Пазителят

1

Декември наближаваше и Джонас започваше да се бои. Не. Неподходяща дума, помисли си Джонас. Да се боиш, беше онова отвратително дълбоко чувство, че нещо ужасно ще се случи. Уплашен той се чувстваше преди година, когато неидентифициран самолет прелетя на два пъти над общността. Видя го два пъти. Най-напред, примигвайки към небето, съзря да преминава блестящ реактивен самолет, почти замъглен от високата скорост, а секунда по-късно чу и тътена, който го следваше. А малко след това го видя да се задава в обратната посока.

Първоначално беше само запленен. Никога преди не беше виждал самолет толкова отблизо, защото правилата забраняваха на пилотите да летят над общността. Понякога на малкото летище оттатък реката кацаха товарни машини и децата подкарваха колелетата си натам и гледаха заинтригувани как разтоварват доставките, а сетне отлитат на запад, далеч от общността.

Но онзи самолет бе различен — нямаше тумбест търбух като товарните. Беше островърх реактивен изтребител с едно пилотско място. Оглеждайки се тревожно, Джонас бе видял, че всички — и възрастни, и деца — се бяха спрели смутени, очаквайки обяснение за това плашещо събитие.

След това им беше наредено да влязат в най-близката сграда и да стоят там. НЕЗАБАВНО! — бе обявил дрезгавият глас през високоговорителя. ОСТАВЕТЕ ВЕЛОСИПЕДИТЕ СИ, КЪДЕТО СА.

Джонас покорно беше пуснал колелото си на една страна пред дома си и бе изтичал вътре. Родители му все още не се бяха върнали от работа, а малката му сестра Лили беше в Детския център, където прекарваше времето си след училище.

Бе погледнал през прозореца, но улицата беше опустяла. Нямаше ги нито чистачите, нито градинарите, нито доставчиците, които обикновено можеха да бъдат видени по това време на деня. Навън бяха останали само полегналите велосипеди — колелото на едно от тях дори все още се въртеше.

Тогава се беше уплашил. При вида на притихналата в очакване общност стомахът му се бе преобърнал.

Но се беше оказало, че тревогите са били напразни. След няколко минути гласът от високоговорителя беше изпукал отново и вече по-спокойно бе съобщил, че начинаещ пилот е объркал навигационните си инструкции и е направил погрешен завой. Сетне се е опитал да се върне обратно, надявайки се, че грешката му няма да бъде забелязана.

ПИЛОТЪТ ЕСТЕСТВЕНО ЩЕ БЪДЕ ОСВОБОДЕН, беше пояснил гласът и после бе настъпила тишина. Последните думи на говорителя бяха прозвучали иронично, сякаш ставаше дума за нещо забавно и Джонас се беше подсмихнал, макар да бе разбрал колко са безмилостни. Освобождаването на пълноценен гражданин от общността несъмнено беше крайно решение. Ужасно наказание, говорещо за огромен провал.

На децата дори им се караха, когато използваха тази дума в игрите си, например ако някой не успееше да улови топката или се спънеше по време на надбягване. Самият Джонас беше изкрещял веднъж на най-добрия си приятел: „Край, Ашър. Освободен си!“, когато една глупава грешка на Ашър бе довела до загубата на отбора му. След това треньорът беше дръпнал Джонас настрани за кратък, но сериозен разговор. Малко по-късно, навел виновно глава, той се беше извинил на Ашър.

Сега, мислейки си за страха, докато се прибираше с колелото си покрай речния бряг, той си спомни за онова прималяване в стомаха, което беше почувствал, когато самолетът бе прелетял над него, оставяйки бели линии в небето. Чувството, което изпитваше сега с наближаването на декември, беше друго. Продължи да търси правилната дума, която да го опише най-вярно.

Джонас внимаваше с езика. Не беше като приятеля си Ашър, който говореше толкова бързо, бълвайки объркани думи и фрази, че едва се разбираше какво казва. Често ставаше направо смешно.

Джонас се подсмихна, спомняйки си за сутринта, когато Ашър беше нахлул запъхтян в класната стая, закъснял както обикновено, точно по средата на сутрешния химн. Когато учениците си седнаха по местата след края на песента, Ашър бе останал прав, за да се извини публично, както се изискваше.

— Моля за извинение, че създадох неудобство на моята училищна общност — произнесе той, все още задъхан, стандартната извинителна фраза. Наставникът и класът чакаха търпеливо обясненията му. Учениците се усмихваха, защото неведнъж бяха слушали оправданията на Ашър. — Тръгнах от вкъщи навреме, но като минавах с колелото си покрай рибарника, видях работници, които сортираха сьомга. Предполагам, че съм бил поразен, докато съм ги гледал. Затова искам извинение от съучениците си. — После Ашър приглади омачканата си туника и седна.

— Приемаме извинението ти, Ашър — отговори класът в хор както обикновено. Много от учениците хапеха устните си, за да не избухнат в смях.

Наставникът също се усмихваше.

— Приемам извинението ти, Ашър — каза. — И ти благодаря, че за пореден път ни даде повод за един урок по английски език. „Поразен“ е твърде силно прилагателно за състоянието, което поражда сортирането на сьомга. — Той се обърна и написа на дъската „поразен“. Под нея написа „заплеснат“.

Когато стигна до дома си, Джонас се засмя, припомняйки си случката. Докато оставяше колелото си на мястото му до вратата, той си каза, че „уплашен“ наистина не е правилната дума, която би могла да опише чувствата му в навечерието на декември. Беше твърде силно прилагателно.

Джонас бе чакал дълго този специален декември. Сега, когато вече беше съвсем близо, той беше не уплашен, а по-скоро… нетърпелив. Беше нетърпелив да дойде декември. И беше развълнуван, разбира се. Всички единайсетгодишни бяха развълнувани заради наближаващото събитие.

Но той леко потрепери от безпокойство, мислейки си за онова, което можеше да се случи.

Неспокоен, реши Джонас. Така се чувствам.

— Кой иска да е първи за чувствата — рече бащата на Джонас към края на вечерята.

Беше един от ритуалите им — вечерното споделяне на чувства. Понякога Джонас и сестра му се препираха кой да бъде първи. Родителите му, разбира се, също участваха в ритуала, и те споделяха чувствата си всяка вечер. Но като всички родители — всички възрастни — не спореха кой да бъде пръв.

Тази вечер и Джонас не бързаше. Чувствата му бяха твърде объркани. Искаше да ги сподели, но не изгаряше от нетърпение да започне да ги описва, макар да знаеше, че родителите му ще му помогнат да се справи с тях.

— Давай ти, Лили — каза той на по-малката си сестра, която беше едва седемгодишна и вече се въртеше неспокойно на стола си.

— Почувствах силен гняв днес следобед — обяви Лили. — С моята група от Детския център бяхме на площадката за игра и ни посети друга група седемгодишни, но те въобще не спазваха правилата. Едно момче — не му знам името — непрекъснато заставаше най-отпред на опашката за пързалката, въпреки че всички останали чакахме. Толкова му се ядосах. Даже стиснах юмрук ето така. — Тя размаха свитата си в юмрук ръка и цялото семейство се засмя на дръзкия й жест.

— Защо според теб посетителите не са спазвали правилата? — попита майка им.

Лили се замисли и разтърси глава.

— Не знам. Държаха се като… като…

— Животни — предложи Джонас и се засмя.

— Точно така — каза Лили и също се засмя. — Като животни. — Никой от двамата не знаеше какво точно означава тази дума, но често я използваха, за да опишат някой невежа или грубиян, който не знае как да се държи.

— Откъде бяха? — попита баща им.

Лили се намръщи, опитвайки се да си спомни.

— Ръководителят ни каза по време на приветствената реч, но не мога да се сетя. Сигурно не съм слушала внимателно. Бяха от друга общност. Трябваше да си тръгнат много рано и се наложи да изядат обяда си в автобуса.

Майка й кимна.

— Мислиш ли, че е възможно техните правила да са различни? И просто да не са знаели какви са правилата на вашата площадка за игра.

Лили сви рамене и кимна.

— Възможно е.

— Ти си посещавала други общности, нали? — попита Джонас. — Моята група често го прави.

Лили кимна отново.

— Когато бяхме шестгодишни, и ние бяхме в тяхната общност и прекарахме цял ден там.

— Как се чувстваше тогава?

Лили се намръщи.

— Ами странно, защото методите им на преподаване са различни. Те бяха минали материала, който ние още не бяхме учили и се чувствахме глупаво.

Баща им слушаше с интерес.

— Мисля си, Лили — каза той, — за момчето, което не е спазило правилата днес. Смяташ ли, че е възможно и то да се е чувствало странно и глупаво, щом е било на ново място с правила, които не е познавало?

Лили се замисли.

— Да — каза тя накрая.

— Малко ми е жал за него — отбеляза Джонас, — въпреки че дори не го познавам. Съчувствам на всеки, който е на място, където се чувства странно и глупаво.

— Как се чувстваш сега, Лили? — попита баща им. — Все още ли си ядосана?

— Мисля, че не — реши Лили. — Предполагам, че и на мен ми е малко мъчно за него. И съжалявам, че размахах юмрук. — Тя се усмихна.

Джонас отвърна на усмивката й. Чувствата на Лили винаги бяха ясни и прости и обикновено беше лесно да бъдат разбрани. Предположи, че и неговите са били такива, когато е бил седемгодишен.

Той слушаше любезно, макар и не много внимателно, докато минаваше редът на баща му, описващ тревогите, които е изпитал днес на работа. Безпокоял се за едно от новите деца, което не се е справяло добре. Длъжността на бащата на Джонас беше детегледач. Той и другите детегледачи бяха отговорни за физическите и емоционални нужди на всяко ново дете в началото на живота му. Беше много важна работа, Джонас го знаеше, но не изпитваше голям интерес към нея.

— Какъв е полът му? — попита Лили.

— Момче — отговори баща им. — Сладко малко момче с прекрасен характер. Но расте по-бавно, отколкото би трябвало, и спи лошо. Сложили сме го в групата за допълнителни грижи, но комитетът започва да говори за освобождаването му.

— О, не — отвърна майка им със съчувствие. — Знам колко много те натъжава това.

Джонас и Лили също кимнаха със съчувствие. Освобождаването на нови деца винаги беше тъжно, защото все още не бяха успели да се насладят на живота в общността. И не бяха сторили нищо лошо.

Когато не се прилагаше като наказание, към освобождаване се прибягваше само в два случая. Освобождаването на старите беше повод за тържество в чест на един добре изживян и пълноценен живот, а освобождаването на ново дете винаги пораждаше въпроса дали за него е сторено всичко възможно. Беше голямо главоболие, особено за детегледачите като татко, които се чувстваха така, сякаш са се провалили. Но се случваше много рядко.

— Е — каза баща им, — ще продължа да се опитвам. Ще помоля комитета за разрешение да го водя тук вечер, ако не възразявате. Мисля, че това малко момче се нуждае от допълнителни грижи.

— Разбира се — отвърна майка им, а Джонас и Лили кимнаха. Те бяха чували баща им да се оплаква от нощния екип. Работата през нощта беше лесна и се възлагаше на онези, които нямаха интерес, умения или призвание за по-важните задължения на детегледачите от дневните смени. Повечето хора от нощния екип не получаваха дори брачна партньорка, защото им липсваше способността да се свързват с останалите, което беше необходимо условие за създаването на семейство.

— Можем дори да го задържим — предложи Лили мило, опитвайки се да си придаде невинно изражение. Но Джонас знаеше, че се преструва. Всички го знаеха.

— Лили — припомни й майка й с усмивка, — знаеш правилата.

Две деца — едно момиче и едно момче — за всяко семейство. Правилата бяха ясни.

Лили се изкикоти.

— Ами — каза тя, — помислих си, че може би само този път…

После и мама, която заемаше важна позиция в Отдела по правосъдие, описа чувствата си. Днес пред нея е бил изправен рецидивист — човек, който е нарушавал правилата и преди. Тя се бе надявала, че първия път е бил адекватно и справедливо наказан и след това върнат обратно на работното му място, в дома му, при семейството му. Виждайки го повторно пред себе си, тя почувствала безсилие и гняв. И дори вина, че не е успяла да промени живота му.

— Дори се страхувам за него — призна майка им. — Знаете, че няма трети шанс. Правилата гласят, че при трето нарушение той просто трябва да бъде освободен.

Джонас потрепери. Трудно му беше да си го представи, но знаеше, че това се случва. Дори в неговата група от единайсетгодишни имаше едно момче, чийто баща е бил освободен преди години. Никой не го споменаваше, но позорът беше голям.

Лили се изправи, отиде при майка си и се вкопчи в ръката й. Джонас направи същото от другата й страна. А баща му се пресегна през масата и хвана китката й. Един по един всички я утешиха. Скоро тя се усмихна, благодари им и прошепна, че вече се чувства по-спокойна.

Ритуалът продължи.

— Джонас — каза баща му, — тази вечер си последен.

Джонас въздъхна. Като че ли предпочиташе да задържи чувствата си скрити. Но, разбира се, това беше против правилата.

— Чувствам се неспокоен — призна той, доволен, че най-накрая бе намерил подходящата дума.

— Защо, синко? — баща му изглеждаше загрижен.

— Знам, че нищо не би трябвало да ме притеснява — отвърна Джонас — и че всеки възрастен е минал през това. Знам, че и вие с мама сте го изпитали. Но церемонията ме тревожи. Вече е почти декември.

Лили вдигна глава, очите й се разшириха.

— Церемонията на дванайсетгодишните — прошепна тя със страхопочитание. Дори най-малките деца на възрастта на Лили знаеха, че това им предстои.

— Радвам се, че сподели с нас чувствата си — рече баща му.

— Лили — каза майка му и й направи знак с глава. — Сега върви и си облечи пижамата. Аз и баща ти ще останем, за да поприказваме с Джонас още малко.

Лили въздъхна, но послушно слезе от стола си.

— Личен разговор? — попита тя.

Майка й кимна.

— Да — отвърна тя, — този разговор ще бъде само с Джонас.