13



Дните и седмиците минаваха. Джонас изучаваше чрез спомените названията на цветовете и започна да ги вижда в обикновения си живот (макар да знаеше, че той вече не е обикновен и никога повече няма да бъде). Но не успяваше да ги задържи за дълго. Понякога зърваше зелена мълния в градинката на централния площад или в храстите край реката. Яркооранжевите тикви, докарани от земеделските ниви оттатък границите на общността, припламваха с наситен цвят и после отново потъваха в безцветната сивота.

Пазителя му каза, че ще мине много време, преди да започне да задържа цветовете.

— Но аз ги искам! — каза Джонас гневно. — Не е честно да няма цветове.

— Не е честно? — Пазителя погледна Джонас изпитателно. — Обясни ми какво имаш предвид.

— Ами… — Джонас замълча замислен. — Ако всичко е еднакво, тогава нямаме никакъв избор! Искам да се събуждам сутрин и да вземам решения! Синята туника или червената? — Той сведе поглед към безцветната тъкан на униформата си. — Но те всички са еднакви, винаги. — После леко се засмя. — Знам, че не е важно какво носим. Но…

— Но е важен изборът, нали? — попита Пазителя.

Джонас кимна.

— Малкият ми брат — започна той — не, това не е правилно. Той в действителност не ми е брат, а е новото дете, за което семейството ми се грижи. Името му е Гейбриъл?

— Да, знам за случая с Гейбриъл.

— Е, сега е точно във възрастта, в която научава толкова много неща. Грабва играчките, когато ги държим пред него, и баща ми казва, че се учи да контролира мускулите си. Наистина е сладък. — Пазителя кимна. — Но сега, когато разпознавам цветовете, понякога си мисля: ами ако можехме да му показваме яркочервени неща или яркожълти и той можеше да избира? Вместо Еднаквостта.

— Може да направи грешен избор.

— О — Джонас замълча за момент, — разбирам какво имате предвид. Няма значение каква играчка ще избере едно ново дете. Но по-нататък ще има значение, нали? Затова не се осмеляваме да оставим хората сами да избират.

— Не е безопасно — подсказа му Пазителя.

— Определено не е — каза Джонас уверено. — Какво ще стане например, ако им позволят сами да избират партньора си? Ами ако той не е подходящ? Или — продължи той, почти смеейки се на абсурдното си хрумване — ако им бъде позволено сами да избират работата си?

— Плашещо е, нали? — отбеляза Пазителя.

Джонас се изкикоти.

— Много. Дори не мога да си го представя. Хората наистина трябва да бъдат предпазвани да не направят грешен избор.

— По-безопасно е.

— Да — съгласи се Джонас. — Много по-безопасно.

Но дори когато заговориха за друго, у Джонас остана някакво неясно чувство на неудовлетвореност.

Откри, че често изпитва гняв. Ядосваше се на децата от групата си заради това, че са доволни от живота си, който беше толкова монотонен, за разлика от неговия. И се ядосваше на себе си, че не може да направи нищо за тях.

Беше се опитал. Без да иска разрешение от Пазителя, защото се боеше — или по-скоро знаеше — че няма да му позволи, той се опита да предаде новите си усещания на приятелите си.

— Ашър — каза Джонас една сутрин, — погледни тези цветя много внимателно. — Двамата стояха до една леха със здравец, засадена близо до Залата на откритите документи. Той постави ръцете си на раменете на Ашър и се концентрира върху червеното на цветчетата, опитвайки се да го задържи възможно най-дълго и същевременно да предаде образа на приятеля си.

— Какво има? — попита Ашър неспокойно. — Нещо не е наред ли? — Той се отскубна от ръцете на Джонас. Смяташе се за крайно грубо да докосваш гражданин, който не е член на семейството ти.

— Не, нищо. За момент ми се стори, че са повехнали и трябва да уведомим Службата по градинарство, че се нуждаят от поливане. — Джонас въздъхна и се обърна.

Една вечер се прибра от обучението си, изпълнен с нови знания. Този ден Пазителя беше избрал един потресаващ и тревожен спомен. Под допира на ръцете му Джонас изведнъж се беше озовал на съвършено непознато място — горещо и ветровито под необятното синьо небе. Наоколо имаше малки туфи трева, няколко храста и камънаци, а недалеч на фона на небето се виждаха ниски дървета с широки стволове. Чуваше звуци, най-напред остро изщракване — в съзнанието му изникна думата пушки — след това изстрели и чудовищен звук от тежко падане, съпроводено от трясъка на счупени клони.

После чу гласове, които си подвикваха един на друг. Надничайки от мястото, където беше скрит зад някакви храсти, той си спомни за онова, което Пазителя му беше казал — че е имало времена, когато хората са имали различен цвят на кожата. Наистина двама от мъжете имаха тъмнокафява кожа, останалите бяха светлокожи. Приближавайки се, той видя как изтръгват бивните на слон, лежащ неподвижно на земята, и ги влачат оплискани с кръв. Джонас беше залят от ново възприятие за червения цвят.

После мъжете потеглиха бързо към хоризонта с превозно средство, хвърлящо камъни изпод колелата си. Един от тях го удари по челото и го събори на земята. Надяваше се с това всичко да свърши, но споменът продължи.

От скришното си място зад дърветата видя да се появява друг слон. Много бавно той се приближи до осакатеното тяло и го погледна. Побутна с гъвкавия си хобот огромния труп, после го протегна нагоре, откърти няколко клонки с листа и покри с тях разкъсаната плът.

Накрая сведе голямата си глава, вдигна хобота си и изрева в пустошта. Джонас никога преди не беше чувал подобен звук. Беше изпълнен с гняв и мъка и сякаш никога нямаше да спре.

Ревът продължи да звучи в ушите му и когато отвори очи и остана да лежи съкрушен на леглото. Не стихваше и докато въртеше бавно педалите към вкъщи.

— Лили — попита той вечерта сестра си, която взе утешителния си предмет — плюшения слон, от лавицата, — знаеш ли, че някога наистина е имало слонове? Живи?

Тя погледна надолу към опърпаната играчка и се усмихна.

— Да, бе. Сигурно — отвърна скептично.

Джонас отиде и седна зад тях, докато баща му развързваше панделките на Лили и разресваше косата й. Постави ръка върху раменете им. С цялото си същество се опита да им предаде частица от спомена — не за измъчения рев на слона, а за самото му съществуване, за грамадното създание и за нежното докосване, с което се бе погрижило за приятеля си накрая.

Но баща му продължи да разресва дългата коса на Лили, а тя нетърпеливо се размърда под ръката на брат си.

— Джонас — каза тя, — причиняваш ми болка.

— Извини ме, че ти причиних болка, Лили — промърмори Джонас и отдръпна ръката си.

— Приемам извинението ти — отвърна Лили равнодушно, размахвайки безжизненото слонче.

— Пазителю — попита веднъж Джонас, докато се приготвяха за работа, — нямате ли съпруга? Или не ви е разрешено да кандидатствате за брачна партньорка? — Макар да не беше длъжен да спазва правилото за избягване на грубостта, на него му беше ясно, че въпросът му е груб. Но Пазителя го окуражаваше да задава въпроси, без да показва, по какъвто и да е начин, че е смутен или обиден дори и от най-личните.

Пазителя се подсмихна.

— Не, няма правило, което да ми забранява това. Аз също имах съпруга. Забравяш колко съм стар, Джонас. Някогашната ми съпруга сега живее с бездетните възрастни.

— О, разбира се — Джонас наистина беше забравил възрастта на Пазителя. Когато хората от общността остарееха, животът им се променяше — те вече не бяха нужни за създаването на семейство. Когато Джонас и Лили пораснеха, родителите им също щяха да отидат да живеят с бездетните възрастни.

— Ти ще можеш да кандидатстваш за съпруга, ако желаеш, Джонас. Но те предупреждавам, че ще ти бъде трудно. Начинът ти на живот ще бъде различен от този на останалите семейства, защото книгите са забранени за гражданите. Единствено ти и аз имаме достъп до тях.

Джонас огледа внушителните редици томове наоколо. Той вече успяваше понякога да види цветовете им. През всичките часове, прекарани с Пазителя в разговори и предаване на спомени, Джонас все още не беше отворил нито една от тях. Но бе прочел някои от заглавията и знаеше, че в книгите се съдържа цялото знание за изминалите векове и че един ден те ще бъдат негови.

— Значи, ако имам съпруга и може би деца, ще трябва да крия книгите от тях?

Пазителя кимна.

— На мен не ми бе позволено да споделям книгите със съпругата си. А има и други затруднения. Помниш ли правилото, че новият Пазител няма право да говори за обучението си?

Джонас кимна. Разбира се, че го помнеше. Това бе най-неприятното от всички правила, които трябваше да спазва.

— Когато официално станеш Пазител, когато приключим работата си тук, ще ти бъде даден нов списък с правила. Това са правилата, които аз спазвам. И едва ли ще се учудиш, че нямам право да говоря за работата си с никого, освен със следващия Пазител. Тоест, освен с теб. Така че няма да можеш да споделиш със семейството си огромна част от живота си. Трудно е, Джонас. За мен беше трудно. Сигурно разбираш, че моят живот са спомените.

Джонас кимна отново, но беше объркан. Животът не се ли състои в това, което правиш всеки ден?

— Виждал съм ви да се разхождате — каза той.

Пазителя въздъхна.

— Разхождам се. Ям на обяд. И когато ме повикат старейшините, се отзовавам, за да им дам съвет.

— Често ли ги съветвате? — Джонас малко се стресна при мисълта, че един ден той ще е този, който ще съветва управителното тяло.

Но Пазителя поклати глава.

— Рядко. Само когато са изправени пред нещо, за което нямат опит. Тогава ме викат, за да използвам спомените си и да ги посъветвам. Но се случва много рядко. Понякога ми се иска да се възползват по-често от мъдростта ми — има толкова много неща, които мога да им кажа, неща, които бих искал да се променят. Но те не желаят промяна. Животът тук е толкова подреден, толкова предсказуем, толкова безболезнен. Това е техният избор.

— Защо тогава изобщо им е нужен Пазител, щом никога не се обръщат към него — вметна Джонас.

— Те се нуждаят от мен. И от теб — каза Пазителя. — И преди десет години бяха принудени да си спомнят това.

— Какво е станало преди десет години? — попита Джонас. — О, зная. Опитали сте се да обучите своя приемник, но не се е получило. Защо?

Пазителя се усмихна тъжно.

— Когато новият Пазител се провали, спомените, които му бях предал, се изгубиха. Не се върнаха при мен. Отидоха… — Той направи пауза, търсейки най-вярното обяснение. — Не зная със сигурност. Отидоха на мястото, където са били преди съществуването на пазителите. Някъде там… — Махна неясно с ръка. — Хората имаха достъп до тях. Очевидно и преди е било така. Всеки имаше достъп до спомените. Настъпи пълен хаос, за известно време те наистина страдаха. После спомените стихнаха и всичко се успокои. Но определено ги накара да осъзнаят, че се нуждаят от Пазител, който да съхранява цялата тази болка. И знание.

— Но това означава вие да страдате през цялото време — отбеляза Джонас.

Пазителя кимна.

— И ти също ще страдаш. Това е моят живот. Такъв ще бъде и твоят.

Джонас се замисли за това какво го очаква.

— Разходки, хранене — той се огледа наоколо, — четене? Това ли е всичко?

Пазителя поклати глава.

— Това са просто нещата, които правя. Но животът ми е тук.

— В тази стая?

Пазителя отново поклати глава. Постави ръце на челото и гърдите си.

— Не. Тук, в цялото ми същество. Където са спомените ми.

— Нашите наставници по наука и технологии ни обясниха как работи умът — каза Джонас разпалено. — Използва електрически импулси. Като компютъра. Ако стимулираш една част от мозъка с електрод… — Той замълча, забелязвайки странното изражение на лицето на Пазителя.

— Те не знаят нищо — рече горчиво мъжът.

Джонас беше потресен. Още от първия ден в Пристройката те пренебрегваха правилото за грубостта и Джонас свикна с това. Но този път беше различно, онова, което каза Пазителя, беше повече от грубо. В него се съдържаше ужасно обвинение. Ами ако някой го беше чул?

Той бързо погледна към високоговорителя на стената, ужасен, че Комитетът може да ги слуша постоянно. Но както винаги по време на техните сеанси той беше изключен.

— Нищо? — прошепна Джонас нервно. — Но моите наставници…

Пазителя махна нетърпеливо с ръка.

— О, твоите наставници са добре обучени. Познават отлично научните факти. Всеки от тях е добре подготвен за работата си. Просто… без паметта всичко е безсмислено. Те прехвърлиха това бреме върху мен. И върху предишния Пазител. И върху този преди него…

— … и върху по-по-по-предишния — продължи Джонас.

Пазителя се усмихна, но усмивката му беше странно сурова.

— Точно така. И след това ще бъдеш ти. Голяма чест.

— Да, сър. Казаха ми го на церемонията. Най-голямата.

В някои следобеди Пазителя отменяше заниманията им. Когато Джонас го завареше изгърбен и пребледнял да люлее тялото си напред-назад, знаеше, че ще бъде отпратен обратно у дома.

— Върви си — казваше му Пазителя с усилие. — Днес имам болки. Ела утре.

В такива дни, угрижен и разочарован, Джонас се разхождаше покрай брега на реката. Пътеките обикновено бяха пусти, само от време на време срещаше някоя бригада доставчици или озеленители. Малките деца прекарваха времето си след училище в Детския център, а по-големите бяха заети с доброволните си часове или обучението си.

Вървейки сам, той тренираше паметта си. Търсеше с поглед зелените искри, които знаеше, че може да зърне в храстите наоколо. Когато цветът проблеснеше, той се фокусираше върху него, опитвайки се да го задържи в съзнанието си възможно най-дълго, докато главата накрая го заболяваше и той го оставяше да изчезне.

Взираше се в плоското безцветно небе, извличайки от него синевата, и извикваше от спомените си слънчевите лъчи, докато не започнеше да усеща топлината им.

Понякога заставаше в началото на моста над реката, по който гражданите можеха да минават само със специално разрешение. Джонас беше прекосявал реката по време на училищни екскурзии до съседните общности и знаеше, че оттатък моста земята е все така плоска, с равни земеделски полета. Общностите, които беше виждал, по същество бяха същите — само жилищните сгради бяха малко по други и училищната им програма беше различна.

Той се чудеше какво ли има там далеч, където никога не е бил. Земята не свършваше с близките общности. Имаше ли хълмове там Другаде? Имаше ли просторни ветровити места, като онова, което бе видял в спомена със слона?

— Пазителю — попита той един следобед, когато отново бе отпратен, — какво ви причинява болка? — Старецът не отговори и Джонас продължи: — Първият старейшина ме предупреди, че получаването на паметта е свързано с ужасна болка. Вие също ми казахте, че след провала на предишния Пазител са се освободили спомени, които са били мъчителни за общността. Но аз не съм страдал, Пазителю, наистина. — Джонас се усмихна. — О, спомням си слънчевото изгаряне, което ми предадохте първия ден, но не беше чак толкова ужасно. Какво ви причинява такова страдание? Ако ми предадете част от него, може би ще ви олекне малко.

Пазителя кимна.

— Легни — каза той. — Предполагам, че вече е време. Не мога вечно да те щадя. Рано или късно ще трябва да поемеш този товар. Нека помисля — продължи старецът, докато Джонас лежеше на леглото и чакаше леко уплашен. — Добре, ще започнем с нещо познато. Нека отново се върнем на хълма с шейната.

И той постави ръцете си на гърба на Джонас.


Загрузка...