Петата погибел

27.

Докато Хенри Мъглата неохотно поверяваше живота си на човек, в когото нямаше абсолютно никакво доверие, Клайст също се бореше да оцелее в планините заедно с по-малко от сто Клефти.

Изкупителите, които избиха старците, жените и децата от кервана на бежанците, се върнаха и нападнаха изотзад мъжете в Лайдънското дефиле. Тъй като вече нямаха път нито напред, нито назад, те започнаха да дават много повече жертви. Изкупителите вече не бързаха и избиваха Клефтите с арбалети, лъкове или бронирани набези, които траеха само няколко минути, но нанасяха тежки загуби. След още два дни те щяха да приключат задачата, почти без да пострадат сами, но Изкупителите от клането допуснаха грешката да съобщят с викове през нощта какво са направили само преди три дни с жените и децата им. Да доведеш човека до отчаяние е много желателно, ако надеждата за свобода, сигурност или връщане при любящо семейство го кара да продължава борбата. Но в отношението си към саможертвата Клефтите напълно се различаваха от почти всички други мъже. Сега с ужасната си подигравка Изкупителите неволно лишиха Клефтите от всяка надежда. Отчаянието ги освободи от най-голямата им слабост като войници — желанието да убиват, но да не умрат при това.

Самият Клайст беше в ужасно състояние, но познавайки Изкупителите и тяхната склонност да използват лъжи срещу врага, той все още се измъчваше от надеждата, че съпругата и нероденото му дете са все още живи. Сега обаче не бе времето да дава надежди на Клефтите. Само убеждението, че няма за какво да живеят, можеше да ги спаси. Той ги възпря от атака срещу Изкупителите и ги убеди да изчакат до разсъмване и да насочат атаката си така, че да вземат най-много жертви. Междувременно подигравките на околните Изкупители в мрака действаха по-силно от благородна реч пред почтени мъже, тъй като засилваха решението на Клефтите да умрат, отнасяйки в гроба колкото се може повече врагове. Клайст знаеше, че Клефтите са загубени, но той бе сторил всичко по силите си и не възнамеряваше да загине заедно с тях. Направи, каквото можеше, но имаше намерение да използва атаката, за да се измъкне самостоятелно и да разбере дали жена му е наистина мъртва. Не искаше животът му да свърши в тази планина на задника на географията.

Клайст събра оцелелите деветдесет души и начерта карта в каменистата пръст. Положението им беше просто: намираха се в капан сред един от проходите, широк около сто метра и с отвесни стени, а равен брой Изкупители ги ограждаха отпред и отзад.

— Ще нападнем Изкупителите, които идват от равнината. Тях искаме, нали?

Всички кимнаха.

— По мое мнение трябва да атакуваме позицията им тук, с два клина от двете страни, после да се опитаме да пробием и да се съединим зад тях. Едва ли ще успеем, но със сигурност ще ги изненадаме и ще убием повече от тях. Ако все пак се съединим, тогава всички Изкупители ще останат пред нас. Така ще им стане адски по-трудно.

Планът му вероятно беше безнадежден — определено звучеше неубедително, докато го излагаше — но бързината, изненадата и отчаянието на Клефтите може би му даваха шанса да се измъкне. Той дължеше нещо на тези хора, но не и живота си — на негово място те биха сторили същото. И то без особено да се колебаят.

„Това е най-доброто, което мога да направя“, помисли си той. „Меа culpa. Меа culpa. Меа maxima culpa. Не мога да ги спася, но мога да спася себе си. Само това ми остава.“

Докато повтаряше плана, Клайст едва не се пречупи, но издържа — крепеше го тихият, настоятелен глас на инстинкта за оцеляване.

Когато свърши, той раздели групата на две равни части с няколко размествания по семейни причини и се присъедини към дясното крило, защото смяташе, че там са по-добрите бойци.

Не искаше да издадат атаката и да провалят изненадата с викове или шум, затова опънаха дълъг канап между двете групи. Клайст щеше да го дръпне, когато сметнеше, че е дошъл моментът за атака. Единствената му отстъпка пред чувството за благородство бе да им обещае, че ще обозначи със знаме мястото зад Изкупителите, където да се прегрупират. Той съжали за обещанието веднага след като го изрече, но то означаваше, че има основателна причина да изпревари останалите. Щом веднъж забиеше знамето, вече нямаше как да им помогне.

Би било прекалено да се очаква, че Изкупителите ще са неподготвени, но обстоятелствата бяха идеални за Клефтите, като се има предвид, че жаждата за мъст ги бе накарала да пренебрегнат собствения си живот. Те бяха бързи и се намираха на своя земя. Трудно бе да се прецени кой какво вижда или не вижда в мътната утринна светлина, и Клефтите бяха почти на крачка от часовите на Изкупителите, преди да отекне предупредителен вик. Всеки часови отнесе със себе си по един-двама Клефти, но останалите нападатели изпълниха плана и тихо нахлуха в лагера, който вече се раздвижваше, но все още бе изненадан. Стиснал здраво бамбуковия прът, Клайст тичаше най-отпред през лагера и крещеше: „Отстъпвайте! Отстъпвайте!“, като че беше някой от Изкупителите, изпаднал в паника.

— Затваряй си устата! — викна един стотник и го хвана за ръката, докато минаваше покрай него; изобщо не му хрумна, че Клайст е всичко друго, но не и уплашен млад Изкупител.

Клайст се дръпна и побягна като луд. Точно когато напускаше лагера, друг Изкупител застана на пътя му и го повали с един удар.

— Прояви малко…

Но така и не стана ясно какво трябва да прояви, защото Клайст скочи на крака и го намушка в гърдите, после вдигна знамето и прескочи каменната стена, която Изкупителите бяха изградили, за да прикрият тила си — не че очакваха някога да им влезе в работа. Но щеше да свърши отлична работа за отбрана на Клефтите. Клайст размота червеното копринено знаме и заби дръжката в един процеп, където всеки можеше да го види. После хукна през планините с пъргавината на див козел, без да поглежда назад.

Един ден по-късно той излезе от планината. След още един ден стоеше пред десетте изкупителски бесилки и купчините пепел и сухи кости под тях.

Той постоя неподвижно, след това седна, захлупи лице в шепите си и заплака. Все още беше там един ден по-късно, когато двайсет и един Клефти, оцелели от битката в планината, дойдоха по трима или четирима и седнаха до него. Ако познаваше Клефтите по-добре, той щеше да знае, че изобщо не са очаквали от него да остане.

Не можеха да погребат жените и децата, защото Изкупители със сигурност ги гонеха по петите. Тръгнаха си с обещание пак да се върнат, и продължиха напред кой както може.