Практически ефект

1

— Патрулират от външната страна на стената, за да прогонват нежеланите посетители — обясняваше дребният крадец. — Повечето от затворниците имат семейства и приятели в Зуслик, които охотно биха им се притекли на помощ, за да избягат. Въпреки че от трийсет години са по тези места, северняците на Кремер не намират топъл прием сред местните.

— Друго ме интересува — рече Денис. — Дали и отвътре стражата оглежда толкова внимателно стената?

Групата на кандидат-бегълците наброяваше петима. Бяха се събрали около една разхалтена маса и поглъщаха лакомо обяда. Затворниците седяха на паянтови, неудобни столове. Щяха да се чувстват по-сигурно, ако се хранеха прави, но част от работата им беше да практикуват столовете.

Гат Глин, най-новият член на групата, клечеше в сянката на стената на замъка, прегърбен над прототипа на денисовото приспособление за бягство. Като най-млад, той пръв бе схванал идеята на земния пришълец и затова му бе възложена задачата да я изпита. Гат спираше и прикриваше приспособлението всеки път, когато някой от другите му даваше знак, че наблизо има тъмничари.

Точно в този момент ръцете му се движеха бързо напред-назад, а миниатюрното съоръжение, което практикуваше издаваше едно тъничко „зззз“.

Ниският мургав мъж, който Денис помнеше смътно от първия ден на пребиваването си в затвора, отвърна на въпроса му:

— Понякога ни изкарват от външната страна, за да замеряме стената с камъни, но по-често ни карат да я практикуваме отвътре.

Стивмладши, изглежда, забеляза недоумението на Денис, защото започна да му обяснява:

— Арт иска да каже, че едно от задълженията ни е да практикуваме стената докато стане по-добра.

Сигъл най-сетне бе осъзнал, че Денис идва от много далече — някъде, където нещата от живота са коренно различни. Той остана изненадан, когато узна, че съществуват светове, където предметите не стават по-съвършени след продължителна употреба. Въпреки това очевидно му вярваше, или поне оставяше съмнението да клони в негова полза.

— Разбирам — кимна Денис. — Значи затова онези хора блъскат по цял ден стената и никой не ги спира. — Говореше за групата затворници, въоръжени с примитивни тояги, които от време на време се вдигаха на щурм срещу дървената палисада. Беше доста изненадан, когато ги видя за пръв път — особено от безразличието на тъмничарите.

— Точно така. Баронът иска стената да укрепне и затова кара затворниците да я чоплят и удрят. — Стивмладши сви рамене, сякаш обясняваше на дете. — Ролята на тъмничарите е да следят затворниците да не използват прекалено добри инструменти, когато го правят. По този начин с течение на времето външната стена ще се усъвършенства, докато заприлича на стената на замъка. Тогава ще я покрият, ще вдигнат второ ниво и територията на крепостта ще нарасне.

Денис погледна с други очи замъка. Сега вече разбираше защо конструкцията изглеждаше като „сватбена торта“. Първоначално койлианците са сковали груба паянтова постройка и се заели да я подобряват. След години на упорита практика, стената й е ставала все по-здрава и солидна и тогава построили отгоре втора постройка, подобна на първата, но по-малка. По този начин основите са получили възможност да се упражняват в носене на постепенно нарастваща тежест. И така — етаж след етаж, докато накрая израснал този великолепен замък.

След това е било достатъчно сградата да се обитава постоянно — тоест, да бъде практикувана — за да запази целостта и вида си. Но ако бъде изоставена, тя постепенно ще деградира, докато накрая се срути сред останки от грубо сковани дъски, кал и животински изпражнения.

Нещастните археолози — в този свят нямаха никакъв шанс да открият каквото и да било от някой изчезнал град.

— Освен това следят дали практикуваме цялата стена — намеси се в обясненията Арт. Дребният крадец твърдеше, че бил тартор на цялата измет в Зуслик. В думите му, изглежда, имаше немалка доза истина, ако се съдеше по уважението, с което се отнасяха към него другите затворници.

— Ние пък, от своя страна, постоянно опитваме да „пропуснем“ някои участъци, с надеждата, че стената там ще се върне към първоначалното си състояние на плет или дъски, през които да си пробием път. Те дебнат нас, ние — тях. Играем си на надхитряване. — Той се ухили доволно, сякаш бе сигурен в победата си. — Рано или късно ще успеем.

Шумът от триене зад тях внезапно спря с отчетливо изпукване. Младият Гат вдигна гладко отрязания край на парче дърво и го показа, ухилен, на Денис.

— Трионът проработи! — прошепна развълнувано той. Огледа се дали няма наблизо пазачи, и подаде инструмента на Денис.

Зъбците бяха още топли от продължителното триене. На Земята отдавна щяха да покажат признаци на износване, дори след прерязването на едно толкова тънко парче дърво. Но Гат през цялото време си бе повтарял упорито наум: „Режи! Режи!“. И ето че сега, благодарение на умелото практикуване, металният цип бе станал много по-остър, отколкото в началото.

Денис поклати невярващо глава. Невероятно предназначение за един най-обикновен цип — наложи се да го смъкне от дюкяна си, тъй като циповете на останалите му джобове бяха пластмасови. На негово място приши три различни по големина копчета, но се надяваше да станат еднакви в процеса на тяхното използване. Едва ли ще може някога да си върне ципа!

— Чудесна работа, Гат. Жалко, че скоро ще се съмне. Всъщност дали не можем да те изпратим в лазарет — там ще имаш предостатъчно време, за да усъвършенстваш триона…

Арт ги прекъсна със звучен коментар за времето. Беше парола и тримата млъкнаха. След миг откъм завоя се зададе патрул. Веднага щом отмина Денис предложи на останалите да разгледат „триона“ — всички отказаха изключение на Стивмладши. Изглежда, обикновените хора от този свят изпитваха странно и суеверно предубеждение към онези, които умееха да „влагат съдържание“ в сечивата — творците и занаятчиите, които „създават“ инструменти, вместо да ги „практикуват“ до пълно съвършенство. Вероятно го смятаха за магьосник, след като се уповаваше на принципи, които не познаваха.

Денис върна ципа на Гат и младежът грижливо го прибра.

Обядът приключи. Тъмничарите взеха да ги подканват да се връщат по работните си места.

Задачата на Денис бе да щурмува с притъпено дървено копие войници, облечени в ризници. Работа, колкото неприятна, толкова и изнурителна. Ако удари прекалено силно, войникът му отвръщаше с камшик, прояви ли слабост или мекушавост — крещеше му и го заплашваше.

Три часа след пладне отекна камбаната, която оповестяваше началото на религиозната служба. Издокаран в червена роба капелан издигна преносим олтар до стената на замъка и призова вярващите на общо събрание. Почти всички откликнаха, макар лицата им да не изглеждаха особено екзалтирани — всеки гледаше да се възползва от възможността да се отърве от досадната работа. Малцина, между които и Арт, по една или друга причина останаха на работните си места. Денис също искаше да позяпа церемонията, но не знаеше как ще посрещнат един турист от друга планета. Участниците се кланяха и мърмореха молитви пред няколко дървени божества, обсипани със скъпоценни камъни. Преди два часа го бяха прехвърлили на работа при Стивмладши — двамата сечаха дърва с набързо приготвени каменни брадви при неизменното присъствие на тъмничарите.

— Май тук не гледате кой знае колко сериозно на религията — подхвърли Денис запъхтяно.

Стивмладши вдигна яките си плещи, после замахна и стовари брадвата, разпръсквайки наоколо облак трески. Изглеждаше доста нелепо като дървосекач с най-новите дрехи на барона, но това също бе част от работата му. Господарят на Зуслик не понасяше дрехите му да овехтяват, а след подобна разгорещена практика щяха направо да блестят.

— При Стария Дук моите съграждани гледаха доста лекомислено на религията — обясни Сигъл. — Но след като дядото на Кремер дойде тук, взе да прави всякакви отстъпки и да поощрява църквата и гилдиите, което е странно, тъй като северняците никога не са се славили като вярващи.

Денис кимна. Познат номер. В земната история варварите често са се превръщали в най-яростните защитници на религиозните институции в поробените от тях народи.

— Да разбирам ли, че и ти не си вярващ? — попита той.

— Всички тези божества ме карат да се смущавам — призна Сигъл. — Чувам, че из източните царства отдавна никой не вярва в подобни глупости. Някои дори се връщат към Старата вяра, към която до ден-днешен се придържат л’тофите.

Денис тъкмо се готвеше да поразпита каква е тази „Стара вяра“, когато тъмничарят изръмжа недоволно и им махна да се захващат за работа. Той замахна яростно и този път успя да отдели няколко трески от дънера, който му бяха предоставили за практикуване на брадвата. Ала дори най-шеметният полет на въображението не би могъл да открие минимална промяна в примитивното оръдие.

Това бе бавен процес, въпреки Практическия ефект. Надяваше се младият Гат да има по-добър успех с ципа-трион, отколкото имаше той с проклетия, затъпен кремък!

2

През следващите три вечери, докато Гат и Сигъл практикуваха малкия трион под завивките, Денис се измъкваше — незабелязано за вътрешните тъмничари — от спалното и обикаляше двора.

Освен че по цял ден практикуваше доспехи и сечеше дърва, той вече взимаше уроци по писмен койлиански. Стивмладши Сигъл, най-образованият сред всички затворници, се съгласи да е негов учител.

С течение на времето Денис бе принуден да посмекчи първоначалната си оценка за тези хора. Те бяха културни, цивилизовани и далеч над нивото на пещерния човек. Разбираха от музика и изкуство, търговия и литература. Единствено техническите им познания и умения бяха останали нейде в края на Каменния век. Но, изглежда, не се нуждаеха от тях.

Всичко неживо подлежеше на практикуване, затова предметите бяха изработени предимно от дърво, камък или кост… много рядко се срещаше необработена мед или метеоритно желязо, като последните се ценяха особено високо. Истинско чудо бе колко много може да постигне една цивилизация без помощта на метал.

Азбуката им беше съвсем проста и лесна за изучаване. Макар да беше по-скоро земеделец и войник, Стивмладши Сигъл притежаваше известни, при това доста систематизирани познания. Беше търпелив учител и единственото, върху което не можа да го осветли достатъчно, бе произходът на човечеството от Татир. Този въпрос, според него, бил само от компетенцията на църквата… или на легендите. Денис настоя да чуе някоя от тях и Стивмладши се съгласи с видима неохота — стесняваше се да разказва приказки на възрастен. Ала Денис го слушаше внимателно и записваше всичко в бележника си.

В края на краищата стигна до извода, че легендите и историите за произхода на татирянците са също толкова противоречиви, колкото и тези на човечеството. Ако е имало някаква връзка между двата свята, тя, изглежда, се е загубила в миналото.

Денис забеляза, че в някои от най-древните предания, най-вече в онези, в които се споменаваше Старата вяра, се говореше за някакъв „грандиозен потоп“, по време на който враговете на човечеството завзели властта над света и всичко живо, а заедно с това и тайната на живота.

Тези предания Стивмладши бе научил от продължителното си пребиваване при загадъчното племе на л’тофите. Може наистина да бяха само приказки, като онези, които Томош разправяше за някогашните приятели на хората — драконите.

Заниманията с научни предположения и спекулациите за произхода на Практическия ефект помагаха на Денис да понася нелеката си участ. Чертаеше схеми в бележника, извеждаше формули и така убиваше най-неприятните часове, а и нервите му се поотпускаха. От време навреме получаваше същите пристъпи на замайване и дезориентация, каквито го бяха налегнали през първите дни от пристигането му в Зуслик.

В нито една от книгите, които бе чел като студент, не се споменаваше колко е трудно за обикновения човек да привикне с постоянните и често немислими опасности на някой съвършено непознат свят.

Сега, след като започна да опознава някои от правилата, и най-вече — след като имаше приятели, на които да се опре, той се изпълни с увереност, че всичко ще бъде наред. Само от време на време, когато се отпускаше или си спомняше къде се намира и как е попаднал тук, по гърба му полазваха тръпки.

Вечерта на четвъртия ден от влизането си в затвора, той се промъкна край тъмничарите и излезе на двора. Неочаквано чу звуци на тиха музика.

Мелодията беше великолепна. Аномалните изчисления, върху които се бе потил цяла вечер, се разсеяха като издухана от вятъра мъгла.

Звуците идваха отгоре, придружавани от тих, печален женски глас. Инструментът бе като ридание в нощта, едновременно нежно и трогателно. Омагьосан от музиката, Денис закрачи към отсрещния край на двора.

Не след дълго стигна мястото, където се срещаха новата и старата стена. Два парапета по-нагоре, прегърнала изящен инструмент с форма на лютня, седеше девойката, която бе зърнал за миг в онази нощ на пътя и която Стивмладши Сигъл бе нарекъл Линора — принцесата на л’тофите.

Извити, заострени дървени решетки я държаха в плен на терасата. Гладки и полирани, те сияеха на лунната светлина почти толкова ярко, колкото и русите й коси. Денис напрегна слух да долови дори най-тихия звук на песента, макар да не разбираше ни една от думите.

За да достигне подобно съвършенство, лютнята сигурно е била практикувана поколения наред. Звуците й го изпълваха с няма почуда, а музиката го влечеше напред като мощен магнит.

Момичето внезапно спря да свири и се обърна. Една тъмна фигура се показа на входа на терасата. Принцесата се изправи и застана с лице към новодошлия.

Високият, широкоплещест мъж прекрачи прага и се поклони. Ако Денис не бе видял само преди минута Стивмладши Сигъл в спалното, щеше да се закълне, че това е приятелят му. Одеждите на мъжа бяха красиви и богати като тези на Линора. Денис долови басовия му глас, но и сега не успя да различи думите.

В отговор принцесата поклати лекичко глава. Мъжът, изглежда, се ядоса. Той застана до нея и размаха нещо в ръка. Девойката понечи да отстъпи, но осъзна, че зад нея е стената и се изправи с горда осанка.

Сърцето на Денис заби учестено. Хрумна му безумната идея да й се притече на помощ. Задържа го единствено мисълта колко безполезна ще е подобна постъпка.

Едрият мъж се държеше все по-нахално. Той кресна гневно нещо на момичето, запрати предмета, който размахваше, на пода и напусна терасата. Завесата падна след него.

Известно време Линора гледа към вратата, сетне се наведе и вдигна предмета от пода. Изправи се и излезе през малката врата в лявата част на терасата, забравила за подпрения на парапета инструмент.

Денис остана притиснат до стената, надявайки се да се появи отново.

Но когато се върна той се смути, защото принцесата спря точно до перилата и погледна надолу, право към двора на затвора. Държеше в едната си ръка малък вързоп и, изглежда, се канеше да го хвърли на някого.

Подтикван от неясен импулс Денис се показа на осветената част от площадката. Момичето завъртя глава към него, усмихна се и пусна вързопа.

Едва когато го взе, Денис осъзна, че това е една от кожените чантички, които бе носил закрепена на колана. Вътре намери някои от вещите, които му бяха отнели при залавянето. Повечето бяха строшени при нескопосаните опити да открият за какво служат — такава бе съдбата на стъклото на компаса и шишенцата с лекарства. Сред останките бе пъхната бележка с текст на койлиански. Денис я зачете бавно като помръдваше с устни, а през това време момичето взе лютнята и подхвана поредната тъжна мелодия.

В долния край имаше грациозен подпис със завъртулки. Денис вдигна очи към момичето, а в ума му се гонеха милион въпроси, които не можеше да й зададе. Нито можеше да й благодари за предупреждението.

Печалната песен секна. Линора се изправи, махна му с бялата си ръка за сбогом и се прибра вътре.

Денис остана под лунната светлина, загледан в нежния танц на завесата.

— Ставай! — той разтърси Арт за рамото. Стивмладши Сигъл вече будеше безшумно Гат, Мишуа Кан и Перт — останалите членове на групата.

— К’во? К’во? — дребният крадец подскочи рязко и в ръката му блесна острието на заточен кремък. Арт все се хвалеше, че още предците му били почетни телохранители на най-различни прочути велможи. И наистина — дребосъкът бе доста як и жилав за ръста си. Той премигна объркано, но бързо схвана обстановката и кимна.

Конспираторите се събраха край дървената стена.

— Нямаме повече време за подготовка — рече им Денис. — Луните току-що се скриха и тази нощ ще е дългоочакваната!

— Но нали каза, че „трионът“ още не бил готов? — възрази Гат. — Пък и други неща трябваше да си приготвим.

Денис поклати глава.

— Тази нощ, или никога. Не мога да ви обясня защо, ще трябва да повярвате на думите ми. Арт, иди и открадни малко инструменти.

Крадецът се ухили и изтича до входа на спалното, където, досами светещия прозорец на тъмничарите, бяха подпрени градинските сечива. Нищо работа за специалист от неговата класа.

— Подай ми триона.

Гат му подаде внимателно онова, което някога бе само цип на панталон. Денис го вдигна към светлината, идваща от прозореца, и го разгледа. Зъбците блестяха и бяха остри като бръснач.

Той порови из джобовете си и измъкна макара със здрав конец. Откъсна от него две сравнително еднакви и достатъчно дълги парчета и ги завърза за краищата на „триона“.

— Да вървим — прошепна Денис. — Започва се.

„Добре, че тези хора имат представа от въжета и ласо“ — помисли си Денис. Стивмладши Сигъл взе триона от него, отдалечи се и го завъртя над главата си, като на всеки оборот отпускаше по малко от конеца.

Тъмничарите претърсваха често и щателно затворниците за най-различни режещи сечива, дори за обикновен канап, който би могъл да бъде изпрактикуван в достатъчно здраво въже. Но на макарата не обърнаха никакво внимание. От два дни Денис опъваше конеца, подготвяйки го за предстоящия опит.

Въпреки усилията му черната нишка бе твърде тънка, за да се изкатерят по нея. Но той я готвеше за друго.

Сигъл завъртя още веднъж триона и пусна края. Тежестта описа елипса около заострения край на един от оградните колове. Денис улови двата края на примката и ги дръпна към себе си.

— Всички на позиция! — прошепна той. Перт, вторият крадец, се промъкна до караулката откъдето трябваше да сигнализира, ако се появят тъмничарите. Стивмладши, Гат и Мишуа се притаиха в сянката, оставяйки Денис първи да изпробва триона.

Обля се в пот още преди да се увери, дали ще успее да нагласи зъбците в правилната посока. Усука дебели парцали около дланите си, сетне нави отгоре по няколко бримки от конеца и започна да дърпа внимателно напред-назад. Ако наистина го бе ориентирал правилно, острието би трябвало да пререже напоеното в смола лико, което придържаше ко̀ла към съседните.

Прерязването трябваше да започне от най-слабото място — върха, който бе получил най-малко практика. Колкото по-надолу се спускаше трионът, толкова по-съвършен ставаше той, а и самият кол щеше да оказва допълнително напрежение върху ликото.

Така поне се надяваше Денис, който бе разработил теоретичните основи на този сложен, обратен на представите му процес. Приклекнал долу, той дърпаше с нарастваща сила двата края на конеца, усещайки как трионът все повече потъва. Постепенно ритъмът го увлече и младежът заработи почти автоматично, а мислите му литнаха към тъжното момиче на терасата.

Откъде знаеше, че стои долу в мрака? И какво искаше да каже Стивмладши с намеците си, че принцесата на л’тофите не била като другите хора?

Едва ли щеше да открие отговора тази нощ. Чудеше се дали въобще задава правилните въпроси. И ще има ли възможност да го стори?

Помъчи се да се съсредоточи върху рязането — въпреки че още не можеше да възприеме тази идея, другите го убеждаваха, че фокусираното внимание ускорява процеса на практикуване.

Дърпа, докато ръцете го заболяха и той почувства, че умората лишава усилията му от резултат. Чак тогава даде знак на Сигъл да го смени.

Лицето му се сви в болезнена гримаса докато развиваше парцалите от дланите си. Пръстите му бяха посинели от нарушеното кръвообращение. Дори завидя на Стивмладши за мазолите. Запрепъва се в мрака към сянката, където го очакваха Гат и Мишуа.

Известно време тримата седяха мълчаливо, наблюдавайки как мърдат лопатките на фермера. Свирнаха му да спре, когато до ушите им долетя птичи зов — предупредителният сигнал на Арт. Стивмладши се просна на земята почти в същия момент, когато иззад ъгъла се показа патрулът, осветявайки с фенер малък кръг около себе си. Денис затаи дъх — един-единствен лъч бе достатъчен за да ги разкрият и заловят.

Но стражата отмина след като преброи спящите фигури на затворниците — включително и вързопите с вещи, които бяха нагласили под завивките. Както предполагаше Арт, рутината бе направила пазачите мързеливи.

Дребосъкът даде знак, че всичко е спокойно. Сигъл се изправи и се залови за работа. Единственият звук, който долиташе откъм него, бе тихото жужене на триона.

Гат се приближи до Денис и му прошепна:

— Вярно ли е, че принцесата ти е хвърлила бележка?

Денис кимна.

— Мога ли да я видя?

Младежът му подаде с известна неохота смачкания къс хартия. Гат втренчи поглед в текста и замърда с устни. Явно грамотността не бе сред достойнствата на феодалното общество. Накрая му я върна и каза все така шепнешком:

— Ще ми се и аз някой ден да посетя л’тофите. Чувал съм, че по времето на Стария Дук хората са се отнасяли по-дружелюбно към тях… Знаеш ли, че понякога осиновяват човешки деца? Бас държа, че ще ме лапнат като топъл хляб! И що пък не, винаги съм мечтал да бъда създател! — последните думи Гат произнесе едва чуто, сякаш доверяваше съкровена тайна.

— Създател — повтори замислено Денис. — Това да не е някой, който дава първоначалния вид на сечивата? Който прави „прототипи“? — това бяха нови предмети или сечива, които никога досега не са били практикувани. — Аз пък смятах, че създаването е приоритет само на определени касти.

Гат кимна. Приемаше наивността на Денис за причудлива черта от характера на един магьосник.

— Така е. Има каста на каменоделците, на дървосекачите, на тютюнопроизводителите, на строителите и прочие и прочие. — Той поклати глава. — Кастите са затворени за нови желаещи и вътре всичко се прави както едно време. Само земеделци, като Стивмладши, имат право да създават свои собствени прототипи и да ги усъвършенстват както пожелаят. Но това е защото живеят далеч от цивилизацията и са извън контрола на властта.

— Добре де, какво значение има? — учуди се Денис. — Всеки прототип скоро се нагажда към онзи, който го практикува и става все по-съвършен в хода на своята употреба. Можеш да направиш дори копринена кесия от смокинов лист, ако работиш достатъчно упорито.

Младежът се засмя.

— Има значение и това е първоначалната субстанция, заложена в прототипа — тя въздейства върху окончателния продукт. Например брадва може да се получи само от прототип на брадва — не от сърп или шейна. Предметът трябва да е поне малко годен за това, за което е създаден още от самото начало, и едва тогава да се усъвършенства с практика.

Денис кимна. Дори в този свят, където не съществуваха никакви технологии, хората познаваха принципите на причинно-следствените връзки.

— А ти, Гат, за какво си затворен?

— Задето създавах прототипи на шейни без разрешение от кастата. Глупаво беше, че позволих да ме заловят. Преди да дойдеш твърдо бях решил да избягам при л’тофите. Но сега предпочитам да работя за теб! — Той погледна с блеснали очи Денис. — Обзалагам се, че знаеш далеч повече за създаването, отколкото всички л’тофи и касти взети заедно! Сигурно ще ти трябва някой сръчен чирак, когато си тръгнеш за родината. Обещавам да се трудя здравата! Вече зная как се дяла кремък. А веднъж видях как правят грънци…

Възбудата на момчето нарастваше. Денис му даде знак да замълчи, и то се подчини с видима неохота.

Трябваше да обмисли чутото. Наистина знаеше далеч повече за „създаването“ от който и да било прочут майстор на този свят. Затова пък все още беше кръгла нула по отношение свойствата на Практическия ефект. А в положението, в което се намираше, невежеството можеше да му струва скъпо.

— Ще видим — отвърна той уклончиво. — Първо да се измъкнем оттук. Може и да ми потрябваш като си тръгна за дома. — Денис се замисли за хълмовете на северозапад… и за зеватрона. Дали Фластер не е пратил още някого на помощ? Той е нерешителен, а и едва ли ще разполага с изобилие от доброволци, но все пак?

Ами ако се откаже и поиска от работната група да потърси друг аномален свят… използвайки за целта алгоритъма, разработен от „безследно изчезналия герой на науката“ — Денис Нюел?

„Нищо чудно да прекарам остатъка от живота си тук“ — осъзна с горчивина той. Неочаквано в мислите му изникна образа на русокосата пленница. Какво пък, този свят имаше и привлекателни страни.

Денис потрепери при спомена за предстоящото изтезаване, за което го бяха предупредили само преди няколко часа. Не само привлекателни…

Стивмладши Сигъл продължаваше да се труди неуморно. Работеше с такава трескава интензивност, че Денис започна да се безпокои за него. Надигна се да види докъде е стигнал с рязането… и зяпна от изумление. Трионът бе прорязал почти половината от разстоянието до земята! Как е възможно…?

Той погледна отново към Сигъл и потърка невярващо очи. В тъмнината въздухът около тялото на фермера сякаш едва забележимо сияеше. Денис се обърна и попита Гат дали вижда същото. Младият крадец кимна, без да откъсва изпълнен със страхопочитание поглед. По същия начин бяха зяпнали Мишуа и останалите.

— Какво е това? — прошепна уплашено Денис. — Какво става?

— Това е истински фелтешски транс! Казват, че си роден с късмет, ако го зърнеш поне веднъж в живота си!

Денис отново погледна Сигъл. Фермерът работеше с демонична интензивност, ръцете му се въртяха като колела на парен локомотив. Пред очите им бледосинкавото сияние се разрасна и започна да пълзи нагоре, проблясвайки като йонизация около високоволтов кабел.

Каквото и да представляваше този „фелтешски транс“, Денис не се съмняваше, че съвсем скоро дебелата подпора ще рухне под неистовия напор на триона. От двете страни на оградата се сипеше ситен дъжд от трици.

Гледката действително заслужаваше благоговение, но сега повече се безпокоеше да не предизвикат вниманието на тъмничарите. Денис реши, че е дошло време да ускори събитията.

Той даде знак на Мишуа Кан, най-едрия от групата, всъщност гигант, надвишаващ по ръст дори стражника Гил’м. Мишуа показа два реда блестящи зъби и се изправи с неподозирана лекота. Изтича безшумно до разклатения кол, клекна и опря мощния си гръб в основата му. Връзките от лико заскърцаха мъчително.

Сигъл работеше без отдих и без да поиска смяна. Острието на триона беше стигнало височината на човешки бой, но вече видимо забавяше своята скорост. Стената в долния участък бе подлагана на по-продължителна практика и издръжливостта й прогресивно нарастваше.

Мишуа изсумтя и напъна отново. Заоблената греда поддаде лекичко и се наклони навън, така че сега и собствената й тежест помагаше на усилията им.

Денис махна на Гат да се присъедини към Мишуа. Скоро и двамата вече бутаха, а колът стенеше под натиска им.

Изведнъж вниманието на Денис бе привлечено от нещо, което се движеше успоредно на назъбения край на оградата. Беше черна фигура, не по-голяма от охранен булдог. Тя спря до отвора и надзърна в процепа, прорязан от триона на Сигъл. Сиянието от „фелтешския транс“ я достигна и обгърна в синкавата си светлина.

В мрака блеснаха чифт зелени очички. Малки, остри зъби лъснаха в радостна усмивка.

Денис поклати глава.

— Ей, Прас, проклет пътешественико. Виж кога намери да се появиш! Ще има ли най-сетне и от теб мъничко полза?

Той се обърна и се присъедини към останалите, които бутаха гредата. При всеки тласък я навеждаха с по няколко сантиметра, а Денис все се опасяваше, че шумът, който вдигат, отеква чак в далечния край на долината.

— Мисля, че са ни чули — извика тихо Арт. — Дали да не спрем за малко?

Денис погледна към ко̀ла. През отвора сияеха звездите. Лицето на Стивмладши бе застинало в свирепо изражение, от което по гърба му полазиха тръпки. Ръцете, на фермера не спираха да се движат, а от триона се виждаха само неясни очертания.

Денис не посмя да го спре, само поклати глава.

— Не можем — отвърна той. — Жребият е хвърлен — всичко или нищо! Ако дойдат тъмничарите, постарай се да им отвлечеш вниманието.

Арт кимна отсечено и се отдалечи.

Денис вдигна глава и отново зърна ухилената физиономия на Прасльо, който продължаваше да ги наблюдава. Какво пък, нека се наслаждава на гледката.

Гредата изскърца този път наистина доста силно. В двора зад тях отекнаха викове, в спалното също се вдигна шумотевица. Чуваха се писъци и гневни заповеди, замяркаха се тичащи сенки.

— По-силно! — извика той. Всички си даваха сметка, че не им остава много време.

Мишуа Кан изръмжа и се хвърли с цялата си тежест върху бариерата, която ги делеше от свободата. Гат и Денис отлетяха встрани.

В едно от казармените помещения внезапно лумнаха пламъци — Арт вече действаше. Сенките се насочиха към огъня. Чуха се крясъци и шум от борба между тъмничарите и още сънените затворници, излезли да видят какво става. Високо горе в замъка, тревожно заби камбана. От тъмнината неочаквано изплуваха Арт и Перт. Дребосъкът дишаше учестено.

— Денис, спечелих още двеста удара на сърцето — обяви Арт. — Само толкоз.

Колът изстена отново, досущ като ранено животно, и се наклони с още десет градуса.

— Вече са само сто — отбеляза пресипнало Арт.

Сигъл преви плещи и воят на триона се вдигна с цяла октава. Тялото му беше обгърнато във вихър, а от святкащото острие хвърчаха искри.

Мишуа Кан отстъпи десетина стъпки, засили се и блъсна наклонената греда. Дървото рухна като отсечено и пред тях се разкри изходът към свободата. Звукът отекна надалеч в нощта. Нямаше никакво съмнение, че тъмничарите са ги забелязали. Обърнали гръб на пожара, неколцина от тях сочеха към Денис и приятелите му.

Напълно изтощен, Сигъл разглеждаше със задоволство резултата от трескавата си работа. Ръцете му висяха като парализирани, а очите му бяха кръвясали и хлътнали.

Трима тъмничари се нахвърлиха върху тях, размахвайки гневно копия. Изведнъж от тъмнината се появи една сянка и подкоси първия. Арт пресече пътя на втория и го преметна ловко през рамо.

Третият се нахвърли върху Денис, разцепвайки нощта с бойния си вик.

— О, по дяволите — изпъшка младежът. Отби тоягата му и го прасна по носа. Краката на войника се подкосиха и двамата се изтърколиха в прахта.

Прииждаха още войници, Денис мярна сянката на Арт, когато крадецът профуча край него.

— Да изчезваме! — извика Денис на Сигъл и задърпа фермера към тесния проход, отвъд който беше свободата.

Едно копие се заби в стената до тях. Стивмладши подскочи, огледа се и му кимна. Двамата се пъхнаха между гредите и потънаха в нощта.

Докато прескачаха падналата греда, Денис зърна нещо, наподобяващо диамантена огърлица, да блести на звездната светлина сред триците и срязаното лико на земята. Но не забави крачка и скоро двамата със Сигъл търчаха по кривите улички на Зуслик, преследвани от разярените тъмничари.