Петата погибел

29.

Величави бяха огромните облаци от тамян, чисто звънтяха сопраните и звучно отекваха басовете в катедралата насред Шартр, където коронясваха новия папа Боско XVI върху стария камък, на който бе изградена Единствената истинска вяра. И какви тържествени одежди в златно, зелено, оранжево, жълто и синьо. Сякаш самата дъга бе слязла от небето да озари церемонията със святост. Разбира се, без да се броят двайсетте монахини, допуснати до участие — те бяха изцяло в черно, само с мъничко бяло около лицата. Но какви лица! Как гледаха нагоре към Светия отец с вързани зад гърба ръце, за да не се изкушат да го осквернят с гнусното си докосване, с какъв екстаз се усмихваха тъй лъчезарно, сякаш бяха готови да издъхнат като блажената Имелда Ламбертини, която починала от възторг, докато получавала светото причастие на крехката единайсетгодишна възраст.

Но най-велико бе вълнението на архиереи, епископи, кардинали, нунции, мандрати и гонфалониери. Мнозина от тях бяха наскоро ръкоположени, след като техните предшественици намериха смъртта си на кладите, в тъмниците или в безименни ями из пустинята. Това бе техният папа, техният шанс, тяхното време да бъдат лично отговорни за идването на сетния час и великото обновление.

Новият папа Боско се възкачваше на подиума стъпка по стъпка, защото трябваше да спре за смирен поклон пред всекиго, така че му трябваше половин час себеотрицание, за да се добере до върха и грамадния аналой, увиснал над необятното пространство на Сикстинската капела. Възправен на тази въздушна опора, той изглеждаше готов всеки момент да се хвърли над вирнатите лица на паството, очакващо да чуе неговите слова за нов живот и нова цел. Те знаеха много добре какво ще се случи, от години бяха захранвани с новата вяра. Знаеха, че за пореден път Бог е изгубил търпение и там, където някога човешкият род е бил погубен с дъжд и вода, сега ще има огън и меч от ръката на едно момче, което не е момче, а въплъщение на Божия гняв. И този път няма да има спасителен ковчег. Първо Антагонистите, после всички останали, и накрая самата изкупителска вяра щеше да се превърне в прах. Всичко това бе изложено пред една публика, която едва сдържаше радостното си очакване Бог да унищожи своето най-несъвършено творение.

— Вятърът на промяната вее из нашия свят — каза новият папа. — Нищо не може да спре една благословена идея, чието време е дошло. Така че трябва да стигнем до женския въпрос.

Над свещениците и монасите се надигна глъчка на изненада. Какъв женски въпрос? И същият, но разбира се, още по-трепетен въпрос сред монахините. Какъв женски въпрос?

В тона на всеки Изкупител винаги се промъкваше нещо мазно, когато говореше добре за жените — далеч не толкова рядко събитие, колкото би предположил някой случаен последовател на вярата. Нервните монахини бяха на път да получат пълна доза елей. Когато ласкаеш, прави го с голямата четка.

— Благословена е жената, чиито думи могат да ободрят, но не и да повлияят. Как можем да не почитаме тяхната сила в послушанието, да не се възхищаваме на упоритото им покорство, което Бог — и неговото човешко подобие, мъжът — изисква от женствеността? Изкупителите се славят със своята необикновена почит към женския пол, който допълва и подпомага труда на мъжете и свещениците с неуморното си сътрудничество. Но днес са по-верни от когато и да било думите на прославената игуменка Кюне, че девствеността е истинската еманципация и естественото състояние на жените. В очакване на бъдния живот, нашите вярващи вече няма да встъпват в брак. От този ден мъже и жени ще бъдат девствени. Аз определям дните, в които брачният дълг между мъж и жена, напомнящ обединение на звяра в нас, може да не се плаща.

Всеки четвъртък в памет на ареста на Обесения Изкупител (петдесет и два дни в годината).

Всеки петък в памет на гибелта на Обесения Изкупител (още петдесет и два дни).

Всяка събота в чест на Непорочната майка на Изкупителя (още петдесет и два дни).

Всяка неделя в чест на възкресението (още петдесет и два дни).

И всеки понеделник в памет и за упокой на душите на мъртвите (петдесет и два дни).

В допълнение към забраната за съпружеско общуване през двеста и шейсет от всичките триста шейсет и пет дни в годината, Боско забрани физическия контакт от всякакъв вид за различни периоди преди и след шест особено свещени празника.

Дори на Гил, който беше доста добър в сметките, му трябваха няколко минути, за да изчисли, че през първата година за женените двойки ще бъде възможно да се облажат само пет дни.

— Не смяташ ли, че е твърде много? — попита го загрижено Боско. — Към третата година всичко това ще бъде зад нас.

— Повече от достатъчно — заяви Гил. — Но откъде ще дойдат войниците ни?

— И сега имаме достатъчно, за да изтрием човешкия род от света. Ти и аз трябва да бъдем тук, за да видим как Изкупителите си отиват, та Бог да започне отново с някое друго създание, по-достойно за неговия дар.

Другият въпрос — въпросът за Кейл, бе уреден със споменаването за велико тайно пророчество относно завръщането му. Сега пророчеството било заключено в съкровищниците на Светия град Шартр, след като го потвърдили няколко монахини, с които той разговарял, когато те посетили Голанските възвишения. След това той изчезнал загадъчно, както бил между тях, макар че никой не го видял да изчезва. По този начин възникна полезното вярване, че той ще се върне да изпълни своите задължения, но само ако Изкупителите бъдат изправени пред голяма опасност при опита си да изтрият покварения човек и неговата ужасна същност от лицето на земята.

— Ами ако разберат истината?

— Ние не знаем истината.

— Неблагодарният боклук ни предаде.

— Продължаваш да говориш за него като за личност. Той не е личност. Когато разбере и когато другите разберат, той ще се върне, защото животът му няма смисъл, ако не е част от бъдещия потоп. В подходящото време едно дръпване на въдицата ще ни го доведе.

Гил се чудеше дали изчезването на Кейл би навредило на каузата. Каква полза от един отсъстващ спасител? Бог бе разкрил десницата си, когато трябваше, но след това я оттегли с ясното искане Изкупителите да действат сами. Иначе защо да съществуват? Каквото и унищожение да трябваше да се развихри в света, включително тяхното собствено, Бог не се нуждаеше от тях, за да го постигне. С изпращането на Кейл да се намеси тъй чудодейно, той го показа недвусмислено. С отнемането на Кейл Бог им показваше, че не е изоставил Изкупителите и че ако следват неговата воля чрез унищожаване на всички вероотстъпници и невярващи, той няма да ги забрави, когато дойде време да унищожат и себе си. Тяхното унищожение със сигурност щеше да бъде врата към отвъдния свят. И размишлявайки над грешката си, Гил, който все още дълбоко вярваше в края на човечеството, започна да вижда, че каквото и да си мисли Боско, Кейл вече е престанал да бъде полезен. Един отсъстващ завинаги Кейл нямаше да навреди. Точно обратното. Докато бе жив обаче, можеше и вероятно щеше да се превърне в сериозна заплаха. Нещо трябваше да се направи.

Като връх на своята величествена реч Боско предупреди за заплахата от възникването на един нов вид жени — не високомерните хубавици на Матераците с изпънати дълги шии, ситна походка и дълги коси, които Господ ще порази със струпеи по свой избор, нито безпътниците от Испански Лийдс, които подрънкват с гривните на нозете си, ала много скоро вместо пояс около утробата им ще има кървящи рани. Но възниква нова заплаха от жените, които искат да бъдат духовно равни с мъжете, да покажат своята строгост, да преследват недостатъчно благочестивите и дори да изгарят други жени като предупреждение и демонстрация, че те също могат да бъдат безпределно жестоки заради вярата и Божията правда. Паството кимаше, без да знае, че гневът му е насочен към неговата предшественичка и се разпалва от страха, че може да има и други като нея. Може би много други. Може би бяха навсякъде. Носеха се слухове, клюките се заравяха като охлюви през зимата и отново изникваха в пиянски разговори между приятели късно през нощта, но никоя от тях не се доближаваше до истината, че една жена е управлявала Изкупителите цели двайсет години, не по-добре и не по-зле от мъжествените си предшественици.

— Докато се връщате към епархиите си, помислете за четирите погибели — завърши Боско. — И се подгответе за идващия край.

След като напусна празненството, което последва встъпителната реч на Боско, Гил се върна в огромните си покои, където новият му секретар, монсеньор Чадуик, който не беше поканен, отчаяно се надяваше Гил да е в настроение да сподели кои са присъствали, какво се е случило и как се чувства новият Свети отец. Но го очакваше разочарование.

— Намери ми двамата Тревър — каза раздразнено Гил.

Надеждата по лицето на Чадуик мигновено се превърна в ужас.

— Ах — каза Чадуик и помълча. — Случайно да знаете къде могат да бъдат изобщо?

— Не — отговори Гил. — А сега действай.

Докато Чадуик затваряше вратата безкрайно внимателно, Гил отлично разбираше колко неразумно постъпва. Двамата Тревър не бяха никак лесни за намиране, без значение кой си.

— Още светлина? — попита Кейл.

— Виждам достатъчно добре — каза шивачката от зеленчуковия пазар. — Въпросът е какво гледам?

— Бабичката хванала муха — пропя Хенри Мъглата.

— Какво казва?

— Пее песен — не е на себе си. Не се притеснявай за това. Искам да зашиеш лицето му. Той няма да почувства нищо… или поне не много.

— Ти си луд. Аз просто шия дрехи. Луд си. Нищо не разбирам от подобни неща.

— Но аз разбирам. Шил съм хора поне сто пъти.

— Тогава ти го направи. Аз ще си докарам белята.

— Няма да си докараш белята. Аз съм много важна особа.

— Не ми изглеждаш важен.

— Откъде знаеш? Ти си една проста шивачка.

— Искаш да направя такова нещо, а ме обиждаш? Отивам си.

Тя тръгна към вратата.

— Петдесет долара! — Тя спря и го погледна. — Той е мой приятел. Помогни му.

— Дай да видя… парите.

Като проява на щедрост от страна на Кити Заека, един ден след срещата Кейл получи портфейл с триста долара; беше ги преброил незабавно.

Момичето се замисли за момент.

— Сто долара.

— Не е чак такъв приятел.

Спазариха се за шейсет и пет.

Когато тя отново се зае да разглежда обезобразеното лице на Хенри Мъглата, той запя за кози.

— Той няма да усети нищо, докато работиш, а аз ще те напътствам. Знам какво трябва да се направи, но е нужен много фин шев, ако искаме лицето му да бъде спасено. Мисли за него като за дреха. Просто дай най-доброто от себе си. — Тук Кейл се сети да я поласкае. — Без теб ще прилича на конски задник. Видях колко си добра. Ти имаш талант — всеки с капка мозък ще го забележи. Забрави, че шиеш лице, и мисли за него като за костюм, или нещо подобно.

Поомекнала от комплиментите и естествено изкушена от толкова много пари, тя започна да възприема Хенри Мъглата като професионален проблем.

— Ще му трябва пълнеж.

— Как така пълнеж?

— Мислех, че знаеш всичко за шиенето.

— Ако беше така, нямаше да ми трябваш. Какво е пълнеж?

— В лицето му има дупка колкото пръст. Не мога просто да зашия такава дупка дори върху плат, камо ли върху кожа. Трябва да я запълня с нещо.

— С какво?

— Откъде да знам? Ако беше костюм или нещо такова, щях да използвам филц.

— Не може. Виждал съм какво става с рани, когато вътре остава дори малко късче платно.

— Ако поправяме стар костюм, ние използваме парченце от място, което не се забелязва. Така всичко става еднакво и не придърпва, когато се намокри.

— Искаш да кажеш, че трябва да отрежем парченце от него и да го пъхнем в дупката на лицето му?

Тя бе разсъждавала на глас, но сега се уплаши.

— Не съм казала такова нещо, само си мислех, това е. Подобното с подобно, така казваме. Просто си мислех.

— Защо не? Има смисъл.

— Може да стане по-зле.

— Винаги може да стане по-зле.

— Щом е твой приятел… защо не вземеш да си отрежеш някой пръст?

— Не ставай глупава — отвърна добродушно Кейл.

— Няма по-голяма обич от тази, да дадеш живота си за приятел.

— Кой идиот ти го каза?

Тя силно се засегна от това неуважение, но вече не можеше да загърби парите, а също и предизвикателството. Не бе свикнала да бяга от трудностите.

И така гениалната операция, родена от късмет, съобразителност, умение и невежество, започна и се оказа великолепен успех. Кейл увери шивачката, че е майстор на ножа, и изряза съвършено кръгло парче плът от задника на Хенри Мъглата, където според него щеше да му липсва най-малко, а тя усърдно запълни дълбоката дупка в лицето му. С умение, което сгря сърцето на Кейл, момичето най-внимателно изряза и заши с безупречен шев обезобразеното лице на Хенри Мъглата. През цялото време Хенри я забавляваше с още песни за паяци, бабички, котки и кози. Когато свърши, шивачката се отдръпна, за да огледа работата си, а тя бе достойна за възхищение. Макар и все още в суров вид, всеки можеше да види с какво умение една раздърпана дупка е превърната в нещо съвсем прилично. Кейл знаеше, че раната може да се инфектира или парченцето плът да умре, и тогава Бог знае какво щеше да стане. Но засега всичко изглеждаше наред.

И наистина беше. Два дни раната изглеждаше болезнено зачервена въпреки цялата си изисканост; после, на третата сутрин, започна да порозовява и явно беше на път да оздравее. Хенри Мъглата имаше само едно оплакване: „Защо задникът толкова ме боли?“

Колкото до великото им сътрудничество и изключителния късмет при гениалната процедура, Кейл и шивачката рядко се сещаха за това, а човечеството така и не узна.