Петата погибел

3.

Когато Хенри Мъглата, ИдрисПюк и Клайст решиха предпазливо да проследят Боско и пленника му, те очакваха той да потегли направо към безопасното Светилище, тъй че дългият обходен маршрут разбуди у тях боязън и подозрения. ИдрисПюк разбра накъде отиват едва няколко часа преди Тигровата планина да се появи на хоризонта. Изненада се, че новината сякаш смая двете момчета.

— Това е най-святото място в Добрата книга — каза Хенри Мъглата.

— Мислех, че вече не вярвате в тия неща — отговори ИдрисПюк.

— Кой казва, че вярваме? — през последните няколко дни Клайст беше дори по-докачлив от обичайното.

— Не е там работата — каза Хенри Мъглата, — но сме слушали за това място през целия си живот. Бог говорил с Йоан Проповедник на тази планина. Пак там Ефтай принесъл единствената си дъщеря в жертва на Господа.

— Какво?

Двамата търпеливо му обясниха историята, повтаряна толкова често, че вече не им изглеждаше като истинска случка с истински хора — тъпият нож и дванайсетгодишното момиче, доброволно склонило глава над извития камък.

— Боже мили — възкликна ИдрисПюк, когато приключиха.

— И пак там Сатаната изкушавал Обесения Изкупител с власт над целия свят. Веднъж изядох голям бой, задето изтъкнах, че Сатаната сигурно е бил доста тъпичък.

— И защо?

— Какъв е смисълът да изкушаваш някого с нещо, което не иска?

Заради неочакваното отклонение на Боско имаха малко вода, а храната им свърши преди два дни. Но Клайст застреля лисица и тримата зачакаха с къркорещи стомаси месото да се изпече.

— Смяташ ли, че е готово?

— По-добре изчакайте — каза Клайст. — Не ви препоръчвам да ядете недопечена лисица.

ИдрисПюк не искаше да яде лисица, все едно печена или недопечена. Когато месото беше готово, Клайст го наряза (да накълцаш лисица на три равни части се оказа истински подвиг), а пълното равенство на дяловете се гарантираше от закона на послушниците, според който разделящият храната трябва да вземе най-малката порция — прозорливо разбиране на човешката природа, което би преобразило световната история, ако можеше да се приложи към редица по-важни дела. ИдрисПюк все още се взираше в справедливия дял от препеченото животно върху чинията си, докато другите двама бяха на път да приключат, макар че още поне половин час щяха да смучат костния мозък.

— Как е на вкус? — попита ИдрисПюк.

— Бива го — отговори Хенри Мъглата.

— Не, питам какво е на вкус.

Хенри Мъглата замислено се загледа нагоре, опитвайки да намери най-точното сравнение.

— Като кучешко.

В края на краищата ИдрисПюк захапа месото — все пак беше храна — и откри, че напомня свинско, пържено в грес, ако на вкус греста е същата, като на мирис. Когато заспа с пълен и разбълникан стомах, той сънува цяла нощ чайници, пулсиращи в нощното небе. А когато небето започна да просветлява, го събудиха ядните ругатни на Хенри Мъглата.

— Какво става?

Хенри Мъглата вдигна един камък и гневно го запокити на земята.

— Онази торба с лайна Клайст. Избягал е, коварното му копеле.

— Сигурен ли си, че не е отишъл да се облекчи, или да остане за малко сам?

— Приличам ли ти на идиот? — отговори Хенри Мъглата. — Взел си е целия багаж.

Той продължи да обсипва с проклятия Клайст цели пет минути, после взе същия камък, метна го в сетен изблик на ярост, седна и потъна в гневно мълчание.

След като го остави да мълчи няколко минути, ИдрисПюк го попита защо се ядосва толкова. Хенри Мъглата го погледна колкото възмутен, толкова и озадачен.

— Той ни заряза в беда.

— Как така?

— Ами… — Хенри не намери какво да каже. — То си е очевидно.

— Е, може би. Но защо да не ни зареже в беда?

— Защото уж беше мой приятел, а приятелите не се зарязват в беда.

— Но Кейл не му е приятел. Чувал съм да го казва поне сто пъти. Не си спомням и Кейл да е казвал добра дума за него.

— Кейл му спаси живота.

— Той пък спаси живота на Кейл при Силбъри Хил — и то неведнъж.

Хенри Мъглата изпъшка раздразнено.

— Ами аз? Мислех го за свой приятел.

— Попита ли го дали иска да дойде с нас?

— Той нищо не каза, когато тръгнахме.

— Е, сега ти го казва.

— Защо не ми го каза в лицето?

— Сигурно се е срамувал.

— Ето, видя ли!

— Нищо не съм видял. Приемам, че според най-високите стандарти за святост той трябва да ти обясни мотивите си лично и изчерпателно. Ти твърдиш, че си му приятел — Клайст претендирал ли е някога да бъде светец?

Хенри Мъглата се загледа настрани, сякаш търсеше някой поддръжник за каузата си. Известно време мълча, след това се разсмя — отчасти развеселено, отчасти с разочарование.

— Не.

Изпаднал в нравоучително настроение, ИдрисПюк не се удържа и продължи самодоволно:

— Безсмислено е да обвиняваме някого за това, че гледа собствените си интереси. Чии интереси да гледа? Твоите? Клайст знае какво го чака, ако го хванат отново. Защо да рискува такава ужасна смърт заради някого, когото дори не харесва?

— Ами аз?

— Защо да рискува такава ужасна смърт дори заради някого, когото харесва? Толкова високо ли се оценяваш?

Този път Хенри Мъглата се разсмя без следа от разочарование.

— А ти защо дойде? Изкупителите няма да са по-милостиви към теб, отколкото към мен.

— Много просто — каза ИдрисПюк. — Позволих на симпатията да надделее над здравия разум. — Тук той не можа да устои на възможността да развие още една от любимите си идеи. — Ето защо е далеч по-добре да нямаш приятели, ако притежаваш достатъчно силен характер, за да минеш без тях. В края на краищата, приятелите винаги ти докарват неприятности по един или друг начин. Но ако трябва да ги имаш, тогава недей да им се месиш и приеми, че всеки има правото да съществува според характера си, какъвто и да е той.

Двамата мълчаливо си събраха багажа и мълчаха още дълго, докато накрая Хенри Мъглата зададе един изненадващ въпрос:

— ИдрисПюк, вярваш ли в Бога?

ИдрисПюк дори не се замисли над отговора.

— Нито в мен, нито в света като цяло има чак толкова много доброта и любов, та да ги прахосвам за въображаеми същества.