Петата погибел

9.

Клайст вече бе живял близо месец при Клефтите в Квантокс. Трябваше му известно време, за да се убеди, че там ще е в безопасност. Макар че никога не бе чувал за Клефтите или Квантокс, той бе срещал сприхавите и докачливи люде от племето на Муселмените, обитаващи ниските предпланини на Квантокс. Видя ги веднъж в Мемфис и го посъветваха да стои настрани от тях, особено от малкото жени, доведени да поправят килими на най-големите богаташи и да изготвят модели за нови. „Пристъпиш ли до някоя от жените им, ще те убият, каквото и да им струва. И каквито са си диваци, ще убият и жените за всеки случай.“

За негова тревога Дейзи потвърди, че това е истина, и дори твърде по-мека от действителността.

— Муселмените са фанатици, смахнати, зли и коварни. Те мразят жените си и се отнасят с тях като с кучета, а религията им ги проклина, защото въпреки цялото си покорство, те са лъжкини и блудници, а Бог е повелил съпругите и дъщерите да съхраняват цялата мъжка чест в паничка, разположена в черния им дроб, и след като тя бъде осквернена, единственият начин да си я върнат е да убият жената и да започнат отначало. Можеш ли да повярваш? Дори ако жената е била изнасилена, те удушават бедната кучка. Отвратително.

— При Клефтите не е ли така? — попита с тревога Клайст.

— Боже мой, не.

— Защо?

— Първо, защото ние не сме луди, и второ, защото още преди хиляда години сме ги изритали от Квантокс.

— Значи сте като Матераците — не особено религиозни?

— О, не — ние сме много религиозни.

Това бе тежък удар.

— Как? — попита той със свито сърце.

Описанието на вярата, въпреки нейните упорити твърдения, че всичко е много важно, всъщност не му разкри почти нищо конкретно. Доколкото успя да разбере, религията им ги ограничаваше съвсем малко. Много се наблягаше на въпроса за яденето на чисти и нечисти животни от видове, с каквито според Клайст никой не би искал да се храни така или иначе. Беше строго забранено например да се ядат прилепи и всичко, което пълзи или лази. Да изядеш паяк означаваше, че си нечист за две седмици, а ако Клайст се изкушеше (което не му и хрумваше) да се върне към бившите си месарски умения, това би му навлякло шест месеца изгнание. Тяхната представа за Бог изглеждаше много отвлечена. Клефтите говореха за него като за някакъв богат вуйчо — добър по душа, но загубил интерес към роднините. Самият Клайст не можеше да се отърве от чувството на вина, че е изоставил Хенри Мъглата, а донякъде и ИдрисПюк. Разумът му повтаряше, че има пълното право да не рискува живота си заради хора, които дори не са го попитали дали е съгласен да тръгне с тях. От друга страна той осъзнаваше, че ако наистина е тъй уверен в правилността на решението си, нямаше да ги напусне като крадец в нощта. За Кейл изобщо не се чувстваше виновен.

— Ами за теб и мен? Нали се сещаш?

— Аз не съм крава — каза тя. — Баща ми не ме притежава. Той е цивилизован човек и ще ти благодари, че ми помогна.

Наистина се оказа така. Но въпреки сърдечното посрещане Клайст се притесняваше, защото не можеше да огъне ума си така, че да разбере мирогледа на Клефтите. Той разбираше изкупителския манталитет не само защото бе живял сред тях толкова дълго време; смяташе, че е опознал доста добре Матераците само за няколко седмици. А Мемфис бе пълен с раси и племена от всички краища на света. Но при нито една от срещите си с най-странни създания в Мемфис не бе изпитвал неясното чувство, че пропуска нещо, което го мъчеше през цялото време в Квантокс. Квантокс представляваше варовиков лабиринт, осеян с дълбоки клисури, недостъпни върхове и бездънни пропасти. Навсякъде високите канари бяха прорязани с тайни кътчета, предоставящи скривалища или сборни места за атака. Оттук Клефтите въртяха доходния си занаят, който се състоеше в това да обират, заграбват, отмъкват, задигат и конфискуват, каквото им падне, оставяйки пътниците само с дрехите на гърба им — а понякога и без тях. Енергичният им подход към кражбите бе станал толкова знаменит, че сред обитателите на околните области (ако не се брои враждата с досадните Муселмени, чуждоземният произход бе единствената претенция на Клефтите към богатите и древни общества, които ограбваха) всеки човек със страст да краде биваше наричан клефтоман. От време на време другите планински племена решаваха, че алчността и тормозът на Клефтите са станали непоносими, и те се обединяваха за наказателна експедиция в заплетените и недостъпни дебри на Квантокс.

Само три седмици след като Дейзи го доведе в сърцето на Квантокс, Клайст за пръв път се запозна с техния уникален начин за водене на война. Той нямаше намерение да предлага услугите си и побесня, когато Дейзи описа в най-хвалебствена светлина неговата епична бруталност към Дънбар и хората му. След Мемфис имаше един принцип: да си държи устата затворена за всички вещи и услуги, с които може да бъде полезен на другите, и я помоли за в бъдеще да се придържа към същия принцип.

— Защо? — попита учудено тя.

— Защото не искам да ме пратят в авангарда, та да видят дали ставам за ролята на Берсерк Барнаби.

— Много се тревожиш.

— Затова още съм жив.

— Никой няма да те кара да правиш каквото и да било. Това не те засяга.

— Само да не се отметнеш.

Четири дни по-късно, по специална покана от бащата на Дейзи, Клайст се озова седнал на една широка варовикова тераса, зад която имаше (бе проверил) множество пътища за бягство. Дейзи седеше до него, въодушевена, но не и нервна. Гледаха надолу към една долина с ширина около двеста и петдесет метра, преградена от Клефтите с груба стена. Зад нея около петстотин Клефти крачеха насам-натам, разговаряха, смееха се и всячески даваха да се разбере, че нямат ни най-малка грижа в света. В другия край на долината се бе струпала муслеменска войска от около хиляда човека. Те изчакаха половин час, после тръгнаха напред в стройни редици с блестящи под слънцето копия и посребрени щитове. На двеста метра от преградата спряха, и в този момент Клефтите започнаха да им обръщат сериозно внимание, под формата на безкрайни и цветисти коментари за муселменските сексуални практики с животни, грозотата на техните майки и развратното поведение на техните съпруги и дъщери. Именно последните две теми сякаш тласкаха Муселмените до почти истерична ярост. Някои изпадаха в такава скръб от това накърняване на тяхната чест, че избухваха в плач, падаха на колене и посипваха главите си с пръст. Малко по малко нещата влязоха в релси. От едната страна на защитната стена десетина Клефти се провикваха: „ФАТИМА!“ и други десетина отвръщаха: „ПРАВИ ГО ЗАД КОЧИНАТА!“ После пак: „АИДА!“ и хоров отговор: „ХАРЕСВА ГИ ПО ТРИМА НАВЕДНЪЖ!“ Но най-силната реакция бе предизвикана от нещо, което за Клайст изглеждаше съвсем безобидно: „НАСРУЛА!“, след което самотен глас извика необичайно ясно: „ИМА БЕНКА ОТ ВЪТРЕШНАТА СТРАНА НА БЕДРОТО!“. Това моментално засегна най-болното място на един от Муселмените, който изкрещя от ярост при точното описание на злочестата му съпруга и незабавно се хвърли в самоубийствена атака срещу позицията на Клефтите. За щастие в истеричното бързане той се спъна и преди да успее да стане, няколко от неговите приятели и роднини го хванаха и въпреки бурните му протести го отмъкнаха обратно към предните линии.

Трябваха цели десет минути, за да се възстанови редът. Продължавайки да се смее, Клайст се обърна към Дейзи.

— Не мисля, че това може да бъде грешка. Видя ли ги как се побъркаха?

Тя сви рамене, но не каза нищо. В този момент започна атаката. Муселмените напредваха в правилен строй и с впечатляваща дисциплина, сякаш си знаеха работата. Клайст очакваше да избухне кръвопролитие. Обидите продължаваха да се сипят като стрелите над Силбъри Хил. И тогава с диви крясъци почна финалният яростен щурм. Клефтите отвърнаха с не особено впечатляващ и крайно неточен дъжд от стрели, обърнаха се и избягаха. Дейзи подскачаше и възторжено ръкопляскаше, докато Клефтите изчезваха в безкрайните лъкатушещи дефилета зад долината. Грубата каменна стена забави Муселмените за минута, тъй като зад нея се криеха разнообразни капани — остри бамбукови колчета в ями, способни да пронижат краката на нападателите, отровни змии в пукнатините на зида и хиляди паяци, изсипани върху стената точно преди Клефтите да избягат. Не бяха отровни, но паяците са нечисти за Муселмените и те не смеят дори да ги докоснат, камо ли да ги ядат. Докато се прегрупират и почнат преследването, повечето Клефти бяха изчезнали, само неколцина младоци се задържаха в горния край на дефилето, за да подвикнат по още някоя обида. Яростните Муселмени се втурнаха подир тях, но посрещнати с град от камъни откъм варовиковите скали в дефилето, скоро си дадоха сметка, че едно преследване ще е безплодно и най-вероятно смъртоносно.

— Хайде — каза Дейзи и го поведе обратно към селото по заобиколен маршрут, за в случай, че ги дебнат муселменски разузнавачи.

През останалата част от следобеда участниците във великата битка обикаляха самодоволно и се хвалеха с пълната липса на дръзки подвизи и храбри дела, както и с невероятния успех да не се бият до последна, та дори и до първа капка кръв.

Последваха няколко дни на тържества, през които се разказваха множество безкрайно преувеличени бойни истории как лукавият разказвач подлудил своя личен враг, без да поеме какъвто и да е личен риск, или да демонстрира поне капка храброст. Всички се състезаваха да измислят невъобразими твърдения как от напълно безопасна позиция зад дълбока пропаст или на върха на непристъпна скала са подлъгали потресаващо глупавите Муселмени да им разкрият имената на роднините си от женски пол, така че сексуалната чистота на съпруги, сестри или майки да бъде опозорена по най-изобретателни и гротескни начини. Докато ги слушаше с удоволствие, Клайст разбра, че за Клефтите върховната победа над врага не е да излизат един срещу друг в героична въоръжена борба, а без риск за себе си да накарат глупавия противник да падне мъртъв от спонтанен сърдечен удар, причинен изцяло от неговото лековерие спрямо честта на женските му роднини и изобретателността на лъжите на Клефтите. Но макар и развеселен, Клайст бе донякъде шокиран. Факт е, че макар военната философия на Клефтите да му допадаше именно защото противоречеше на всичко, което му втълпяваха Изкупителите за болка, кръв, саможертва и дълг, тя същевременно го отблъскваше точно по същата причина: противоречеше на всичко, научено от Изкупителите.

Около селото на Дейзи, наречено Сохо, имаше пътека, засенчена със специално засадени маслини, където всяка вечер Клефтите се разхождаха по двойки и разговаряха за какво ли не. Клайст се радваше на голямо търсене като събеседник поради огромното любопитство на Клефтите към всичко на този свят и по-специално към Изкупителите, чиито практики и вярвания им се струваха напълно неразбираеми, и следователно безкрайно интересни. Те предполагаха, че всяка история за бруталност, всеки ужасен разказ за Рая и Ада, всяка подробност от вярата, за която разказваше Клайст, е просто скандална и забавна лъжа. По никакъв начин не можеше да ги убеди, че има хора, които наистина вярват и действат като Изкупителите. „НЕПОРОЧНО ЗАЧАТИЕ? ХА-ХА-ХА! ХОДЕНЕ ПО ВОДАТА? ХЕ-ХЕ-ХЕ! ВЪЗКРЕСЕНИЕ ОТ ГРОБА? ХО-ХО-ХО! ЧЕТИРИТЕ ПОГИБЕЛИ? ХИ-ХИ-ХИ!“ Няколко дни след битката с Муселмените, Клайст на свой ред обсипа с въпроси на бащата на Дейзи — добродушен стар злодей, който изпитваше огромна симпатия към него, макар че на нея едва ли можеше да се разчита.

— Виж, Сувери, нямам нищо против бягството, но нас ни учеха, че това е най-бързият начин да си докараш смъртта.

— Аз съм жив, нали? Колко погребения виждаш да се подготвят?

— Тия номера не минават на много места. Откъдето може да мине конница, ще ви настигне. А и пехота, ако е добра.

— Но ние не се бием на много места. Бием се тук.

— Ами ако сте другаде?

— Не сме.

— Нападате пътници.

— И понякога ни убиват, но ние отнасяме откраднатото в тези планини — а ако трябва да спрем и да се бием, тогава просто захвърляме плячката и бягаме право насам.

— Ами ако ви устроят засада, преди да стигнете дотук?

— Сигурно ще се бием и ще се измъкнем, или ще умрем.

— Не можеш да спечелиш война, без да се биеш — това е факт.

— Вярно е, предполагам. Но ние не водим войни. Ние просто крадем и грабим. Не е моя работа, че Изкупителите искат да умират за Бог, или Матераците — за слава. На нас не ни трябват такива неща, но в света има място за всички. — Той се засмя и размаха ръка към варовиковия пейзаж наоколо с неговите безбройни скали, пропасти и каньони. — Пустинята ражда фанатици, всеки го знае. Но място като това поражда благородна страхливост. Ние знаем как да не пречим на другите.

— Вие непрекъснато крадете от хората.

— Че как иначе? Никой не е съвършен.

През следващите три месеца Кейл и Гил разшириха кампанията срещу народните бойци, като разделиха Покаятелите на групи по десет човека, всяка от които командваше двеста обикновени Изкупители.

В началото на победната кампания имаше още загуби, но свирепият характер на боевете донесе и полза: загиваха онези, които не бяха способни или не желаеха да се възползват от новите тактики. За негова изненада повечето Покаятели оцеляха и дори процъфтяваха. Навярно, предполагаше Кейл, защото вече бяха скъсали с живота в пълно подчинение — нали точно затова бяха станали Покаятели. Нещо в него отказваше да приеме, че има и нещо също тъй важно — тяхното обожание към Кейл. Гил виждаше това и приемаше тяхната вяра в него като поредното доказателство за странната му божественост. В Кейл нямаше нищо свято, разбира се; не трябваше да бъде почитан като светец или пророк. Доколкото Гил бе успял да разбере Боско, той дори не беше човек — в онзи смисъл, който обхваща и най-жалкия отстъпник Антагонист. В известен смисъл не беше наистина жив. Той бе въплъщение на божествената емоция. Може би се превръщаше в ангел — чист, както са чисти емоциите, когато получат абсолютна възможност за изразяване. Всичко друго у него постепенно изгаряше. Той трябваше да бъде човек, за да се роди и порасне. Но това вече не беше необходимо, и Гил виждаше как момчето Кейл изчезва пред него. Мяркаха се случайни проблясъци от онова, което може да се нарече човек: той се смееше на някоя смешна случка в лагера, или понякога изплезваше език като малко дете, съсредоточено над трудна задача — но все по-рядко и по-рядко. Нищо чудно, че Покаятелите се стремяха към него и копнееха да спечелят одобрението му, дори с цената на живота си. ИдрисПюк би предложил по-светско обяснение. Кейл сбираше Покаятели като съкровище от перли и диаманти. Тъй като войната е несправедливо и грубо създание, понякога се случваше тези, в които влагаше най-много надежди, да получат стрела в гърдите, а безполезните по случайност да оцелеят, за да го дразнят ден подир ден. Но макар да не разбираха мотивите му, те осъзнаваха, че всеки един от тях е важен за него — дори повече от важен. Седмица след седмица той бавно преобръщаше безмилостното поражение в реми, а след това, от време на време — в победа. Изгради по фронта двайсет и три нови временни укрепления, поддържани от пет основни крепости на не повече от осемдесет километра от всяко от тях. Бавно изтласка народните бойци в степите, така че никакви доставки да не стигат до тях от корабите на Антагонистите (не можеше да им попречи да акостират в безбройните заливи по крайбрежието). Конните отряди лесно заобикаляха фронта на Кейл, но нищо по-голямо от малка двуколка не можеше да мине, без да използва пътищата, вече контролирани от временните укрепления, и Народът все по-рядко успяваше да прекара конвой през тях. Дори и това положение устройваше Кейл. Той отдавна беше разбрал, че надеждата е истинският убиец за повечето хора. Надеждата те прави слаб; само ако не очакваш нищо от живота, можеш да се спасиш. Но дори и това нямаше да помогне на Народа.

— И тъй — каза Хук, — стигнахте до задънена улица. Няма победи за тях, няма и за нас, освен че държим тези укрепления.

— Нищо подобно — каза Кейл. — Възнамерявам в най-скоро време да мина в настъпление.

— Как? Вие нямате войски.

— Не, но скоро ще имам услугите на двама велики генерали.

— По-велики от вас? — иронично подметна Хук. — Как е възможно? Кои са тези гении?

— Генерал декември и генерал януари — каза Кейл.

Докато Кейл правеше всичко възможно, за да обезкърви съпротивата на Народа, Боско се мъчеше да попречи на църковните си врагове да сторят същото с него. Вместо насилие те използваха теология, а за да му стъпят на врата, прибягнаха към провеждане на събеседване, вместо блокада.

Разглеждаше се богословският въпрос за маслото и водата. Само всемогъщият Бог може да спаси едно тъй долно, порочно и извратено създание като човека. И все пак основен принцип на вярата беше, че Обесеният Изкупител е едновременно човек и Бог. Как е възможно? Доскоро този проблем се отминаваше с мълчание, но Изкупител Ресториус, епископ на Арден, разбуни духовете с теорията си за Светата Емулсия. Двете същности на Обесения Изкупител, твърдеше той, са като разтръскана смес от масло и вода. За известно време — през неговия живот на земята — сместа изглежда за наблюдателя като единна течност, но с течение на времето тя се разделя отново на ясно различими масло и вода. Те могат да бъдат смесени, но винаги си остават отделни.

— Глупости! — отвърна епископ Изкупител Кирил Салемски. — Естеството на Обесения Изкупител е като вода и вино — те са отделни, докато не бъдат смесени, но след това стават неразделни във форма, която никаква сила не може да върне назад.

Въпреки яростта на този спор, Парси и Гант нямаха ни най-малък интерес да се месят в караниците на двама свадливи духовници, докато в един кратък период на прояснение папа Бенто не изрази желание да разреши въпроса. Причината за това изчезна в мъглата, която се спусна над мозъка му на другия ден, но Гант и Парси бяха получили пълномощия за свикване на конференция по въпроса, където намерят за добре. Сметнаха за най-уместно да я проведат в Светилището, защото всяко място, където заседаваше такава комисия, временно ставаше подчинено на председателстващите власти — в случая Гант и Парси. Те имаха право да ходят навсякъде из Светилището и да говорят с когото си искат. Разбирате колко важна стана в редица отношения темата за емулсията. За съжаление на Боско, убийственият удар от смъртта на неговите триста бойци означаваше, че дори толкова голям тактик като него ставаше подчинен на открития от Свинодол Закон за инерцията: ако не се движиш напред, значи се движиш назад. Той вече можеше само да отстъпва колкото се може по-бавно. Имаше известно влияние в Шартр, но то бе крехко, изградено чрез дългогодишни услуги, и то с ненадеждни съюзници, които трудно се държаха под око от Светилището. Онези услуги вече бяха изчерпани, а ненадеждните съюзници, макар че не го изоставиха, не искаха и да рискуват заради него, докато не стане ясно как ще се развие борбата за власт между Боско и двамата кардинали. Планът на Гант и Парси да проведат конференцията в Светилището, и то до един месец, изведнъж бе представен в Апостолическата камера и мина без сериозни възражения. Това бе лоша новина за Боско. Той отвърна на удара, като използва последните си връзки. В Шартр бе създадена комисия, надлежно запълнена с хора, които по една или друга причина дължаха услуги на Боско или тайно споделяха неговата вяра в едно реформирано Изкупителство. Изпратиха до степите мисия, която надлежно потвърди големия успех на Кейл. Гант и Парси се опитаха да я осуетят, но не успяха. Една от причините за това бе, че Изкупителите се нуждаеха от победа, за да повдигнат духа на вярващите, подложен на тежко изпитание от дългия застой на Източния фронт и допълнително разклатен от слуховете, че Антагонистите са открили в Аргентум толкова голяма сребърна мина, че биха могли да наемат цяла армия лаконийски наемници. Втората причина бе, че макар теологията и политиката да вършат добра работа, нищо не вдига бойния дух по-успешно от едно поражение на врага. А ако врагът изглежда по-скоро досаден, отколкото застрашителен, не би било зле вярващите да си припомнят, че думичката „досада“ звучи почти като „до ада“, а досегашното пренебрежение към народните бойци е било сериозно подценяване на заплахата, която те наистина представляват. Крайно необходима бе нова звезда на небосклона, и името на тази звезда беше Кейл. Неправдоподобността на идеята толкова младо момче да притежава тъй велика мощ само засилваше убеждението на вярващите, че сам Бог най-сетне им се притича на помощ.

След като придвижването из степите бе ефективно блокирано, Боско можеше да върне Кейл обратно в Светилището, за да го подготви за представяне на конференцията. Боско знаеше, че поема сериозен риск. Мотивите на Кейл все още оставаха тъй неясни, че на него едва ли можеше да се разчита. Разбира се, Гил на всеки няколко дни пращаше до Боско писмени известия за провалите и крайните успехи, придружавани винаги от личните му разсъждения за умственото и душевното състояние на Томас Кейл. Действията на Кейл бяха образцови, но какво ставаше вътре в сърцето му? Най-неотложната богословска загриженост на Боско беше не естеството на сместа от човешко и божествено в Обесения Изкупител, а нейното естество в Томас Кейл — вино и вода, или нечестива емулсия?

Боско работеше неуморно в Службата за разпространение на вярата, разпръсквайки вестта за победите на Кейл в степта по всички краища на Изкупителската общност и подчертавайки многобройните му достойнства: смелост, хитрост, святост, доброта, състрадание към бедните; плъзнаха неофициални слухове за чудеса, разкази на безумно благочестиви бойци Изкупители как след срещи с него ги спохождали видения на свети Изкупител Джером, от чиито отрязани ръце се леела кръв, и на свети Изкупител Финли, който бил омотан в одеяло, потопен в катран и след това подпален като факла. Кейл не знаеше за това и можете да си представите неговото учудване, когато Боско му нареди да потегли обратно към Светилището по един по-бавен и по-оживен маршрут. Той откри, че дори и насред пущинака край пътя прииждат хора, привлечени от вестта за неговото минаване — някои от тях бяха вървели пеш дни наред, за да му се поклонят и да го помолят за благословия. В градове и села, претърпели жестокости и разруха от наказателните нападения на народните бойци, мъже и жени ридаеха от благодарност и пееха химни за саможертва и мъченичество.

„Вярата ни бащина е жива, напук на решетки, огън и меч!“

Космите по врата му настръхваха неприятно всеки път, щом чуеше отново този химн.

Дори и в места, отдалечени от набезите на Народа, по пътищата излизаха шествия със статуи на светци; свещени бесилки, които не бяха напускали църквите от десетки поколения насам, отново виждаха лъчите на обедното слънце. За възмущение и тревога на Гил, слепци и прокажени биваха избутани напред, за да докоснат полите на расото на Кейл, или дори козината на коня му, та той да се застъпи пред небесата за тях.

Когато се добраха до стръмния криволичещ път към Светилището, Гил вече не знаеше какво да мисли. Дори привидно безразличният Кейл изглеждаше тъй, сякаш в мозъка му се случваше нещо странно, надхвърлящо неговата ненавист към недостъпните стени на Светилището.

Някъде около средата на стръмния път по масивната скала, върху която бе построено Светилището, към колоната се присъедини Отговорникът по Смирението. Той изпълняваше с огромно усърдие задачата си да напомня на победоносния Изкупител, че всяко човешко постижение е суета. През целия път по горната половина на планината и през голямата порта към Двора на Покаянието Отговорникът по Смирението нашепваше в ухото на Кейл: „Помни, човече, че прах си и в прах ще се превърнеш. Помни, човече, че прах си и в прах ще се превърнеш…“ След двайсетото повторение Кейл извърна глава към него и прошепна: „Затваряй си плювалника.“

Отговорникът бе тъй смаян, че наистина мълча през целия път, докато не се озоваха на двора, където огромна фаланга от шестте ордена на Рицарите на свети Изкупител Барнабус чакаха завръщането на Кейл, и Отговорникът се почувства достатъчно сигурен, за да продължи, вече с гръмогласни крясъци, предназначени за вярващите:

— Помни, човече, че прах си и в прах ще се превърнеш. — После той изрева още по-гръмко: — СПРИ!

Кейл се подчини.

— Обърни се към мен.

Кейл отново се подчини.

Отговорникът по Смирението държеше в лявата си ръка бяла платнена торбичка. Той бръкна вътре, извади щипка от съдържанието — смесена пепел от двайсет и четирите мъченици, изгорени в Аахен, — вдигна ръка към челото на Кейл и изрисува простичкото Г-образно очертание на бесилка.

Кейл огледа големия площад, по изключение пламнал с Върховните и Празнични цветове на Изкупителите, подредени в стройните карета на Братствата, към които принадлежеше всеки един от тях. Тук бяха Добрите Помощници с одежди в червено и златно, Лазаритите в бяло с техните оръженосци, Рицарите на Курията, излъчващи чара и красотата на Единствената истинска вяра, Мъртвозадушените с впити до кръв в шиите им конопени въжета. Тук бяха Скарлатите с алени бомбета, Петнайсетниците със зелено-черни тиранти и невидими лица под островърхите качулки, чиито ръце непрестанно прехвърляха петнайсетте зърна на скръбта в броениците им. Срещу тях стояха на колене Батените с пояси на въздържанието около кръста, завързани със седемте възли на отричане на плътта, и с натъпкани в чорапите сухи курешки от гълъби. Там бяха Фромондите, пеещи гърлено „Алилуя“, там бяха и Съгрешителите, оплакващи мнозината погубени и малцината намерени. После Боско тръгна пред техните редици с пръскалка за светена вода, за да излее над тях водите на страданието и мирото на скръбта. Пред всеки десети Изкупител спираше и му поднасяше сол, символизираща горчивия вкус на греха, а те приемаха упрека със сълзи. След това обвиваше около вратовете им петократно сгънат епитрахил, символ на Господния товар и ярема на Изкупителите, а в това време зад него един дякон размахваше кадилница, обгръщайки вярващите във великолепното благоухание на разкаянието.

И тогава започна истинското песнопение с басовите ноти на Алиментиерите — тъй дълбоки, че звукът им сякаш започваше нейде в стомаха на слушателя и разтърсваше вътрешностите като звън на огромна подводна камбана. После меко се надигнаха по-леките тонове на кантабиле, които се сливаха, сблъскваха се и пак се сливаха, като че бяха две различни песни. След тях — високите ноти на детския хор, чисти като лед, от които по гръбнака на Кейл пробягваха ледени тръпки — те литнаха към небето с тъй страшна сила, че му се искаше да закрещи. После песента бавно тръгна към края си — първо високите гласове на момченцата, след тях средните тонове, и накрая басите постепенно заглъхнаха като буря, отминаваща над морето.

Всичко това беше невъобразимо красиво. И все пак той го мразеше.

Когато за пръв път дойде в Светилището, наивно се впечатли от изключителните гледки и звуци на голям църковен празник — обширна, но неясна смесица от шумове и багри за едно тъй малко момче. Докато растеше, празниците започнаха да се свеждат до чудовищната отегчителност на церемониите и силата на музиката. Онези, които имаха талант, репетираха в усамотение по няколко часа на ден — самият Кейл бе изслушан и отхвърлен със забележката, че врещи като котка, на която режат гърлото с ръждив трион. Грубовато, но вярно. Така че той чуваше хора и оркестъра само четири пъти в годината и изпитваше към тях любов и омраза в еднаква мяра. Как можеха мъртвите души на Изкупителите да сътворят нещо, което да го затрогва така?

После шествието се отправи към Голямата базилика и Литургията за Мъртвите — не за легионите паднали в името на вярата, а за душите на неспасените, починали, преди да чуят словото на Обесения Изкупител. В знак на скръб и траур всички статуи на мъчениците, сестрата на Обесения Изкупител и хилядите големи и малки свещени бесилки в Светилището бяха покрити с лилава коприна и щяха да останат така още четирийсет дни, докато накрая, точно в един и същ момент, иглите, които ги държаха обгърнати, бъдеха махнати и лилавият плат се свлечеше, за да разкрие красивите усмивки, осакатените крайници, раните и кървящите язви на свещеното страдание.

Ако красотата на Божия агнец в двора го бе потресла, Кейл разполагаше с два часа на пълна досада в базиликата, за да се опомни. Без могъщата повеля на великата музика, всичко останало — червените, черни и златни багри на високите шапки и странните одежди, димът на тамян и размаханите за сложни благословии ръце — ставаше скучно и нелепо, успокоявайки яростта му от оскърбително красивите звуци на трите големи хора в Светилището. Глупостта и грозотата на Молитвата за Самоомраза се лееше като особено унил балсам върху възмущението му:

И тъй, най-сетне Кейл се завърна в покоите си, изпълнен с мъчителна смес от гняв срещу красотата на пеенето и убийствената скука на Литургията за Мъртвите. След тежкото пътуване искаше само да се просне да спи, но Боско не бе приключил с него.

— Добре се справи. Но трябва да ми кажеш: имат ли Покаятелите силата да успеят?

— Уморен съм.

— Само накратко. По-късно ще говорим в подробности.

— Вероятно. — Той веднага съжали, че е дал на Боско повод за радост. — Може би.

— Времето ни притиска, Кейл. Трябва да победим, или да умрем.

— По-късно.

— Аз нямах намерение да превзема Мемфис. Империята не се вдига на бунт срещу нас само защото държа в плен стария Маршал и повечето му роднини. — Това вече не беше вярно, но Боско предпочиташе да не разстройва Кейл с новината за тяхното бягство. Освен това сведенията му за станалото впоследствие бяха откъслечни. Той не знаеше например, че старият Матераци вече е умрял от пневмония. — Не можем да задържим империята на Матераците и да се справим с Антагонистите.

— Не трябваше ли по-рано да мислиш за това?

— За нищо друго не мислех. Бягството ти не ми оставяше избор. Ако не беше си пъхнал носа в стаята на Пикарбо, всичко щеше да бъде различно.

— Ти ме прати там.

— Вярно. Но вече и сам започваш да разбираш, че почти всичко, което се случва за добро или за зло, тръгва от грешка.

Кейл се засмя.

— Твоя ли?

— Не.

— Искам да спя.

— Много добре. Но за да няма съмнения — ти и аз сме обвързани с неразривни вериги. Няма къде да отидеш, освен до мен. Както видя след лудориите в Мемфис, самата ти природа предизвиква всеки човек да вдигне ръка срещу теб, освен ако избереш пътя тук и сега, с мен. Кажи ми, че го разбираш.

Кейл дълго го гледа, после кимна безкрайно неохотно. Боско също кимна.

— Приятни сънища. Бог да те благослови.

Веднага след като той си тръгна, на вратата се почука и влезе послушник Модъл. Кейл се изненада колко му е приятно да го види отново и каза:

— Добре изглеждаш.

И наистина беше така. Не толкова заради допълнителната храна, която Кейл бе наредил да му дават, колкото заради нейното качество. Лицето му се бе позакръглило — не изглеждаше затлъстяло или нещо подобно, но и вече нямаше онзи изпосталял вид, причинен от системното недояждане и дългите часове тежки упражнения. Кожата му дори блестеше, вместо да е загрубяла и сива. Както бе осъзнал Кейл, приличното хранене два-три пъти на ден е един от най-големите дарове в живота. Би било разумно да приложи тази мъдрост към Покаятелите.

— Добре ли сте, господине?

— Да.

— Ние всички сме развълнувани от великия ви успех.

— Ние?

— Послушниците.

Кейл усети, че момчето се колебае за нещо.

— Какво има?

— Господине?

— Изплюй камъчето.

— Аз споделях храната с някои други момчета, господине.

— Загазил ли си?

— Не е това. Но един от тях разнася вода в Карцер номер две. — Модъл се притесни още повече. — Докато си получавал дажбата, някакъв шпионин на Антагонистите му казал, че е ваш приятел.

Кейл бе озадачен и шокиран. Нищо чудно, че Модъл се притесняваше толкова. Предаването на подобна информация беше като да пренасяш отрова в устата си.

— Не познавам такъв човек, но ще си премълча. Казал ли е някакво име?

— Нищо не е казал, но дал на моя приятел послание за вас. Модъл извади от таен джоб късче хартия и го подаде на Кейл. То беше грубо запечатано с Бог знае какво. Кейл го отвори. Листчето явно беше откъснато от стар сборник химни и върху него бяха изписани две думи: ХЕНРИ МЪГЛАТА.