Петата погибел

30.

Вечерта на банкета ИдрисПюк и неговият полубрат Випонд бяха в особено добра форма. Първият закачаше жените с комплименти за красотата им и подмяташе на мъжете, че не са на същата висота, а Випонд, надарен с по-сдържано чувство за хумор, когато беше в настроение, предизвика бурен смях със забавната история за суетата на колчестърския епископ и неговата злополука с една патица, завършвайки със заключението, че „колкото и открития да са направени в страната на самозаблудата, все още остават обширни неизследвани територии“.

За да не остане по-назад, ИдрисПюк неусетно премина на афоризми и сподели с околните дългогодишния си опит от срещите с глупостта, идиотизма и безчестието на човешкия род, без да изключва и себе си.

— Не спорете с никого за нищо. Дори и с Випонд, въпреки че той е може би най-мъдрият човек на всички времена.

Седнал от другата страна на масата, Випонд се наслаждаваше на изпълнението и двойното ласкателство на своя полубрат, посрещнато със смях и одобрително тропане от шестима подпийнали Матераци.

— Стане ли дума за самозаблуда, брат ми е ненадминат. Можеш да разговаряш с Випонд хиляда години, без да изчерпаш абсурдните неща, в които вярва.

Лицето на Випонд помръкна и за момент ИдрисПюк се запита дали не е прекалил. Но канцлерът се тревожеше за нещо, което бе видял, а не чул. ИдрисПюк проследи неспокойния му поглед към края на залата. Глъчката и смехът продължаваха, но масата около двамата полубратя внезапно притихна.

На върха на стълбището, слизащо към залата, стоеше Кейл, облечен от шията до петите в черен костюм, почти неразличим от извънредно елегантното расо, излязло напоследък на мода сред богатите младежи в Испански Лийдс. Беше специално изработено от шивачката и платено пак с парите на Кити Заека.

Изглеждаше съвсем не на място и не даваше пет пари за това. Не е изненада обаче, че най-потресена сред няколкото десетки присъстващи, които го разпознаха, беше Арбел Матераци, седнала до съпруга си и бременна в осмия месец. Ако една жена може да е бяла като призрак и разцъфтяла в същото време, то тя изглеждаше точно така. Сините вени по клепачите й напомняха изящните шарки на софийски мрамор.

Забравил всякакво чувство за хумор, ИдрисПюк гледаше със свито сърце как Кейл бавно крачи през залата като зъл вещер от приказките, а очите му, черни като дрехата, не се откъсват от красивата бременна жена пред него. Трябваше да е разбрал, помисли си ИдрисПюк, наистина трябваше. Един слуга отдръпна стола до него, който беше предназначен за Кейл, но трябваше да остане празен, и Кейл, безкрайно самодоволен от катастрофалната си поява, леко намигна на Випонд, после убийствено се намръщи към Арбел Лебедовата шия. Няма достатъчно силна дума да се опише изражението на Кон, но всеки можеше да си представи какво става в душата му. По-късно ИдрисПюк често се питаше дали е знаел, или не. Трудно е да се повярва, че ако знаеше, вечерта щеше да свърши добре. След като се надяваше на неприятности, Боз Икард вероятно знаеше за Кон и Томас Кейл. Но той бе попаднал на нещо много по-лошо от свада между две преждевременно пораснали момчета.

Има много думи за различните видове мълчание между хора, които се мразят. ИдрисПюк смяташе, че ако пак попадне в затвора за една-две години, би могъл да състави подробен списък. Но от какъвто и вид да беше мълчанието, прекъсна го гостът на Випонд сеньор Еди Грей — нещо като посланик на норвежците, който като мнозина други се опитваше да разбере какво смятат да предприемат Матераците и как може да ги засегне то. Предизвикателен и надменен по природа, Грей демонстративно огледа Кейл от глава до пети.

— Имате подходящ цвят за ангел на смъртта, господин Кейл. Но сте малко нисичък.

Сякаш всички ахнаха, макар че продължи да царува пълна тишина. Кейл за пръв път откъсна очи от Арбел и погледна Грей.

— Прав сте. Но ако ви отрежа главата и стъпя на нея, ще стана по-висок.

Предстоеше нещо неминуемо и завесата на мълчанието започна да се разширява от двете страни на Матераците, обхващайки съвсем не случайно и Боз Икард. Стреснати от презрението в тона на Грей и странната външност на младежа в черно, хората схванаха убийствения отговор и избухнаха в смях.

Изпълнен с отровна смес от омраза, обожание, любов и немалко самодоволство от собственото си остроумие, Кейл позволи да му побутнат стола, седна и погледът му, едновременно жалък и страховит, пак се насочи към нещастната Лебедова шия. Дори бик в парфюмериен магазин, подлуден от рояк оси, не би могъл да излъчи такава неуправляема смес от желания, неприязън, предателства и разочаровани страсти, каквато кипеше в онази великолепна зала. Нищо чудно, че бебето в майчината утроба започна да рита и да се върти като прасенце в чувал. Арбел Матераци навярно заслужаваше паметник за добро възпитание, задето се удържа да не роди на място.

Имаше обаче и проява на лошо възпитание. Както можеше да се очаква, тя дойде от страна на Кейл: докато слугите сипваха месо, фасул и грах върху чинията му, Кейл благодареше на всеки от тях, макар да знаеше много добре, защото ИдрисПюк му го бе казвал неведнъж, че не е редно да забелязваш храната върху чинията, а да продължаваш да разговаряш със съседите, сякаш езиците от чучулиги или пауновите котлети са се появили като по магия.

— Благодаря ви. Благодаря ви — повтаряше той, насочвайки всяка фалшива благодарност като удар в сърцето на хубавицата срещу него и ритник в пищяла на нейния настръхнал съпруг.

Ние всички сме повече или по-малко циници, и навярно дори пеленачето знае, че да спасиш човешки живот означава да си създадеш вечен враг. Но макар че Кон бе погребал някои подозрения в дъното на душата си, и макар че трябваше да мрази човека, който го спаси от ужасна смърт при Силбъри Хил — все пак в най-дълбоките тъмници на паметта му още се спотайваха ужасите на лилавата премазваща смърт, които понякога изплуваха в най-страшните му сънища. И затова, колкото и да се стараеше, той не можеше да прогони досадното чувство на благодарност.

Бедата на Кейл беше, че започна брилянтно операта на своето отмъщение, но сега му липсваше подходящата ария. Подигравката на сеньор Еди Грей беше като замеряне на разярен мечок с кифлички. Той знаеше как да се справя с агресията, била тя словесна или физическа. Арбел бе навела очи към чинията си със супа, сякаш се надяваше съдържанието й да се разтвори като Тръстиково море и да я погълне цяла. Кон просто гледаше свирепо. Въпреки цялото си страдание тя изглеждаше безкрайно и сърцераздирателно красива. Устните й, обикновено клонящи на цвят към бледокафяво, сега бяха яркочервени, а белите зъби под тях го направиха лиричен в омразата и той си представи роза със сняг между алените венчелистчета. Толкова много време бе посветил на мисли за нея през последните непоносими месеци, че сега, когато тя седеше само на няколко крачки от него, въпреки цялата омраза му се струваше неразбираемо защо тя не избухва в радостен смях, както правеше някога, когато той затваряше зад себе си вратата на стаята, защо не го грабва в прегръдките си и не обсипва лицето му с ненаситни целувки. Как беше възможно да й е омръзнал? Как беше възможно тя да предпочете онова същество до нея, да му позволи да… Но от тази мисъл до лудостта имаше само крачка, а той и без това вече бе твърде близо. Не му хрумна нито за миг — трябва да му простите пълното невежество по тези въпроси — че той може да е баща на ритащото създание в утробата й. Не му хрумна, че никой благоразумен човек не би оспорил очевидното предпочитание на Арбел Матераци към един висок и красив младеж от нейната класа, последната надежда за бъдещето на всички Матераци, вместо към един тъмнокос, дребничък, коравосърдечен убиец, озлобен срещу целия свят. Вярно, тя му дължеше живота си, а по необичаен начин и този на по-малкия си брат, но благодарността е неудобно чувство дори в най-добри времена, особено спрямо онези, които някога сме обожавали. Това е особено трудно за красивите принцеси, защото те, така да се каже, са родени само да получават, и дори една скромна проява на благодарност е непоносимо тежка за тях.

— Добре ли си? — попита най-сетне Кейл. В цялата история на света не се бе случвало подобен въпрос да се задава като заплаха.

Вродената й дързост надделя над смущението и тя вдигна очи за момент.

— Много добре.

— Радвам се да го чуя. Лично аз преживях тежки времена след последната ни среща.

— Всички страдахме.

— Всъщност аз причиних повече страдания, отколкото понесох.

— Не е ли типично за теб?

— Ти май имаш много къса памет, щом си забравила какво ми дължиш.

— Дръж се прилично — намеси се Кон, който отдавна би скочил театрално от стола си, ако Випонд не го стискаше за бедрото с изненадваща сила за мъж на неговата възраст.

— Как е кракът ти? — попита Кейл. Все пак в много отношения той все още бе твърде млад.

— За Бога — прошепна ИдрисПюк.

Вълната от напрегнато мълчание вече бе обгърнала половината зала. Но след като бе дошъл с намерението да измъчва безмилостно Арбел, Кейл изведнъж осъзна, че напълно е загубил необходимия за това самоконтрол — бентът на загубата и яростта се отприщваше много по-широко, отколкото бе очаквал, и той сам се смая от дълбините зад него.

— Ти не си желан тук — каза Кон. — Престани да се излагаш и си излез.

Всяка една от тези думи беше достатъчна. Кейл пламна като ковашка пещ, раздухвана от бясно духало. Той скочи и посегна към колана си, но внезапно нечия слаба ръка го хвана за китката.

— Здравей, Том — тихо каза Хенри Мъглата. — Водя ти един познат.

Гласът му се разля като хладка вода над напрегнатото мълчание на наблюдателите. Кейл се вгледа за миг в бледото лице и все още яркия белег върху него, после в двамата до Хенри — Саймън Матераци и вечно плахият Кулхаус.

— Саймън Матераци ти казва здрасти, Кейл — каза Кулхаус.

После глухонемият младеж го сграбчи и не го пусна, докато не седнаха да пушат навън, във влажния и студен въздух на Испански Лийдс.

Едва след два часа ИдрисПюк ги откри по най-простия начин — седна да чака в стаята на Кейл, докато се върнат.

— Отведи Хенри и Саймън да си лягат, преди да са заспали на място — каза той на Кулхаус, който с радост изпълни нареждането.

Кейл седна на леглото си, без да поглежда ИдрисПюк.

— Дано да си доволен от себе си. Вече те смятат не за Божия гняв, а по-скоро за селския идиот.

Това жегна Кейл поне колкото да го погледне, макар че продължи да мълчи и изглеждаше окаян като пробит барабан.

— Мислиш ли, че можеш да сплашиш целия свят?

— Засега се справям добре.

— Да, засега. Но това не е чак толкова много. Още си твърде млад и тепърва има да видиш свят.

Двамата мълчаха цяла минута.

— Искам тя да страда. Заслужава го.

Кейл говореше толкова тихо и с такава тъга, че ИдрисПюк не намери какво да отвърне.

— Знам колко е трудно да се откажеш от голяма любов.

— Аз й спасих живота.

— Да.

— Сбърках ли някъде?

— Не.

— Тогава защо?

— Никой не знае отговора на този въпрос. Не можеш да принудиш някого да обича.

— Но тя ме обичаше.

— Каквото си казват влюбените, е писано върху вятъра и водата. Някакъв поет го е казал, но все пак е вярно.

— Тя ме предаде на Боско. Не е редно да й простя.

В интерес на справедливостта ИдрисПюк би могъл да изтъкне, че по онова време Арбел бе в изключително трудно положение. Но вече от много години не беше чак толкова глупав, че да го каже.

— За съжаление, живеем в интересни времена. Ти може да имаш в тях важна роля, може би дори най-важната — ала колкото и да си млад, колкото и да те боли, в любовта, политиката и войната дребните житейски неща трябва да отстъпят пред по-големите.

Кейл го погледна.

— Не и ако малките са на първо място.

Отново настана дълго мълчание. Дори ИдрисПюк не успя да измисли отговор. Той смени темата.

— Не знам какво ще предприемат към теб Изкупителите и техният папа. Не бих разчитал, че ще си траят. Ти си създаваш врагове със същата лекота, както обикновените хора дишат. Да говориш с гняв, да показваш омразата си с думи и погледи е излишно, опасно, глупаво, нелепо и вулгарно — макар да предполагам, че вулгарността е най-дребният ти проблем. Трябва или да се научиш на дискретност, или да бягаш още сега.

Кейл мълчеше, а ИдрисПюк седеше на леглото и изпитваше жал за странното момче до себе си. След няколко минути ИдрисПюк започна да се тревожи, че в мълчанието си Кейл е потънал твърде дълбоко.

— Погледна ли нощното небе, докато беше навън?

Кейл се засмя тихо и странно, но за ИдрисПюк това бе по-добре, отколкото мълчанието.

— Не — каза Кейл. — Звездите още ли греят?

— Бил си церемониалмайстор на много бедствия — каза Випонд на ИдрисПюк — късно същата вечер, — но това трябва да е едно от най-добрите ти постижения.

— Ни най-малко. Участвал съм в доста по-лоши неща от спречкване между двама влюбени.

— Знаеш, че е много по-зле. Боз Икард иска да ни изгони и можеш да бъдеш сигурен, че докато си говорим, към краля на Швейцария вече пътува доклад за сбиване между наследниците на Матераци и твоя непрокопсан приятел, при това най-грижливо разкрасен.

— Крал Зог може да е страхлив като баба, но няма да ни изхвърли заради някакво дребно спречкване — колкото и да се напъва Икард.

— Ще ни изхвърли, ако му кажат, че има съмнение кой е баща на детето на Арбел.

— Какво мислиш?

— А ти какво мислиш?

— Възможно е.

— Няма спор. Въпросът е, че слуховете вече изтичат изпод всяка врата в Испански Лийдс. Крал Зог гледа с много лошо око всяка проява на невъздържано поведение, особено между аристократка и някакъв си хлапак, който носи въглища в спалнята й.

— Той е много повече от това.

— Не и за крал Зог Швейцарски. Бог никога не е създавал по-голям сноб. Единственото му четиво е да се привежда часове наред с блажени въздишки над потеклото си в Готския алманах.

— Ако случайно не си забелязал, братко — ИдрисПюк използваше това обръщение само когато беше особено недоволен от него. — Матераците вече не представляват нищо. Ако Кейл не ги спре, Изкупителите са готови да прегазят Антагонистите, Лаконийците, Швейцария и всички останали като вехт килим. И попътно ще се изпикаят върху крал Зог.

— Кон Матераци е перспектива, стига да разполага с време.

— Кейл планира нашето унищожаване и това на Лаконийците. Не е зле за въглищарче. Ако си мислиш, че в Кон Матераци има нещо подобно, трябва да си стар глупак, какъвто светът не е виждал.

— Имаме само неговата дума за поражението на Лаконийците.

— Бяхме в Силбъри, за да видим какво сториха плановете на Кейл.

— Да оставим оправданията, но беше колкото план, толкова и късмет.

— Че кога не е било така?

— Ти не можеш да го овладееш.

— Не мога.

— Той сам не може да се владее.

— Няма да е първият. Млад е, ще го преодолее.

— Грешиш. Чух го да я заплашва, когато напускаше Мемфис, и тази вечер отново. Той никога няма да се освободи от нея. Хората говорят за децата, като че са по-различни от възрастните. Но няма никаква разлика. Просто душите им са луди за любов. Любовникът и убиецът в него са безнадеждно сплетени и никога няма да се разделят.

— Тогава нека Арбел напусне Испански Лийдс заедно с Кон. Далеч от очите, далеч от ума. Тогава ще поискаме Кейл да измисли план за премахване на Изкупителите.

— Защо му е да ни помага?

— Той мрази Арбел, защото я обичаше и я спаси, а тя все пак го предаде.

— Всички го направихме.

— Говори само от свое име. А и той не е боготворил земята, по която стъпваш. В негов интерес е да сключи сделка с нас, защото няма къде другаде да отиде. С Кейл начело на швейцарската армия има поне някакъв шанс за нас и за него. Той ще го разбере. С Арбел или без Арбел, винаги се е грижил преди всичко за оцеляването си.

— Не е ли просто заплаха за всички?

— Тогава трябва да му помогнем да насочи вниманието си там, където може да нанесе най-големи поражения.

— Планът ти не е твърде добър.

— С по-добър не разполагаме.

— Знаеш ли, че е говорил с Кити Заека?

— Да.

— Лъжец!

Двамата сякаш отново бяха млади момчета и не се засягаха от подобни дреболии.

— Ти разправяш ли всекиму къде ходиш и какво правиш? — попита ИдрисПюк.

— Прочут съм с откровения си характер.

— Да, бе. Ако той ще ни спасява от Изкупителите, от все сърце се надявам да има повече съюзници, отколкото са мидените черупки по плажа.

— Още една заплаха от Изкупителите към Арбел ще ни дойде добре — подходящо извинение да я насърчим да напусне.

— Кон би ли тръгнал с нея?

— Не смея да се надявам. Освен това, каквото и да си мислиш, Зог няма да допусне уличен гамен начело на своята армия.

— Значи е глупак.

— Че кой твърди нещо друго?

— Можеш ли да контролираш Кон?

— Да — отговори Випонд.

— Достатъчно, за да стане параван на някого, който може да е баща на първото му дете?

— Не съм обмислял подобен подход. Освен това ние имаме предимство.

— Какво?

— Той не иска да го повярва. Трябва да насърчаваме това естествено желание, доколкото е възможно.

Но техният план имаше един непредвиден дефект — макар че сам по себе той не би ги изненадал.

Част от плана на Боз Икард да накара Матераците да се чувстват нежелани бе неудобното им настаняване. Посланието към Арбел се изразяваше в отпуснатите й стаи, създадени преди двеста години като покои за младата съпруга на тогавашния крал, инфанта Пилар. Инфантата не надхвърляла на ръст два лакътя и половина (един лакът е разстоянието между лакътя и пръстите на протегнатата ръка). Обожавана заради добротата, остроумието и щедростта си към бедните, тя вдъхновила множество сгради в избухналата мания по всичко испанско, която дала новото име на дотогавашния най-обикновен Лийдс. Някога този град бил нарицателно за скука и безизходица („Приличаш на Лийдс“ беше древна шега за сметка на нещастните — и на Лийдс), но желанието да зарадват малката инфанта довело до истински бум в строителството на екзотични обществени и частни сгради в испански стил. Личните покои на инфантата били построени от любящия й съпруг точно като за нея, а не за обкръжаващите я гиганти. Резултатът за Арбел бе, че макар да разполагаше с покои, достойни за кралица, това бяха покои за една много малка кралица с ръст метър и десет сантиметра. Там, където за инфантата таванът е бил висок, Арбел трябваше да прекланя красивата си шия, макар и съвсем леко.

През нощта след ужасния банкет Кон и Арбел седяха в тези покои. Като се има предвид, че и двамата бяха високи, пропорциите на стаята придобиваха комичен аспект, сякаш седяха в нещо средно между корабна каюта и голяма кукленска къща.

Арбел гледаше гърдите и корема си.

— Имам чувството — каза тя тъжно на Кон, — че съм глътнала главите на трима плешиви мъже. Много големи глави. Господи, докога?

— Изглеждаш много красива.

— Казваш го само заради мен.

Кон се усмихна.

— Права си. Но все пак е вярно.

— Лъжеш толкова сладко, че почти се изкушавам да ти повярвам.

— Както искаш — каза той и я хвана за ръката.

— Обещай ми, че ще стоиш далеч от Томас Кейл — каза тя.

— Чудех се кога ще го споменеш.

— Вече знаеш. Обещай ми.

— Забравяш, че той ми спаси живота. Не е лесно да убиеш някого, комуто дължиш толкова много. Той спаси и теб, което прави нещата още по-трудни. Затова обещавам — макар че беше ужасно груб с теб.

— Ще го преживея. Но искам да те помоля за нещо много по-трудно.

— Какво?

— Той не е тъй почтен като теб. Искам да обещаеш, че ще отстъпиш, ако те предизвика.

— А гордостта ми?

— Дреболия. Ще ти мине. Гордостта е нищо.

— Казваш го, защото си жена.

— И мислиш, че нямам гордост?

— Ти се гордееш с други неща — за теб възможното и невъзможното е съвсем различно.

— Ще се гордееш ли да дадеш на Кейл каквото иска? Той не е толкова глупав, че да те предизвика, когато си с броня. Знае, че ще имаш предимство.

Налагаше се да използва известна доза ласкателство. И без това бе прекалила.

— И какво да направя, ако ме предизвика?

— Боже мой, говориш като ученик!

— Правиш се, че не разбираш. — Кон се дразнеше, че му говорят така, но жените заслужават известни отстъпки, особено когато са в напреднала бременност. — Ако му обърна гръб, губя репутацията си, губя самата си същност. Казваш, че ще продължиш да ме уважаваш — но вярваш ли си?

— Разбира се, че ще те уважавам.

— Така казваш сега. Но никой друг няма да ме уважава.

Тя въздъхна и помълча.

— Знам какъв си — храбър, умел и дързък. — Още едно необходимо… и вярно ласкателство. — Но той не е… — Тя потърси точната дума и не успя. — Той не е нормален. Той не носи катастрофа, той самият е катастрофа. Неговият приятел, Клайст — онзи, който не го харесваше — казваше, че мозъкът му е пълен с погребения. Наистина е така.

— Как може човек да живее без уважение? Какъв е смисълът?

Арбел въздъхна отново, разкърши схванатата си шия и изпъшка. Виж се как си нашишкавяла, помисли си тя.

— Има ли край? — изрече на глас тя и завъртя очи към съпруга си. — Ти му дължиш живота си.

— Да.

— Тогава как можеш достойно да го убиеш? Нека се знае, че е постъпил смело — колкото повече хвалиш храбростта му, толкова повече хората ще се възхищават на теб, а не на него. Покажи ясно, че имаш неизплатим дълг към него, и всички ще те хвалят, ако му обърнеш гръб, когато те предизвика. Каква смелост! Какво чувство за чест — Кон Матераци може тъй лесно да влезе в бой, но все пак рискува честта си, за да остане почтен. Вярно е, ти сам го каза.

— Не означава ли това, че той ще си спечели репутация… — Кон се замисли дали възражението беше почтено при тези обстоятелства. — … репутация на храбрец?

— Не се притеснявай за това — отговори Арбел. — Той бързо съсипва всяко добро мнение за него. Мисли си, че е под неговото достойнство да приема възхищение от хора, които презира, а той презира всички.

— Много си умна.

— Така е. — Тя стисна ръката му. — А сега си върви и ме остави да поспя.

Той стана и си удари главата в тавана.

— Ох!

Тя трепна заедно с него, но видя, че не е пострадал сериозно. Понечи да стане и да целуне удареното — което си беше истински подвиг.

— Седи си — каза той.

Тя прие без възражения.

— Да, ако нямаш нищо против.

Той се наведе и я целуна леко по устните. После с шеговито преувеличено внимание се добра до вратата и изчезна. Тя се облегна назад върху дивана, извъртя се, за да облекчи болките в гърба, и реши да изчака още десетина минути, преди да направи усилие да си легне. Затвори очи, наслаждавайки се на тишината и спокойствието.

И тогава от сенките в дъното на залата глух глас тихо изрече:

— Все още витая около теб.

Някои казват, че светът ще свърши в лед. Ако е тъй, то част от онзи мъртвешки студ накара да настръхнат космите по тила на младата майка. Въпреки болките в гърба и огромния си корем, тя светкавично се завъртя и с ужас видя Кейл да се появява в светлината на свещите.

— Ако случайно се чудиш — каза той усещайки безпогрешно най-големия й страх, — чух всичко, което каза. Не е много мило.

— Ще викам.

— На твое място не бих го сторил. Който влезе през тази врата, не го чака добро.

— Очакваш да умра, без да кажа и дума?

— Господи, не. Не очаквам дори косата да си срешеш, без да се оплакваш. — Това не бе честно. Тя в никакъв случай не беше обикновена личност. — Хленчете колкото си искате, ваше величество, но по-тихо.

— Ще ме убиеш ли?

— Мисля си да те убия.

— Знам, ти вярваш, че съм те обидила, но нима те е обидило и моето бебе?

— Затова само си мисля.

— То е твое.

— Друго не очаквах да чуя.

— Истина е.

— Истина е, че ти спасих живота на два пъти, а ти каза, че ме обичаш по-дълбоко от… — Той се усмихна зловещо. — Знаеш ли не си спомням думата, но беше нещо много дълбоко. Дали няма да ми напомниш?

— Истина е — каза тя едва чуто.

— Из зеленчуковия пазар се носи слух, че си уличница… и се обзалагат кой е бащата: мемфиският идиот, или момчето от простолюдието, което носи въглища в спалнята ти.

— Знаеш, че не е вярно.

— Не знам. Ти ме продаде на хората, от които можеше да очакваш да ме отведат на мястото за екзекуции, да ме обесят и после да ме накълцат жив, да ме изкормят… докато гледам… да ми изпържат червата… докато гледам… да ми отрежат оная работа… докато гледам. Сама виждаш. Не изглежда добре.

— Те ми обещаха, че няма да те наранят.

— И какво те накара да мислиш, че едно обещание означава повече за тях, отколкото за теб? Бях ти омръзнал и искаше да ми видиш гърба, независимо как.

— Не е вярно. — Тя се разплака, но съвсем тихо.

— Може да не е цялата истина, но е вярно. Както и да е, писна ми да те слушам.

— Не са ти сторили нищо такова. Той обеща да те направи велик човек. Не си ли велик? Той не си ли спази обещанието?

Това бе прекалено. С два скока той се озова до нея, докато тя отстъпваше към стената, кръстосала с ужас ръце да защити детето си. Пресегна се зад главата й, сграбчи златната й коса, завлече я до дивана и я повали на колене.

— Ще ти покажа как си спази обещанието, лъжлива кучко.

Продължавайки здраво да я държи за косата с едната ръка, той дръпна лампата на масата до дивана, за да хвърля повече светлина. После със свободната ръка бръкна в задния си джоб и извади писмото, което му бе дал Боско и за което се бяха сдърпали с Хенри Мъглата. Разгъна го на дивана и грубо натисна главата й надолу, тъй че лицето й почти го докосна.

— Чети! — заповяда той.

— Причиняваш ми болка.

Той рязко усука косата й. Тя изписка.

— Викай тихо — прошепна той. — Някой може да извади лошия късмет да те чуе. Сега прочети от кого е.

Ново насърчително дръпване.

— От Генерал-Изкупител Арчър, командващ степните сили, до Генерал-Изкупител Боско.

— Можеш да прескочиш първите пет реда.

Арбел продължи с известни затруднения — хватката му беше свирепа, а лицето й бе твърде близо до листа.

— Преди да си тръгне, Томас Кейл ни нареди да обиколим всички села в радиус от осемдесет километра около нашите лагери и да доведем всички жени и деца, а добитъкът им да бъде използван за изхранване на трите хиляди души, които успяхме да съберем. Някаква чума бе убила по-голямата част от добитъка, а млякото на оцелелите животни бе намаляло. Тъй като често дажбите не стигаха дори за самите нас, не можехме да отделим нищо. Поради слабостта си мнозина от тях загинаха от глад и болести, общо около две хиляди и петстотин. Аз бях уведомен твърде късно и когато инспектирах лагера, видях такава окаяност, каквато всяко сърце би прокълнало…

— Не обръщай внимание на следващото — каза Кейл и посочи по-надолу в писмото. — Продължи ето тук.

— От всички кътчета допълзяха на лакти и колене, защото не можеха да се държат на крака, изглеждаха като анатомия на смъртта и говореха шепнешком като призраци, зовящи от гроба. Казаха ми, че с радост ядели мъх, стига да го намерят, а накрая в отчаянието си взели да вадят трупове от гробовете. Знам, че сте милостив човек, но макар че ще опиша печални неща, за които е по-лесно да четеш, отколкото да ги видиш, няма надежда тези Антагонисти да се разкаят и прискърбната необходимост повелява да бъдат изклани. Тази небесна присъда ни изпълва с трепет, ала не и със съжаление.

— Стига толкова — каза той, разхлаби хватката и блъсна главата й в меката тапицерия на дивана — не най-жестокото насилие, което беше извършвал, трябва да кажем.

Арбел бавно се овладя, надигна се и седна.

— Не разбирам — каза тя най-сетне. — Какво общо има това с мен? Или дори с теб? Не си възнамерявал да се случи такъв ужас, нали?

— Не си ли чувала? Пътят към ада е постлан с добри намерения. Моето намерение е съвсем простичко: да ме оставят на мира с прилично легло и що-годе прилична храна. Но това, което правя, е както сама казваш. Катастрофата ме следва навсякъде. Седях в сенките и слушах как твоето безгръбначно хленчи за репутацията си.

— Той не е безгръбначно!

— Бъди спокойна. Репутацията ми е, че съм кръвожадно дете, което цени човешкия живот по-малко от живота на куче. Репутацията ми е, че изпепелявам, каквото докосна. Ти ме върна при тях. Кръвта на всички, които погубих оттогава, е колкото върху моите ръце, толкова и върху твоите.

— Защо просто не спреш да убиваш хора, вместо да обвиняваш всички останали?

Тя каза това по-буйно, отколкото бе разумно при дадените обстоятелства. Но не й липсваше смелост.

— А ще ми кажеш ли как да го направя? Изкупителите няма да спрат за нищо на света. Те възнамеряват да обгърнат целия свят в едно одеяло, да го залеят с катран и да го подпалят. Няма спиране. — Той се отдръпна, гледайки свирепо като трола от Гисингхърст. Трябва да кажем, че и тя се стараеше да го гледа по същия начин. — Сега си тръгвам през вратата — не оттам влязох, ако случайно се чудиш. Искам да си мислиш за това през идните нощи. Няма да повикаш никого, защото иначе ще ги избия, а дори и да ме хванат, непременно ще спомена пред безгръбначния ти съпруг, че според собствените ти думи съм баща на детето му.

— Той няма да ти повярва.

— Мъничко ще повярва.

С тези думи Кейл пристъпи към вратата и изчезна.

Той бързо крачеше по пустите коридори — където малцината стражи бяха млади, неопитни и лесни за заобикаляне — и обмисляше стореното тази вечер със своеобразно удовлетворение. Беше я накарал да се почувства зле; другото нямаше значение. Сам не знаеше дали и той е с наистина разбито сърце заради неочакваните последици от неговите заповеди относно жените и децата от степите. Както е казал англичанинът, истината зависи от това къде започваш историята.

На следващия ден Кейл разсъждаваше по-ясно за среднощното си посещение. В крайна сметка той заплаши с насилие бременна жена и наистина заприлича на чудовище, както го описваше Арбел, докато той слушаше от сенките. Колкото до детето, тя сигурност бе излъгала, за да си спаси кожата. Не смееше дори да си помисли, че може да не е така. И той не мислеше.

Потиснат и засрамен, Кейл излезе на разходка и случайно попадна в големия парк с ексцентричната форма на Саламандър, който се разстилаше точно на север от градския център. Денят беше топъл за сезона, грееше ярко слънце и паркът беше пълен с хора: флиртуващи млади мъже и жени, играещи и крещящи деца, по-възрастни двойки, които се разхождаха напред-назад по големите алеи с напъпили липи — знаменитата разходка, с която Испански Лийдс се славеше вече двеста години: да видиш и да те видят. Чувстваше се странно замаян, с празна глава и едно запушено ухо, сякаш вътре бе останала вода от банята. Разходи се на припек, докато стигна до единия край на Саламандър Парк — огромна стена, изсечена в гранитната скала над града. Върху гладката й повърхност бяха изваяни най-великите личности на Антагонистката Реформация, намерили убежище в Испански Лийдс по време на първоначалните гонения и преди да си тръгнат, за да основат антагонисткия град в Солт Лейк. Тук се издигаха десетметрови изваяния на хората, който се бяха борили срещу Изкупителите до самата си страшна смърт, и все пак той никога не бе чувал за тях: Бутцер, Хус и Филип Меланхтон, Менон Саймънс, Цвингли, Хът и печалните на вид братя Мосаргу. Кои бяха тези гиганти пред него и в какво бяха вярвали, за Бога? Беше почти невъзможно да проумее, че отхвърлянето на Изкупителите е имало такава мощ. После той продължи през парка, чувствайки се все по-отдалечен и откъснат от потока на обикновените щастливи хора, радващи се на слънцето и един на друг, както щяха да се радват и идната седмица, и през цялата пролет и лято. А той трябваше да се махне, да излезе през декоративните чугунени порти в северния край на парка и да заобиколи, за да стигне до стаята си. Но сега се чувстваше толкова уморен, безкрайно уморен, изтощен по напълно непознат начин. Вървеше все по-бавно по улицата, сякаш всяка стъпка го състаряваше с година, но това бе много по-зле от обикновена умора. Имаше чувството, че е вървял хиляда години и няма къде да седне, няма почивка, няма мир, няма нищо друго, освен битки и страх от следващия удар. Сърцето му бе тъй натежало в гърдите, че усети как товарът го заставя да спре. Как бе възможно да се чувства така и да оживее? Вече бе стигнал до Западната порта. Спря и притисна в каменния стълб потното си чело.

— Добре ли си, синко?

Но той нямаше сили да отговори. Не помнеше как се е добрал до стаята си, как е отключил вратата, само знаеше, че лежи на леглото и се задъхва като риба на сухо. А после то дойде — земетресението в червата му, разтърсването, лавината от рухване и взрив. Неговият вътрешен свят се сгромоляса едновременно телом и духом сред чудовищната болка на сълзи и изригване. Той се втурна към нужника и повърна, после още веднъж, и нищо не излезе, но спазъмът бе тъй силен, като че ли душата му се опитваше да изхвръкне през червата и корема, докато още е жив. И така продължи час след час. А после се върна в леглото и заплака, но не като обикновено дете или мъж, и плачът не носеше облекчение, и точно когато си мислеше, ако изобщо бе в състояние да мисли, че този мъчителен рев със сухи очи никога няма да спре, той започна да се смее и се смя часове наред. Така го завари Хенри Мъглата точно преди зазоряване — да се смее, да плаче и да повръща на празен стомах.