Петата погибел

18.

Две седмици по-късно Клайст и бременната му жена научиха новината за великите събития край Голан от един пътуващ продавач на лекарства, чиито стоки бяха, в най-добрия случай, абсолютно безполезни.

Имало голяма битка между Изкупителите и Лаконийците — ужасно клане, в което армията на Изкупителите била изтребена почти до последния човек. Излишно е да се казва, че това силно зарадва Клайст, макар и не за дълго. Той едва не си глътна езика, когато чу историята (силно разкрасена от простичките планински селяни) как гибелта на Изкупителите била предотвратена от едно обикновено момче на име Кейл, което всъщност било Ангелът на смъртта и можело да издига духа си на цял километър в небето.

— Значи този твой приятел… — каза Дейзи по-късно, когато си полегна, за да облекчи болките в гърба и ужасните хемороиди, и се опита да осмисли новината.

— Той не ми е приятел…

— Значи този твой приятел не е Ангелът на смъртта и не може да вдига духа си на километър в небето?

— Че е Ангел на смъртта, две мнения няма — където отиде Кейл, почват и погребенията. Главата му е пълна с погребения.

— Но не може да призовава духове?

— Не.

— Жалко… Приятел, който може да призовава духове, високи цял километър, би бил доста полезен.

— Да, ама не може. И нали ти казах — където отиде той, почват и писъците. Ето защо гледам да съм колкото се може по-далече от него. Ако не бях те срещнал, сега щях да бъда на обратната страна на Луната, стига да знаех как да стигна дотам.

— Ох — въздъхна страдалчески тя. — Горкият ми задник.

Тя не каза нищо повече, докато болката стихна; после му подаде гърненце с крем, купено от знахаря.

— Намажи ме.

— Какво?

— Намажи ме.

Той я погледна.

— Намажи се сама.

— Много съм дебела. Не мога да стигна дотам. По-лесно е ти да го направиш.

— Не може ли да помолиш сестра си?

— Не ставай отвратителен. Действай.

Той вече знаеше много добре кога не бива да спори с нея. Не че му липсваха медицински умения. Изкупителите се славеха с майсторското лечение на рани и в това нямаше нищо чудно, тъй като хората вечно се опитваха да ги убият. Лечението на хемороиди не спадаше към уврежданията, описани в медицинския наръчник „Манифесто Католико“, но поне Клайст умееше да подхожда нежно към нараненото място. Въпреки всичко по някое време клетото момиче изпъшка.

— Извинявай.

— Няма нищо.

След още няколко секунди той свърши и болката в дупето на Дейзи започна да намалява.

— Благодаря ти.

— Беше ми драго.

— Лъжец. Обзалагам се, че преди година не си очаквал да правиш точно това.

Болката почти съвсем отмина и Дейзи въздъхна от облекчение.

— Легни до мен. — Тя го изчака да легне. — Искам да поговорим за нещо.

— Какво?

— Обещай, че няма да се сърдиш.

— Защо просто не кажеш, каквото имаш за казване?

— В прекалено много грабежи участваш. Това е твърде опасно.

— Повярвай ми, аз знам какво е риск — и не рискувам. Досега не съм позволил нищо остро да ме доближи на по-малко от половин километър.

— Вярвам ти — че знаеш как да се пазиш. Но сега има два пъти повече набези, отколкото преди теб.

— И какво?

— Муселмените няма да търпят това. Има муселменски наемници, които знаят как да се бият по-добре от нас.

— Всеки може да се бие по-добре от вас. Номерът с пускане на камък върху нечия глава минава само от време на време.

— Ето, виждаш ли? Всички станаха алчни. Не може да продължава така.

— Баща ти ще получи удар, ако откажа да тръгна. Откажа ли да помогна, всички ще ме намразят като хемороид, че и по-зле.

— Но разбираш какво искам да кажа, нали?

— Да.

— Ще говоря с баща си. Просто исках първо да кажа на теб.

— А ако ти кажа да не го правиш?

Тя го изгледа по-скоро учудено, отколкото с раздразнение.

— Не ставай смешен.

Разказват, че клетницата Шарън Тунизийска била обречена винаги да казва истината, но никога да не й вярват. Клефтите може и да не бяха враждебни към жените, които проявяват собствена воля, но като всички останали хора не изгаряха от ентусиазъм да слушат нежелани съвети. Отначало раздразнението на бащата бе насочено само към Дейзи, която на свой ред получи съвета да не си пъха носа в неща, които не я засягат. Засегнат от резкия тон на тъста си, Клайст се опита да защити мнението на Дейзи, което му навлече обвинението, че идеята всъщност е негова и че използва жена си като прикритие за собствените си мнения — стратегия, широко разпространена сред Клефтите под името „завъртане на котка в тигана“. Обвиниха го в мързел, малодушие и неблагодарност — все качества, на които Клефтите искрено се възхищаваха, когато ги проявяваха самите те. Никой освен сестрата на Дейзи и няколко нейни приятелки вече не разговаряше с тях, и стана ясно, че ако Клайст откаже да помогне, ги чака много сериозна неприятност под формата на гласуване — с предизвестен резултат — да бъдат изгонени от племето.

Имаха само две възможности: или да си тръгнат в студеното време, докато Дейзи е в напреднала бременност, без да знаят къде да се подслонят, или да изпълняват, каквото им казват. Клайст не виждаше избор. Той не се притесняваше, че ще отстъпи. Дейзи изгаряше от възмущение и не го криеше от баща си, обаче Клайст бе свикнал цял живот да се подчинява враждебно, но мълчаливо. В крайна сметка се подчиниха, но не бяха твърде доволни.

Новите вести за Кейл безпокояха Клайст. Донякъде защото пораждаха нежелано чувство на вина — не за Кейл, а за Хенри Мъглата — и най-вече защото разбуждаха призрака на нещо погребано тъй дълбоко в душата му, че никога не се бе сблъсквал пряко с него. Макар че Хенри Мъглата никога не бе приемал насериозно идеята за нещо нечовешко в убийствения талант на Кейл, достигналите до Квантокс изопачени слухове — макар че при други обстоятелства биха му се сторили нелепи — засегнаха някакъв нерв в душата на Клайст. Отдалече идеята за Кейл като някакъв жив призрак, който обикаля и предизвиква свръхестествени катастрофи, изглеждаше зловещо логична. Клайст бе имал възможността да избяга безкрайно далече от Кейл, но тази възможност отмина. Тръпките по гръбнака му твърде силно напомняха тези, които според пословицата изпитва покойник, когато някой стъпва на гроба му.

— Както никога не е казвала баба ми — рече Дейзи, — хората вярват в това, което искат да вярват.

— Много си права — каза Клайст на младата си жена.