Пазителят

21

„Ще се получи. Не може да не проработи“, повтаряше си Джонас през целия ден.

Но вечерта всичко се промени. Целият план, всички неща, които така подробно бяха обмислили, се провалиха.

Същата вечер Джонас беше принуден да избяга. Той излезе от дома си малко след като се смрачи и общността притихна. Беше ужасно опасно, защото някои от работещите екипи все още бяха наоколо, но той вървеше тихо, промъквайки се крадешком край сенките на притъмнелите жилища и пустия Централен площад към реката. Оттатък площада на фона на нощното небе можеше да види Дома на старите с Пристройката зад него. Но не можеше да спре. Нямаше време. Всяка минута беше ценна и с всяка минута той се отдалечаваше все повече от общността.

Мина приведен по моста, въртейки равномерно педалите. Отдолу се плискаше тъмната вода.

Странно, но не изпитваше никакъв страх, дори не съжаляваше, че напуска общността. Но изпита дълбока тъга, че оставя най-близкия си приятел. Знаеше, че трябва да бъде абсолютно тих, но с ума и сърцето си извика, надявайки се, че със способността си да чува отвъд Пазителя ще разбере, че Джонас се е сбогувал с него.

Случи се на вечеря. Членовете на семейството се хранеха заедно както обикновено, Лили бърбореше, майка му и баща му разказваха (и лъжеха, Джонас вече не съмняваше в това) как са прекарали деня. Край тях Гейбриъл си играеше весело на пода, бърборейки с бебешкия си глас и поглеждаше радостно към Джонас, очевидно доволен, че той отново е у дома след неочакваното си отсъствие.

Баща му погледна надолу към детето.

— Забавлявай се, дребосъче — каза той. — Това е последната ти вечер като наш гост.

— Какво имаш предвид? — попита Джонас.

Баща му въздъхна разочаровано.

— Нали видя като си дойде тази сутрин, че Гейбриъл не беше вкъщи. Прекара нощта в Центъра. Изглеждаше добра възможност да опитаме, след като теб те нямаше. Досега спеше толкова спокойно.

— Не беше ли добра идея? — попита майка му съчувствено.

— Меко казано. — Баща му се засмя мрачно. — Било е направо катастрофа. Плакал е цяла нощ. Нощният екип не е могъл да се справи. Когато пристигнах, бяха наистина изтощени.

— Ах ти, непослушно човече — скара се шеговито Лили на ухиленото бебе на пода.

— Така че — продължи баща му, — трябваше да вземем решение. Дори аз гласувах за освобождаването на Гейбриъл на събранието този следобед.

Джонас остави вилицата си и се втренчи в баща си. — Освобождаване? — попита той.

Баща му кимна.

— Определено направихме всичко по силите си, нали?

— Да, така е — съгласи се майка му.

Лили също кимна.

Джонас се опита да овладее гласа си.

— Кога? — попита той. — Кога ще бъде свободен?

— Това ще е първото нещо, което ще направим утре сутрин. Ще трябва да започнем приготовленията за Церемонията по именуването, така че решихме да приключим с това. Утре ще си кажем „Довиждане, Гейб“ — каза баща му със сладкия си мелодичен глас.

Джонас прекоси реката, спря се за миг и погледна назад. Общността, в която беше преминал целият му живот, сега бе зад гърба му. На зазоряване обикновеният подреден живот щеше да продължи без него. Животът, в който никога не се случваше нищо неочаквано. Или пък необикновено. Или неудобно. Живот без цветове, без болка, без минало.

Той продължи решително по пътя. Не беше безопасно да губи време, обръщайки се назад. Помисли си за всички правила, които бе нарушил досега — ако го заловяха, с него беше свършено.

Първо, беше напуснал жилището си през нощта. Сериозно нарушение.

Второ, бе откраднал от общността — също много сериозно нарушение, макар да бе взел само остатъци от храна, оставени пред вратите, за да бъдат събрани.

Трето, беше откраднал велосипеда на баща си. Беше се спрял нерешително в тъмнината — не искаше нищо, което принадлежи на баща му, и същевременно не беше уверен, че ще може да кара такова голямо колело.

Но му беше нужно, тъй като имаше детска седалка отзад.

Защото беше взел Гейбриъл със себе си.

Можеше да усети как малката главичка го побутва по гърба, подскачайки леко при движението. Вързано за седалката, детето спеше дълбоко. Преди да тръгнат, Джонас беше поставил ръцете си на гърба му и му бе предал най-успокояващия си спомен — за бавно люлеещ се хамак под палмовите дървета на някакъв остров и упойния звук на водата, която се плискаше ритмично на близкия плаж в нощта. Докато споменът преминаваше от него в Гейб, можеше да усети как сънят на детето става по-спокоен и дълбок. Дори не помръдна, когато Джонас го взе от креватчето и го постави на седалката.

Знаеше, че остават само няколко часа, преди да разберат за бягството му. Така че въртеше упорито педалите, надявайки се умората да не го забави. Не остана време да получи спомените за сила и кураж, които Пазителя трябваше да му предаде. Разчиташе само на онова, което вече имаше, и се надяваше да му бъде достатъчно.

Заобикаляше притихналите общности, които срещаше по пътя си. Постепенно разстоянията между тях се увеличиха и той пътуваше сам в пустошта. Първоначално краката го боляха, а после престана да ги чувства.

На зазоряване Гейбриъл се размърда. Минаваха през усамотена местност, от двете страни на пътя полетата се редуваха с редки горички. Джонас видя един поток и тръгна към него през обраслата неравна ливада. Гейбриъл, вече напълно буден, се кикотеше, докато колелото го подрусваше нагоре-надолу.

Джонас развърза детето, свали го от велосипеда и го наблюдаваше как с любопитство изследва тревите и клонките. Внимателно скри колелото в гъстия храсталак.

— Закуска, Гейб! — извика той и нахрани детето, после самият той хапна малко. Напълни с вода от потока чашата, която беше взел със себе си, и я поднесе към устата на Гейб. После пи и той и седна край потока, наблюдавайки го как си играе.

Беше изтощен. Трябваше да поспи, за да си починат мускулите му и да се подготви за следващото изтощително нощно пътуване. Нямаше да е безопасно да се придвижват през деня. Скоро щяха да започнат да ги търсят.

Намери удобно място, скрито дълбоко в храсталаците, взе детето и легна. Гейбриъл се бореше и жизнерадостно се кискаше, смятайки, че си играят както някога у дома, когато Джонас го гъделичкаше.

— Съжалявам, Гейб — каза Джонас. — Зная, че е сутрин и че току-що си се събудил. Но трябва да поспим.

Той прегърна малкото телце, потри гръбчето му и му зашепна успокоително. После притисна плътно ръцете си в него и му предаде спомен за дълбоко изтощение. След миг главата на Гейбриъл клюмна върху гърдите му.

Двамата бегълци спаха през целия първи опасен ден.

Най-ужасяващото нещо бяха самолетите. Джонас вече беше загубил представа колко дни са минали от бягството им. Пътуването минаваше в определен ред: сън сред дърветата и гъсталаците през деня, търсене на вода, внимателното разделяне на хранителните запаси, допълнени с онова, което успяваше да намери в полето. И безкрайни часове на колелото нощем.

Мускулите на краката му бяха заякнали. Боляха го, когато лягаше да спи, но бяха по-силни и все по-рядко му се налагаше да си почива. Понякога спираше, сваляше Гейбриъл от велосипеда, за да се раздвижат, и двамата тичаха по пътя или през полето в тъмнината. Но когато се върнеха и той вържеше търпеливото дете за седалката, краката му отново бяха готови да въртят педалите. Вече имаше достатъчно сили и не се нуждаеше от онова, което щеше да му предаде Пазителя.

Но когато дойдоха самолетите, му се искаше да бе получил кураж.

Знаеше, че това са разузнавателни самолети. Летяха толкова ниско, че звукът на двигателите им го будеше. И понякога, поглеждайки боязливо нагоре, почти виждаше лицата на разузнавачите.

Знаеше, че не различават: цветовете и че кожата им и златистите къдрици на Гейбриъл за тях не са нищо повече от сиви петна сред безцветния шубрак. Но си спомняше от часовете по наука и технологии, че разузнавателните самолети използват датчици за топлина, които могат да засекат две живи тела в храстите. Затова, щом чуеше звука на самолетен двигател, Джонас се пресягаше към Гейбриъл и му предаваше спомен за сняг, оставяйки част от него и за себе си. Двамата ставаха студени, а щом самолетите отминеха, те трепереха прегърнати, докато заспят отново.

Понякога, докато предаваше спомените си на Гейбриъл, Джонас усещаше, че те са по-слаби отпреди. На това се беше надявал и това бяха планирали с Пазителя — с отдалечаването си от общността щеше да остави паметта си на хората. Но сега, когато дойдоха самолетите, той се опитваше да задържи онова, което му бе останало от спомените за студ и да ги използва за оцеляването им.

Обикновено разузнавачите прелитаха през деня, когато двамата се криеха, но и през нощта на пътя Джонас постоянно се ослушваше за звук от двигател. Дори Гейбриъл беше нащрек и понякога извикваше: „Лет! Лет! Лет!“, преди още Джонас да е чул ужасяващия грохот на самолета. Тогава той бързо отбиваше до най-близкото дърво или храст, лягаше на земята и изстудяваше себе си и детето. Но понякога им се разминаваше на косъм.

Докато въртеше педалите през пустошта, оставил общността далеч зад себе си, без никакви следи от човешко присъствие наоколо, той непрестанно се оглеждаше за място, където да се скрият, ако долови шума на двигателите.

Но постепенно самолетите спряха да прелитат. Започнаха да идват по-рядко и прелитаха по-бързо, сякаш минаваха случайно и търсенето беше станало безнадеждно. Най-накрая един цял ден изобщо не се появиха.