Петата погибел

31.

Една седмица го държаха в стаята, но състоянието му не се подобри. Той спеше по дванайсет и повече часа, но се събуждаше още по-изтощен, с хлътнали очи и побелели устни. Следваха три часа затишие, през които той лежеше на една страна със свити колене, а после започваше гаденето — ужасяващ звук, като че някакво голямо животно се мъчеше да избълва погълната отрова. След няколко дни страховитият смях престана — това не бе облекчение за Кейл, само за онези, които трябваше да го слушат. Спазмите продължаваха, а сълзите явно не му носеха облекчение или покой. Скоро и те спряха. Но гаденето продължаваше, макар че той не беше физически болен и се хранеше с апетит. След тази седмица всичко се превърна в ужасна рутина: часове на сън, които не носеха отдих, хранене с апетит, после един час непрестанни спазми, после безмълвна почивка, нов пристъп, ново хранене и накрая изтощен сън. След това цикълът започваше отново.

Доведоха лекари и те предписаха гнусни и баснословно скъпи лекарства, които Кейл отказваше да приема. Накрая в отчаянието си приеха предложението на Хенри Мъглата да доведат Джон Брадмор.

Той поседя при Кейл един-два часа и опита да го напои с малко мед, смесен с вино и опиум, което сякаш го поуспокои, докато не повърна истински за пръв път, изхвърляйки цялото съдържание на стомаха си върху пода на спалнята.

По-късно ИдрисПюк, Випонд и Хенри Мъглата разговаряха с Брадмор отвън.

— Ако не броим, че е ужасно зле, не намирам нищо нередно. Доколкото разбирам от вас, нито се влошава, нито се подобрява. Ако можете да платите, ще се опитам да доведа Робърт Салернски.

— Салерно е на осемстотин километра.

— Но парите са тук. Той лекува лудите момичета на аристократите и търговците от испански Лийдс. Бог ми е свидетел, че са премного.

— Той не е момиче.

— Нито е болен от нещо, което мога да излекувам. Робърт Салернски е голяма и страшно самодоволна гадина, но има добри резултати с хора, които са болни в главата.

— Брадмор е прав — каза Робърт Салернски на другия ден в същия коридор. — Това е далеч извън рамките на неговото разбиране. Тук не може да има хитроумни приспособления.

— Благодарим. Ще говорите ли по същество?

Робърт Салернски със сто долара от парите на Кити Заека в джоба не се обиждаше толкова лесно, както обикновено — а обикновено това бе наистина много лесно.

— Знаете ли къде можете да намерите най-добрия образ на човешката душа?

— Сигурен съм, че ще ми кажете.

— За сто долара бих го казал на всеки. Най-добрият образ на човешката душа, господин ИдрисПюк, е човешкото тяло. Душата си има свои бъбреци и черен дроб, свой стомах, ръце и крака. Тя има заболявания на всеки крайник и орган: има различни видове треска на душата, както има алена треска на тялото и жълта треска, за всеки обрив, който разяжда кожата, има и по един за волята, душата има твърди абсцеси и влажни абсцеси, има много язви на ума и рак на страстите.

— Разбираме — заяви Випонд. — А момчето?

— Навярно знаете не по-зле от мен какво му е. Според този младеж — той кимна към Хенри Мъглата — вие сте запознат с неговата история. През целия му живот зли хора са го третирали като куче — побоища, недояждане, гнусна храна. Виждал е и е вършил ужасни неща.

— Защо не се случи с мен? — попита Хенри Мъглата.

— Кой гарантира, че няма да стане? Аз съм бил в градове, където Чумната зараза отнесе три четвърти от населението, без да докосне останалите. Кой знае отговора на тези неща?

— Който има сто долара в джоба, би трябвало да знае.

— Както обичаше да казва старата ми сестра, „Лекарят, който може да излекува това момче, още не се е родил, а майка му е мъртва“. Вашето момче е като едно от онези планински дървета, израснали под ударите на вятъра. Това е неговата форма, и не можете да го разгънете в друга.

— И какво трябва да правим сега? Нищо?

Робърт Салернски въздъхна.

— Бъдете мили към него и не позволявайте никой да му прилага болезнени лечения. Има мнозина, които ще предложат да го излекуват с жестоки средства. Не позволявайте. Те ще пробиват дупки в черепа му, ще го държат по цял ден в казани с ледена вода или ще го тъпчат с лекарства, които биха убили кон. По-милосърдно ще постъпите, ако направо го удавите в кофа. Аз ще напиша писмо до Милосърдните сестри в Кипър. Хората ще ви кажат, че са много странни, и наистина е така, но са добродушни. Те помагат на лудите с беседи и доброта. Във всеки случай няма да му навредят.

— Според вас колко време му трябва, за да се възстанови? — попита Хенри Мъглата.

Робърт Салернски го погледна, но не отговори на въпроса.

— Искате ли да уредя нещата?

— Да — каза Випонд.

Робърт Салернски се поклони съвсем леко и изчезна.

По същото време на около триста километра от тях, в Горна Силезия, Клайст заедно с двайсет и един мъже на възраст между осемнайсет и четирийсет и две години влезе във въглищарския град Битом — по-мрачна дупка не бяха виждали.

— Ако това е Горна Силезия — каза Тарлтън — то какво ли, за Бога, е в Долна Силезия?

Никой не каза нищо, камо ли да се засмее. Бяха прекалено изпълнени с безнадеждна омраза. Вярно, искаха мъст, но бяха осакатени от срам и отчаяние заради онова, което позволиха да се случи с жените и децата им.

С парите, които им бяха останали, те купиха провизии за една седмица, после застанаха на влажния централен площад и обсъдиха какво да правят. След половин час решиха. Четирима искаха да отидат на север, колкото се може по-далече от Изкупителите. Останалите двайсет и двама и Клайст решиха да се насочат към Испански Лийдс, където бяха чули (според съвършено неверни слухове), че се събира армия за борба с Изкупителите. Четиримата със северния избор взеха своя дял от провизиите, стиснаха си ръцете и тръгнаха. Двайсет и двамата заедно с Клайст поеха на изток.

Два дни след като напуснаха Битом, вдовицата Дейзи Клайст, бременна в последния месец и убедена, че е последната оцеляла от едно незнайно племе в планината Квантокс, мина през същия площад на път към Испански Лийдс, където се надяваше нейното дете да се роди като гражданин на оная страна, за която разказваха, че там вдовиците получавали пенсия от държавата и имало безплатно мляко за бебетата под три години.

На Изкупител Гил му трябваше известно време, за да свикне с удоволствията на новата си власт, макар тайно да се упрекваше, че се наслаждава на огромното бюро с изящна дърворезба, изобразяваща различните зверства над телата на вярващите, или бързината и раболепието, с които едно поклащане на звънчето призоваваше и отпращаше хора, често заемащи видно положение в Шартр, ала сега демонстриращи толкова явно желанието да му се харесат. Както всички Изкупители, той от време на време изпитваше пристъпи на вина, но те ставаха все по-редки, или поне не тъй остри. Само преди няколко месеца Изкупител Уорън, който сега седеше срещу него и слушаше тъй внимателно, щеше да го смята за един недодялан военен, заслужаващ в най-добрия случай високомерно снизхождение. Сега той се взираше в Гил и тръпнеше от ужасно вълнение при мисълта каква отговорност му се нарежда да поеме.

— Трябва да посветите само малцина от най-сдържаните и верните хора, но да не разкривате истинската самоличност на измамника, който открадна папството. Трябва само да знаят, че търсят зли и коварни жени, за които имаме основания да подозираме, че може да се преобличат като духовници. Трябва да изтръгнат истината по един или друг начин. Ако не е така, аз трябва да знам. Колкото до средствата, чрез които онази мерзост се е добрала до папския престол, искам да стигнете до дъното на нещата. Било ли е конспирация, или онова създание е действало самостоятелно?

На вратата се почука. Монсеньор Чадуик влезе, почтително кимна на Уорън, пристъпи до Гил и прошепна в ухото му: „Двамата Тревър“. Гил не каза нищо и Чадуик напусна стаята съвършено безшумно, сякаш се търкаляше на колела.

— Трябва да ме извините, Изкупителю — каза Гил на Уорън. — Вие имате въпроси, но отговорите са малко. Помислете над това, което казах, и елате да споделите мислите си след ден или два. Не споменавайте никому какво сте чули, докато не поговорим отново.

Уорън се изправи, тръгна към вратата като замаян и изчезна. Една минута по-късно долетя ново почукване откъм малката вратичка в левия край на стаята. Тя се отвори и пак влезе Чадуик. Този път той се отдръпна настрани, за да стори път на двама мъже. Единият приличаше на дребна състезателна хрътка; другият беше не просто красив, а чаровен, с топло и добродушно изражение. Гил им кимна да се приближат и направи на Чадуик знак да напусне.

— Благодаря, че дойдохте. Седнете.

Дългомуцунестият Тревър Лугавой нахално изпъна крака, сякаш искаше да покаже, че не го интересува дали е тук, или някъде другаде. Чаровният Тревър Ковтун заговори пръв.

— Вие искате да препоръчаме някого на Смъртта?

Иронията му бе също толкова нагла, колкото протегнатите крака на спътника му.

— За да се сбъднат някои пророчества от светите писания, един човек трябва да бъде превърнат в мъченик.

Идеята явно никак не им допадна, макар и не защото ставаше дума за престъпление.

— Ние не измъчваме хората, преди да ги убием — каза Тревър Ковтун.

— Да, ние не сме някакви си тъпи палачи — допълни Тревър Лугавой.

Гил нямаше намерение да търпи подобно нахалство, независимо от репутацията им.

— За щастие на вашата изтънчена душевност, не се налагат мъчения. Ще ви се плати много добре, но позволете да ви напомня, че по моя препоръка от няколко години насам получавате убежище на изкупителска територия.

Не се наложи да уточнява.

— Кой е човекът? — попита Тревър Лугавой.

— Томас Кейл.

Това привлече вниманието им — нахално изпънатите крака и разбойническата наглост внезапно изчезнаха.

— И за да сме наясно — не искам да го препоръчвате на Смъртта, каквото и да означава това. Искам го мъртъв.