Петата погибел

24.

Вече два дни Хенри Мъглата обикаляше напред-назад по швейцарската граница, търсейки мястото, където ИдрисПюк бе обещал да се опита да им осигури безопасно преминаване — ако оцелее, разбира се. Но той бе предупредил Хенри да бъде внимателен, а планът не включваше довеждането на над сто и шейсет Покаятели, чието присъствие вероятно би стреснало дори най-щедро подкупената охрана. Така и стана. Когато разпозна уговорения пункт Рудлов и извика паролата „ИдрисПюк“, след двайсетина секунди получи вместо отговор залп от стрели.

Хенри се върна да съобщи лошата новина на Кейл. Той седеше уединен до малък огън, както винаги, когато Хенри Мъглата го нямаше. Неговото отвращение към Покаятелите и отказът да има нещо общо с тях, освен при крайна необходимост, се тълкуваше като знак за величествено усамотение — знак на святост, а не на враждебност. Четеше писмото, което Боско му даде преди втората битка на Голанските възвишения и което той прибра в един от многото си джобове, а после го забрави, защото си имаше куп други грижи.

— Какво е това? — попита Хенри Мъглата, когато Кейл вдигна очи и бързо прибра писмото.

— Нищо.

— Като е нищо, защо толкова бързаш да го скриеш?

— Исках да кажа, че не е твоя работа, по дяволите.

Както може да се очаква, последвалият разговор за резултатите от експедицията на Хенри Мъглата не беше твърде приятен. Когато свършиха, Хенри отиде да си запали отделен огън.

Потеглиха на разсъмване и почти два дни проучваха границата, търсейки слабо място, където биха могли да се промъкнат незабелязано. Но от строежите на изкопи, огради и други препятствия ставаше ясно, че швейцарците са изнервени и се подготвят за нещо неприятно.

В крайна сметка решиха да открият най-близкия и най-слабо охраняван пункт в околностите на Испански Лийдс и да нахлуят през него. Разтревожените швейцарци може и да очакваха нещо — но не го очакваха сега, тази вечер. Във всеки случай, пазачите на пункта Вандерлай бяха неопитни, и внезапната поява на сто и шейсет войници от мрака в три часа сутринта ги завари напълно неподготвени. Те се предадоха незабавно и бяха вързани в караулното помещение. Всички с изключение на един, който се укри в близката гора, а когато Покаятелите си тръгнаха, предизвикателно пусна една стрела и улучи Хенри Мъглата в лицето, докато се оглеждаше назад да провери дали всички са минали благополучно.

Изкупител Гил стоеше мълчаливо във Вамианската стая и гледаше как Боско гледа през прозореца към Параклиса на сълзите, където бяха заключени оцелелите висши сановници. Беше им казано, че няма да излязат оттам, докато не вземат единодушно и мъдро решение, отговарящо на очевидната Божия воля. Това мъдро решение, отговарящо на очевидната Божия воля, бе избирането на Боско за висш църковен ръководител на мястото на папа Бенто, който почина от удар, след като по време на кратък пристъп на прояснение му съобщиха за голямата победа при Голанските възвишения. Съобщиха му също, че Гант и Парси са имали планове да го убият, но вече са мъртви заедно с мнозина коварни агенти на Антагонистите. Сместа от въодушевление и ужас се оказа непосилна за крехкото здраве на стареца.

И така, за Боско последната голяма пречка по пътя към целта му да стане върховен Божи представител на земята се разсейваше като ранните утринни мъгли във Валомброза. Той сякаш стоеше навръх непристъпна планина, преодолял всички препятствия на скали, ледове и пропасти, само за да погледне надолу и чак сега да осъзнае потресаващия ужас на начинанието. Но не животът му бе подложен на риск от страховито падение и смазани кости, а безсмъртната му душа. Гледайки Параклиса на сълзите, той се разтрепери — макар че дори зоркият Гил не забеляза нищо, освен обичайното замислено спокойствие. Но душата на Боско трептеше като грамадната бронзова камбана на църквата „Свети Джерард“, която биеше само когато избираха папа на Вселенската Църква на Обесения Изкупител. Казваха, че ако я докоснеш с камертон дори седмица след като е била ударена, камертонът ще звънне от все още продължаващото трептене. Но за Боско трепетът от ужаса, който бе причинил, щеше да продължи до сетния му ден. В края на краищата, все още му предстоеше да осъществи най-ужасния идеал — да пречисти чрез смъртта целия свят. Той едва не губеше свяст от чудовищността на това, което бе сторил и тепърва щеше да стори. Странната атмосфера в стаята притесняваше Гил, макар да не осъзнаваше причината й. Накрая той не издържа.

— Ритуалът Аргентум Панго бе извършен с покойния папа и го отнесоха в моргата за подготовка на погребението.

Аргентум Панго беше проверка, чийто произход чезнеше в най-древните традиции на Изкупителите; тя представляваше три удара със сребърно чукче по челото на Папата, за да бъде напълно сигурно, че е мъртъв. Изкупителят, който нанесе първия от трите удара, провеждаше ритуала за пръв път, тъй като бе минало много дълго време от смъртта на предишния папа, и удари челото на трупа тъй енергично, че костта хлътна. Раздразненият Гил му изтъкна, че целта на удара е евентуално да събуди покойника, а не да го доубие, и довърши работата с две леки почуквания.

Освен това, тъй като погрешно смяташе Боско за необичайно спокоен, той потвърди по-важната информация, че Кейл наистина е използвал преследването на Лаконийците като начин за бягство и вероятно вече се намира в Испански Лийдс заедно със своите Покаятели.

Отношенията им определено бяха охладнели след предложението на Гил да му бъде позволено да ускори смъртта на покойния папа. Той все още се чувстваше дълбоко засегнат от отказа, макар че ситуацията се уреди тъй удобно, без необходимостта да предприеме толкова опасен ход. Просто късмет, мислеше си Гил. Аз бях прав. Боско по никакъв начин не се опита да изтъкне мъдростта си в това решение, защото той също така чувстваше, че е имал късмет. Но подобни обиди в самата си същност не се нуждаят от основания. Боско гледаше комина на Параклиса на сълзите, откъдето би трябвало да се надигне дим в знак, че новият папа е избран. Дим нямаше.

— Ако се бавят още — каза той, — наистина ще им дам повод за сълзи.

Но и двамата си мислеха не за папския избор, в който не можеше да има съмнение, а за Томас Кейл. Само преди няколко дни Гил би предложил да гонят коварния малък боклук до края на света и охотно би избърсал потта от челото си с все още туптящото сърце на безбожния неблагодарник.

Очевидно, сега старият му учител бе станал твърде горделив, за да се вслуша в неговите съвети. И все пак той не устоя на удоволствието да изсипе сол в раните на Боско.

— Какво искате да направим за Кейл?

Без да поглежда Гил, Боско отговори тихо.

— Нищо. Остави небесата да се погрижат. Нашият небесен Отец го е уловил с тъй дълга и невидима въдица, че може да скита до края на света, но пак ще се върне при първото дръпване.

Така си мислите, искаше да каже Изкупител Гил. Според него вече нямаше да видят Кейл в този живот, та ако ще да доживеят възрастта на Матусал. Освен ако беше писано една такава среща да донесе ново бедствие.

Някой заблъска по вратата, сякаш отчаяно бягаше да спаси душата си от рояк гладни дяволи.

— Изкупител Боско! Изкупител Боско! Отворете! Отворете вратата!

Боско не се стряскаше лесно, но дори и през дебелото дърво усети съвсем ясно объркването и страха на човека от другата страна. Той кимна на Гил, който, също тъй разтревожен от ужаса в гласа, отвори вратата с една ръка и посегна с другата към дръжката на ножа си. Бързо го извади и отстъпи назад.

Отначало Гил едва разпозна човека, тъй изкривено бе лицето му от почуда и страх.

— Какво става, за Бога? Ти беше Харди, нали?

— Да, господарю — потвърди потресеният Изкупител.

— Успокой се. — Гил се обърна към Боско. — Това е отговорникът за погребалните обреди на папата.

— Господарю — започна Бърдет.

Очевидно човекът не беше на себе си. Задъхваше се тъй шумно, че дъхът му напомняше ридания на ужасено дете.

— Овладей се, Изкупителю — тихо каза Боско. — Ще те изчакаме.

Бърдет се втренчи в него с широко разтворени очи, потресен до дъното на душата си.

— Трябва да дойдете, господарю.

Виждайки, че няма да изкопчат нищо повече от обезумелия Изкупител, Боско му нареди да посочи пътя и двамата го последваха мълчаливо, но сега те също имаха чувството, че по главите им бият чукове — и то не сребърни. В тишината звучеше само трескавото дишане на Изкупителя, който ги водеше надолу към подземията на голямата катедрала. След по-малко от пет минути се озоваха в една част от комплекса, за чието съществуване не бяха и подозирали — грозна, безлична и кафява, с безкрайни слабо осветени коридори, водещи към необятния мрак.

Няколко минути по-късно Харди спря пред една лилава врата, отвори я, без да чука, и се отдръпна да стори път на двамата мъже, чието присъствие сякаш го плашеше все повече с всеки изминал момент. И двамата бяха свикнали хората да се боят в тяхно присъствие, но в ужаса на този човек имаше нещо дълбоко обезпокоително.

Боско влезе пръв, след него и Гил. Изпълваха ги подозрения и тревога, тъй като нямаха представа какво бедствие да очакват. Стаята нямаше прозорци, но беше ярко осветена с най-добрите свещи — включително една с дебелината на човешко тяло, в непосредствена близост до нещо, което приличаше на легло, но не беше. Върху масата за балсамиране, покрита до шията с ленен чаршаф, лежеше покойният папа. От двете му страни, както личеше по престилките и ръкавиците, стояха двама балсаматори с жълтеникавобели лица като стара слонова кост, по които бе изписано същото изражение на неописуема тревога. Бърдет затвори вратата, но продължи да мълчи.

— Стига толкова — отсече Боско. — Какво има?

Бърдет погледна двамата балсаматори, сякаш едва се удържаше да не припадне, и кимна. Балсаматорите хванаха ленения чаршаф, който покриваше тялото на папата, бързо го смъкнаха до краката и деловито го отстраниха. Тялото на покойния папа беше голо, крехко, бледо като тесто, сбръчкано и безкрайно старо. За изненада на новодошлите обаче краката му бяха разтворени малко повече, отколкото биха очаквали, когато им показват голото тяло на папата. Настана ужасяваща тишина, каквато може би не е имало в цялата история на света. Гил проговори пръв.

— Боже мой, някой е откраднал парчето на папата!