Падение и подем

Глава 7

Скочих на крака.

— Какво е станало?

— Сергей се изпусна за истинското й име. Изглежда, високата надморска височина му действа също като подземието.

Изпъшках от безсилие. Женя бе изиграла важна роля в коварния план на Тъмнейший да детронира царя. Досега опитвах да бъда търпелива със Сергей, но ето че той я беше изложил на опасност и рискуваше положението ни при Николай.

Багра протегна ръка и се вкопчи в панталона ми, сочейки към Мал.

— Кой е този?

— Капитанът на моята охрана.

— Гриша?

Намръщих се.

— Не, отказатся. — Звучи като…

— Алина — настоя Мал. — Точно в този момент отиват да я заловят.

Откопчих се от хватката на Багра.

— Трябва да вървя. Ще пратя Миша при теб.

Изхвръкнах от стаята, затръшвайки вратата след себе си. Двамата с Мал се втурнахме по стълбите, взимайки по две наведнъж.

Слънцето отдавна беше залязло и сега фенерите осветяваха Чекръка. Зърнах отвън звездите да просветват през пелената от облаци. В ъгъла за военно обучение се бяха струпали войници със сини ленти на ръкава и сякаш всеки момент щяха да извадят оръжие срещу Толя и Тамар. Усетих прилив на гордост, когато видях моите Етералки да се събират зад близнаците, прикривайки Женя и Давид. Сергей никакъв не се мяркаше. Може би така беше най-добре, защото сега нямах време да го набъхтя така, както му се полагаше.

— Тя е тук! — извика Надя, щом ни забеляза.

Тръгнах право към Женя.

— Царят чака — каза един от стражите.

Изненадах се, когато гласът на Зоя изплющя в отговор:

— Нека чака.

Преметнах ръка през раменете на Женя, придърпвайки я леко встрани. Тя цялата се тресеше.

— Чуй ме — казах, приглаждайки косата й назад, — никой няма да те нарани. Разбираш ли?

— Той е царят, Алина. — Долових ужаса в гласа й.

— Той вече не е никакъв цар — напомних й. Говорех с увереност, каквато всъщност не изпитвах. Всичко това можеше да приключи много бързо и с ужасни последици, но нямаше как да се избегне. — Трябва да се изправиш лице в лице с него.

— За да ме види… колко ниско съм паднала…

Насилих се да я погледна в очите.

— Не си „паднала“. Ти се опълчи на Тъмнейший, за да ми върнеш свободата. Сега пък аз няма да позволя да отнемат твоята.

Мал приближи.

— Стражите стават нетърпеливи.

— Не мога да го направя — проплака Женя.

— Напротив, можеш.

Мал внимателно обгърна раменете й с ръка.

— Ние сме с теб.

По бузата й се търкулна сълза.

— Защо? Аз донасях за Алина, докато тя беше в Малкия дворец. Изгорих писмата й до теб. Накарах я да повярва…

— Ти застана между нас и Тъмнейший на кораба на Щормхунд — прекъсна я Мал със същия непоколебим глас като при срива в тунелите. — Не пазя приятелството си само за безгрешни хора. И, слава на светците, Алина е същата като мен.

— Вярваш ли ни? — попитах.

Женя преглътна мъчително, после си пое дълбоко въздух, опитвайки да възвърне предишната си самоувереност, която навремето толкова й прилягаше. После наметна шамията върху главата си.

— Добре — каза накрая.

Отидохме при останалите от нашите хора. Давид я изгледа с питащ поглед и тя потърси ръката му.

— Готови сме — обърнах се към стражите.

Мал и близнаците ни последваха по петите, но аз възпрях с ръка останалите Гриша.

— Останете на място — наредих. После добавих тихо: — И бъдете нащрек.

По заповед на Тъмнейший Женя едва не беше извършила цареубийство и Николай го знаеше. Стигнеше ли се до открита схватка, представа нямах как ще се измъкнем от тоя недостъпен връх.

Последвахме стражите през обсерваторията, после по коридор, който водеше надолу към късо стълбище. Щом излязохме от поредния завой, долових гласа на царя. Не чух всичко, което каза, но ясно различих думата „предателство“.

Спряхме пред врата, очертана от копията на две бронзови статуи — Альоша и Аркадий, конниците на Иветс, чиито брони бяха осеяни с железни звезди. Каквото и да е било това помещение преди, сега то служеше за оръжейна зала на Николай. Стените бяха покрити с карти и военни чертежи, а върху огромната маса безредно бяха нахвърляни купища хартия. Николай се беше надвесил над писалището с тревожен вид, скръстени ръце и кръстосани глезени.

За малко да не разпозная владетелите на Равка. Когато за последно видях царицата, тя тънеше в розова коприна и беше обсипана с диаманти. Сега обаче носеше вълнен сарафан4 върху проста селска риза. Русата й коса, изгубила блясъка си и заприличала на слама без уменията на Женя, беше събрана в чорлав кок. Царят явно още не беше загубил склонност да се носи като военен. Но сега ги нямаше златните нашивки и копринения ешарп на парадната му униформа — тя беше заменена от бозав шинел на Втора армия, който изглеждаше нелепо върху хилавото му тяло, увенчано със сивеещи мустаци. Монархът изглеждаше още по-немощен, както се беше подпрял на стола на жена си — изобличаващо доказателство за всичко, което му беше причинила Женя, потвърдено от приведените рамене и отпуснатата кожа.

Щом влязох, очите на царя се облещиха почти комично.

— Не съм пратил да ми водите тая вещица.

Насилих се да се поклоня с надеждата, че дипломатическото лустро, което усвоих от Николай, може да ми помогне.

— Царю мой.

— Къде е предателката? — изджавка той, пръскайки слюнка.

Дотук с дипломацията.

Женя направи малка крачка напред. Ръцете й трепереха, когато отметна шала. Царят ахна. Царицата притисна ръка към устата си.

Тишината в стаята напомняше затишието след артилерийска канонада. Забелязах как Николай внезапно проумя всичко. Хвърли ми бегъл поглед, стиснал челюст. Не че го бях излъгала нагло в очите за Женя, но можеше и така да се изтълкува.

— Какво е това? — заекна царят.

— Това е цената, която тя плати, за да ми спаси живота — отвърнах. — Защото се опълчи на Тъмнейший.

Царят се намръщи.

— Тя предаде короната. Искам главата й.

За моя изненада, Женя се обърна към Николай.

— Ще приема наказанието си, ако и той си получи заслуженото.

Лицето на царя стана мораво. Дали пък нямаше да получи сърдечен пристъп и да ни спести по-нататъшни главоболия?

— Ще мълчиш пред по-знатните от теб!

Женя вирна брадичка.

— Тук не виждам по-знатни от мен.

С това изобщо не облекчаваше и без това тежкото си положение, но въпреки това ми се прищя да й изръкопляскам.

— Ако си мислиш, че… — заекна царицата.

Женя цялата се тресеше, но гласът й остана твърд.

— Ако не може да бъде съден за провала си като цар, тогава нека си понесе заслуженото за фиаското като мъж.

— Ах, ти, неблагодарна кучко — изсъска презрително царят.

— Стига вече — намеси се Николай. — Престанете и двамата.

— Аз съм царят на Равка. Няма да…

— Ти си цар без престол — тихо каза Николай. — И с цялото си уважение те моля да си държиш езика зад зъбите.

Царят млъкна и една вена на слепоочието му взе да пулсира.

Николай сключи ръце зад гърба си.

— Женя Сафин, обвинена си в предателство и опит за убийство.

— Ако исках да го уморя, досега да е свършил.

Николай я изгледа предупредително.

— Не съм опитвала да го убия — добави тя.

— Въпреки това си му дала нещо, от което според дворцовите лекари няма избавление. Какво е то?

— Отрова.

— Но тя лесно може да се открие.

— Не и тази. Сама я забърках. Ако се дава на малки дози дълго време, симптомите са незабележими.

— Растителен алкалоид? — намеси се Давид.

Тя кимна.

— Щом се натрупа в достатъчни количества в организма и стигне необходимия праг, органите започват да отказват и пораженията стават необратими. Тази отрова не е убиец. Тя е крадец. Краде от отредените за живот години. Той никога няма да си ги върне.

Тръпки ме побиха от удовлетворението в гласа й. Онова, което описваше тя, не беше някаква обикновена отрова, а дело на момиче, чиято дарба е някъде между Корпоралки и Фабрикатори. Момиче, което беше прекарало дълго време в работилниците на Материалки.

Царицата обаче клатеше глава.

— На малки дози и в продължение на дълго време? Тя не е имала достъп до храната ни…

— Отрових кожата си — безчувствено уточни Женя — и устните. Така всеки път, когато ме докоснеше… — Тя леко потръпна и погледна към Давид. — Всеки път, когато ме целунеше, той поемаше отровата. — Тя стисна юмруци. — Сам си го причини.

— Но отровата би трябвало да навреди и на теб — обади се Николай.

— Всеки път трябваше да я чистя от кожата си, а после да лекувам изгарянията, причинени от лугата. Всеки път. — Тя пак стисна юмруци. — Но пък си заслужаваше.

Николай потри с ръка устата си.

— Той насилваше ли те?

Женя кимна само веднъж. Едно мускулче заигра върху челюстта на Николай.

— Татко? — настоя той. — Така ли беше?

— Тя е слугиня, Николай. Не ми е трябвало да я насилвам.

След дълго мълчание Николай най-после отново заговори:

— Женя Сафин, когато всичко това свърши, ти ще бъдеш изправена на съд за държавна измяна и заговор с Тъмнейший срещу короната.

Царят се ухили самодоволно. Но Николай още не беше приключил.

— Татко, ти си тежко болен. Дълго служи на короната и на народа на Равка, затова е време да се оттеглиш в заслужен отдих. Тази вечер ще обявиш писмено своята абдикация.

Царят примигна объркано, потрепвайки с клепачи, сякаш все още не разбираше онова, което бе чул.

— Няма да направя подобно…

— Тази вечер ще напишеш обръщението си до народа, а утре заминаваш със „Синьото рибарче“. То ще те отведе до Ос Олта, където ще се погрижат да се прехвърлиш невредим на борда на „Волкволни“, а после и през Истинското море. Може да отидеш на някое топло място, защо не и в Южните колонии.

— В колониите?! — ахна царицата.

— Няма да сте лишени от нито един лукс. Ще сте далеч от сраженията и дългата ръка на Тъмнейший. Ще бъдете в безопасност.

— Аз съм царят на Равка! Тази… тази предателка, тази…

— Останеш ли, ще се погрижа да те съдят за изнасилване.

Царицата се хвана за сърцето.

— Не можеш да го направиш, Николай.

— Тя беше под твое покровителство, майко.

— Тя е слугиня!

— А ти си кралица. Твоите поданици са твои деца. Всичките до един.

Царят тръгна към Николай.

— Не би ме пратил в изгнание заради толкова незначително обвинение…

При тези думи Тамар не издържа и избухна:

— Незначително? Толкова ли незначително щеше да е, ако тя се беше родила с благородническа кръв?

Мал скръсти ръце на гърдите си.

— Ако Женя беше от благородно семейство, той никога не би дръзнал да й посегне.

— Това е най-доброто решение — заключи Николай.

— Това изобщо не е решение — излая царят. — Това е малодушие.

— Не мога да си затворя очите пред твоето престъпление.

— Ти нямаш нито право, нито власт. Кой си ти, че да съдиш своя цар?

Николай изправи гръб.

— Това е законът на Равка, не моят. Той не трябва да се кланя пред ничий ранг или положение. — Опита да смекчи тона. — Знаеш, че това е за доброто на всички. Здравето ти отпада. Имаш нужда от почивка и си твърде слаб, за да поведеш армията ни срещу Тъмнейший.

— Ти само гледай! — изрева царят.

— Татко — кротко рече Николай, — хората няма да те последват.

Царят присви очи.

— Василий беше два пъти по̀ мъж от теб. Ти си слабохарактерен и глупак, човек с вулгарен вкус и простонародна кръв.

Николай трепна.

— И така да е — каза. — Но ти все пак ще напишеш абдикацията си и ще се качиш на „Синьото рибарче“ без съпротива. Или заминаваш, или ще се изправиш на съд, а признаят ли те за виновен, ще увиснеш на бесилото.

Царицата кратко изхлипа.

— Ще бъде моята дума срещу нейната! — Царят размаха пръст срещу Женя. — Аз съм цар…

Изправих се между двамата.

— Аз пък съм светица. Нека видим чия дума ще натежи повече.

— Ти да си затваряш устата, жалка вещице. Трябваше да заповядам да те убият, докато можех.

— Достатъчно — изплющя гласът на Николай, чието търпение явно се изчерпваше. После даде знак на стражите край вратата. — Съпроводете майка ми и баща ми до покоите им. Не откъсвайте поглед от тях и следете да не говорят с никого повече. Татко, до утре сутрин или ще абдикираш, или ще те видя зад решетките.

Погледът на царя се стрелкаше от Николай към стражите, които го наобиколиха. Царицата се впи в ръката му с обезумели очи.

— Ти не си никакъв Ланцов — изръмжа царят.

Николай само се поклони дълбоко.

— Установих, че мога да живея с тази истина.

След това даде знак на стражите. Те сграбчиха царя, но той ги отблъсна. После тръгна към вратата, преливащ от ярост, опитвайки да призове последните останки от достойнството си.

Позабави се пред Женя и я огледа.

— Сега поне душата ти е изписана на лицето — каза й. — Развалина.

Почувствах как думата я зашлеви като плесница. Разрушая. Развалината. Така й викаха шепнешком пилигримите, когато за първи път се появи сред тях. Мал пристъпи напред. Тамар посегна към брадвичките си. Чух как Толя изръмжа. Но Женя ги възпря с един-единствен жест. Изправи гръб и единственото й око засвятка решително.

— Спомни си за мен, когато се качваш на борда на онзи кораб, царю мой. Спомни си за мен, когато за последно погледнеш Равка, преди да изчезне отвъд хоризонта. — Тя се приведе и му прошепна нещо. Царят пребледня и аз видях в очите му истински ужас. Женя се дръпна назад и продължи: — Надявам се вкусът ми да си е струвал.

Царят и царицата бяха избутани от стражата навън. Женя държеше брадичката си вирната високо, докато напуснат. После раменете й провиснаха.

Давид я прегърна, но тя отблъсна ръката му.

— Недей — озъби се и отри сълзите си, преди още да са потекли.

— Женя — понечи да я приближи Тамар.

Но тя вдигна ръце, отблъсквайки всички.

— Не ми трябва вашето съжаление — кресна яростно. Гласът й беше груб, див. Стоеше безпомощна пред нас. — Вие нищо не разбирате. — Покри лицето си с ръце. — Никой не разбира.

— Женя — обади се Давид.

— Не смей! — сурово извика тя и сълзите й отново рукнаха. — Ти така и не ме погледна, преди да стана това, което съм сега; преди да ме превърнат в развалина. За теб съм просто повредена вещ, която трябва да се поправи.

Отчаяно търсех думи, с които да я утеша, но преди да успея да ги намеря, Давид изправи гръб.

— Познавам металите — каза той.

— Какво общо има това?! — кресна Женя.

Давид свъси чело.

— Аз… не разбирам и половината от онова, което става около мен. Нямам влечение към шеги, залези или поезия, затова пък познавам металите. — Чупеше несъзнателно пръсти, сякаш буквално ловеше думите във въздуха. — Доскоро красотата беше твоята броня. Доста крехка защита, както се разбра. Но какво е вътре в теб? Чиста стомана! Тя е благородна и непробиваема. И няма нужда от поправка. — Той пое дълбоко въздух и непохватно пристъпи напред. После взе лицето й в шепи и го целуна.

Тялото на Женя се скова. Помислих си, че ще го отблъсне. Но тя преметна ръце около врата му и отвърна на целувката. Недвусмислено.

Мал се покашля смутено, а Тамар тихичко подсвирна. Трябваше да прехапя устни, за да потисна нервния си смях.

Двамата отстъпиха един от друг. Давид беше станал пурпурночервен. Усмивката на Женя беше така ослепителна, че сърцето ми подскочи.

— Трябва по-често да те вадим от работилницата — каза му тя.

Тоя път вече се разсмях. Но гласът на Николай пресече смеха ми:

— Не си мисли, че от тук нататък ще е леко, Женя Сафин. — Каза го студено и с огромна умора. — Когато войната свърши, ти ще отговаряш за повдигнатите ти обвинения и аз ще реша дали заслужаваш помилване, или не.

Женя се поклони изящно.

— Не се боя от твоето правосъдие, царю мой.

— Още не съм цар.

— Мой царевич — поправи се тя.

— Вървете — каза той и даде знак да напуснем. — Всички — добави кратко, когато аз се поколебах.

Докато вратата се притваряше зад нас, зърнах как се строполи на един стол край чертожната маса, стиснал главата си в ръце.

Последвах останалите през залата. Давид шушнеше на Женя нещо за свойствата на растителните алкалоиди и праха от берилий. Не бях сигурна дали е разумно точно сега да си споделят тайни за отрови, но допусках, че това е представата им за романтика.

Тътрех неохотно крака при мисълта, че трябва да се върна обратно в Чекръка. Този беше един от най-дългите дни в живота ми и макар досега да не бях усетила колко съм изтощена, умората вече натежаваше на плещите ми като подгизнал балтон. Реших, че Женя и Тамар и без мен ще могат да просветят другите Гриша за хода на последните събития, а пък аз щях да се разправям със Сергей на следващия ден. Но преди да открия леглото си и да потъна в него, имаше още нещо, което трябваше да разбера.

При стълбите сграбчих ръката на Женя.

— Какво прошушна на царя? — попитах тихичко.

Тя проследи с поглед останалите, които се качваха нагоре.

— На разрушая. Я разрухост — отвърна. — Не съм развалина. Аз съм разрушителката.

Веждите ми хвръкнаха към челото.

— Което ми напомня никога да не предизвиквам твоята лоша половина.

— Скъпа — отвърна тя, обръщайки към мен едната от обезобразените си страни, — аз вече нямам хубава половина. — Тонът й беше шеговит, но долових тъгата в него. Тя ми намигна със здравото си око и се изгуби нагоре по стълбите.

С помощта на Невски Мал ни беше осигурил място за нощувка и остана след другите, за да ми покаже моите покои: поредица от стаи откъм източните склонове на планината. Рамката на вратата представляваше сключените ръце на две бронзови девици, които според мен символизираха Вечерницата и Зорницата. Срещуположната на вратата стена беше изцяло заета от огромен кръгъл прозорец, обрамчен със занитена медна рамка като корабен люк. Лампите вътре горяха и макар че гледката през деня сигурно беше поразителна, точно сега виждах в стъклото само мрак и отражението на умореното си лице, което ме гледаше в упор.

— Ние с близнаците сме точно до теб — каза Мал. — Един от нас ще стои на пост, докато спиш.

До легена ме чакаше кана с топла вода и аз наплисках лицето си, докато Мал докладваше какви предпазни мерки са взети за охрана на спалните помещения на останалите Гриша; колко време ще отнеме подготовката на експедицията в Сикурзой и как според него би трябвало да разделим групата. Насилвах се да го слушам, но по едно време умът ми съвсем изключи.

Приседнах на каменната пейка в прозоречната ниша.

— Извини ме — казах. — Просто не мога повече.

Той стоеше отпред и аз усещах как се бори със себе си дали да приседне край мен, или да не го прави. Накрая все пак остана на място.

— Днес ти ми спаси живота — каза.

Свих рамене.

— А ти моя. Нали обикновено така става.

— Знам, че не е никак леко да убиеш за първи път.

— На съвестта ми лежи толкова много смърт. Тази едва ли променя нещо.

— Но тази все пак е различна.

— Той беше войник също като нас. Сигурно някъде го чака семейство или любимо момиче, нищо чудно да има и дете. Но ето че се озова там и в следващия момент… вече го нямаше. — Знаех, че трябва да спра дотук, но изпитвах нужда да дам воля на думите. — А знаеш ли кое е най-страшното? Беше толкова лесно.

Мал дълго мълча.

— Всъщност аз не съм сигурен кое беше моето първо убийство — каза най-накрая. — Преследвахме елена, когато се натъкнахме на фйердански патрул по северната граница. Схватката едва ли е продължила повече от няколко минути, но през това време убих трима. И те като мен си вършеха работата, карайки я от ден за ден, а изведнъж се озоваха окървавени в снега. Нямаше как да разбера кой падна пръв, но и не съм сигурен, че има значение. Ако не мислиш много често за тях, лицата им постепенно избледняват в паметта.

— Наистина?

— Не.

Поколебах се. Нямах сили да го погледна, когато продължих шепнешком:

— Това ме кара да се чувствам добре. — Той нищо не отговори, затова се хвърлих право в дълбокото. — Няма значение с каква цел използвам удара Сеч или силата си. Това винаги ме кара да се чувствам добре.

Боях се да вдигна очи, страхувайки се от отвращението, което ще прочета по лицето му, или пък нещо още по-лошо — боязън. Но когато най-после събрах кураж да го погледна, изражението на Мал беше замислено.

— Можеше да пометеш Аппарат и всичките му свещеници стражи, а ти не го направи.

— Обаче ми се искаше.

— И все пак не го направи. Често имаш добро оправдание да проявиш бруталност, да бъдеш жестока. Но никога не си се възползвала от това.

— Поне досега. Жар-птица…

Той поклати глава.

— Жар-птица няма да промени твоята природа. Ти ще си останеш момиченцето, което отнесе боя вместо мен, когато счупих позлатения часовник на Ана Куя.

Изохках и го посочих обвинително с пръст.

— А ти ми позволи да го направя.

Той се разсмя.

— Естествено, онова женище беше направо ужасяващо. — После пак стана сериозен. — Ти ще си останеш момичето, готово с радост да пожертва своя живот, за да спаси всички нас в Малкия дворец; същото, което току-що видях как взима страната на една слугиня, опълчила се срещу царя.

— Тя не е слугиня. Тя е…

— Приятел. Знам това. — Той се поколеба. — Работата е там, Алина, че Лученко беше прав.

Нужно ми беше известно време, докато се сетя, че говори за водача на доброволческия отряд.

— За кое?

— Нещо в тая държава не е наред. Без земя. Без собствен живот. Само с пушка и униформа. Навремето и аз мислех така.

Наистина, така си беше. Искаше да се махне от Равка и никога повече да не се върне.

— Какво се промени?

— Ти. Разбрах го оная нощ в параклиса. Ако не бях толкова уплашен, сигурно щях да го забележа и по-рано.

Пак се сетих за онзи войник от доброволческия отряд, чието тяло се разполови пред очите ми.

— Сигурно имаш право да се страхуваш от мен.

— Не от теб се боях, Алина. Страх ме беше да не те изгубя. Момичето, в което се превръщаше пред очите ми, вече нямаше нужда от мен. Тя обаче е онова, което ти е писано да станеш.

— Жадна за власт? Безмилостна?

— Силна. — Той отклони поглед. — Сияйна. И може би малко безмилостна. Това е цената да си на власт. Равка е съсипана, Алина. Според мен така е открай време. Момичето, което видях в параклиса, би могло да промени това.

— Николай…

— Николай е лидер по рождение. Той знае как да води битка. В политиката плува в свои води. Но няма представа какво е да живееш без надежда. И никога не е чувствал какво е да си никой. За разлика от теб и от Женя. И от мен.

— Той е добър човек — възразих.

— И от него ще стане добър цар. Но има нужда от теб, за да бъде велик.

Не знаех какво да кажа. Прокарах пръст по стъклото на прозореца, после отрих с ръкав следата от него.

— Канех се да го питам дали мога да доведа тук учениците от Керамзин. И сирачетата.

— Вземи го със себе си, когато отидеш там — каза Мал. — Трябва да знае откъде си тръгнала. — При тези думи се разсмя. — Може да го представиш на Ана Куя.

— Стига му, че го пуснах на Багра. Сигурно ще си помисли, че имам тайни запаси от злобни старици. — Отново оставих отпечатък от пръста си върху стъклото. Продължих, без да го поглеждам. — Мал, разкажи ми за татуировката.

Той остана смълчан известно време. Накрая се почеса по врата.

— Това е оброк5 на староравкански.

— Но защо си сложи такава дамга?

Този път той нито се изчерви, нито отклони поглед.

— Това е един вид обещание да стана по-добър отпреди — каза. — Дадох клетва, че щом не мога да съм друго за теб, то нека бъда поне оръжие в ръката ти. — Сви рамене. — Пък и ми напомня, че да искаш и да заслужиш, са две съвсем различни неща.

— Ти какво искаш, Мал? — Стаята ми се стори съвсем притихнала.

— Не ме питай за това.

— Защо?

— Защото няма как да стане.

— Въпреки това искам да чуя.

Той изпусна протяжна въздишка.

— Пожелай ми лека нощ. Кажи ми да си вървя, Алина.

— Няма.

— На теб ти трябва армия. И корона.

— Така е.

Той се разсмя.

— Знам, че от мен се очаква да кажа нещо възвишено и доблестно: искам обединена Равка, свободна от Долината. Искам Тъмнейший под земята, където не би могъл да нарани вече нито теб, нито когото и да било. — Той обезсърчено поклати глава. — Но май съм същото егоистично магаре, каквото си бях и преди. След всичките тия приказки за клетви и чест единственото ми искрено желание е да те притисна срещу стената и да те целувам, докато забравиш имената на всички други мъже. Затова ми нареди да си вървя, Алина. Защото аз не мога да ти дам нито титла, нито армия, нито друго нещо, от което имаш нужда.

Той беше прав. Знаех го. Онова крехко и прекрасно нещо, което разцъфна навремето между нас, принадлежеше на други — хора, необвързани с дълг и отговорности. Пък и не бях сигурна какво е останало от него досега. Но въпреки това исках той да ме прегърне, исках да чуя как шепне името ми в тъмното, исках да го накарам да остане.

— Лека нощ, Мал.

Той докосна златния символ на лъчисто слънце върху гърдите си, който му бях дала преди много време в една тъмна градина.

— Моя суверенная — пророни тихо. После се поклони и си тръгна.

Вратата се затвори зад него. Угасих лампите и легнах, увивайки се с одеялата. Стъклената стена приличаше на огромно кръгло око; сега, когато вътре вече бе тъмно, забелязах звездите.

Прокарах пръст по белега върху дланта си, оставен преди много години от острия ръб на парче счупена синя паничка — спомен за мига, когато целият ми свят се преобърна; когато отстъпих парченце от сърцето си и никога вече нямаше да си го върна.

Ние направихме мъдър избор, постъпихме правилно. Наложих си да вярвам, че това ще ми донесе утеха. Тази нощ обаче имаше само една притихнала стая и болка от загубата; някакво познание, дълбоко и окончателно като погребален звън: „Нещо хубаво си отиде завинаги“.

Щом се събудих на следващата сутрин, първото, което видях, беше Толя край леглото ми.

— Открих Сергей — каза.

— Изчезнал ли беше?

— Цяла нощ.

Преоблякох се в чистите дрехи, оставени за мен: туника, панталон, нови ботуши и дебел вълнен кафтан в синия цвят на Призоваващите с бродирани със златна сърма маншети и обточен с червена лисица. Николай винаги беше подготвен.

Оставих Толя да ме поведе по стълбите към етажа с парните котли и на по-долното ниво с резервоарите за отпадъчна вода. Изведнъж съжалих за избора си на облекло: тук беше ужасна жега. Хвърлих лъч светлина към дъното на помещението. Сергей седеше облегнат на една от стените до голям метален резервоар с притиснати към гърдите колене.

— Сергей?

Той присви очи и извърна глава. Двамата с Толя се спогледахме.

Потупах огромната му ръка.

— Върви да закусиш — казах, а собственият ми стомах къркореше. Щом Толя тръгна, приглуших светлината и приседнах до Сергей. — Какво правиш тук?

— Горе е прекалено просторно — изфъфли той. — И твърде високо.

Но това не беше всичко, нито пък грешката с изплъзналото се име на Женя — повече не можех да си затварям очите. Досега не ни се бе отдавал случай да поговорим за бедствието, което ни връхлетя при Малкия дворец. А може да сме имали възможност, но аз да съм я избегнала. Исках да му се извиня за смъртта на Мари; за това, че я изложих на опасност; задето не бях там да я спася. Но с какво думите ми биха могли да променят загубата му? Как думите биха запълнили липсата на жизненото момиче с кестеняви къдрици и бълбукащ смях?

— Мари и на мен ми липсва — казах най-накрая. — На останалите също.

Той зарови лице в шепите си.

— Никога преди не съм се страхувал. Не и чак така. Сега ме е страх през цялото време. И няма спасение.

Обгърнах раменете му.

— Всички се страхуваме. Няма защо да се срамуваш от това.

— Само искам пак да се почувствам в безопасност.

Раменете му се тресяха. В този момент ми се прииска да имам дарбата на Николай да намирам правилните думи в точния момент.

— Сергей — подхванах, без да съм сигурна дали ще облекча, или ще влоша положението, — Николай има свои кервансараи, някои са в Сайбея, други още по на юг. Това са нещо като убежища за отдих на контрабандистите, разположени далеч от местата на военни действия и размирните райони. Ако той позволи, съгласен ли си да те пратим там? Можеш да работиш при тях като Лечител. Или просто да си отдъхнеш за известно време.

Той дори не се замисли.

— Да — въздъхна.

Почувствах се гузна заради облекчението, което ме обзе. Сергей се оказа същинско бреме за нас при схватката с доброволческия отряд. На него не можеше да се разчита. Дори цял ден да му се извинявам, да използвам безполезни думи, пак не знаех как да му помогна и това не променяше факта, че сме във война. Нито че Сергей се бе превърнал в пречка.

— Ще имам грижата да го уредя. Ако се нуждаеш от още нещо… — Млъкнах, защото не знаех как да продължа. Непохватно го потупах по рамото, после станах и се приготвих да си вървя.

— Алина…

Спрях край вратата. Едва го различавах в тъмното, светлината откъм коридора играеше по мокрите му бузи.

— Съжалявам за Женя. И за всичко останало.

Спомних си навика на Мари и Сергей да се смушкват един друг с лакти, видях ги отново да седят ръка в ръка и да се смеят пред споделена чаша чай.

— Аз също — прошушнах.

Когато излязох в коридора, заварих Багра и Миша да ме чакат отпред.

— Какво правите тук?

— Дойдохме да те намерим. Какво му е на онова момче?

— Преживява тежък момент — отвърнах, повеждайки ги по-надалеч от помещението с резервоарите.

— Че на кого му е лесно?

— Той видя как синът ти изкорми неговата любима и я държа в ръцете си, докато издъхваше.

— Страданието е евтино като глина и двойно по-обикновено от нея. Какво значение има в какво го превръща всеки от нас. А сега — продължи тя, тропвайки с тояжката си — уроците.

Така се стъписах, че ми трябваше време да схвана за какво говори. Уроци? Багра отказваше да ме обучава, откакто се върнах в Малкия дворец с втората муска. Опитах да си събера ума и я последвах по коридора.

— Защо си промени решението? — Сигурно имах вид на същинска глупачка, питайки това, но не можех да се сдържа.

— Поговорих си с нашия нов цар.

— С Николай?

Тя изръмжа.

Забавих крачка, щом осъзнах накъде я води Миша.

— Мигар се возиш на желязната кутия?

— Разбира се — сопна се тя. — Трябва ли да се мъкна по всичките тия стълби?

Втренчих се в Миша, който отвърна невъзмутимо на погледа ми, сложил ръка върху дървения меч на хълбока си. Накрая се видях принудена да вляза в ужасяващото изобретение.

Миша дръпна решетката и натисна лоста. Като се понесохме нагоре, стиснах очи и останах така чак докато спряхме с рязко друсване.

— И какво каза Николай? — попитах на влизане в Чекръка с още треперлив глас.

Багра махна с ръка.

— Предупредих го, че щом владееш силата на муските, може да станеш опасна също като моя син.

— Благодаря — отвърнах сухо. Тя беше права и аз го знаех, но това не значеше, че искам да товаря Николай с подобни мисли.

— Накарах го да се закълне, че ако стане така, ще ти пусне един куршум.

— И? — попитах, макар отговорът да ме ужасяваше.

— Той ми даде дума. Колкото и да струва неговата дума.

Аз обаче знаех, че думата на Николай тежи. После той можеше да жали за мен. Никога да не си прости, че го е направил. Но първата и най-голямата му любов беше Равка. И не би допуснал нещо или някой да заплашва страната му.

— А защо ти самата не го направиш още сега и не му спестиш грижите? — промърморих.

— Това всеки ден ми минава през ума — озъби се тя. — Особено когато си отвориш голямата уста.

Багра избъбри някакви нареждания на Миша и той ни поведе към южната тераса. Вратата беше скрита в медните поли на Остриганата девица, а на кукички около ботуша й бяха провесени шинели и шапки. Багра и без това беше така увита в шалове и наметки, че лицето й едва се виждаше, но аз взех една кожена ушанка за себе си и навлякох на Миша дебело вълнено палто. После излязохме на хапещия мраз отвън.

Дългата тераса завършваше с остър връх подобно носа на кораб, а пред нас като замръзнало море се стелеха облаци. От време на време се разкъсваха, откривайки далече долу снежни върхове и сиви скали. Потръпнах. „Твърде голямо. Твърде високо.“ Сергей имаше право. Над облаците се мяркаха само най-високите върхове на Елбйен и те пак ми заприличаха на верига от острови, която стигаше далеч на юг.

— Кажи ми какво виждаш — обади се Багра.

— Предимно облаци — отвърнах, — небе, няколко планински върха.

— Колко е до най-близкия от тях?

Опитах да преценя разстоянието.

— Най-малко два километра, а може и да са близо четири.

— Хубаво — каза тя. — Отсечи му главата.

— Какво?!

— Нали и преди си използвала удара Сеч?

— Ама това е планина — заекнах. — И то наистина голяма.

— А ти си първата Гриша, която носи две муски. Направи го.

— Ние сме на километри от него!

— Нали не очакваш да остарея и да пукна, докато се превземаш?

— Ами ако някой види…

— Толкова далеч на север планината е необитаема. И спри да си търсиш оправдания.

Изпъшках притеснено. Носех муските от месеци. И много добре усещах докъде се простира силата ми.

Протегнах облечените си в ръкавици длани и светлината придойде към мен като чакан прилив, блещукайки над облаците. Насочих я и тя стана острие. После с чувството, че съм пълен идиот, замахнах по посока на най-близкия връх.

Даже не уцелих. Светлината прогори диря през облаците има-няма на няколкостотин метра от нас и откри за кратко върховете долу, оставяйки подире си разпокъсана мъгла.

— Как се справи? — обърна се към Миша Багра.

— Зле.

Изгледах го заплашително. Малък предател. Някой зад мен се изкиска.

Обърнах се. Нашите занимания бяха привлекли група войници и Гриша. Не беше трудно да различа червения гребен на Харшо. Онкет се беше увила около врата му като оранжев шал, а от едната му страна Зоя се хилеше подигравателно. „Страхотно, няма що.“ Нищо не може да се сравни с малка доза унижение на гладен стомах.

— Пак — нареди Багра.

— Много е далече — промърморих. — И е огромен. — Не можехме ли да започнем с нещо по-дребно — къща, да речем?

— Не е много далече — подигра ми се тя. — Ти си колкото тук, толкова и там. Направена си от същото, от което и планината. Тя няма дробове, затова я накарай да диша с теб. Тя няма сърце, затова й дай своя пулс. Това е същината на Малката наука. — Тя ме тупна с тояжката. — И стига си пухтяла като див мечок. Дишай, както съм те учила: дълбоко, равномерно.

Усетих как бузите ми поруменяват и забавих дишането си. Откъслечни спомени от теорията за Гриша взеха да се мяркат в главата ми. Одинаковост. Товато. Етовост. Оновато. Пълна бъркотия. Но най-отчетливо в съзнанието ми се откроиха трескавите драсканици на Морозов: „Не сме ли ние всичкото?“.

Затворих очи. Този път, вместо да повикам светлината, аз отидох при нея. Почувствах как се разтварям във въздуха, как се отразявам в терасата, снега и стъклото зад мен.

Замахнах с удара Сеч. Той порази единия склон на върха, разпилявайки ветрилообразно лед и камъни, които се посипаха с глух тропот.

Тълпата зад гърба ми нададе радостни викове.

— Пфу — изфуча Багра. — Те биха ръкопляскали и на танцуваща маймуна.

— Зависи от маймуната — обади се Николай от дъното на терасата. — И как танцува.

Страхотно. Още един зяпач.

— По-добре ли беше? — обърна се Багра към Миша.

— Горе-долу — отвърна той неохотно.

— Напротив, много по-добре беше — запротестирах. — Нали уцелих?

— Не съм искала от теб да го уцелиш — сопна се Багра. — Казах ти да му отсечеш главата. Хайде пак.

— Десет монети, че няма да успее — провикна се един от отцепниците Гриша на Николай.

— Двайсет, че ще го направи — солидарно се обади Адрик.

Прищя ми се да го прегърна, макар да знаех, че няма толкова пари.

— Трийсет, че не може да стигне върха зад него.

Обърнах се бясно като фурия. Мал стоеше облегнат на сводестата врата, скръстил ръце на гърдите си.

— Оня връх е на близо десет километра! — запротестирах.

— По-скоро на шест — безгрижно отвърна той с дързък поглед. Сякаш двамата отново бяхме в Керамзин и той ме предизвикваше да отмъкна кесия захаросани бадеми или ме примамваше да се пързалям върху езерцето при Тривка, преди още ледът да е заякнал. „Не мога“, отвръщах обикновено. „Разбира се, че можеш“, настояваше той и се понасяше далеч напред с взетите назаем кънки — носовете на ботите им обикновено бяха натъпкани с хартия, за да му станат по мярка, — без дори да погледне назад и да се увери, че го следвам.

Докато тълпата дюдюкаше и се обзалагаше, Багра взе приглушено да ми говори:

— Ние казваме, че сродното сродно привлича, момиче. Но ако науката е достатъчно малка, тогава всички сме еднакви. А светлината живее в пространствата помежду. Тя е в почвата на тая планина, в скалата и в снега. Ударът Сеч е вече направен.

Втренчих се в нея. Сега тя цитираше безпогрешно дневниците на Морозов. Навремето ми каза, че Тъмнейший е бил обсебен от тях. Нима този път намекваше нещо повече?

Запретнах ръкави и вдигнах ръце. Тълпата утихна. Съсредоточих се върху далечния връх — беше толкова далеч, че не различавах нищо по него.

Призовах светлината, след това я освободих и полетях заедно с нея. Озовах се в облаците, после над тях, а в един кратък миг се намирах в мрака на планината — приклещена и останала без дъх. Заемах пространството помежду, което обитаваше светлината, макар че не можеше да бъде видяна. Когато спуснах ръка, създадената от мен дъга се превърна в безкрайност, сияен меч, който съществуваше в този момент и във всеки един миг отвъд него.

Разнесе се еклив тътен, напомнящ за далечна гръмотевица. Небето сякаш завибрира.

Безшумно и бавно планинският връх взе да се движи. Не се прекатури, просто се плъзна устремно надолу, а по склоновете му се търкаляха скални късове и снежни лавини, оставяйки съвършен диагонален разрез на мястото, където доскоро се издигаше върхът — тераса от оголена сива скала, щръкнала малко над облаците.

Зад гърба си чух писъци и неудържими викове.

— Тя го направи! Тя го направи! — кудкудякаше Миша, подскачайки на един крак.

Погледнах през рамо. Мал едва забележимо кимна към мен, после подкара обратно всички вътре в Чекръка. Забелязах как посочи към отцепника Гриша и изговаря само с устни: „Плащай!“.

Извърнах се отново към посечената планина, кръвта ми кипеше от придошлата сила, съзнанието ми се носеше далеч от реалността и необратимостта на онова, което бях извършила. „Хайде пак“ — крещеше някакъв глас в мен, жадуващ за още. Първо човек, а сега и планина. Имаше ги и вече ги няма. Лесно. Потръпнах в кафтана си, търсейки утеха в мекото докосване на лисичата кожа.

— Ама наистина, почини си, защо не — мърмореше Багра край мен. — Ако я караме все така, и двата ми крака ще измръзнат, докато свършиш нещо както трябва.