Пазителят

7

Сега групата на Джонас беше заела нови места, непосредствено пред сцената.

Бяха подредени според номерата, които бяха получили при раждането си и които се използваха много рядко след именуването им. Но, разбира се, всеки знаеше номера си. Понякога в момент на раздразнение от непослушанието на някое дете родителите му използваха номера му, за да му покажат, че е недостойно за името си. Джонас винаги се подсмихваше, когато чуеше ядосан родител да се обръща остро към някое хленчещо дете: „Престани, двайсет и три!“

Джонас беше номер деветнайсет. Той беше деветнайсетото дете, родено в неговата година. Това означаваше, че на церемонията по именуването му вече е можел да се изправя и се е очаквало скоро да проходи и да започне да говори. Това му беше дало известно предимство през първите една-две години, тъй като беше по-развит от останалите деца в групата му, родени в по-късни месеци от годината. Но съвсем естествено това предимство се загуби, когато стана тригодишен.

Тригодишните се развиваха едновременно, макар че чрез номерата винаги можеше да се разбере кое дете е с няколко месеца по-голямо от друго. В действителност пълният номер на Джонас беше единайсет-деветнайсет, тъй като във всяка група имаше и друго дете с номер деветнайсет. А днес след Церемонията на единайсетгодишните вече имаше двама души с еднакви номера. В обедната почивка Джонас се беше усмихнал на новия единайсет деветнайсет — срамежливо момиче на име Хариет.

Но номерата се дублираха само през тези няколко часа. Много скоро той вече нямаше да бъде единайсетгодишен. Щеше да стане дванайсетгодишен, а след това годините му вече нямаше да са от значение. Щеше да бъде възрастен като родителите си, макар и неопитен.

Ашър беше номер четири и седеше по-близо до пътеката. Щеше да получи назначението, си четвърти.

Фиона, с номер осемнайсет, беше от лявата му страна, от другата седеше номер двайсет — момче на име Пиер, което Джонас не харесваше особено. Пиер беше много сериозен и досаден и непрекъснато дърдореше. „Проверявал ли си правилника, Джонас? — винаги му шепнеше той надуто. — Не съм сигурен, че това е в рамките на правилата.“ Обикновено ставаше дума за някоя глупост, за която никой не го беше грижа — дали да разкопчае връхното си копче във ветровит ден, или да се опита да покара колелото на някой приятел, просто за да види разликата.

Встъпителната реч на Церемонията на дванайсетгодишните произнесе ръководителката на общността, заемаща поста на Първи старейшина, който се избираше веднъж на всеки десет години. Беше почти същата като речта от предходните години: припомняха се годините на детството и подготвителния период и се обръщаше внимание на отговорностите, идващи с живота им на възрастни, както и на дълбокия смисъл на назначението, и важността на предстоящото обучение.

След това ръководителката на общността продължи:

— Това е моментът — каза тя, гледайки право към техния ред, — в който ние признаваме различията ви. През всичките тези години вие единайсетгодишните сте се учили да се приспособявате, да типизирате поведението си и да потискате всеки импулс, който може да ви отличи от групата. Но на днешния ден ние отбелязваме вашите различия. Те ще определят бъдещето ви.

И тя започна да описва тазгодишната група и разнообразието от индивидуалности в нея, макар да не спомена конкретно ничие име. Спомена, че един има неповторими умения в оказването на специални грижи, друг обича децата, трети се интересува от наука, а четвърти изпитва удоволствие от физическия труд. Джонас се намести на седалката си, опитвайки се да свърже изброените заложби с членовете на групата си. Уменията в оказването на грижи определено се отнасяха до Фиона, той си спомни нежността, с която къпеше старите в дома. Вероятно момчето с интереси в науката беше Бенджамин, който беше изобретил ново оборудване за Рехабилитационния център.

Джонас не чу нищо, което би могло да се отнася до него самия.

Накрая ръководителката на общността благодари за усърдната работа на членовете на съвета, които всяка година извършваха наблюденията си толкова добросъвестно. Старейшините се изправиха и бяха аплодирани.

Джонас забеляза, че Ашър се прозява леко, покривайки учтиво устата си с ръка.

Най-накрая на сцената беше повикан номер едно и церемонията започна.

Всяко назначение беше съпроводено от дълго обръщение към новия член на групата на дванайсетгодишните. Джонас се опита да се съсредоточи, докато номер едно, щастливо усмихната, получаваше назначението, си като служител в рибния развъдник заедно с няколко похвални думи за доброволните часове, прекарани там по време на детството й, както и за нескрития й интерес към сложния процес на добиване на прехрана за общността.

Накрая номер едно — името й беше Маделин — се върна на мястото си, съпроводена от ръкопляскания, носейки новата си значка, която я определяше като служител в рибния развъдник. Джонас беше доволен, че това назначение вече бе разпределено, никак не би искал да го дадат на него. Но той поздрави Маделин с усмивка.

Когато номер две, момиче на име Инга, получи назначението, си като родна майка, Джонас си спомни думите на майка си, че тази работа не е престижна. Но той си помисли, че съветът е взел добро решение. Инга беше мило момиче, макар и малко мързеливо, и тялото й беше здраво и силно. Тя щеше да се наслади на трите години, в които щеше да бъде глезена, щеше да роди лесно, а после физическият труд щеше да я кали и да я научи на самодисциплина. Инга се усмихваше, когато се върна на мястото си. Работата на родилната майка беше важна, макар и не много уважавана.

Джонас забеляза, че Ашър изглежда напрегнат. Не спираше да се обръща и да гледа към Джонас, докато накрая ръководителят на групата им не му каза да пази тишина, да стои мирен и да гледа напред.

Там на сцената Исак получаваше назначението, си като наставник на шестгодишни, което очевидно го задоволяваше и беше съвсем заслужено. Дотук бяха минали три назначения и Джонас не би харесал нито едно от тях за себе си. Не че би могъл да бъде родна майка, помисли си той и се подсмихна наум. Опита да се сети за възможните назначения, които оставаха, но те бяха толкова много, че се отказа. Освен това беше дошъл редът на Ашър. Следеше изключително внимателно как приятелят му се изкачва на сцената и застава зад Първия старейшина.

— Всички ние в общността познаваме Ашър и му се радваме — започна тя. Ашър се усмихна и почеса единия си крак с ходилото на другия. През залата премина лек смях. — Когато съветът започна да обмисля назначението, му, имаше няколко възможности, които веднага отпаднаха. Просто нямаше да са подходящи за Ашър. Например — ръководителката се усмихна — дори и за момент не сме си помисляли да направим Ашър наставник на тригодишни.

Публиката избухна в смях. Едно от задълженията на наставниците на тригодишните беше да научат децата да говорят правилно. Ашър също се засмя. Изглеждаше смутен, но и доволен от специалното внимание към него.

— Всъщност — продължи ръководителката, подсмихвайки се — дори си мислехме дали да не наложим някакво наказание на наставника на Ашър, който го е обучавал, когато е бил тригодишен. По време на обсъжданията си припомнихме много истории от времето, когато той придобиваше знанията си по езика. И особено случая с разликата между похапване и пошляпване. Спомняш ли си, Ашър?

Той кимна и през публиката отново премина смях. Джонас също си спомняше, макар че тогава той самият бе едва тригодишен.

Наказанията, които се налагаха на малките деца, бяха система от пошляпвания с дисциплинарната пръчка — тънко гъвкаво средство, което жилеше болезнено при удар. Специалистите по детски грижи бяха много внимателно обучени в методите за налагане на дисциплина — бързо шляпване през ръцете за малки провинения и три по-силни по краката при повторно нарушение.

Горкият Ашър, той винаги говореше прекалено бързо и бъркаше думите още от дете. Веднъж, когато беше тригодишен, нетърпелив да получи закуската си, той обърка „шляпване“ с „хапване“, докато чакаше в редицата за сутрешното хранене.

Джонас си спомняше съвсем ясно случката. Все още виждаше как малкият Ашър се върти припряно в редицата и надава жизнерадостен вик: „Искам си шляпването“.

Другите тригодишни, включително Джонас се закискаха притеснено. „Хапване — поправиха го те. — Имаш предвид хапване, Ашър.“ Но грешката беше направена. А правилното усвояване на езика беше едно от най-важните задължения на малките деца. Ашър си беше поискал шляпване.

Дисциплинарната пръчка в ръката на наставника изсвистя, когато той замахна към ръцете на Ашър. Момчето изплака и веднага се поправи. „Хапване“, прошепна той.

Но на следващата сутрин той го бе направил отново. На следващата седмица пак. Изглежда, не можеше да спре, макар че за всяка грешка ударите с дисциплинарната пръчка се умножаваха и оставяха белези по краката му. Най-накрая за известно време Ашър беше спрял изобщо да говори.

— За кратко — каза Първият старейшина — Ашър стана доста мълчалив. Но накрая се научи. — Тя се обърна към него с усмивка. — Когато отново започна да говори, имаше напредък. И сега греши много рядко. И бързо се поправя и се извинява. А чувството му за хумор е неизчерпаемо.

Публиката зашумя в знак на съгласие. За веселият нрав на Ашър знаеше цялата общност.

— Ашър — ръководителката повиши глас, за да направи официалното съобщение, — твоето назначение ще бъде помощник координатор на развлеченията.

Той стоеше лъчезарно усмихнат, докато ръководителката окачаше новата значка на гърдите му. После се обърна и слезе от сцената, а публиката го изпрати с аплодисменти. Когато отново зае мястото си, ръководителката на общността погледна надолу към него и за четвърти път произнесе думите, които щеше да каже на всеки нов дванайсетгодишен. Но тя винаги успяваше да вложи различно значение.

— Ашър — рече, — благодарим ти за твоето детство.

Назначенията продължиха и Джонас гледаше и слушаше, вече облекчен от прекрасното назначение, което получи най-добрият му приятел. Но колкото повече наближаваше неговият ред, толкова по-неспокоен ставаше. Всички дванайсетгодишни докосваха развълнувано значките си, докато сядаха по местата. Джонас знаеше, че вече си мислят за предстоящото обучение. Някои от тях — като едно прилежно момче, което бе разпределено за лекар, едно момиче, назначено за инженер, и друго в отдел „Законност и правосъдие“ — ги очакваха дълги години работа и учене. Работниците и родните майки щяха да имат много по-кратък период на обучение.

На трибуната излезе номер осемнайсет — Фиона. Джонас знаеше, че вероятно е притеснена, но тя беше спокойно момиче и стоеше тихо по време на церемонията.

Дори аплодисментите, макар и възторжени, изглеждаха някак спокойни, когато тя получи отговорното назначение на болногледачка на старите. Беше идеално за едно чувствително и грижовно момиче като нея и когато отново зае мястото си до него, на лицето й грееше усмивка на удовлетворение.

Когато ръкоплясканията секнаха и ръководителката на общността взе следващата папка и погледна към тяхната група, Джонас се приготви да тръгне към сцената. Вече беше спокоен, че редът му най-после бе дошъл. Пое си дълбоко въздух и приглади косата си с ръка.

— Двайсет — Гласът на старейшината прозвуча съвсем ясно. — Пиер.

Тя ме пропусна, помисли си Джонас изумен. Неправилно ли беше чул? Не. Изведнъж публиката се засуети и започна да шепне, цялата общност бе осъзнала, че ръководителката от осемнайсет премина направо на двайсет. От лявата му страна Пиер с учудено изражение се изправи от мястото си и се запъти към сцената.

Грешка. Това е просто грешка. Но Джонас знаеше, че не е така. Ръководителката не правеше грешки, не и на Церемонията на дванайсетгодишните.

Почувства се замаян и не можеше да се съсредоточи. Не чу какво назначение получи Пиер и едва долови аплодисментите, когато момчето се връщаше към мястото си с новата значка. След това бе извикан номер двайсет и едно. После двайсет и две.

Всички излизаха по реда си. Джонас седеше замаян, докато минаваха номерата, започващи с трийсет и четирийсет, и краят им наближаваше. Всеки път, при всяко извикване сърцето му подскачаше и в съзнанието му нахлуваха объркани мисли. Може би тя всеки момент ще произнесе името му. Възможно ли беше да е забравил собствения си номер? Не. Винаги е бил деветнайсет. Дори седеше на място, отбелязано с номер деветнайсет.

Но тя го беше пропуснала. Другите от групата му го поглеждаха смутено и бързо извръщаха очи. Видя загрижения поглед на наставника им.

Джонас се сви, опитвайки се да се смали на седалката си. Искаше да изчезне, да се изпари, да престане да съществува. Не му достигна кураж да се обърне и да потърси родителите си в тълпата. Не би могъл да понесе вида на помрачените им от срам лица.

Сведе глава и започна да размишлява. Каква грешка бе сторил?