Пазителят

14

Беше почти същият спомен, макар че хълмът изглеждаше по-стръмен и снегът не бе така обилен. Беше и по-студено. Застанал на върха, Джонас можеше да види, че снегът под шейната не е плътен и мек като преди, а твърд и покрит със синкав лед.

Шейната се плъзна напред и Джонас се засмя от радост, очаквайки зашеметяващото спускане през свежия мразовит въздух.

Но този път плъзгачите не можаха да се врежат в заледената кора, както стана предишния път на заснежения хълм, те се завъртяха странично и шейната се понесе надолу. Джонас дръпна въжето, опитвайки се да я изправи, но хълмът беше твърде стръмен, а скоростта твърде висока и той загуби контрол. Вече не се наслаждаваше на усещането за свобода, а ужасен се бе оставил на милостта на ускорението и се носеше надолу по леда.

Лъкатушейки и въртейки се, шейната се блъсна в една издутина на склона и Джонас подскочи и изхвърча. Падна с прегънат крак и чу как костта изхрущя. Пързаляше се с лице по неравния лед и когато най-после спря, известно време лежа вцепенен, без все още да изпитва нищо друго, освен страх.

След това дойде първата вълна на болката. Той изстена. Сякаш секира се беше забила в крака му, разсичайки всеки нерв с горещото си острие. В замъгленото му съзнание изникна думата „огън“ и той усети как пламъците докосват наранената му плът. Опита се да помръдне, но не можа. Болката се засили.

Той извика, но никой не се отзова.

Хлипайки, извърна глава и повърна върху замръзналия сняг. От лицето му върху повърнатото покапа кръв.

— Не-е-е-е-е! — изплака той и викът му заглъхна в празното пространство, понесен от вятъра.

Изведнъж отново се озова в Пристройката. Лежеше, стенейки на леглото. Лицето му беше мокро от сълзи. Вече способен да се движи, той се размърда, дишайки дълбоко, за да се освободи от спомена.

Седна и погледна крака си, изпънат невредим на леглото. Чудовищният пристъп на болката беше стихнал. Но кракът все още го болеше и чувстваше лицето си разранено.

— Мога ли да получа обезболяващо? — помоли се той.

Във всекидневния си живот обикновено получаваше лекарство — за синините, раните, прищипаните пръсти, болките в стомаха, за ожуленото коляно, когато паднеше от колелото си. Винаги го намазваха с антисептичен крем или му даваха хапче, или пък в редки случаи му биеха инжекция, което напълно и мигновено го освобождаваше от болката.

— Не — отвърна Пазителя и извърна поглед.

Вечерта, накуцвайки, Джонас вървеше към вкъщи и буташе колелото си. Болката от слънчевото изгаряне беше слаба и бързо премина. Но тази не стихваше, макар да не беше непоносима като болката, която бе изпитал на хълма. Джонас се опита да бъде смел.

Помнеше, че ръководителката на общността му беше казала, че трябва да бъде смел.

— Всичко наред ли е, Джонас? — попита баща му на вечеря. — Много си тих тази вечер. Не се ли чувстваш добре? Имаш ли нужда от някакво лекарство?

Но Джонас знаеше правилата. Никакви лекарства за неща, свързани е обучението.

И никакво обсъждане на обучението. Във времето за споделяне на чувства той просто каза, че е уморен, че уроците в училище са били много трудни този ден.

Прибра се рано в стаята си и през затворената врата можеше да чуе как родителите му и сестра му се смеят, докато къпят Гейбриъл.

Те не познават болката, помисли си той. Тази мисъл го накара да се почувства отчайващо самотен. Почеса пулсиращия си крак. Накрая заспа, но отново и отново сънуваше болката и самотата на пустия хълм.

Обучението продължи и всеки ден ставаше все по-мъчително. Болката от счупването започна да му се струва като лек дискомфорт, когато Пазителя започна решително, малко по малко, да му показва дълбоките ужасяващи страдания на миналото. Всеки път той беше така мил да приключи следобеда с някой приятен, изпълнен с цветове спомен — за опънато платно на фона на синьо-зелено езеро, за поляна, изпъстрена с диви цветя, или оранжев залез над планински върхове.

Но това не беше достатъчно, за да смекчи болката, която Джонас започна да опознава.

— Защо — попита той, след като изживя един мъчителен спомен, в който беше изоставен сам и без храна, а гладът предизвикваше болезнени спазми в празния му подут стомах. — Защо ние двамата трябва да пазим тези спомени?

— Те ни дават мъдрост — отвърна Пазителя. — А без мъдрост аз не мога да изпълнявам функцията си да съветвам старейшините, когато ме повикат.

— Но каква мъдрост получаваш от глада? — изстена Джонас. Стомахът му продължаваше да се свива, макар споменът да си бе отишъл.

— Преди години — каза мъжът, — още преди да се родиш, много граждани се обръщаха към Съвета на старейшините с молба да се увеличи броят на ражданията. Искаха на всяка родна майка да бъде възложено да ражда по четири деца, така че населението да се увеличи и да има повече работници.

Джонас кимна.

— Това звучи разумно.

— Идеята беше определени семейства да получават допълнително дете.

Джонас кимна отново.

— Моето може — отбеляза той. — Тази година получихме Гейбриъл. Много е забавно да има трето дете.

— Съветът на старейшините се обърна към мен — продължи Пазителя. — И на тях им се струваше разумно, но беше нова идея и те се нуждаеха от моя съвет.

— И вие се допитахте до спомените си?

— Да — отвърна Пазителя, — и най-яркият спомен, който ме споходи, беше за глад. Дойде от много поколения назад. Векове назад. Населението толкова е нараснало, че навсякъде е върлувал глад. Ужасен продължителен глад. От това последвала война.

Война? Това беше непозната дума, но гладът му беше познат. Несъзнателно, Джонас потърка корема си, спомняйки си мъчителното усещане.

— И вие им разказахте за това?

— Те не искат и да чуват за болка. Просто искат съвет. И аз ги посъветвах да се откажат от идеята.

— Но това е било преди да се родя. Значи доста рядко се обръщат към вас. Само когато… как го казахте? Когато имат проблем, с който никога преди не са се сблъсквали. Кога се случи за последно?

— Спомняш ли си деня, в който над общността прелетя самолет?

— Да. Бях много уплашен.

— Както и те. Бяха се приготвили да го свалят. Но преди това поискаха съвета ми. Казах им да изчакат.

— Но откъде знаехте? Как разбрахте, че пилотът се е заблудил?

— Не знаех. Използвах мъдростта си от спомените. Знаех, че е имало времена в миналото — ужасни времена — когато хората са се избивали едни други от бързане, от страх и това е довело до собственото им унищожение.

Джонас внезапно осъзна нещо.

— Това означава — каза той бавно, — че имате спомени как хората са се унищожавали. И че трябва да ми ги предадете, за да се сдобия с мъдрост.

Пазителя кимна.

— Но ще бъде болезнено — каза Джонас. Това не беше въпрос.

— Ще бъде много болезнено — съгласи се Пазителя.

— Но защо не могат всички да имат тези спомени. Мисля, че ще бъде по-лесно, ако спомените се споделят. На вас и мен няма да ни се налага да понасяме толкова много, ако всеки поеме част от спомените.

Пазителя въздъхна.

— Прав си — каза той. — Но тогава на всички ще им бъде тежко и ще страдат. А те не го искат. Затова Пазителя е толкова жизненоважен за тях. Те избраха мен и теб, за да свалят този товар от себе си.

— Кога са решили това? — попита Джонас гневно. — Не е честно. Нека го променим!

— Как предлагаш да го направим? Никога не съм успял да измисля начин, а се предполага, че притежавам цялата мъдрост.

— Но сега сме двама — каза Джонас пламенно. — Заедно можем да измислим нещо!

Пазителя го гледаше с горчива усмивка.

— Не можем ли просто да подадем молба за промяна на правилата? — предложи Джонас.

Пазителя прихна, Джонас също се засмя неохотно.

— Решението е взето много преди нас — обясни Пазителя — и преди предишния Пазител, и…

— И по-по-по-предишния — довърши отново фразата Джонас. Понякога тя му се струваше забавна. Друг път изключително важна.

Но сега му прозвуча злокобно. Тя означаваше, че нищо не може да се промени.

Новото дете Гейбриъл растеше и успешно преминаваше през тестовете, с които възпитателите всеки месец изследваха развитието му. Можеше да сяда сам, можеше да се пресяга и да улавя малки предмети за игра и вече имаше шест зъба. Денем, както докладваше баща му, той беше жизнерадостен и показваше нормален интелект. Но нощем продължаваше да бъде неспокоен, плачеше често и се нуждаеше от непрестанно внимание.

— В крайна сметка, след всичкото време, което отделих за него — каза баща му една вечер, когато Гейбриъл, вече изкъпан, лежеше тихо, гушнал хипопотамчето си, в малкото креватче, което бе заменило коша му, — надявам се да не решат да го освободят.

— Може би ще е за добро — отбеляза майка им. — Знам, че ти нямаш нищо против да ставаш нощем заради него, но за мен недоспиването е мъчително.

— Ако освободят Гейбриъл, ще можем ли да си вземем друго ново дете? — попита Лили. Тя беше коленичила до креватчето и правеше смешни физиономии на малкия, а той й се усмихваше в отговор.

Майка им раздразнено извъртя очи.

— Не — отвърна баща им усмихнат и погали Лили по главата. — Детето е с неопределен статус, което се случва много рядко. Едва ли ще имаме подобен случай скоро. Както и да е — въздъхна той, — засега решението се отлага. В момента всички се готвим за друго освобождаване, което ще трябва да извършим. Една родна майка очаква близнаци следващия месец.

— О, скъпи — каза майка му, поклащайки глава — надявам се, ако са еднояйчни, да не бъдеш определен…

— Определен съм, аз съм следващият в списъка. Ще трябва да избера кое да бъде отгледано и кое освободено. Макар обикновено да не е трудно. В повечето случаи е въпрос на тегло. Освобождаваме по-слабото.

Докато ги слушаше, Джонас изведнъж си спомни за моста, където се бе чудил какво ли има на онова място, което наричаха Другаде.

Може би там някой очаква малкото освободено близначе? Дали то щеше да порасне, без да знае, че в тяхната общност живее някой, който изглежда точно като него?

За миг му хрумна една идея, която веднага му се стори малко глупава. Може би освободеното дете щеше да го очаква Лариса — старата жена, която беше къпал. Той си спомни блестящите й очи, мекия й глас, смеха й. Наскоро Фиона му беше казала, че Лариса е била освободена с прекрасна церемония.

Но той знаеше, че на старите не им даваха да отглеждат деца. Другаде животът на Лариса щеше да бъде тих и спокоен, както подобаваше на старите. Тя едва ли би се зарадвала да поеме отново отговорността за отглеждането на дете, което се нуждае от хранене и грижи и вероятно плаче нощем.

Внезапно му хрумна нещо.

— Мамо? Татко? — каза той. — Защо не сложим тази вечер креватчето на Гейбриъл в моята стая? Знам как да го храня и успокоявам и така вие двамата ще можете да поспите.

Баща му се поколеба.

— Ти спиш толкова дълбоко, Джонас. Ами ако не го чуеш.

Лили веднага се намеси.

— И без това, ако никой не се занимава с него — отбеляза тя. — Гейбриъл става достатъчно шумен. Ако Джонас не се събуди, той ще събуди всички останали.

Баща им се засмя.

— Права си, Лили-Били. Добре, Джонас, нека опитаме, само за тази вечер. Ще си почина, а и майка ви ще може да се наспи.

Гейбриъл спа спокойно през първите часове на нощта. Джонас лежеше в леглото си и от време на време се надигаше на лакът и поглеждаше към креватчето. Новото дете лежеше по корем с ръце, отпуснати до главата, очите му бяха затворени, а дишането му равномерно и спокойно. Най-накрая той също заспа.

След няколко часа се събуди — Гейбриъл се мяташе под завивките, размахваше ръчички и проплакваше. Джонас се надигна, отиде при него и го потупа нежно по гърба. Понякога това беше достатъчно, за да заспи отново. Но сега продължаваше да се върти неспокойно под ръката му.

Потупвайки го ритмично, Джонас се върна към спомена за прекрасната платноходка, който Пазителя му беше предал неотдавна — яркия, леко ветровит ден, бистрото тюркоазно езеро, а над него бялото платно, опънато от вятъра.

Джонас не разбра, че предава спомена, но изведнъж усети, че той избледнява, че се процежда през пръстите му в съзнанието на детето. Гейбриъл утихна. Стреснат, Джонас издърпа онова, което беше останало от спомена. Махна ръката си от малкото гръбче и остана притихнал до леглото.

Отново се върна към спомена за платното. То все още беше там, но небето не бе така яркосиньо, лодката се движеше по-бавно, а водата в езерото беше по-тъмна и мътна. Задържа спомена в съзнанието си за момент, за да овладее собствената си нервност, после го освободи и пак си легна.

Новото дете се събуди отново на зазоряване и проплака. И Джонас отново отиде при него. Този път съвсем съзнателно той постави ръката си на гърба му и освободи останалата част от спомена за тихия безметежен ден на езерото. Гейбриъл отново заспа.

Но Джонас лежеше буден, потънал в мисли. От спомена не бе останало почти нищо и той усети лека празнота на мястото му. Разбира се, можеше да помоли Пазителя за друг спомен за платно — този път може би на фона на океана. Вече имаше спомен за океана и знаеше какво представлява. Знаеше, че в него също плават лодки с платна, в спомени, които все още не беше получил.

Замисли се дали да си признае, че е предал спомена. Все още не беше подготвен да бъде Пазител, нито пък Гейбриъл беше избран за такъв.

Тази нова способност го плашеше. Реши да не споменава нищо.