Пазителят

16

Джонас не искаше да се връща в Пристройката. Не искаше спомените, не искаше почитта, не искаше мъдростта, не искаше болката. Искаше да си върне детството с ожулените колене и играта на топка. Стоеше сам в дома си, гледайки през прозореца лудуващите деца и възрастните, които се прибираха с велосипедите си след един спокоен работен ден, живеещи обикновен живот без страдания, защото той бе избран, както и другите преди него, да носи това бреме.

Но нямаше право на избор. И се връщаше всеки ден.

В продължение на дни след ужасния спомен за войната Пазителя беше много внимателен с него.

— Има толкова много хубави спомени — припомни му той. Наистина беше така. Джонас бе изживял безброй щастливи мигове с неща, които не бе познавал преди.

Беше видял дете да празнува рождения си ден и така разбра радостта от това да бъдеш отделна личност, да бъдеш специален.

Беше посещавал музеи и бе виждал картини, изпъстрени с всички цветове, които той можеше да разпознае и назове.

В един възторжен ден беше яздил лъскав кафяв кон из поле, ухаещо на тучна трева, и бе слязъл до малък поток, от който двамата пиха студена бистра вода. Той вече знаеше много за животните и когато конят вдигна глава и го побутна нежно по рамото, почувства връзката между човека и животното.

Беше бродил из гори и бе стоял вечер край огъня. Макар чрез спомените да бе научил много за болката от загубата и самотата, бе усетил и удоволствието от усамотението.

— Кой е любимият ви спомен? — попита веднъж той Пазителя, после добави бързо: — Не е нужно все още да ми го предавате. Просто ми го разкажете, за да го очаквам, защото накрая ще трябва да ми го предадете.

Пазителя се усмихна.

— Легни — каза той. — Ще се радвам да ти го предам.

Джонас веднага изпита радост. Понякога му отнемаше време да се ориентира и да разбере къде се намира. Но този път мигновено почувства щастието, с което бе наситен споменът.

Намираше се в стая, пълна с хора. Беше топло и в огнището пламтеше огън. През прозореца можеше да види, че бе вечер и валеше сняг. Пъстроцветни светлини — червени, зелени и жълти — припламваха по клоните на дърво, което странно защо бе поставено в стаята. На масата блещукаха пламъчетата на свещи, поставени в позлатен свещник. Наоколо се носеше ароматът на нещо вкусно, което се готвеше, и се чуваше тих смях. На пода лежеше златисто куче. Под дървото имаше пакети, опаковани в ярка хартия и завързани с блестящи панделки. Едно малко дете започна да взима пакетите и да ги подава на хората в стаята — на други деца, на двама възрастни, които очевидно бяха техни родители, и накрая на двама стари, които се усмихваха тихо на едно канапе.

Хората започнаха един по един да развързват панделките и да разопаковат ярките пакети. Отваряха ги, а вътре откриваха играчки, дрехи и книги. Някои пищяха от радост и се прегръщаха едни други.

Малкото дете отиде и седна в скута на старата жена, тя го залюля и притисна бузата си в неговата.

Джонас отвори очи и остана да лежи отпуснат, наслаждавайки се на топлия и приятен спомен. В него се съдържаха всички неща, които се бе научил да цени.

— Какво почувства? — попита го Пазителя.

— Топлота — отвърна Джонас — и щастие. Видях… нека помисля. Семейство. Празнуваха нещо като празник. И нещо друго… не мога да се досетя за думата.

— Ще се досетиш.

— Кои бяха старите хора? Защо бяха там. — Това най-много бе объркало Джонас. старите от общността никога не напускаха дома, който специално им бяха определили и където толкова добре се грижеха за тях и ги уважаваха.

— Наричали са ги дядо и баба.

— Дядо и баба?

— Някога, много отдавна, това е означавало родители на родителите.

— Някога много, много, много отдавна? — Джонас се засмя. — Така че всъщност би могло да има родители на родителите на родителите на родителите?

Пазителя също се засмя.

— Точно така. Като да се гледаш в огледало и да виждаш как се гледаш в огледалото.

Джонас се намръщи.

— Моите родители също са имали родители. Никога не съм се замислял за това преди. Кои са родителите на родителите ми? Къде са те?

— Можеш да отидеш и да провериш в Залата на откритите документи. Ще намериш имената им. Но помисли, синко. Ако подадеш молба да имаш деца, тогава кои ще бъдат родителите на техните родители. Кои ще са техните баба и дядо.

— Мама и татко, разбира се.

— И къде ще бъдат те?

Джонас се замисли.

— О — каза той бавно. — Когато приключа обучението си и стана възрастен, ще получа свое собствено жилище. И след това, когато и Лили завърши няколко години по-късно, тя също ще получи жилище и може би и съпруг и деца, ако подаде молба, и тогава мама и татко…

— Точно така.

— Докато все още работят и са полезни за общността, ще живеят с останалите възрастни без деца. И вече няма да бъдат част от живота ми. А после, когато му дойде времето, ще отидат в Дома на старите — продължи Джонас. Той мислеше на глас. — И за тях ще се грижат добре и ще бъдат уважавани и когато ги освобождават, ще им организират празненство.

— На което няма да присъстваш — отбеляза Пазителя.

— Не, разбира се, че няма, защото дори няма да разбера за него. Тогава ще съм толкова зает със собствената си съпруга. И Лили също. И така нашите деца също няма да знаят кои са били родителите на родителите им. Изглежда, това работи доста добре, нали? Начинът, по който го правим в нашата общност? — попита Джонас. — Не съм осъзнавал, че има друга възможност, преди да получа спомена.

— Работи — съгласи се Пазителя.

Джонас въздъхна.

— Но споменът определено ми хареса. Разбирам защо ти е любим. Не можах точно да уловя думата за цялото усещане, за чувството, което беше изпълнило стаята.

— Любов — каза му Пазителя.

— Любов — повтори Джонас. Думата и понятието бяха нови за него.

И двамата замълчаха. После Джонас каза:

— Пазителю?

— Да?

— Ще ви кажа нещо, но се чувствам глупаво. Много, много глупаво.

— Не е нужно. Тук нищо не звучи глупаво. Просто се довери на спомените си и на чувствата, които те пораждат у теб.

— Ами… — започна Джонас, гледайки в земята — знам, че вече нямате спомена, защото ми го предадохте и може би няма да ме разберете…

— Напротив. Остана ми смътен спомен от него, а и имам много други за семейства, празници и щастие. Спомени за любов.

Накрая Джонас сподели онова, което го вълнуваше.

— Мислех си… ами… зная, че не е било много практично старите да живеят на същото място, където може би не са се грижели така добре за тях, и че нещата сега са много по-добре подредени. Но все пак, мислех си, по-скоро чувствах, че е било някак хубаво тогава. И ми се иска и при нас да е така и вие да можете да бъдете мой дядо. Семейството в спомена изглеждаше някак по… — той се поколеба, затруднен да намери подходящата дума.

— По-пълно — предложи Пазителя.

Джонас кимна.

— Хареса ми чувството на любов — призна той. Погледна неспокойно високоговорителя на стената, за да се увери, че никой не ги слуша, и прошепна: — Иска ми се да имаме всичко това. Разбира се — добави бързо, — осъзнавам, че не е много разумно и че всичко сега е организирано много по-добре. Ясно ми е, че начинът им на живот е бил опасен.

— Какво имаш предвид?

Джонас въздъхна. Не беше сигурен какво точно има предвид. Усещаше, че е имало риск, макар да не знаеше какъв.

— Ами — каза накрая, търсейки някакво обяснение, — бяха запалили огън в самата стая. В камината. И на масата имаше свещи. Разбирам защо тези неща са били забранени. — Но все пак — добави той бавно, почти на себе си, — хареса ми светлината, която излъчваха. И топлината.

— Мамо? Татко? — каза Джонас неуверено след вечеря. — Искам да ви задам един въпрос.

— Какъв е той, Джонас? — попита баща му.

Джонас с усилие изрече думите — бе смутен и усещаше, че се изчервява. Беше си ги повтарял през целия път от Пристройката до дома.

— Обичате ли ме?

Последва неловка тишина. След това баща му леко се засмя.

— Ама си и ти! Бъди по-точен с езика, моля!

— Какво имаш предвид? — попита Джонас. — Определено не очакваше точно такава реакция.

— Баща ти иска да каже, че използва твърде обща дума, толкова безсмислена, че с времето е излязла от употреба — обясни майка му.

Джонас се втренчи в тях. Безсмислена? Той не беше изпитвал нищо по-смислено и значимо от онова чувство в спомена.

— Общността ни не би могла да се развива така гладко без точността на езика. Можеше да попиташ: „Приятно ли ви е да сте с мен?“ И ние бихме ти отговорили „да“ — каза майка му.

— Или пък — предложи баща му, — „Гордеете ли се с постиженията ми?“ И най-искреният ни отговор ще е „да“.

— Разбираш ли защо е неуместно да използваш дума като „обич“? — попита майка му.

Джонас кимна.

— Да, благодаря ви, разбирам — отвърна той.

И за пръв път излъга родителите си.

— Гейбриъл? — прошепна Джонас същата нощ на новото дете. Креватчето отново беше в неговата стая. След като Гейбриъл бе спал дълбоко четири поредни нощи в стаята на Джонас, родителите му бяха обявили експеримента за успешен, а Джонас за герой. Гейбриъл растеше бързо, вече пълзеше, кикотейки се из стаята, и се опитваше да се изправи на крачетата си. Вече можеше да се върне във Възпитателния център, каза татко щастливо. Сега, когато вече спеше спокойно, можеше официално да получи име и през декември да бъде предаден на семейство, което беше само след два месеца.

Но когато го взеха, той отново плачеше по цяла нощ. Така че го върнаха в стаята на Джонас. Щяха да му дадат още малко време. Щом се чувстваше добре при Джонас, щеше да остане там още известно време, докато свикне да спи спокойно. Възпитателите бяха оптимистично настроени за бъдещето му.

Прошепването на Джонас не получи отговор. Гейбриъл спеше дълбоко.

— Всичко може да се промени, Гейб — продължи Джонас. — Нещата могат да бъдат различни. Не зная как, но трябва да има начин да се променят. И тогава ще има цветове. Ще има баба и дядо — добави той, взирайки се в мрака към тавана. — И всички ще имат спомени. — После се обърна към креватчето и прошепна: — Ти знаеш за спомените.

Дишането на Гейбриъл беше равно и дълбоко. Джонас се радваше, че е тук с него, макар да се чувстваше виновен заради тайната си. Всяка вечер предаваше спомени на детето, спомени за плаване с лодки и пикници в слънчеви дни, спомени за шума от дъжда по стъклата и за танцуващи боси крака по росна поляна.

— Гейб?

Новото дете се размърда леко в съня си. Джонас го погледна.

— Може да има обич — прошепна той.

На следващата сутрин за пръв път Джонас не взе хапчето си. Нещо у него, нещо израснало чрез спомените, го подтикна да го изхвърли.