй-оооааооо!!

Възпрепятстван от пристегнатата на гърба му раница, той седна, дръпна игломета за дръжката, успя най-накрая да го вдигне пред очите си… и установи, че се прицелва право в главата на някакво куче!

Денис премигна, застинал в малко странна позиция за стрелба… а малкото куче изтича обратно и се скри между чифт дребни крака. Тънички, мръсни и с разранени колене, краката принадлежаха на… едно момче. Единственото оръжие, което държеше в ръката си малчуганът, бе най-обикновена овчарска тояга.

Първото разумно същество, с което предстоеше да встъпи в контакт, изтри сополивия си нос, отметна един немирен кичур назад и произнесе с подобаваща за случая тържественост:

— Айооо-гъснее… — тук спря и въздъхна развълнувано. — Ииискаве дааприб ашшш?

Все още втрещен от изненада, Денис най-сетне си даде сметка, че сигурно изглежда доста глупаво в тази поза. Той се надигна бавно и полека, за да не изплаши момчето.

Засега реши да не разсъждава върху странния факт, че е срещнал едно не повече от осем-деветгодишно момче в този безкрайно чужд свят. На първо време най-добре ще бъде да се съсредоточи върху лингвистичните проблеми. Имаше нещо странно познато в думите, или начина, по който ги произнасяше момчето — сякаш и друг път бе чувал този език.

Помъчи се да извика на помощ всичките си жалки познания по приложна лингвистика, която бе изучавал в класа на прочутия професор Ла Бел. Той казваше, че имало няколко звука, които били универсални за всички човешки същества. Антрополозите ги използвали всеки път, когато установявали контакт с някое новооткрито племе.

Денис преглътна и опита с първия:

— А?

Момчето вече дишаше по-спокойно. От първоначалното му вълнение — или уплаха — нямаше и следа. Този път повтори по-бавно и отчетливо, с явното намерение да бъде разбрано.

— Искате ли да ви заведа при баща ми?

Денис занемя. Все пак успя да отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но после бавно я затвори.

3

Кутрето припкаше наоколо и от време на време скачаше право в краката им. Момчето — чието име беше Томош — крачеше наперено до Денис, водейки го към къщата зад хълма.

Докато вървяха, Денис мярна главите на неколцина ездачи, които минаха по пътя. Ако се съдеше по малкото, което зърна в процепите между клоните, бяха облечени като селяни, яхнали космати понита.

Лека-полека взе да свиква със ситуацията. От всички възможни варианти на първи контакт, този изглеждаше най-безвреден. Дори развинтеното му инак въображение не беше в състояние да скалъпи някакво що-годе логично обяснение за присъствието на хора в този свят.

— Томош — поде той.

— Да, гос’не?

Откъде да започне? За толкова много неща искаше да попита!

— Ааа, да не се разбягат… овцете, докато ме водиш при баща ти?

— О, нишшо им няма на рикелите. Кучетата ще ги наглеждат. Чета ги два пъти дневно, и ако някое е зачезнало, дигам тревога.

Известно време вървяха мълчаливо. Денис нямаше кой знае колко време, за да се подготви за срещата си с възрастните, а още не се бе успокоил.

Преди да срещне момчето, си бе въобразявал, че е чуждоземец със странен изглед, върху който неизбежно ще се съсредоточи вниманието на туземците — особено ако са човекомравки или нещо подобно. Имаше нещо почти героично в идеята да бъдеш посечен от някой местен расист, привърженик на лигата за борба с млекопитаещите. Съдба, която би посрещнал с честта на храбър първооткривател.

Но ето че сега го вълнуваха далеч по-маловажни детайли — например на пръв поглед незабележима промяна в поведението му може да доведе до неприятни последици, да предизвика или разяри местните жители и дори да му коства всичко. В този случай вината щеше да е само негова.

Защо да не зададе на хлапето въпросите, които бих пробудили подозрението на някой възрастен?

— Томош, има ли много ферми наоколо?

— Не, гос’не, съвсем малко са. — Факт, който малкият събеседник обяви с гордост. — Ние сме една от най-отдалечените! Кралят разрешава само на търговците и миньорите да ходят в планината, където живеят л’тофите. Сам’че барон Кремер е на друго мнение. Тате казва че баронът нямал право да праща дървосекачи и войници тъдява…

Томош продължи да бъбри за това, колко груб и зъл бил местният владетел, и как кралят, който живеел далече на изток, щял да сложи барона на мястото му някой ден. Сетне сподели някои слухове, които, изглежда, бе дочул от по-възрастните: че господарят Херн постепенно прилапвал мините и ги давал на барона да ги управлява, че от две години насам не се е вясвал цирк — пак заради враждите около краля. Въпреки някои затруднения, Денис успя да си състави приблизителна картина на феодална автокрация, за която войната не е чуждо понятие.

За съжаление нищо от чутото не обясняваше наличието на предмети, говорещи за огромен технически напредък. Макар и изпоцапани, дрехите на момчето изглеждаха добре скроени. Нямаха джобове, но кройката и дизайна биха накарали всеки земен моделиер да се пукне от завист. Обувките му наподобяваха малко на старите маратонки на Денис, които почти не сваляше в юношеските си години.

Пред тях изникна цяла група постройки — къща, хамбар и складове, разположени само на стотина метра от стената от шубраци, които заграждаха пътя. Имаше и конюшня, заобиколена с висока дървена ограда. Томош се зарадва и ускори крачка, а Денис го следваше с известна неохота.

Къщата беше ниска и дълга, със скосен покрив, който блестеше в следобедните лъчи на слънцето. В началото младежът си помисли, че отблясъците идват от алуминиевите капчуци или нещо подобно, но когато доближи, установи, че стените са от полирани дървени плоскости, изкусно прикрепени една за друга.

Хамбарът беше с подобна конструкция. И двете постройки бяха направени като за реклама.

Денис спря пред портата. Последна възможност да задава глупавите си въпроси.

— Почакай, Томош… Аз съм чужденец във вашия край…

— Можех да се обзаложа. Говориш толкоз смешно!

— Хм, сигурно. Истината е… че идвам от една далечна страна на северозапад. — Ако се съдеше по дърдоренето на хлапето, познанията на тукашните хора за северните области бяха най-слаби. — Много ми е интересно да узная нещо повече за вашата страна. Ще ми кажеш ли например как се нарича?

— Койлия! — отвърна без колебание момчето.

— Значи вашият крал е крал на Койлия?

Томош кимна с вид на човек, който бързо губи търпение.

— Правилно.

— Добре. Знаеш ли, в различните краища хората наричат света по различен начин. Вие как му казвате?

„Едва ли Фластерия“ — подсмихна се Денис.

— На света ли? — момчето го погледна учудено.

— На целия свят. — Той разтвори ръце, обхващайки земята и небето взети заедно. — На всички океани и кралства. Как ги наричате?

— О! Татир — отвърна момчето с вид на ученик, който знае отговора на въпроса. — Така се казва светът.

— Татир — повтори замислено Денис. Не беше кой знае колко по-добро от „Фластерия“.

— Томош!

Пискливият вик долетя откъм къщата. Доста навъсена млада жена стоеше на прага, засенчила очи с ръка.

— Томош! Веднага ела тук!

Момчето се намръщи.

— Това е леля Бис — поясни то. — К’во ли прави тук? И къде са се дянали мама и тате? — То затича към къщата, оставяйки Денис да пристъпя неуверено край портата.

Очевидно нещо не беше наред. Лелята изглеждаше обезпокоена. Тя приклекна, взе да му обяснява нещо развълнувано и скоро Томош едва сдържаше сълзите си.

Нищо наоколо не даваше повод за тревога. Из двора щъкаха най-обикновени кокошки, само дето бяха доста по-едри от нормалните и сигурно даваха месо, колкото от щраус. Алеите на градината, изглежда, бяха застлани със същия гладък и пружиниращ материал, с какъвто бе покрит пътят. Само краищата им бяха неравни, обрасли с тъмна, неподрязана трева. Прозорците на къщата — поставени на различна височина спрямо нивото на двора — блестяха от чистота, рамките им бяха със съвършена изработка. По-странно бе, че големи и малки прозорци се мъдреха съвсем близо едни до други, без някаква видима причина за това.

Стиснал полата на леля си, Томош ревеше вече с цяло гърло. На Денис внезапно му домъчня — изглежда, нещо се беше случило с родителите на момчето.

Накрая реши да се доближи предпазливо. Жената вдигна глава.

— Вие ли сте Денис? — попита тя с хладен, почти неприязнен тон. Говореше далеч по-разбираемо на местния диалект.

Той кимна.

— Да, госпожице. Наред ли е всичко с Томош? Мога ли да помогна с нещо?

Предложението, изглежда, я изненада. Чертите й видимо се смекчиха.

— Отведоха родителите му. Прескочих да го прибера у дома. Можете да останете тук, докато дойдат да приберат покъщнината и да заключат.

Денис искаше да зададе още цял куп въпроси, но леденият й поглед го смрази.

— Седнете на стълбите и чакайте — довърши тя и поведе момчето.

Кой знае защо Денис не се почувства обиден от подозрителността, с която го посрещнаха. Сигурно беше заради странния му акцент. Седна на стълбите, както му бяха казали.

На верандата, точно пред входната врата, имаше сандък с инструменти. Отпърво Денис го погледна без особен интерес, но нещо привлече вниманието му и той сбърчи озадачено вежди.

— От интересно, по-интересно — промърмори той.

Вътре имаше мотика, брадва, гребло и лопата — всичките блестящи и чисто нови. Плъзна пръст по остриетата на градинарските ножици — бяха наточени и съвсем гладки. Дръжките им бяха от потъмняло дърво. Вдигна ги и ги доближи до очите си — едва сега забеляза, че остриетата са почти прозрачни и във вътрешността им се виждаха разклоняващи се жилки, които приличаха на капиляри.

— Божичко, та те са от камък! — възкликна Денис. — Някакъв скъпоценен камък или кристал!

Какъв невероятен напредък на науката и техниката се изискваше, за да се произвеждат подобни сечива за земеделска работа!

Но това не беше всичко. Докато се ровеше из сандъка, пълен с какви ли не интересни инструменти, Денис намери и такива, които също бяха изработени от камък, но това бе почти единственото им сходство със свръхмодерните образци, пробудили възхищението му. На дъното лежеше брадва, също с каменно острие, но толкова груба и нескопосана, че сякаш идваше направо от Първобитния век! На няколко места дръжката бе излъскана от употреба, груба и доста неудобна за използване. Острата част бе издялана от кремък или друг непрозрачен материал и привързана с кожени ремъци.

Имаше и други подобни контрасти — редом лежаха блестящи, изумителни сечива от съвършено шлифовани материали и дизайн с несъмнено компютърен произход, и оръдия на труда, за които дори това название бе твърде гръмко.

За една двуостра брадва дори си помисли, че е направена от същата ръка, която бе създала и мистериозния нож в раницата му.

— Стивмладши е най-добрият практикар в околията — произнесе някой зад гърба му.

Денис се обърна. Не беше забелязал, че леля Бис се е върнала. Жената му предложи купа и лъжица, които той прие механично. Над купата се извиваше ароматна па̀ра.

— Стивмладши? Той ли е бащата на малчугана?

— Аха. Стивмладши Сигъл. Чудесен човек. Беше десятник в кралската гвардия преди да се ожени за сестра ми Сара. Ако питате мен, репутацията му на отличен практикар бе това, заради което си изпати накрая. А също и задето има фигурата на барона — двамата са с еднакъв ръст и тегло. Хората на барона дойдоха тази сутрин да го приберат.

Всичко това бе произнесено с подобаваща сериозност, сякаш наистина имаше смисъл. Денис не посмя да изрази съмнение. И без това още трудно следеше речта й, заради плътния акцент.

— Ами майка му? — попита той и духна върху лъжицата с каша. Беше гъста и много вкусна, а и не беше хапвал нищо по-разнообразно от седмица насам.

Леля Бис сви рамене.

— След като отведоха Стивмладши, Сара дотича при мен да ме предупреди, събра си набързо багажа и се отправи към хълмовете. Намислила е да моли л’тофите за помощ. — Бис изсумтя недоволно. — Ако въобще я изслушат!

Денис почувства, че му се завива свят от толкова много непознати понятия. Кои са тези л’тофи? И какво означава практикар?

Що се отнася до ареста на бащата, тук имаше цяла дузина подходящи обяснения — горд и независим фермер, който има стари сметки за уреждане с местния шериф, но какво значение придаваха на израза: „има фигурата на барона“? И това ли е престъпление?

— Томош успокои ли се?

— Аха. Искаше да се сбогува с вас преди да си тръгнете.

— Да си тръгна значи — повтори Денис. Беше се надявал на някакво гостоприемство, включващо поне меко легло и топла храна преди да продължи към някое по-голямо селище. Изглежда, беше попаднал в размирен край. Жадуваше да узнае нещо повече за великолепните високотехнологични предмети и същевременно му се искаше да избягва среща с типове, като този зловещ барон Кремер.

Леля Бис, изглежда, прочете мислите му.

— У нас няма свободно място. Мъжът ми, Бим, утре ще дойде да залости фермата. Ако търсите работа, в Зуслик се предлага.

Денис се загледа мрачно в дъното на купата. Никак не му се щеше да прекара още една нощ сред пустошта. Дори кудкудякането на кокошките пробуждаше носталгията му.

Леля Бис въздъхна, споходена от внезапно съжаление.

— О, какво пък толкоз! Томош ви мисли за истински пътешественик, като онези, които понякога идват от изток. Няма да се срути небето, ако ви оставя да преспите в сеновала. Стига да обещаете, че утре ще си тръгнете по живо по здраво.

Денис побърза да кимне.

— А вие не търсите ли работна ръка…?

Бис обмисли предложението му. Накрая се обърна и извади от сандъка най-грубата и примитивна брадва онази с острието от кремък.

— Едва ли ще е от полза, но може да насечете дърва за огъня.

Денис пое брадвата и я огледа намръщено.

— Ами… защо не… — той премести поглед върху блестящата брадва с черна, полирана дръжка и прозрачно, кристално острие, на която се бе любувал одеве.

— Тази ще използвате — натърти Бис и посочи инструмента в ръката му. — Искаме да я продадем бързо, след като Стивмладши вече го няма. Зад къщата има цял куп трупи… Успешно практикуване — пожела му тя, обърна се и си тръгна.

Пак тази странна дума. Денис имаше чувството, че изпуска нещо много важно. Ала не посмя да разкрие невежеството си пред леля Бис.

Първо работата. Излапа последните остатъци от кашата и дори облиза купата. Беше направена от онези нечупливи материали, които толкова много се ценяха във всички земни домакинства. Едва след като я разгледа по-внимателно, установи, че е издялана от дърво, полирано и шлифовано с невероятно умение.

„Ако някога успея да поправя зеватрона, ще мога да търгувам с милиони от тези! Заводите им ще работят ден и нощ!“

Тогава си спомни впрегатните животни, теглещи безшумните платформи по пътя. „Какво значи всичко това?“

Той метна прощален поглед на красивата кристална брадва до вратата, стисна с отвращение недодялания инструмент в ръцете си и заобиколи отзад, където го чакаха дървата.