Пазителят

10

— Аз съм дотук, Джонас — каза Фиона, когато стигнаха входа на Дома на старите и оставиха велосипедите си на стоянката. — Не знам защо съм толкова нервна — призна тя и завъртя папката в ръцете си. — Била съм тук толкова пъти.

— Е, сега вече всичко е различно — отвърна Джонас.

— Дори табелките с имената на колелата ни — засмя се Фиона. През нощта табелките на всеки дванайсетгодишен бяха свалени от Екипа по поддръжка и заменени със знак, който означаваше „Гражданин в процес на обучение“.

— Не искам да закъснея — каза тя бързо и тръгна по стълбите. — Ако свършим по едно и също време, ще се приберем заедно.

Джонас кимна, помаха й и сви към Пристройката — малко крило, залепено за гърба на сградата. Той също не искаше да закъснява още първия ден.

Пристройката изглеждаше съвсем обикновена и на вратата й нямаше никаква табела. Той тъкмо посегна към голямата дръжка, когато на стената забеляза звънец и го натисна.

— Да? — прозвуча глас от говорителя над звънеца.

— Ами, Джонас е. Аз съм новият… искам да кажа…

— Влизай.

Чу се изщракване и той разбра, че вратата е отключена.

Фоайето беше много малко и в него имаше само едно бюро, зад което някаква служителка подреждаше документи. Тя вдигна поглед, когато той влезе, след това за негова изненада се изправи. Не беше кой знае какъв жест, но никой никога преди това не се бе изправял, за да го поздрави.

— Добре дошъл, Пазителю на паметта — каза тя почтително.

— О, моля ви — отвърна той, смутен — наричайте ме Джонас.

Тя се усмихна, натисна един бутон и отново се чу изщракване, след което вратата вляво се отвори.

— Можеш направо да влизаш — каза тя.

Забеляза объркването му и разбра какво го смущава. Вратите в общността никога не се заключваха, не и тези, които той беше виждал.

— Заключва се, за да не бъде обезпокоен Пазителя — обясни жената. — Ще му бъде трудно да се съсредоточава, ако гражданите постоянно влизат и излизат тук, търсейки Отдела за ремонт на велосипеди например.

Джонас се засмя с облекчение. Жената изглеждаше дружелюбна. Всъщност в общността често се шегуваха с това — Отделът за ремонт на велосипеди толкова често се местеше, че никой не знаеше къде се намира.

— Няма за какво да се тревожиш — успокои го тя и погледна към един стенен часовник, — но той не обича да чака.

Джонас влезе бързо през вратата и се озова в уютно помещение, което на пръв поглед не се отличаваше от собственото му жилище. Мебелите в цялата общност бяха стандартни — практични, солидни и с ясна функция. Легло за спане. Маса за ядене. Бюро за учене.

Тази просторна стая беше обзаведена със същите мебели, но те бяха някак по-различни. Столовете и креслото бяха тапицирани с по-мека и по-пищна материя. Краката на масата не бяха прави като тези в дома му, а тънки и извити, украсени по краищата с дърворезба. Леглото в далечния ъгъл на стаята беше покрито с великолепна бродирана покривка.

Но най-много го поразиха книгите. Семейството му притежаваше необходимите справочници, които можеха да бъдат видени във всяко жилище — речник и дебел указател с учрежденията, фабриките, сградите и комитетите. И Книгата на правилата, разбира се.

Това бяха единствените книги, които някога беше виждал. Даже не предполагаше, че съществуват други.

Но стените на тази стая бяха покрити с лавици, стигащи до тавана. По тях имаше стотици, а може би и хиляди томове с блестящи релефни букви.

Джонас не беше в състояние да откъсне очи от тях. Не можеше да си представи какво съдържат всички тези хиляди страници. Възможно ли беше да има и други правила, освен онези, които ръководеха общността. Или други фабрики и учреждения?

Имаше само няколко секунди да се огледа, защото мъжът, който седеше зад масата, го наблюдаваше. Пристъпи бързо напред и застана пред него.

— Аз съм Джонас — каза той, като се поклони леко.

— Знам. Добре дошъл, Пазителю на паметта.

Джонас разпозна мъжа. Беше същият старейшина, който на церемонията изглеждаше някак отделен от останалите, макар да беше облечен като тях.

Джонас погледна смутено светлите му очи, в които се отразяваха неговите собствени.

— Сър, моля да ме извините, ако не ви разбирам…

— Изчака, но мъжът не му отвърна със стандартния отговор за приемане на извинение, затова продължи: — … но си помислих, имам предвид, мисля си — поправи се той, спомняйки си, че ако точността на езика беше важна, тя беше особено важна сега, в присъствието на този мъж, — че вие сте Пазителя на паметта. Аз само… ами аз бях назначен, имам предвид избран, едва вчера. Не съм никой. Все още.

Мъжът го погледна замислено, безмълвно. В погледа му се четяха интерес, любопитство, загриженост и може би малко съчувствие.

Най-накрая проговори.

— От днес, от този момент ти си Пазителя. Аз дълго бях Пазител. Много, много дълго. Вече си забелязал това, нали?

Джонас кимна. Лицето на мъжа беше покрито с бръчки, а очите му, макар да бяха проницателни, изглеждаха уморени. Под тях имаше тъмни сенки.

— Мога да видя, че сте много стар — отвърна почтително Джонас. Към старите винаги се отнасяха с уважение.

Мъжът се усмихна. Докосна развеселено отпуснатата плът на лицето си.

— Всъщност не съм толкова стар, колкото изглеждам — рече той. — Работата ме състари. Знам, че изглеждам така сякаш скоро трябва да бъда освободен, но всъщност ми остава още доста време. Все пак се зарадвах, когато те избраха. Отне им много време. Изминаха цели десет години откакто се провали предишният избор и енергията ми вече започна да се изчерпва. Нуждая се от останалите си сили за твоето обучение. Чака ни тежка и болезнена работа, и двама ни.

— Заповядай, седни — каза той и посочи близкия стол. Джонас се настани на меката тапицирана мебел. Мъжът затвори очи и продължи да говори. — Когато бях дванайсетгодишен, бях избран също като теб. Бях изплашен, както си и ти сега, сигурен съм. — Той отвори за миг очи и се вгледа в Джонас, който кимна. После отново ги затвори. — Дойдох в тази същата стая, за да започна обучението си. Беше преди толкова много време. Предишният Пазител ми изглеждаше също така стар, както и аз на теб. И изглеждаше също толкова уморен. — Той се изправи на стола си, отвори очи и каза: — Можеш да ми задаваш въпроси. Аз самият нямам голям опит в описването на тази работа. За нея е забранено да се говори.

— Зная това, сър. Прочетох инструкциите — отвърна Джонас.

— Значи мога да пропусна някои неща — мъжът се подсмихна. — Длъжността ми е важна и изключително уважавана, но това не означава, че съм съвършен и последният път, когато се опитах да обуча заместник, се провалих. Моля те, задавай ми всякакви въпроси, които биха ти помогнали.

Джонас имаше въпроси. Хиляди. Милиони. Толкова въпроси, колкото бяха книгите, наредени по рафтовете. Но засега той не зададе нито един.

Мъжът въздъхна, изглежда подреждайки си мислите. След това отново заговори.

— Най-общо казано — започна той, — макар това да не е особено лесно, моята работа е да ти предам всички спомени, които имам. Спомени от миналото.

— Сър — поде Джонас неуверено, — ще ми бъде много интересно да науча историята на вашия живот и да чуя спомените ви… — После добави бързо: — Моля да ме извинете, че ви прекъснах.

Мъжът махна нетърпеливо с ръка.

— Без извинения тук. Нямаме време за това.

— Ами — продължи Джонас, смутен, че може би отново прекъсва Пазителя, — ще ми бъде интересно, наистина, но не разбирам защо това е толкова важно. Мога да върша някаква друга работа в общността и във времето си за почивка да слушам историите от вашето детство. За мен ще бъде удоволствие. Всъщност — вметна той — вече съм го правил в Дома на старите. Те обичат да разказват за детството си и винаги е приятно да чуеш историите им.

Мъжът поклати глава.

— Не, не. Не се изразих ясно. Не моето минало и моето детство трябва да ти предам… — Той се облегна назад, отпускайки главата си върху тапицираната облегалка. После добави с въздишка: — … а спомените на целия свят. Онова, което се е случило преди теб, преди мен, преди предишния Пазител и поколенията преди него.

Джонас се смръщи.

— Целия свят? Не разбирам. Имате предвид не само нас? Не само общността? Имате предвид и Другаде! — Той се опита да осмисли чутото. — Извинете ме, сър, но не ви разбирам. Може би не съм достатъчно умен. Не разбирам какво имате предвид, като казвате „целия свят“ или „поколенията преди него“. Мислех, че сме само ние. Мислех, че има само сега.

— Има много повече. Всичко, което е отвъд; всичко, което е Другаде, всичко, което се е случвало някога, много, много назад в миналото. Аз получих всички тези знания, когато бях избран. И тук в тази стая съвсем сам ги преосмислям отново и отново. Така се придобива мъдрост. И така изграждаме бъдещето си.

— Той спря за момент и си пое дълбоко въздух. — Толкова съм обременен от всичко това.

Джонас изведнъж почувства състрадание към този човек.

— Сякаш… — Мъжът направи пауза, като че ли търсейки верните думи. — Това е сякаш да се спускаш по заснежен хълм с шейна. Първоначално е опияняващо — скоростта, мразовитият чист въздух, но после снегът става все повече, натрупва се по плазовете, ти се движиш все по-бавно и трябва силно да се оттласкваш, за да продължиш и… — Изведнъж разтърси глава и погледна Джонас. — Въобще не разбра какво ти говоря, нали?

Джонас беше объркан.

— Не, сър. Не разбрах.

— Разбира се, че не си. Не знаеш какво е сняг, нали?

Джонас поклати глава.

— Или шейна. Или плазове?

— Не, сър — отвърна Джонас.

— А хълм? Нищо ли не ти говори тази дума?

— Не, сър.

— Е, това е добро начало. Чудех се как да започна. Премести се на леглото и легни по корем. Махни си туниката преди това.

Джонас легна. Беше малко неспокоен. Под голите си гърди усещаше меките гънки на великолепната кувертюра, покриваща леглото. Видя как мъжът се изправя и се приближава към стената, където беше високоговорителят — почти същият, какъвто имаше във всяко жилище. Но този имаше ключ, който мъжът завъртя с едно движение и го изключи.

Джонас едва не ахна на глас. Да имаш властта да изключваш високоговорителя. Беше невероятно.

После мъжът се приближи до него изненадващо енергично и седна на един стол до леглото. Джонас лежеше неподвижно и чакаше какво ще последва.

— Затвори очи. Отпусни се. Това няма да е болезнено.

Джонас си спомни, че му беше позволено и дори му беше препоръчано да задава въпроси.

— Какво ще правим, сър? — попита той, надявайки се гласът му да не издаде тревогата му.

— Ще ти предам спомен за сняг — каза възрастният мъж и постави ръцете си върху голия гръб на Джонас.