Пазителят

23

С наближаването на нощта Джонас ставаше все по-сигурен, че мястото, което търси, е вече близо. Но нито едно от сетивата му не потвърждаваше неговата увереност. Напред не се виждаше нищо, освен безкрайната криволичеща пътека. Не се чуваха никакви звуци.

Но все пак той го усещаше, чувстваше, че Другаде не е далеч. Но почти не му беше останала надежда, че ще се добере дотам. Обзе го отчаяние, когато острият мразовит въздух започна да се замъглява и да се изпълва с бяла вихрушка.

Гейбриъл, увит в тънкото одеялце, се беше свил тихо на седалката си. Джонас спря уморен колелото, вдигна Гейб и с ужас осъзна колко премръзнало и слабо е детето.

Стъпил с вкочанените си крака върху замръзналата пръст, Джонас разтвори дрехата си, притисна Гейбриъл до голите си гърди и после го загърна с прокъсаното мръсно одеяло. Гейб се размърда леко и тихо изхленчи в тишината.

През мъглата на забравата Джонас успя да извика смътния спомен за тази белота.

— Нарича се сняг, Гейб — прошепна той. — Това са снежинки. Падат от небето и са много красиви.

Някога будното и любопитно дете не откликна. Джонас погледна към малката главичка, сгушена до гърдите му. Русите къдрици на Гейбриъл бяха сплъстени, а по мръсните му бузки имаше бели следи от сълзи. Очите му бяха затворени. Докато Джонас го гледаше, една снежинка падна и проблесна върху миглите му, преди да се стопи.

Той се качи уморен на велосипеда. Пред него се издигаше стръмен хълм. И в най-хубавото време изкачването щеше да бъде дълго и трудно. Но сега бързо трупащият се сняг правеше придвижването им невъзможно. Предното колело едва се въртеше, макар Джонас да натискаше с все сила педалите със схванатите си изтощени крака. Накрая велосипедът спря. И повече не помръдна.

Той слезе и го остави на една страна в снега. За момент си помисли колко лесно би било да се строполи до него, да потънат с Гейбриъл в мекия сняг и тъмнината и да поспят.

Но той беше стигнал дотук. Трябваше да се опита да продължи.

Спомените му бяха останали далеч назад, бяха се изплъзнали от защитата му, за да се върнат в общността. Бяха ли му останали изобщо някакви? Можеше ли за последен път да си припомни топлината? Имаше ли все още способността да я предаде? И щеше ли Гейбриъл да успее да я приеме?

Той притисна ръка върху гърба на детето и се опита да си върне спомена за слънчевите лъчи. За момент му се стори, че нищо не се получава, че дарбата му напълно е изчезнала. След това видя внезапно проблясване и усети как по вкочанените му крака нежно пропълзява топлина. Почувства как лицето му се сгрява и премръзналата кожа на ръцете му се отпусна. За миг му се прииска да запази този спомен за себе си, да се къпе в слънчевата светлина, без да се терзае за никого и за нищо.

Но мигът премина, последван от нуждата да сподели това усещане с единственото същество, което му бе останало да обича. Той се напрегна, за да предаде спомена за топлина на малкото треперещо телце в ръцете си.

Гейбриъл се размърда. Прегърнати под сипещия се сняг, те се потопиха в топлината и възстановиха силите си.

Джонас отново се заизкачва по хълма.

Споменът беше отчайващо кратък. Бе извървял едва няколко метра, когато той изчезна и двамата отново мръзнеха в студената нощ.

Но съзнанието му беше ясно. Топлината беше прогонила сънливостта и примирението и бе събудила желанието му да оцелее. Продължи да крачи с вдървените си крака. Но хълмът беше предателски стръмен, а снегът и почти пълното безсилие го спъваха. Не беше стигнал много далеч, когато залитна и падна напред.

На колене, неспособен да се изправи, Джонас опита отново. Съзнанието му улови следата от друг топъл спомен и отчаяно се опита да го задържи, да го продължи и да го предаде на Гейбриъл. Духът и силите му укрепнаха от спомена и той се изправи. Гейбриъл отново се размърда, а Джонас продължи да се изкачва.

Но споменът си отиде и стана още по-студено отпреди. Само да бе получил малко повече спомени за топлина от Пазителя, преди да избяга. Може би сега щяха да му послужат. Но беше безсмислено да разсъждава за това. Трябваше да се съсредоточи върху усилието да движи краката си, да топли Гейбриъл и себе си и да продължава напред.

Той се изкачваше, спирайки за миг да се сгреят с последните остатъци от спомените.

Върхът на хълма му се струваше толкова далеч, а той нямаше представа какво има отвъд. Но не му оставаше нищо друго, освен да върви. И продължи упорито нагоре.

Когато наближи билото, нещо се промени. Не беше станало по-топло, чувстваше се дори по-скован отпреди. Изтощението също не го бе напуснало — той едва движеше премръзналите си и натежали от умора крака. Но изведнъж беше започнал да се чувства щастлив. Започна да си спомня хубавите времена. Спомни си родителите си, сестра си. Спомни си приятелите си, Ашър и Фиона. Пазителя.

Миговете на щастие го заляха изведнъж.

Джонас достигна върха и усети, че земята под покритите му със сняг крака е равна. Вече не се изкачваше.

— Почти стигнахме, Гейб — прошепна той уверено. — Спомням си това място.

Наистина беше така. Но не беше нужно да полага сетни усилия, за да извика бледия спомен. Този път беше различно. Можеше да го задържи. Беше негов собствен спомен.

Той прегърна Гейбриъл и го разтри енергично, затопляйки го, за да го запази жив. Вятърът беше пронизващ. Снегът се носеше и му пречеше да вижда. Но някъде напред, отвъд заслепяващата буря, той знаеше, че има топлина и светлина.

Напрягайки последните си сили и доверявайки се на специалното познание, което носеше дълбоко в себе си, той откри шейната, която ги чакаше на върха на хълма. Ръцете му напипаха въжето.

Намести се на шейната и силно притисна Гейб пред себе си. Хълмът беше стръмен, но снегът беше пухкав и мек и той знаеше, че този път няма да има нито лед, нито падане, нито болка. В премръзналото му тяло сърцето му туптеше с надежда.

Те полетяха надолу.

Джонас усети, че губи съзнание и с цялото си същество се концентрира върху това да се задържи на шейната и да опази Гейбриъл да не падне. Вятърът шибаше лицето му, плазовете прорязваха снега и шейната се носеше право надолу, към мястото, което винаги бе усещал, че съществува — там Другаде, където беше тяхното бъдеще и тяхното минало.

Докато се спускаха, той с усилие държеше очите си отворени, вече можеше да види светлини и да ги разпознае. Знаеше, че са червени, сини и жълти и че блестят през прозорците на домовете, в които хората създаваха и пазеха спомени, в които празнуваха любовта.

Надолу, надолу, все по-бързо и по бързо. Изведнъж той почувства радостната увереност, че там долу някой ги очаква, него и бебето. И за пръв път чу онова, което знаеше, че се нарича музика. Чу хората да пеят.

Стори му се, че зад него, във времето и пространството, които бе напуснал, също звучи музика. Но може би това бе просто ехо.