Пазителят

22

Пейзажът се променяше. В началото съвсем незабележимо. Пътят беше станал тесен и неравен, очевидно не се поддържаше. Беше му трудно да пази равновесие върху велосипеда, докато предното колело постоянно минаваше през камъни и коренища.

Една нощ велосипедът се блъсна в камък и Джонас падна. Инстинктивно се протегна за Гейбриъл, но новото дете, здраво завързано за седалката, беше невредимо — само се беше уплашило, когато колелото се катурна настрани. Но глезенът на Джонас беше навехнат, а коленете му бяха ожулени. От скъсаните му панталони капеше кръв.

Той се надигна с усилие, изправи колелото и успокои Гейб. Реши да се опита да кара през деня. Вече не се боеше от самолетите, които, изглежда, бяха останали в миналото. Но сега го терзаеха нови страхове — непознатата местност криеше неведоми опасности.

Горите край пътя ставаха по-гъсти и все по-мрачни и тайнствени. Вече по-често срещаха потоци и спираха да пият вода. Джонас внимателно миеше разранените си колене, потръпвайки при докосването на ожулената кожа. Постоянната болка в отеклия си глезен облекчаваше, като направо го потапяше в студената вода на крайпътните канавки. Беше наясно, че спасението на Гейбриъл зависи изцяло от неговата сила и издръжливост.

После видяха първия си водопад и първото диво същество.

— Лет! Лет! — извика Гейбриъл и Джонас бързо се шмугна сред дърветата, макар да не беше виждал самолети от дни, а и не чуваше звука на машините. Когато се свря с колелото в гъсталака, той се обърна към Гейб и видя малката му пухкава ръчичка да сочи към небето.

Ужасен, Джонас погледна нагоре, но това изобщо не беше самолет. Разпозна летящия обект от избледняващите си спомени, защото Пазителя често му го бе предавал. Беше птица.

Скоро над пътя започнаха да се реят много птици. Веднъж видяха елен, който ги наблюдаваше със спокойно любопитство, а също и едно малко червеникавокафяво животинче с пухкава опашка, чието име Джонас не знаеше. Той намали скоростта и се загледа в него, докато създанието не се обърна и не изчезна в гората.

Всичко това беше ново за него. След предсказуемия живот в Еднаквостта, сега изненадите изникваха след всеки завой на пътя. Той въртеше по-бавно педалите, за да се полюбува на дивите цветя, да се наслади на дрезгавото чуруликане на нова птичка или просто за да наблюдава как вятърът развява листата на дърветата. За дванайсетте си години в общността никога не беше имал толкова моменти на просто и искрено щастие.

Но го изпълваха и ужасни страхове. Повече от всичко се боеше, че могат да умрат от глад. Обработваемите земи бяха останали далеч зад тях и вече бе почти невъзможно да намерят храна. Бяха привършили оскъдното количество картофи и моркови, които бяха събрали от последната нива, и сега непрекъснато бяха гладни.

Джонас коленичи над потока и безуспешно се опита да хване риба с ръце. Раздразнен, той хвърли един камък в реката, макар да знаеше, че е безсмислено. Накрая, отчаян, направи някакво подобие на мрежа, навързвайки нишките от одеялото на Гейбриъл на една крива пръчка.

След безбройни опити в мрежата се уловиха две подскачащи сребристи рибки. Той ги наряза на парчета с остър камък и нахрани себе си и Гейбриъл със суровите късове. Хапнаха малко горски плодове и без успех се опитаха да хванат една птица.

Нощем, докато Гейбриъл спеше до него, Джонас стоеше буден, измъчван от глад, и си спомняше за живота в общността, където храната се доставяше до всяко жилище всеки ден.

Опита се да използва гаснещите си спомени, за да си представи храна, и успя да извика кратки примамливи картини на пиршества с огромни блюда, на торти с дебели глазури и напечени от слънцето сочни плодове, увиснали по дърветата.

Но когато споменът се стопи, той остави у него болезнена мъчителна празнота. Джонас се замисли за онази случка от детството му, когато го наказаха, задето неправилно беше казал, че умира от глад. Никой не умира от глад, му бяха обяснили. Никой никога няма да умре от глад.

А сега той умираше от глад. Ако беше останал в общността, това нямаше да се случи. Беше толкова просто. Някога искаше да има избор. И когато го имаше, взе неправилното решение да избяга. И сега умираше от глад.

Но ако беше останал…

Продължи да размишлява. Ако не беше заминал, щеше да изпитва друг глад. Животът му щеше да е изпълнен с копнеж за чувства, за цветове, за обич.

Ами Гейбриъл? За него изобщо нямаше да има живот. Така че всъщност не бе имал никакъв избор.

На Джонас му беше все по-трудно да кара велосипеда. Не само че беше отслабнал заради недостига на храна, но и бяха стигнали до нещо, което отдавна копнееше да види — хълмове. Навехнатият му глезен го болеше, докато с усилие натискаше педалите.

Времето се променяше. Два дни валя дъжд. Джонас никога не беше виждал дъжд, освен в спомените. Тогава му беше харесало, наслаждаваше се на новото усещане. Но сега беше различно. Двамата с Гейбриъл подгизнаха и премръзнаха и беше трудно да изсъхнат, дори когато от време на време се показваше слънце.

През цялото дълго и опасно пътуване Гейб изобщо не бе плакал. Но сега плачеше. Плачеше, защото беше гладен, защото му беше студено и защото беше ужасно слаб. Джонас също плачеше. По същата причина. И защото се страхуваше, че няма да успее да спаси Гейбриъл. Вече не мислеше за себе си.