Петата погибел

10.

— Бил ли е измъчван?

— Очевидно не — каза Боско.

— Ти знаеше ли, че е тук?

— Да не ме бъркаш с някой среден чиновник в Затворническата служба? Откъде да знам, че е тук?

— Искам да го освободиш.

За негова изненада Боско отговори спокойно:

— Много добре. — Той се усмихна. — Очакваше да откажа, нали?

— Да.

— Защо? Той явно е дошъл тук, за да се събере с теб. И двамата знаем, че ти нямаш намерение да ходиш никъде.

Осъзнавайки, че му се надсмиват, Кейл смени темата.

— Защо не е бил измъчван?

— Добър въпрос, ако мога така да се изразя. Административна грешка. В Карцер четири е избухнала затворническа треска, тъй че останалите карцери са претъпкани. Поради хаоса и голямото натоварване някакъв клетник, обвинен в гоморски грях, случайно получил същия номер като твоя верен приятел.

— В тукашните затвори май често допускат грешки.

— Интересно, нали? А може да е било по Божия воля.

— Искам да го видя още сега.

— Ще пратя Изкупител Гил. Той го познава. Доволен ли си?

Боско не очакваше благодарност, но му беше забавно да поставя Кейл в неудобно положение.

— Нали нямаш нищо против — каза Боско — да попитам как разбра, че е тук?

Кейл се обърна да го погледне.

— Не.

— Е?

— Не. Нямам нищо против да попиташ.

— Колко бързо свиква човек с промените. Някога за подобно нахалство би си спечелил як пердах.

— Да?

— Нищо, казах го просто така. Твоят послушник изглежда много привързан към теб.

— Аз нямам послушник.

— Напротив, имаш. Във всяко едно отношение. Разбирам колко се промениха нещата между теб и мен, но се питам дали и ти го разбираш. Боя се, че може би не толкова дълбоко в теб все още се крие едно гневно малко момче.

— Мислех, че от мен се очаква точно това.

— Праведният гняв е нещо съвсем различно от простата избухливост. Аз просто мислех, че не е зле да ти го напомня. До един час Хенри Мъглата ще бъде при теб.

— Искам да отида в манастира.

— Много добре.

— Станал си снизходителен.

— Тревожи ли те това?

— Правиш го нарочно, нали?

— Само защото ми доставя удоволствие да обърквам предвижданията ти. Ако ми позволиш да изтъкна, изглежда, че все още не схващаш как стоят нещата.

— Мога да правя, каквото си искам, така ли е?

— Много добре знаеш отговора. Но си струва да обмислиш внимателно какво ти е разрешено и какво — не.

— Аз съм просто едно гневливо момче.

— За доброто и на двама ни се надявам да не е така. Ще ти бъдат донесени ключове за манастира. Можеш да правиш там, каквото желаеш. — Докато слагаше ръка върху дръжката на вратата, Боско се обърна назад. Отдавна имаше този навик — да оставя най-важното за последния момент, сякаш му е хрумнало ненадейно. — Какво знаеш за лаконийците?

— Наемни войници. Скъпи. — Кейл се замисли за момент, като че опитваше да си спомни. Само дългите години на невъзмутима дързост му позволиха да се удържи от усмивка при тази неочаквана възможност да се подиграе с бившия си господар. — Хрононхотонтологос — добави замислено той.

Боско го погледна, усещайки предизвикателството.

— Не съм чувал този термин — отвърна той, отказвайки да клъвне на въдицата.

— Означава авантюристи, разбойници.

— Ясно. Нещо друго?

— Не.

— Носеше се слух, че Антагонистите са открили сребърна мина в Аргентум. Вече не е слух. Не толкова сигурно, но изглежда твърде вероятно, че ще използват тази находка, за да наемат срещу нас голяма армия лаконийци.

— Мислех, че те никога не се наемат по повече от триста наведнъж.

— А аз мислех, че нищо не знаеш за тях. — Последва нагло мълчание. — Ще ти изпратя кратък обзор за Лаконийците. Тъй като животът ти може да зависи от това, едва ли се налага да ти препоръчвам да го прочетеш най-внимателно.

Беше му дошло до гуша от Кейл и той излезе, без да казва нищо повече.

След като Боско си тръгна, Кейл се замисли над чувствата си. Тревога и удоволствие в еднаква степен. Удоволствие от изненадата да види Хенри Мъглата, тревога от дълбочината на това удоволствие. Гневът му към Арбел Матераци бе заглушил ужасната самота, която му причиняваше нейното отсъствие. Но той прикриваше и мъката по изгубения приятел. До този момент Кейл смяташе, че може да живее както с Хенри Мъглата, така и без него, въпреки че бе свикнал да го вижда наоколо. Сега се тревожеше от разбирането колко много му е липсвал. Вълнението при мисълта за неговото завръщане беше непоносимо. Душата му бе изградена от мощни бентове, свързани с големи канали и здрави шлюзове. Но няма шлюз на света, който да не пропуска.

А какво бе станало с Клайст? Сигурно е мъртъв, помисли си той.