Пазителят

20

— Няма! Няма да се прибера! Не можете да ме заставите! — Джонас плачеше, викаше и удряше леглото с юмруци.

— Изправи се и седни, Джонас — каза му Пазителя строго.

Джонас се подчини. Треперещ и облян в сълзи, той седна на ръба на леглото. Не поглеждаше Пазителя.

— Можеш да останеш тук тази нощ. Искам да говоря с теб. Но сега трябва да стоиш тихо, докато съобщавам на семейството ти. Никой не трябва да те чува, че плачеш.

Джонас вдигна обезумял поглед.

— Никой не чу и бебето да плаче! Никой, освен баща ми. — Той отново зарида.

Пазителя чакаше търпеливо. Накрая Джонас успя да се овладее, седеше свит, а раменете му се тресяха.

Пазителя отиде до високоговорителя на стената и го включи.

— Да, Пазителю? С какво мога да ви помогна?

— Уведомете семейството на новия Пазител, че тази вечер ще остане с мен за допълнително обучение.

— Ще се погрижа за това, сър. Благодаря ви за инструкциите — каза гласът.

— Ще се погрижа за това, сър. Ще се погрижа за това, сър — произнесе Джонас с хладен сарказъм в гласа си. — Ще направя всичко, което пожелаете, сър. Ще убивам хора, сър. Стари хора? Малки новородени деца? Ще се радвам да ги убия, сър. Благодаря ви за инструкциите, сър. С какво мога да ви помо… — изглежда, не беше в състояние да спре.

— Чуй ме, Джонас. Те не са виновни. Не знаят нищо.

— Това ми го казахте и преди.

— Казах го, защото е вярно. Това е начинът, по който живеят. Това е животът, който са създали за тях. Същият, който щеше да живееш и ти, ако не беше избран за мой заместник.

— Но той ме е излъгал — изплака Джонас.

— Това му е било наредено да направи. Той не знае какво друго би могъл да стори.

— Ами вие? И вие ли ме лъжете? — почти изкрещя Джонас.

— Разрешено ми е да лъжа. Но теб никога не съм те лъгал.

Джонас се втренчи в него.

— Винаги ли е така при освобождаването? При хората, които са нарушили три пъти правилата? При старите? И тях ли ги убиват?

— Да, така е.

— Ами Фиона. Тя обича старите! Обучават я да се грижи за тях. Тя знае ли вече? Какво ще прави като разбере? Как ще се чувства? — Джонас избърса сълзите си с опакото на ръката.

— Фиона вече е обучена в изкуството на освобождаването — отвърна Пазителя. — И червенокосата ти приятелка е много изпълнителна в работата си. Чувствата не са част от живота, на който е научена.

Джонас обви ръце около тялото си и започна да се поклаща напред-назад.

— Какво да правя? Не мога да се върна! Не мога!

Пазителя се изправи.

— Първо ще поръчам вечерята ни. След това ще се храним.

— А след това какво, ще споделяме чувства ли? — Джонас осъзнаваше, че отново говори със зъл саркастичен тон, но му беше трудно да се овладее.

Пазителя се засмя мрачно.

— Джонас, аз и ти сме единствените, които изпитваме някакви чувства. И ги споделяме вече почти година.

— Извинете ме, Пазителю — каза Джонас отчаяно. — Не исках да бъда груб и да ви обидя. Не и вас.

Пазителя разтри скованите рамене на Джонас.

— И след като хапнем — продължи той, — ще направим план.

Джонас го погледна объркано.

— План за какво. Няма за какво. Няма какво да направим. Винаги е било така. Преди мен, преди вас, преди онези преди вас. И преди, преди, преди тях — изрече той стандартната фраза.

— Джонас — заговори Пазителя след малко, — вярно е, че нещата изглеждат сякаш винаги са били такива. Но спомените ни показват, че това не е вярно. Някога хората са имали чувства. Ние знаем това. Знаем, че са изпитвали емоции като гордост, скръб и…

— … и любов — добави Джонас, мислейки си за сцената със семейството, която така го беше впечатлила. — И болка — спомни си той отново за войника.

— Най-лошото в спомените не е болката, а самотата. Те трябва да се споделят с някого.

— И вие започнахте да ги споделяте с мен — каза Джонас, опитвайки се да разведри Пазителя.

— Така е. И последната година, прекарана с теб, ме накара да осъзная, че нещата трябва да се променят.

Много отдавна си мисля за това, но ми се струваше толкова безнадеждно. Сега за пръв път смятам, че има начин. Ти ми го подсказа само… — Пазителя погледна часовника — само преди два часа.

Джонас го гледаше и слушаше.

Беше вече късна нощ. Те говореха, и говореха. Джонас седеше увит в една мантия на Пазителя, каквато носеха само старейшините.

Беше възможно — онова, което бяха планирали. Но само възможно. Ако се провалеше, най-вероятно щеше да бъде убит.

Но какво значение имаше? Ако останеше тук, животът му нямаше да има никакъв смисъл.

— Да — каза той на Пазителя, — ще го направя. Мисля, че мога да го направя. Във всеки случай ще се опитам. Но искам да дойдете с мен.

Пазителя поклати глава.

— Джонас — каза той, — поколение след поколение общността е разчитала на Пазителя да пази паметта й вместо нея. През последната година аз ти предадох много спомени и не мога да си ги върна обратно. Така че, ако успееш да избягаш, тръгнеш ли си веднъж, знаеш, че не може да се върнеш.

Джонас кимна сериозно. Това го ужасяваше най-много.

— Да — отвърна той, — зная. Но ако дойдете с мен…

Пазителя поклати глава и с жест го помоли да замълчи. После пак заговори:

— Ако си тръгнеш, ако стигнеш отвъд, ако стигнеш Другаде, общността ще трябва сама да носи бремето на твоите спомени. Мисля, че ще се справят и ще придобият някаква мъдрост. Но ще бъде отчайващо трудно за тях. Когато изгубихме Розмари преди десет години и спомените й се върнаха при хората, те изпаднаха в паника. А бяха толкова малко, в сравнение с твоите. Когато спомените ти се върнат в общността, хората ще се нуждаят от помощ. Спомни си как ти помагах, когато ти започна да ги получаваш.

Джонас кимна.

— В началото беше плашещо. И болката беше непоносима.

— Тогава ти се нуждаеше от мен. А сега те ще се нуждаят от мен.

— Всичко това е безсмислено. Ще намерят някой да ме замести. Ще изберат нов Пазител.

— Никой все още не е готов за обучение. О, те ще ускорят избора си, разбира се. Но не се сещам за друго дете, което да има нужните качества.

— Има едно малко момиче със светли очи. Но тя е едва шестгодишна.

— Така е. Знам за кого говориш. Името й е Катарина. Но е твърде малка. Така че ще бъдат принудени да понесат сами спомените.

— Искам да дойдете с мен, Пазителю.

— Не. Трябва да остана — отвърна мъжът строго. — Искам да остана, Джонас. Ако дойда с теб, ще ги оставим беззащитни пред спомените. Ще настъпи хаос. Те ще се унищожат един друг. Не мога да дойда.

— Пазителю — каза Джонас, — нас не трябва да ни е грижа за останалите.

Пазителя го погледна въпросително. Джонас наведе глава. Разбира се, че ги беше грижа. В това се състоеше всичко.

— Във всеки случай — въздъхна Пазителя — няма да успея. Твърде съм слаб. Знаеш ли, че вече не виждам цветовете?

Това разби сърцето на Джонас. Той се пресегна да докосне ръката на стария мъж.

— Ти имаш цветовете — каза му Пазителя. — Имаш и нужния кураж. Ще ти помогна да придобиеш и сила.

— Преди година — припомни му Джонас, — когато станах дванайсетгодишен и бях започнал да виждам цветовете, ми казахте, че в началото при вас е било по-различно. Но няма да разбера.

Пазителя се оживи.

— Вярно е. И знаеш ли, Джонас, че с всичките ти знания, с всичките ти спомени, с всичко, което си научил — пак няма да разбереш. Защото бях малко егоистичен. Не ти дадох дори малко от това. Исках да го запазя за себе си до последно.

— Да запазите какво?

— Когато бях още момче, по-малък от теб, започна да ми се случва. Но не беше да виждаш отвъд. Бе различно. Аз започнах да чувам отвъд.

Джонас се смръщи, опитвайки се да разбере.

— Какво сте чували? — попита той.

— Музика — каза Пазителя с усмивка. — Започнах да чувам нещо наистина удивително и то се нарича музика. Ще ти предам малко, преди да тръгнеш.

Джонас поклати глава категорично.

— Не, Пазителю — каза той. — Искам да запазите това, да го имате, когато ме няма.

* * *

На следващата сутрин Джонас се прибра у дома, бодро поздрави родителите си и с лекота ги излъга колко наситена и приятна нощ е прекарал.

Баща му се усмихна и също с лекота излъга, че е прекарал един наситен и приятен ден.

В училище по време на часовете Джонас прехвърляше плана в главата си. Изглеждаше изумително прост. Двамата с Пазителя го бяха обсъждали отново и отново до късно през нощта.

През двете седмици, оставащи до декемврийската церемония, Пазителя щеше да му предаде всеки спомен за кураж и сила, който имаше. Те щяха да са му нужни, за да може да се добере до Другаде — място, за което и двамата бяха убедени, че съществува. Но и двамата знаеха, че ще бъде много трудно пътуване.

След това в нощта преди церемонията Джонас тайно щеше да напусне дома си. Това беше може би най-опасната част, защото беше нарушение на едно от основните правила — никой гражданин нямаше право да напуска жилището си през нощта, освен по служебна задача.

— Ще тръгна в полунощ — бе решил Джонас. — Дотогава бригадите по храненето ще са приключили с прибирането на остатъците от вечерята, а наблюдателите на пътищата още няма да са излезли. Така че няма кой да ме види, освен ако не е навън по спешна работа.

— Не знам какво трябва да сториш, ако те видят, Джонас — беше казал Пазителя. — Аз, разбира се, имам спомени за най-различни бягства. Хората са успявали да се спасят от ужасни неща в миналото. Но всяка ситуация е специфична. Нямам спомен за точно такава.

— Ще бъда внимателен — беше отвърнал Джонас. — Никой няма да ме види.

— Като Пазител в процес на обучение ти се ползваш с голямо уважение. Така че не мисля, че ще бъдат много настоятелни във въпросите си.

— Просто ще им кажа, че изпълнявам важно поръчение на Пазителя. Ще им обясня, че вие сте виновен да съм навън в този час — беше го подразнил Джонас.

И двамата се бяха засмели напрегнато. Но Джонас беше сигурен, че ще успее да се измъкне от дома си, без да го видят, вземайки със себе си резервен комплект дрехи. Той щеше да тръгне с колелото си и да го скрие в храстите до реката заедно с вещите си.

После щеше да отиде пеша в тъмнината до Пристройката.

— Нощем оставам сам — беше обяснил Пазителя. — Ще оставя вратата отключена. Просто трябва да се промъкнеш в стаята. Аз ще те чакам.

На сутринта родителите му щяха да открият, че го няма, но на леглото му щяха да намерят жизнерадостна бележка, че е отишъл да покара велосипеда си край реката и ще се върне за церемонията.

Родителите му щяха да се ядосат, но нямаше да се разтревожат. Щяха да сметнат постъпката му за безотговорна и щяха да обсъдят как да го накажат, като се върне.

Щяха да го чакат все по-гневни и по-гневни и накрая щяха да бъдат принудени да заведат Лили на церемонията без него.

— Въпреки това няма да кажат на никого — уверен бе Джонас. — Няма да искат да привличат внимание върху грубата ми постъпка, защото това ще се отрази на оценката им като родители. Изобщо всички ще са толкова увлечени в церемонията, че вероятно дори няма да забележат, че отсъствам. Сега, когато вече съм дванайсетгодишен и се обучавам, не е необходимо да бъда с групата си. Така че Ашър вероятно ще реши, че съм или с родителите си, или с вас.

— А родителите ти ще решат, че си или с Ашър, или с мен.

Джонас сви рамене.

— Ще отнеме много време, докато всички разберат, че изобщо ме няма.

— А ти и аз отдавна вече ще сме на път.

Рано сутринта Пазителя щеше да поръча автомобил и шофьор по говорителя. Той често посещаваше съседните общности, срещайки се с техните старейшини. Правомощията му се простираха в цялата околност, така че в искането му нямаше да има нищо необичайно.

Обикновено Пазителя не присъстваше на церемонията. Миналата година беше дошъл заради избора на Джонас, в който той самият участваше. Но живееше откъснато от общността. Никой нямаше да коментира отсъствието му или решението му да пътува точно в този ден.

Когато колата пристигнеше, Пазителя щеше да изпрати шофьора по някаква работа, а после щеше да помогне на Джонас да се скрие в багажника и да му даде пакет с храна, която щеше да събира от собствените си дажби през следващите две седмици.

Церемонията щеше да започне и цялата общност щеше да е там, а по това време Джонас и Пазителя щяха да са вече далеч.

Едва през деня щяха да забележат отсъствието на Джонас и това щеше да предизвика безпокойство. Нямаше да прекъснат церемонията — това беше немислимо, но щяха да изпратят екипи да го издирват.

Когато откриеха колелото и дрехите му, Пазителя тъкмо ще се е върнал. А Джонас ще бъде сам далеч, поел по пътя за Другаде.

Завръщайки се, Пазителя щеше да открие общността в състояние на объркване и паника. Изправени пред ситуация, с каквото никога преди не са се сблъсквали, и без никакви спомени, в които да потърсят утеха или мъдрост, те нямаше да знаят какво да правят и щяха да потърсят съвета му.

Той щеше да отиде в Аудиториума, където хората все още щяха да седят събрани, щеше да се изкачи на трибуната и да поиска внимание. После щеше да им съобщи тъжната новина, че са изгубили Джонас в реката. Незабавно щеше да започне Церемонията на загубата.

— Джонас, Джонас — щяха да произнесат те на висок глас, както бяха сторили някога с името на Кейлъб. Пазителя щеше да ръководи напева. Всички заедно щяха да оставят Джонас да излезе от живота им, повтаряйки името му все по-бавно и по-тихо, преминавайки в шепот, а до края на деня той щеше да изчезне завинаги и името му никога повече нямаше да се споменава.

Вниманието им щеше да се насочи върху непосилната задача сами да се справят със спомените. И Пазителя щеше да им помогне.

— Да, разбирам, че ще се нуждаят от вас — бе казал Джонас по време на дългото обсъждане на плана за бягство. — Но аз също ще се нуждая от вас. Елате с мен — помолил се бе той за пореден път, макар да знаеше какъв ще бъде отговорът.

— Моята работа ще приключи — беше отвърнал Пазителя спокойно, — когато помогна на общността да се промени и да възвърне целостта си. Благодарен съм ти, Джонас, защото без теб никога нямаше да измисля начин как да осъществя промяната. Но твоята роля сега е да избягаш. А моята е да остана.

— Но не искате ли да бъдете с мен, Пазителю? — тъжно бе попитал Джонас.

Пазителя го беше прегърнал.

— Обичам те, Джонас. Но има друго място, където трябва да отида. Когато работата ми приключи, искам да бъда с дъщеря си.

Джонас бе вдигнал поглед озадачен.

— Не знаех, че имате дъщеря, Пазителю! Казахте ми, че имате съпруга. Но не знаех за дъщеря ви.

Пазителя се бе усмихнал. За пръв път след многото месеци, прекарани заедно, Джонас го бе видял искрено щастлив.

— Името й беше Розмари — бе казал Пазителя.