Петата погибел

8.

Вратата се отвори и влезе Боско.

— Свърши ли?

— Не още.

— Покажи ми.

Кейл посочи последното изречение, което бе прочел; старите навици умират трудно. Направи го, преди да се удържи.

— Е — каза Боско, също притеснен от това напомняне за миналото им, — останалата част можеш да прочетеш по-късно. Твоето мнение?

— Здравата си е патил от ярост на пениса.

Боско се усмихна.

— Наистина. Беше обладан от жените не по-малко от всеки развратник. Ако смяташ, че това, което прочете, е лудост, по-нататък той излага плановете си за специална ферма, където неговите създания ще бъдат развъждани за производство на тази смола в достатъчно количество, за да успокои света. Но ако не беше това, ти никога нямаше да напуснеш Светилището, и империята на Матераците все още щеше да бъде най-голямата световна сила. Странно как се развиват нещата, нали?

— Какво ще правиш с момичетата?

— Не знам. Могат да си останат там.

— Капан за някого.

— Точно така. Искаш ли да ги посетиш?

Не би било пресилено да се каже, че Кейл бе изумен.

— Капан за мен?

— Има много капани за теб, но нито един не е заложен от мен. Аз съм твой верен слуга.

— Да. Искам да ги посетя.

— Ще го уредя, когато се върнеш от степите. Пикарбо може да беше луд, но делото му е твърде интересно.

Една седмица по-късно Кейл стоеше на ниския хълм в Дъфърс Дрифт сред своите Покаятели — изпълнени с подозрения, надежди, боязън, възмущение — и Гуидо Хук. Кейл бе допускал, че може да има схватка за превземане на брода, особено ако бойците от Народа усетеха, че насреща им идват само двеста и трийсет Изкупители. Но докато пристигнат, противникът просто изчезна в степта.

— Огледайте се наоколо — извика Кейл. — Ако сте глупави, ще умрете тук. Ако сте умни, ще умрете тук. Ако използвате всички безценни умения, които сте усвоили, ще умрете тук. Чуйте го от мен: ако не станете като малки деца, ще умрете тук.

— Говори по-високо! — извика един Изкупител от задната редица.

Кейл погледна Гил, който заедно с двама охранители тръгна към Изкупителя и му направи знак да излезе отпред. Човекът пристъпи към Кейл с горделива походка и се вторачи в него с очи, имащи цвят на утайката в халба бира.

— Какво каза? — попита Кейл.

— Казах, гово…

Кейл пристъпи към него и го удари с чело в лицето. Изкупителят рухна и сграбчи с две ръце счупения си нос. Кейл се върна на плоския камък, от който говореше.

— Ако сте зле със слуха — ще умрете тук.

Той им нареди да се обърнат и описа различните начини, по които бе защитаван бродът — посочи едни окопи тук, други там, укрепените позиции на онзи хълм, разширената линия на обстрел, целяща да предотврати атаката.

— Единственото общо — каза той, когато приключи с описанието на бойното поле, — е, че всички, които планираха тези действия и всички, които изпълняваха плановете, вече са мъртви. Ще бъдете разделени на кохорти от по петнайсет души. Всяка кохорта ще си избере водач, заместник и сержант. Заедно ще забравите всичко, което знаете, или ще умрете. Имате един ден, за да обходите това място, и всяка кохорта ще предложи план как да останете живи през трите дни, докато пристигнат подкрепления. Няма нужда да ви заплашвам, че ако се провалите, ще ви върна в Светилището за Символ Верую, защото Народът ще се погрижи за вас. Върнете се тук един час преди залез-слънце.

Кейл се надяваше, че като им обясни защо предишните защитници са се провалили, като им покаже терена не на карти, а с реалните скали и окопи, удържайки всичко в рамките на конкретното и разбираемото, Покаятелите ще осъзнаят, че спасението им зависи само от едно. Но когато кохортитите почнаха да предлагат един подир друг планове, обречени на провал, Кейл разбра, че страхът може да постигне почти всичко на този свят, освен едно — да накара хората да мислят с главите си.

На следващия ден Кейл събра Покаятелите край брода. Извади яйце и го сложи на плоския връх на един голям камък.

— Ако някой от вас успее да изправи това яйце на острия му край, ще получи най-безопасната работа в батальона — да носи съобщения до тила. Веднага щом Народът изникне на хоризонта, той потегля оттук.

Последваха двайсетина опита, преди Покаятелите да се уверят, че това не може да се направи, макар да бяха също тъй сигурни, че Кейл знае някакъв трик. И, разбира се, беше точно така. Когато всички се отказаха, той пристъпи до скалата, взе яйцето, почука го лекичко в камъка, черупката се пропука и яйцето остана изправено на острия си край.

— Ти не ни каза, че можем да го счупим.

— Нищо не съм ви казал. Вие избрахте правилата, не аз. — Той посочи към брода. — Този брод е много лошо място за отбрана. Искам да измислите как да го преместите.

— Това не може да се направи.

— Сигурни ли сте?

— Как би могло да стане?

— Прави сте. Не е възможно. Тогава защо във всичките си планове за отбраната му разполагате окопите толкова близо, сякаш ще се биете с голи ръце? Ако имахте лък, който може да стреля на десет километра, значи толкова можете да се отдалечите. Ако можете да ходите по бойното поле, а дори и да не можете — мислете като деца. Представете си, че сте на всяко реално място по всеки реален начин. Влезте в ума на врага си, а после тръгнете из бойното поле, наистина или мислено. Превърнете ума си в модел на реалния свят — първо на кон, после в окоп. Подложете всичко на изпитание в реалността. Нямате време да се учите от грешките си.

Той ги отведе до окопите, където бяха загинали повечето Изкупители при последната атака.

— Къде е фронтът?

Покаятелите вече започваха да разбират.

— Няма смисъл да си мълчите. Правете грешките си сега, когато отговаряте само пред мен.

Един от мъжете посочи брода пред окопа.

— Грешка. Тук няма фронт. Посоката на атака е отстрани, отзад и отпред. Фронтът е навсякъде около вас. Каква позиция трябва да заемете?

— На възвишение.

Покаятелите отвърнаха също тъй машинално, както отговаряха на свещеника в сутрешната литургия. В глъчката им прозвуча дори леко веселие от мисълта, че имат нещо общо и вече не са прокудени.

— Пак грешка. Трябва да заемете най-добрата позиция. Обикновено това е възвишение, но не и тук. Казвам ви, ако извършите онова, което обикновено е правилно, ще умрете по най-правилния начин.

Той посочи широкия речен завой. И двата бряга бяха назъбени, сякаш дялкани упорито с гигантска брадва.

— Използвайте терена около себе си. Тези прорези в брега могат да бъдат задълбочени и подготвени, но вижте — по-голямата част от работата вече е свършена. Това е най-доброто прикритие в кръг от трийсет километра.

— Чакайте, господине — обади се един от Покаятелите. — Казахте, че не трябва да сме до брода, тъй като никой не може да го открадне. Този план ни поставя точно над него.

— Ако не бях използвал последното прясно яйце, бих ти го дал. Промених мнението си, защото не искам да се откажа от идеята за висока позиция. Също като всички вас. — Той посочи шубраците отвъд завоя. — Оттам бродът може да се защитава доста добре, но в крайна сметка овразите по брега са за предпочитане. Или поне се надявайте на това. И не забравяйте, че тук няма нито фронт, нито тил. Ще разположа част от вас на възвишението. Ако нападателите се опитат да минат между нас, ще попаднат между два огъня. — Той огледа групата. — Има ли между вас някой от Братството на стрелците?

Обикновено Изкупителите използваха големи отряди стрелци и не се налагаше да бъдат особено точни; но когато потрябваше точност, търсеха специално обучени хора от Братството на стрелците. Обадиха се шестима. Кейл им нареди да си приготвят храна и вода за три дни, а докато те се подготвяха, прати по-голямата част от Покаятелите на изкопни работи в деретата по двата бряга, за да подобрят естествените позиции. Трийсет от другите отидоха да копаят окопи.

— Погрижете се да издълбаете на дъното широки скривалища, за да бъдете недостъпни за обстрел право отгоре.

Той даде на Гил някои допълнителни инструкции, и заедно с шестимата стрелци се отправи тичешком към хълма с плоския връх пред завоя.

Докато копаеха, Изкупителите си говореха. Приятелите на онзи, когото Кейл бе пребил, задето се престори на глух, роптаеха.

— Преди няколко месеца всеки един от нас би могъл да изтърбуши това ситно лайно само заради мисълта да ни посегне.

— По-добре да не опитва с мен, че инак…

— Инак какво? — обади се друг. — Няма ги вече дните, когато можехме да правим, каквото си искаме. Той е Божи помазаник, усеща се по гласа и думите му.

— И от начина, по който ги казва.

— Той е просто един самонадеян послушник. Виждал съм го и преди — някой от тях заявява, че е видял Светата Майка, и изведнъж всички почват да му се кланят, докато разберат що за лъжец е.

Всички наоколо замърмориха одобрително. Не беше рядкост послушници да твърдят, че са имали видения за пророчества на един или друг светец, предизвиквайки всеобщо вълнение, докато бъдеха разобличени и подложени на публично наказание.

— Е — каза трети, — надявам се да грешите, защото само той стои между нас и тъпия нож. Аз искам да вярвам в него — и вярвам. Наистина можете да го чуете в гласа му. Всичко, което казва, има смисъл, след като го обясни — а фактът, че е обикновено момче, прави нещата още по-истински. Само Бог може да вложи такива знания в главата на дете.

— Затваряйте си плювалниците и продължавайте да копаете — кресна минаващият наблизо Гил. За него те бяха Покаятели, но сместа от страхопочитание и съмнение спрямо Кейл кънтеше в мозъка му по същия начин.

След два часа Кейл се завърна сам и изложи идеите, които му хрумнаха, докато разглеждаше позицията от върха на планината. Един стрелец, ветеран от Източния фронт, бе разказал какво е видял в Швайнбург по време на Коледната офанзива. От радост Кейл незабавно го повиши в звание задностоящ — всъщност това бе смъртоносна обида в Мемфис, но прозвуча много внушително на другите Изкупители. Слизайки надолу по планината, той усети, че привидно добрата шега в действителност е чиста детинщина, и още по-лошо — може тепърва да му създаде неприятности. Но стореното бе сторено, а занапред щеше да се пази от такива неща.

Когато се върна при брода, той събра двайсет от най-добрите ездачи и им нареди да си съблекат расата. Наскубаха куп степна трева, натъпкаха дрехите с нея и след това набучиха чучелата на двайсет кола в дъното на стария окоп, където толкова много Изкупители бяха загинали при предишната атака. От трийсетина метра разликата не се забелязваше. Нападателите едва ли щяха да се замислят, че Изкупителите нямат причина да се бият с нахлупени качулки.

— За какво са ви ездачите? — попита подозрително Изкупител Гил.

Кейл се запита дали да не избегне отговора, но нямаше смисъл да крие. Той кимна към възвишението на около осемстотин метра от брода, откъдето бяха гледали предишните две кланета.

— Ще ми трябва защита, докато ви наблюдавам от онзи хълм.

— А няма ли да поведете бойците си?

— Не съм тук, за да спасявам хората, нали? Така мислиш — прав ли съм?

Гил го гледаше втренчено.

— Да.

— Спомням си как веднъж каза, че командирът има два избора — дали да води бойците си винаги, или само понякога. Така ли каза?

— Да.

— Е, не опитвай нито едното, нито другото. Кой съм аз, Изкупителю?

Дълго се гледаха мълчаливо.

— Вие сте лявата ръка на Бога.

— И защо съм тук?

Гил не отговори.

— Има ли нещо неясно? — добави Кейл.

— Не, господине.

Хук се приближи до тях, след като няколко минути бе разглеждал една странно оцветена скала.

— Мисля, че има сяра в тези скали.

— Качвай се на коня. Тръгваме веднага.

Трийсет минути по-късно Кейл, придружен само от Хук, гледаше от познатото възвишение какво е свършено досега. Беше доволен от себе си. С изключение на десетина мъже, които бе пратил да наслагат каменни ориентири за стрелците през интервали от петдесет метра, не успя да види никого — макар да знаеше къде да търси.

Два часа след зазоряване на другата сутрин Хук забеляза облак прах далече на север. Кейл нареди да пуснат една тъпа стрела към центъра на завоя, за да предупредят Покаятелите, че врагът идва. След още час Кейл видя разузнавачите да се задават на групички по двама-трима, разтеглени в неравна верига с ширина около километър от двете страни на малък отряд от десет конници, устремени право към брода. Докато наближаваха, без да забележат нищо, теренът наоколо стана по-тесен и ги принуди да се съберат към средата. Кейл усети как по тила му плъзнаха мощни тръпки, едновременно приятни и неприятни. Петнайсет разузнавачи вече се бяха струпали непредпазливо един до друг само на около сто и петдесет метра от най-близката позиция, където се криеха седемдесет стрелци Изкупители. После спряха, явно стреснати от нещо.

— По дяволите! — изруга Кейл.

Те тъкмо понечиха да завият обратно и да се раздалечат, когато безмълвна дъга от стрели се издигна във въздуха и след по-малко от две секунди падна над съгледвачите, поваляйки от конете всички, освен един. Оцелелият бясно препусна на юг, следван от още трийсетина стрели. Кейл изпъшка от раздразнение. Нямаше смисъл да прахосват толкова стрели за един-единствен човек, дори и ако можеха да улучат толкова бързо препускаща цел. Явно Гил имаше същата идея. Викът му да спрат огъня бавно долетя до възвишението. Гил имаше достатъчно здрав разум, за да разбере, че вече няма да има изненади и плътни групи от петнайсет лесни мишени.

Трийсет минути по-късно едно тежко копие излетя почти вертикално нагоре от площадката на стотина метра под плоския връх на планината. Копието се стовари на десет-петнайсет метра от окопите, където безмълвно стърчаха чучелата, натъпкани със степна трева. След третия изстрел балистите бяха хванали точния прицел, и над окопите се посипаха смъртоносни снопове от по дванайсет копия. Убийственият порой продължи цял час. Идеята за фалшивите защитници бе изказана от стрелеца на същия този склон, за което Кейл го възнагради с подигравателното повишение. Нямаше съмнение, че се е оказала извънредно успешна. Нападателите не само губеха огромно количество боеприпаси, но и по всичко личеше, че не са схванали хитрината и очакват Изкупителите да следват същата пагубна тактика, която бяха използвали при Дъфърс Дрифт и навсякъде другаде в степите. Мнозина от тях пълзяха по южния склон на хълма, за да заемат висока позиция и оттам да обстрелват защитниците на речния бряг, които бяха убили толкова много от техните с първия залп. През това време Кейл забеляза две групи по стотина мъже да препускат далече на изток и на запад. Предположи, че след като се отдалечат, ще слязат по стръмните брегове, ще прекосят реката и ще се върнат от двете страни, за да нападнат стрелците през нощта. Нямаше желание да издаде присъствието си, но накрая все пак нареди на един Изкупител да се промъкне до западната част на завоя и да изстреля тъпа стрела с предупреждаващо съобщение, но едва след като светлината помръкне, за да не може врагът да забележи стрелата и да се досети за тяхното присъствие.

През остатъка от деня имаше редица леки набези на атакуващите. Неколцина разузнавачи се промъкваха напред, опитвайки да предизвикат реакция, по която да се досетят за разположението и броя на защитниците. Но макар и несвикнали с такъв вид война, Изкупителите не бяха неопитни — а Гил, както личеше от редките му неразбираеми викове, явно ги държеше под контрол. Освен това Кейл бе наредил да прокопаят траншеи между малките дерета по отсрещния бряг, така че защитниците да могат да се движат сравнително безопасно покрай по-голямата част от завоя. По този начин те създаваха впечатлението, че отрядът им е далеч по-многоброен, отколкото беше в действителност.

С малко повече късмет, ако нападателите сметнеха, че реката е отбранявана толкова сигурно, нямаше да посмеят да нападнат тази нощ по брега.

Тази вечер тънката нова луна, прегърнала старата, хвърляше съвсем бледа светлина и често се криеше в облаците. Очакването в мрака обтягаше нервите. Вместо да бъде наоколо, черната нощ сякаш изпълваше главите на хората, всякакво чувство за „вън“ или „вътре“ постепенно изчезваше, освен когато облаците се отдръпваха и тъничката луна озаряваше някое далечно дърво или склона на планината. Тогава черното пространство, за което сетивата подсказваха, че е само на два пръста разстояние, изведнъж се разкриваше като отдалечено на километри, и дори не там, където трябваше да бъде. Някое бяло мъртво дърво сред степта — току-що зърнато в лунната светлина — сякаш увисваше високо във въздуха над Кейл, макар той твърдо да знаеше, че всъщност е в равнината, на около километър и половина от него. Беше почти непоносимо да седиш с напълно разстроени сетива в непрогледната нощ и да чакаш кога ще дойдат убийците. Сред тъмнината дори за хората с най-здрави нерви степната нощ се превръщаше в неумолим враг, изчакващ подигравателно да направиш първата крачка. Пробягалият наблизо див пес или нощен елен ставаше двойно по-голям и тройно по-бърз от нормалното. Звукът на сумтящ таралеж отекваше като рева на лъв преди скок. Ами ако онова шумолящо, пъплещо нещо досами окопа имаше смъртоносен зъб или жило? Нощта твореше грозна алхимия с най-обикновени неща — превръщаше храста в човек, дебнещ да те убие, ако посмееш да си поемеш дъх. И все пак би било още по-зле, ако самият ти дебнеш. Представете си какво е да се движиш сред такъв мрак. И, разбира се, няма начин да отмерваш времето. Минават два часа, а може да са били четири или пет минути. Странни мисли започват да те измъчват. Ами ако тази вечер слънцето е залязло, за да не изгрее вече? Нещо, за което никога не би си направил труда да помислиш, в такава нощ изглежда съвсем възможно. „Туй «утре» няма да огрей земята“, повтаряше се в ума му една фраза, която бе чул лорд Випонд да цитира. „Туй «утре» няма да огрей земята.“

Изведнъж сякаш нейде високо в облаците грейна светлинка. После още една. Гил осветяваше речното корито с огнени стрели — разпръснати една след друга в красиво ветрило по завоя на реката. След седмата или осмата Кейл чу писъци и викове. Стрелите бяха улучили нападателите, хванати в капан от двете страни на стръмния речен бряг. Залповете с обикновени стрели не се виждаха, но противниците нямаха прикритие, а и нямаха шанс да се втурнат срещу Покаятелите, защото Кейл бе разположил напряко на брега дълбока траншея с бодливи дървета и тръни, и още няколко реда остри колове.

Стори му се, че всичко не трая дълго, макар че имаше затишие преди втората атака. Тя бе много по-кратка от първата. После — нищо, до първите лъчи на красивата розово-червена зора.

След това нежно начало слънцето изгря като гръмотевица, и към седем часа вече бе твърде горещо. Долу до реката, в отсрещния край на завоя, се виждаха мъртви и умиращи нападатели — общо трийсет и трима на брой. Може би двойно по-малко лежаха закрити от близкия бряг. Някои се опитваха да пролазят назад по речното корито, но движенията им бяха съвсем бавни. Един от тях беше толкова тежко ранен, че пълзеше също тъй бавно по посока на Покаятелите, от които искаше да избяга.

Един от отстъпващите ранени започваше да напредва, и стрела откъм Покаятелите се впи в тялото му.

— Крайно време беше да проявят милост — каза мрачно Гуидо Хук. — Никой не бива да умира толкова бавно под палещото слънце.

Кейл се разсмя.

— Нещо смешно ли казах, господин Кейл?

— Ако са сложили край на страданията, било е случайно. Всъщност искаха да го наранят пак, за да подтикнат приятелите му да предприемат нещо героично.

— Отрепки. — Хук погледна Кейл, опитвайки се да разчете мислите му. — За слаб ли ме мислиш?

Кейл се замисли над отговора.

— Не. Просто ме изненадваш.

— Че изпитвам състрадание към човешко същество?

— Че очакваш нещо друго от Изкупителите.

— Човек може да осъжда нещо, дори ако го очаква.

— Защо се притесняваш? Има ли някакво значение?

— Трябва да си бил възпитаван много небрежно.

— Така е.

— Защо си толкова циничен?

— Не знам какво означава това.

— Цинизъм е…

— И не желая да знам.

Засегнат от резките думи, Хук не отговори. След няколко минути Кейл наруши мълчанието.

— Един мой приятел казваше, че е загуба на време да обвиняваш хората за характера им.

— Прав бях.

— За кое?

— Че си възпитан много небрежно.

Вместо да се обиди, Кейл само се усмихна.

— Жалко, че не ме е възпитал ИдрисПюк. Щях да съм ви по вкуса, господин Хук.

В това време стрела удари още един ранен.

— Не съм толкова глупав, че да желая по-добър живот от този.

Но на Кейл му бе омръзнало и той не отговори. После забеляза как десетина нападатели се промъкват до хълма в речния завой и започват да пълзят нагоре по склона, след тях още десет и още десет. Стотникът в стрелковия окоп горе прояви удивително търпение и ги остави да стигнат в опасна близост до позицията му.

— Хайде — прошепна Кейл.

Посипаха се стрели и пет-шест души бяха ударени. Но сега още нападатели почнаха да пълзят и дори да притичват приведени през една гърбица на хълма, и стана ясно, че само когато минават през нея, те са уязвими за обстрел от окопите. Когато Кейл обсъждаше отбраната на хълма, склонът му се стори напълно лишен от прикрития, което правеше организирането на успешна атака почти невъзможно. Сега ставаше ясно, че е пропуснал нещо. След като преодолееха две трети от изкачването по хълма, нападателите можеха да се укрият от стрелите в един плитък улей и да се съберат достатъчно високо на склона, за да предприемат внезапна атака. Невъзможно бе да е пропуснал нещо тъй очевидно.

Безброй пъти му бяха втълпявали за мига на свещено откровение, за виденията на пътя или на планинския връх, от които проглеждаш истински. Нямаше нищо божествено в онова, което осъзна Кейл на върха на могилата над Дъфърс Дрифт, но то все пак бе поглед към истината. Той не можеше да си позволи да се провали тук.

Най-отчаяното му желание, откакто се помнеше, бе да го оставят на мира. Но сега, докато наблюдаваше как нападателите пълзят към върха на хълма, той можеше да види провала на най-голямата си надежда. Ако те превземеха хълма, щяха да превземат и брода. Щяха да убият Покаятелите, а с тях и възможността на Кейл да осигури на Боско силата да го предпази. И вече никога нямаше да го оставят на мира. Можеше да избяга сега, но отзад имаше само Изкупители, а отпред — Антагонисти. Намираше се на осемстотин километра от… какво? Във всеки случай не и от безопасността. Да бъде сам навсякъде в този свят означаваше да е изолиран и уязвим. Всеки мир и всеки покой идваха от нечие чуждо желание. Нямаше нито едно ъгълче, нито една най-тясна пукнатина, където да се укрие от света и да прави, каквото си иска. Подслонът трябваше да се заслужи, храната да се закупи. Той трябваше да се бори и да се бори, а спреше ли борбата, щеше да се удави. Събуди се! Върви или умри! Върви или умри!

В Мемфис той си създаваше врагове толкова лесно, защото бе глупав и допускаше грешки. Единствените хора, които познаваше, бяха, разбира се, Изкупителите. Тук той имаше някакъв шанс, защото беше един от тях и имаше свое място. Навсякъде другаде беше дете с голям талант да се ядосва. Той бе обвързан с обречените Покаятели в Дъфърс Дрифт също тъй здраво, както ако обичаше и вярваше във всеки един от тях. Нямаше друг избор, и никога не бе имал. Всичко това, осъзнато далеч по-бързо, отколкото може да се опише, го заля като буен потоп, сякаш стоеше под срутен бент. И макар всичко в сърцето и душата му да крещеше против решението, той скочи на крака и се втурна към двайсетте Покаятели, които чакаха до конете си, без да подозират каква катастрофа се разиграва, невидима за техните погледи.

Притиснат от отчаяното бързане да нападне, но и от необходимостта да обясни плана си, Кейл започна да чертае завоя в пръстта и същевременно да дава инструкции.

— Разбрахте ли?

Те кимнаха.

— Тогава повторете — нареди той.

Покаятелите се поколебаха, но повториха доста точно казаното от Кейл. Той го повтори още веднъж и нареди да яхнат конете.

— Успеете ли, Изкупител Боско ще ви тачи като светии.

Макар че сам той копнееше да се откъсне от тях, ужасното видение горе на могилата му бе разкрило, че за тези мъже да бъдат част от нещо означава повече от самия живот. Той си мислеше, че им е предложил спасение от ужасна смърт, но далеч не бе само това. Ако той беше ангел, пратен да им дари опрощение и свобода, те биха били загубени — скитници без място и смисъл в живота. За тях такава свобода щеше да е свободата на призрак.

Докато яздеха в боен строй към върха на могилата, гледани от озадачения Хук, Кейл усети как силата на братството и взаимната вярност ги изпълва дори пред лицето на собствената им смърт. После те прехвърлиха билото и с бавно нарастваща скорост препуснаха към хълма, където нападателите се готвеха за последния щурм срещу върха; всичките им мисли бяха насочени само към предстоящата битка и никой не поглеждаше назад, докато Покаятелите не се озоваха само на петдесет метра отзад, продължавайки да препускат към тях. Сетне Покаятелите закрещяха имената на един или друг светец или мъченик, и клането започна.

Конната атака на Покаятелите нахлу в улея и спря — те бяха обучавани като конна пехота, а не като кавалерия — всички трескаво наскачаха от седлата и атакуваха народните бойци отстрани. Първите редици рухнаха като дървета, ударени от порой, под напора на бесните Изкупители, препълнени с натрупана ярост след ужасните месеци лишаване от свобода. Десетина изпревариха Кейл — безразсъдни, пълни с омраза и кървава жажда за смърт. Отначало Кейл следваше хората пред себе си, сякаш се криеше зад подвижна стена. Но в яростта си те бързо разкъсаха строя, а противниците превъзмогнаха първоначалната изненада и започнаха да ги отблъскват. Отдясно те се нахвърлиха срещу неравната стена от Изкупители и я разцепиха. Отвори се пробив за контраатака, и Кейл отново използва своя нюх за бруталност. Първо нахълта в пробива Бен Ван Брида — брадат осемнайсетгодишен младеж, който с диво ръмжене замахна два пъти срещу момчето пред себе си. Това го погуби, защото ножът на Кейл го удари в гърлото точно под брадичката и острието изникна отзад през врата му. Но Кейл бе ударил твърде силно — острието заседна в костите на гръбначния стълб и падащото тяло на Ван Брида изтръгна ножа от ръката му. Кейл се гмурна под първия удар на следващите двама нападатели — тъй като не искаха да се редуват, те замахнаха едновременно. Кейл пристъпи по-близо, хвана през кръста мъжа отляво, изкара го от равновесие и го тласна срещу втория нападател, за да му попречи да нанесе нов удар. После настъпи жестоко ходилото на своя противник, Франс Арнолди от Накуру, който изкрещя от болка в счупения крак. Докато той падаше, Кейл го хвърли към другия враг, който залитна назад, само за да бъде намушкан в черния дроб от един връхлитащ Покаятел и да издъхне на място. Имаше късмет — малцина умират тъй бързо в сражение. Кейл нямаше време за благодарности. Довърши човека със счупения крак, който вдигна ръце и изкрещя: „Не!“. Това не го спаси. Ударът на Кейл разцепи гръбначния му мозък. После нов противник се втурна срещу Кейл и неизбежната смърт. Жуани Де Беер, който се би до последно на Бикоборската уличка и си спечели прозвището Де Беер Непобедимия, получи удар от Кейл точно над слабините. Въпреки цялата си смелост, той рухна на пясъка и се сгърчи в агония. Кейл изкрещя на Покаятелите зад него да запълнят пробива. Народните бойци трепнаха за миг. Стреснати от дивата войнственост на момчето пред себе си, те спряха и зяпнаха като селяни пред епископско шествие. Той сякаш не се нуждаеше от ничия помощ — тъй страховит и първичен ужас вдъхваше у всички, дръзнали да застанат пред него. Стреснати от виковете му, Покаятелите се втурнаха да го обкръжат, докато атаката започваше отново. Кейл отстъпи назад, леко замаян от разбирането каква опасност представляват късите копия, прелитащи по високи дъги към монасите зад него. Нито крясъци, нито предсмъртни писъци, нито удари на мечове и стрели могат да се мерят с мощния приглушен плясък на копие, спряно мигновено в преграда от плът и кръв. Той пристъпи напред, за да избегне копията, използвайки Покаятелите пред себе си като защитна стена. Но сега улеят в склона, които защитаваше народните бойци, не бе достатъчен, за да ги предпази от стрелците на върха на хълма. Те трябваше да се изправят, за да отбият атаката отстрани, но това ги излагаше на обстрел. Трийсетте метра до върха, които преди малко им обещаваха бърза победа, сега ги правеха лесна плячка за стрелците.

Проповедник Вильон от Енкелдорн пръв осъзна, че единственият им шанс е да пробият стената на Изкупителите и така да се смесят в схватката, че стрелците на хълма да бъдат принудени да спрат. Адът бе голямата страст на Вильон — от неговите проповеди косата на всеки енориаш настръхваше като бодли на ядосан таралеж. Сега той раздаваше ада наоколо с пълни шепи. Проповедникът беше един път и половина по-едър от своите сънародници и имаше лице като надгробна плоча, обрамчено от брада. Както всички от Народа, той носеше една малка лопата, която в степта се използва за всичко — от изкопаване на дупки до клане на животни. Тя е лека, с бамбукова дръжка и стоманено острие, заточено от три страни и тъпо само откъм върха. Изострените краища на лопатата, която размахваше, срязваха с лекота рамене, бедра и колене.

С тази лопата проповедникът нахлу през стената на Покаятелите, викна на паството си да го последва и взе да раздава удари на всички страни с умение и свещена лудост. Сряза горната част от черепа на един Изкупител, както някоя мемфиска дама си срязва яйце за закуска. Мигновената смърт слиса околните Изкупители и те загубиха смелост, виждайки как пада другарят им. Следващият човек пое лопатата право в лицето — зъбите и челюстта му се разцепиха, езикът му се откъсна. Следващият удар отсече ръка, по-следващият — крак. Сега необходимият пробив бе налице, и той се развилня не като бик или мечка, а като пастор, пратен от Бога да разчисти седмия кръг на ада. Кейл отскочи назад и наляво. Той умееше да разпознае кога Бог и природата са влезли в съюз със светото насилие и превръщат човека в ураганна стихия.

Ревейки от гняв и гордост, проповедникът сечеше напред, а народните бойци прииждаха зад него с укрепнали сърца и нараснала смелост. Лопатата хапеше като куче, разцепваше ръце и бедра. Разтваряха се с трясък ребра, бял и черен дроб падаха на прашната земя — дори и животните не умират така жестоко. А той все напредваше, народните бойци прииждаха подир него, и Кейл все тъй отстъпваше зад уплашените Покаятели. Тогава дойде моментът, когато всичко става възможно. Тук, където пътят се раздвоява, където надават зов две съдби, където Победата кима, а Поражението маха с ръка. Точно тук дойде грешката на проповедника — призовавайки Бога, той зърна Кейл и суетата го погуби: собствената му суета и тази на Кейл, защото когато погледите им се срещнаха за миг, проповедникът презрително пренебрегна това малко момче. Отскачайки от едно късо копие, което прехвръкна край него и се заби в петата на един бягащ Покаятел, Кейл изтръгна оръжието като подарък от крака на клетника. Докато проповедникът разпаряше корема на един Покаятел, който бе спрял, за да се бие, вместо да бяга, Кейл сграбчи метателното копие, вдигна го над рамото си, направи две крачки напред и го хвърли. Никога не сте виждали тъй съвършено сливане на изящество, сила и равновесие. Дори змия не напада с толкова точен инстинкт. Копието улучи пастора малко над слабините. Разкъса пикочния мехур, разцепи таза и излезе от хълбока му. Стенейки от мъка, той падна на земята, кръвта и урината попиха в пясъка като вино и вода и над тях се надигна пара. Кейл запомни това завинаги. Сега той крещеше и призоваваше своите хора напред, а двама от народните бойци, които видяха, че техният пастор е убит от момчето, което крещеше, дотичаха да отмъстят. Но само единият стигна до целта — другият бе повален от окуражените Покаятели. Вторият човек замахна — ако беше улучил, ударът би разсякъл Кейл на две половини. Но обзет от все по-нарастваща студенина, Кейл гледаше своя противник като мъж, който си играе на война с малки деца — ударите им са тромави, наивни и непохватни. Ала сега стрелите идваха все по-близо — една едва не го улучи, отклони вниманието му и мигът на съсредоточаване отлетя. Звън и тропот, писъци и викове го върнаха на земята и изяществото изчезна. Човекът забеляза колебанието му, придоби увереност и замахна. Ударът профуча покрай Кейл, който ритна опорния крак на врага, вкопчи се в кръста му и го повали долу на пясъка. В една безкрайно дълга секунда Кейл, без да бърза, притисна човека назад и посегна към ножа си. Двамата се бореха с тихо пъшкане и сумтене. Кейл измести тежестта си, после събра сили, изтръгна ръка нагоре и замахна. Докато тялото на противника се гърчеше в агония, Кейл стана на крака и огледа наоколо, за да прецени заплахата. Народните бойци бяха загубили смелост след смъртта на своя проповедник. Отстъпиха и стрелите от хълма отново се посипаха над тях. Покаятелите продължаваха да ги притискат. Животът на бившите нападатели вече се измерваше в броени минути. Колкото до подробностите на последвалото клане, дори проповедник Вильон не бе описвал тъй колоритно адските мъки. Мухите вече снасяха яйцата си в устата на мъртвите и умиращите.

Така на един гол хълм, в схватка между по-малко от двеста мъже на място, което дори нямаше свое име, преди да стане нарицателно за провала на Изкупителите, целият свят се промени за по-малко време, отколкото би трябвало, за да се свари яйце.

За народните бойци нещата вървяха от зле към още по-зле. Не само Кейл бе допуснал груба грешка. Наблюдавайки откъм запад, народният водач не можа да види предвожданата от Кейл атака, но видя как, малко преди всичко да свърши, стотникът от върха на хълма прати хората си на щурм. Последната получена информация гласеше, че народните бойци се готвят да превземат хълма и успехът е сигурен. Виждайки как Изкупителите прехвърлят билото и изчезват от поглед, той сметна това за отчаян самоубийствен опит да си възвърнат вече загубената позиция. Нетърпелив да се възползва от това, което съвсем логично прие за пагубна грешка, народният водач нареди на войската да пресече реката пред хълма и да атакува от вътрешната страна на завоя. След като стотникът върна стрелците на място, а Кейл организира нова защитна линия малко по-надолу, атакуващите откриха, че се сблъскват с нов отряд Изкупители. Рояк стрели откъм хълма, който те смятаха за свой, ги откъсна от подкрепленията, а сред равнината стрелците ги виждаха като на длан. Малцината, които потърсиха убежище в окопите при фалшивите Изкупители, не оцеляха дълго. Трети отряд Изкупители нахлу в окопите. Народните бойци получиха точно толкова милосърдие, колкото проявяваха обикновено. Тоест, никакво.

Потресени от тежките загуби и необичайната бойна тактика на Изкупителите, народните бойци отстъпиха и се опитаха да използват балистите на планинската площадка, за да прикрият оттеглянето си. Точно тогава в играта влязоха опитните стрелци, които Кейл бе оставил в укритие на самия връх. От напълно безопасна позиция те повалиха половината народни артилеристи, още преди да са осъзнали, че не могат нито да се защитават, нито да изтеглят балистите. Изоставяйки техниката, оцелелите побързаха да се присъединят към всеобщото бягство.

Всички решения на Кейл през този ден бяха правилни, с изключение на онова, което би направило неговата гениалност и смелост напълно излишни. В известен смисъл това бе урок, но сам не знаеше какъв точно — може би никога да не прави грешки. Той се изкачи до върха на хълма, където го чакаше Гил. Отвсякъде го обсипваха поздравите и благословиите на мъжете, които презираше, но сега бе принуден да рискува живота си заради тях, и които зависеха изцяло от него, както и — внезапно осъзна Кейл — той от тях.

Гил се поклони леко, но по такъв начин, че Кейл усети някаква дълбока промяна в отношението към него.

— Вие спечелихте душите им. Дори и най-долните хора не могат да не обичат онзи, който ги е спасил на два пъти.

— Е, размина ни се на косъм.

Кейл слезе в окопа и погледна надолу по склона. Той бе избрал мястото от коня си, на около два метра над земята, откъдето имаше ясен поглед по цялата дължина на хълма. Но от по-ниско ниво ставаше очевидно, че по средата на склона има една издатина, която даваше възможност на нападателите лесно да подготвят атака, без да се боят от обстрел. Той се смая от собствената си глупост. Как можеше да е толкова прав за всичко останало, а точно тук да се окаже тъй глупав?

— Те заслужават извинение — каза той на Гил, и въпреки цялата си ненавист към Покаятелите говореше искрено.

— Затваряй си устата! — отсече Гил и побърза извинително да добави: — Господине.

— Те могат да видят грешката ми.

— Могат да видят, че подготвихте позициите, за да ги опазите живи, и че дойдохте да ги спасите, когато нещата тръгнаха на зле. Много отдавна не са побеждавали в каквото и да било. Сега победиха. Те са ваши. Вие допуснахте грешка и я поправихте. Какво друго може да стори един генерал?

— Не те помня толкова снизходителен на тренировъчното поле.

— Трудно в учението, леко в боя.

— Значи всичко е било само за мое добро?

— Вие сте жив и спечелихте, значи така излиза. — Гил помълча. — Пратих съгледвачи, за да сме сигурни, че противникът няма да се върне. Ще трябва да поговорите с тях.

— Не. Ти говори.

— Не, господине.

И тъй, десет минути по-късно Кейл стоеше на една скала в центъра на завоя и се мъчеше да не допусне в гласа си чувството на омраза и възмущение. Но на Покаятелите не им трябваше много. Той бе рискувал живота си за тях и ги измъкна от гроба.

Хук вече бе слязъл от могилата и изслуша възторжените викове на Изкупителите и колебливата реч на момчето, което те обожаваха, залагайки всичките си копнежи на една-единствена карта, наречена Томас Кейл. След като свърши, Кейл троснато заръча на Хук да проучи балистите, свалени от планината, и да докладва след час. Хук кимна подигравателно.

— На ваше място не бих се притеснявал, че трябва да бъда верен на хора, които мразя — каза той. — Има много видове вярност, господин Кейл. Например верността на свинаря към прасето.

И докато Кейл търсеше отговор, той тръгна надолу да проучи балистите.

Един час по-късно Хук се върна с доклада. Държеше дебело копие, дълго около метър. Около него бяха грижливо завързани дванайсет по-малки копия.

— Връзките са изработени от обикновен канап, преплетен с гума. Знаете ли какво е гума?

— Не.

— Не съм изненадан. Кондамин се опита да я покаже на папата в Авиньон, но архиепископите поискаха да го арестуват за магьосничество, защото материалът отблъсква водата по неестествен начин.

— Какво общо има това с връзките?

— Нищо. Но гумата е и разтеглива. — Хук дръпна парче канап и то се разтегна — не много, но достатъчно, за да проличи, че е прав. — Когато изстрелват снаряда, ремък от котешки черва, прикрепен с восък, разхлабва гуменото въже и то се размотава, доколкото можах да преценя, за около пет секунди. Дванайсетте допълнителни копия просто се отделят и следват главното към земята. Има и още подробности, но това е основният принцип.

— Можеш ли да направиш същото?

— Не виждам проблеми.

— Тогава го направи.

— Освен един.

— Да?

— Проблемът не е инженерен, а теологичен. Папата не харесва гумата. Не е наложил всемирна възбрана върху гумата като такава, но е крайно подозрителен към всички гъвкави вещества, тъй като това свойство не е естествено. Опитът да арестуват Кондамин означава, че според общия църковен закон използването на изделия от гума може да бъде безспорно доказателство за практикуване на магьосничество.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм, че положението е неясно и че не бих поел риска. Вие обаче сте в по-добро положение. Може би Боско ще даде някакво временно разрешение. Но мисля, че той и кардинал Парси са против.

Кейл въздъхна.

— Откъде знаеш толкова много?

— А вие откъде знаете толкова малко?

— Щом сте толкова добре информиран, господин Хук, как тъй се наложи аз да ви измъквам от затвора?

— Добър отговор, господин Кейл. И все пак за всяко нещо си има и начини.

— Да?

— Аз работех над един механизъм, който наистина ми е по сърце.

— Мислех, че точно механизмите са те пратили в Дома със специално предназначение.

— Така е.

— Щом си готов да рискуваш обвинение в богохулство, какъв ти е проблемът с магьосничеството?

— Защото съм готов да умра за този механизъм, но не и за някаква гумена връв. Ако ще си рискувам живота, искам нещо в замяна.

— Нещо в замяна? Боско ми каза, че за изграждане на богохулни механизми се полага да бъдеш одран жив, а след това натопен в бъчва с оцет.

— Простото добавяне на години към живота не е живот.

— Ще се опитам да го запомня. А ти запомни едно: аз притежавам и зъбите ти, господин Хук.

— Аз не съм неблагодарник.

— Означава ли това, че си ми благодарен?

— Самата човешка природа ни кара да работим за собствените си интереси, независимо колко сме задължени към другите.

— И така, какво прави този механизъм?

— Сам по себе си — нищо. Създавам го за проучване в областта на естествената философия. Искам да разкрия същността на нещата. Но преди да ме наругаете, моето предположение дава най-малко една практическа полза, произхождаща от чистото любопитство. Ще ме изслушате ли?

— Имате ли приятели, господин Хук?

— Не и достатъчно мощни.

— Ако усетя, че се опитвате да ме правите на глупак, ще ви изхвърля.

— Бива, господин Кейл.

Кейл се усмихна и му направи знак да седне. Хук седна и се приведе да начертае окръжност в праха.

— Представете си херметично затворена тръба от закален месинг, извита в кръг с диаметър само шейсет метра. Аз вярвам, че цялата материя се състои от една частица — нарекох я атом, и всички неща — земя, въздух, огън и вода — са изградени от нея, а разликите им идват единствено от различните начини, по които природата е съчетала тези атоми. Но ако идеята ми е правилна, от това следва, че само огромна сила може да промени делото на природата. Трябва да намеря начин да създам най-чистото вещество на земята, да изработя две топки от това вещество и да ги тласна една срещу друга от противоположните краища на кръглата тръба с такава енергия, че когато се сблъскат, да се разпаднат на атомите, които изграждат и тях, и тъканта на всички неща.

— Откъде знаеш, че атомите съществуват, щом трябва да го докажеш?

— А — каза Хук. — Вие сте не просто генерал с рано съзряла дарба. Вие сте и извънредно интелигентен младеж.

— Онзи приятел, за когото ти споменах, веднъж каза, че прибегнеш ли към ласкателство, трябва да извадиш голямата баданарка. Дали не го познаваш?

— Ласкателството може да бъде и вярно, господин Кейл.

— Продължавай.

— Стигнах до съществуването на атомите чрез математически разсъждения. — Кейл го погледна. — Виждам, че не сте особено впечатлен. Все пак на моя страна са и числата, и вярата. Но дори да греша, няма значение. Проблемът, с който се сблъсках и трябва тепърва да реша, е как да сблъскам две топки чисто вещество с такава сила, че да разцепят лепилото на природата. Именно търсенето на средство за задвижване на тежък предмет многократно по-бързо от скоростта на стрела ме доведе в Дома със специално предназначение и тъй близо до една мизерна смърт, от която, признавам си откровено, ме спасихте единствено вие.

— Стига.

— Близо две години експериментирах с една писмена формула за експлозивен прах от Китай. Имах само щипка прах и бях принуден да използвам почти всичко, за да се уверя, че наистина действа. Но формулата е непълна — съставки и няколко съвета как да се съчетаят. Опитах се и все не успявах, но през няколкото месеца, преди да бъда арестуван, постигнах известен успех. Прах, който прави блясъци, дим и светлина, но няма голяма сила. Той обаче уплаши моите помощници. Те пошушнаха, където трябва. Изкупителите дойдоха и откриха праха… добре де, и още едно-две неща, които трудно се обясняват на такива хора.

— Например?

— Труп. Нищо нередно — взех го от палача. Смятах дисекцията на трупове за неизяснена област — от религиозна гледна точка.

— Не е ли?

— Оказа се, че от религиозна гледна точка самите неизяснени области са неизяснена област.

— Накъде биеш?

— Ако имам вашата закрила и парична помощ за разработка на китайския прах, можем взаимно да си помогнем.

— Как?

— Ако мога да изстрелям две топки чисто вещество една срещу друга, то още по-лесно мога да изстрелям желязна топка срещу човек. Помислете си какво ще направи такъв механизъм. Един човек с такова устройство, дори ако може да го използва само веднъж, ще нарани или убие врага — или неколцина. Помислете за ужаса. После той може да го захвърли и да се бие като обикновен войник, но след като заедно със своите другари е убил или ранил равен брой противници още в първия миг на битката.

— Не те виждам скоро да стигнеш до това нещо.

— Мога да стигна. Дайте ми място и средства.

— И откъде да знам дали не ме премяташ?

— Знам си задълженията — отговори обидено Хук. — Но сам виждате, че за да постигна делото на живота си, трябва да мога да изстрелям твърд предмет от метална тръба. Търсенето на знания и откриването на велики оръжия е почти едно и също. Войната е майка на всичко. Освен това, ако станете велик генерал, моят живот е в безопасност. Нали така?

— Стига да не ме правиш на идиот. Веднъж можеш да се възползваш от невежеството ми в тези неща, но опиташ ли се да ме разиграваш, ще те хвана — и тогава ще се полюшваш като глава лук в буркан с оцет. Разбираш ли?

— Заплахи не са необходими.

— Мисля, че са. Видя ли ме как се бих днес на хълма?

— Да.

— А дори нямах каквито и да било чувства към тези хора. Какво ме засяга Народът? И все пак те са мъртви — изчезнаха, сякаш никога не са съществували. Ще си помисля. Сега съм уморен.