Падение и подем

Глава 10

Половин час по-късно седяхме в единия край на масата в столовата с празни стакани пред себе си. Женя предвидливо се беше измъкнала, но Давид остана с обронена над купчина чертежи глава, опитвайки да възстанови по памет проекта за стъкления сал и формулата на лумия. За добро или за зло, аз не вярвах, че той умишлено е помогнал на Тъмнейший. Прегрешението на Давид беше неговата жажда за познание, не за власт.

Останалата част от Чекръка беше пуста и притихнала, повечето войници и отцепниците Гриша още спяха. Въпреки че го измъкнахме от завивките посред нощ, Николай беше успял да се спретне и изглеждаше елегантен дори с маслиненозеления шинел, наметнат върху нощната риза и панталона му. Не отне много време да го въведа в онова, което знаех до момента, и никак не бях изненадана от първия му въпрос, откъснал се от устата.

— Откога знаеш? — попита. — Защо не си ми казала по-рано?

— От близо час, може и по-малко. Просто исках да получа потвърждение от Давид.

— Това е невъзможно…

— Неправдоподобно — поправих го внимателно. — Николай… — Стомахът ми се сви. Бегло погледнах Мал. Още не бях забравила как реагира той, когато най-накрая му признах за виденията си с Тъмнейший. Сега беше дори по-лошо, защото сама го потърсих. — Чух го от самия Тъмнейший. Той ми го каза.

— Моля?!

— Мога да го посещавам в нещо като видение. Аз… аз го потърсих.

Настана мъчителна пауза.

— Можеш ли да го шпионираш?

— Не точно. — Опитах се да обясня доколко мога да разгледам помещенията и как ми се явяват те. — Не чувам останалите хора, нито ги виждам добре, докато не дойдат съвсем близо до Тъмнейший или не разговарят с него. Във виденията ми той сякаш е единственото реално, материално присъствие.

Пръстите на Николай барабаняха върху масата.

— Въпреки това не пречи да пробваме да разберем нещо повече от него — каза възбудено той — или пък да му подхвърлим фалшиви сведения. — Примигнах стъписана. Николай светкавично беше открил стратегически ход. Но аз трябваше вече да съм свикнала с това. — Можеш ли да го правиш и с останалите Гриша? Един вид да проникнеш в тяхното съзнание?

— Едва ли. Двамата с Тъмнейший сме… свързани. И вероятно така ще остане от сега нататък.

— Трябва да предупредя Западна Равка спешно да евакуират района около границата с Долината — каза Николай. Прокара ръка по лицето си. За първи път усещах някакво пропукване в неговата самоувереност.

— Сега ще се откажат от съюза, нали? — обади се Мал.

— Най-вероятно. Блокадата беше жест от страна на Западна Равка, когато там си мислеха, че са в безопасност и няма да има възмездие.

— Ако те капитулират — включи се Тамар, — дали Тъмнейший все пак ще нахлуе?

— Тук не става дума само за блокадата — намесих се, — а за пълното ни откъсване от света. Иска да е сигурен, че вече няма къде да отидем. Освен това става въпрос за мощ и власт. Той ще използва Долината като оръжие. Винаги към това се е стремил. — Устоях на порива да докосна голата си китка. — Това е непреодолим импулс.

— С какви сили разполагаш? — обърна се Мал към Николай.

— Общо ли? Сигурно може да разчитаме на близо петхилядна войска. Тя обаче е пръсната на групи из целия северозапад и мобилизацията им ще е проблем. Въпреки това според мен ще стане. Освен това имаме основание да смятаме, че и някои от доброволческите отряди са на наша страна. От гарнизона в Полизная масово дезертират, както и по северния и южния фронт.

— Ами Солдат Сол? — обади се Толя. — Те ще се бият. Сигурен съм, че с готовност ще жертват живота си за Алина. И преди са го правили.

Потръпнах неволно и разтрих ръце, представяйки си още колко животи ще бъдат изгубени, както и озареното от дива радост лице на Руби, татуирано със знака на лъчистото слънце.

Николай сви вежди.

— Може ли да се разчита на Аппарат обаче? — Свещеникът беше послужил като оръдие в заговора, който едва не свали бащата на Николай от власт, и за разлика от Женя не беше беззащитна прислужница, жертва на щенията на царя. Напротив, служеше му като негов доверен съветник. — Какво точно преследва той?

— Според мен иска да оцелее — отвърнах. — И не би рискувал явно да се опълчи на Тъмнейший, освен ако не е сигурен в изхода.

— Можем да ползваме и някои подкрепления — добави Николай.

В дясното ми слепоочие се обади тъпа болка.

— Това не ми харесва — казах. — Нито едното, нито другото. Тук става въпрос да хвърлим сума ти народ срещу ничевие. Загубите ще бъдат нечувани.

— Добре знаеш, че аз също бях там, когато нападнаха — отвърна Николай.

— Значи ли това да добавя с лека ръка и твоите хора към списъка със загинали?

— Ако Тъмнейший използва Долината, за да ни отреже от всички възможни съюзници, тогава Равка е негова. И ще стане още по-могъщ, когато обедини силите си. Ето защо нямам намерение просто да се предам.

— В Малкия дворец с очите си видя на какво са способни тези чудовища…

— Сама го каза: той няма да се спре. Необходимо му е да използва силата си, а колкото повече я използва, толкова повече ще жадува за още. Сега може би е последният ни шанс да го надвием. Освен това разправят, че Оретцев си го бива като следотърсач. Открие ли жар-птица, може би ще имаме значително предимство.

— А ако не успее?

Николай сви рамене.

— Тогава ще си облечем най-гиздавите дрехи и ще умрем като герои.

Зазоряваше се, когато най-после приключихме с уточняването на подробностите и планирането на следващия ни ход. „Синьото рибарче“ се беше завърнало и Николай незабавно го прати обратно, този път с нов екипаж, за да предупреди задругата на търговците в Западна Равка, че Тъмнейший най-вероятно планира нападение срещу тях.

Вестоносците трябваше да предадат и поканата за среща с Николай и Призоваващата слънцето на неутрална територия в Керч. За нас двамата беше твърде рисковано да се оставим да ни заловят на място, което скоро можеше да се превърне във вражеска територия. „Пеликан“ също беше вече в хангара и скоро щеше да поеме към Керамзин, но без нас. Не бях съвсем сигурна дали съжалявам, или изпитвам по-скоро облекчение, че не отивам в сиропиталището, но сега не беше време да се отклоняваме от маршрута. Мал и неговата група заминаваха с „Водния бик“ за Сикурзой на следващия ден, а аз щях да се присъединя към тях след седмица. Решихме да се придържаме към първоначалния си план с надеждата, че Тъмнейший няма да ни изпревари.

Имаше още какво да се обсъжда, но Николай трябваше да пише писма, а аз исках да говоря с Багра. Времето на уроците беше приключило.

Намерих я в мрачната й бърлога — огънят вече беше разпален и жегата вътре не се търпеше. Миша тъкмо й беше донесъл подноса със закуската. Изчаках, докато старицата си изяде кашата от елда, отпивайки от време на време от горчивия черен чай. Щом приключи, Миша отвори книгата си, за да продължи четенето, но Багра бързо го постави на място:

— Отнеси подноса горе — нареди му тя. — Малката светица си е наумила нещо. Ако я накараме да почака още малко, може да скокне от стола и здравата да ме раздруса.

Ужасно женище. Никога ли нищо не й убягваше?

Миша взе подноса. После се поколеба, пристъпвайки от крак на крак.

— Трябва ли после веднага да се върна?

— Стига си се гърчил като червей — сопна му се Багра и Миша замръзна на място. Тя махна с ръка. — Пръждосвай се, непотребна твар такава, но гледай да не закъснееш с обяда.

Той се завтече навън, а посудата дрънчеше върху подноса. Ритна вратата с крак да се затвори след него.

— Ти си виновна — възропта Багра. — Сега вече няма да се укроти.

— Той е малко момче, а те обикновено не кротуват. — Отбелязах си наум да намеря някой, който да продължи заниманията с Миша, когато всички заминем.

Багра се навъси и се примъкна още по-близо до огъня, загръщайки се плътно в кожите.

— Е — каза тя, — вече сме сами. Какво искаш да разбереш? Или още час ще седиш там и ще хапеш устни?

Не знаех откъде да подхвана.

— Багра…

— Или веднага изплюй камъчето, или ме остави да подремна.

— Тъмнейший може би е открил начин да влезе в Долината без моя помощ. И ще се опита да я използва като оръжие. Нужна ни е всяка, дори най-дребната подробност, с която можеш да ни помогнеш.

— Все същият въпрос.

— Когато те попитах дали е възможно Морозов да е оставил недовършено делото за муските, ти каза, че това не му е присъщо. Познаваше ли го?

— Приключихме, момиче — каза тя, заставайки с лице към огъня. — Напразно си пропиля сутринта.

— Навремето ми каза, че се надяваш синът ти да получи шанс за изкупление. Сега е може би последната възможност да го спрем.

— Аха, значи сега си се заела да спасяваш сина ми, така ли? Колко милосърдно от твоя страна.

Поех си дълбоко въздух.

— Александър — прошепнах. Тя се вкамени. — Истинското му име е Александър. А направи ли тази крачка, ще е изгубен завинаги. Може би всички ние ще бъдем.

— Това име… — Багра се отпусна назад в стола. — Само той би могъл да ти го каже. Кога стана?

Никога не бях признавала за виденията си пред Багра, май и сега нямах такова желание. Вместо това повторих въпроса:

— Познаваше ли Морозов, Багра?

Дълго време единственият звук в стаята беше припукването на огъня. Най-накрая тя проговори:

— Толкова, колкото и всички останали.

Макар да очаквах нещо подобно, пак ми беше трудно да го повярвам. Чела бях записките на Морозов, носех неговите муски, но той през цялото време си оставаше за мен някак нереален. В моите очи той беше светецът със златен ореол — много повече легенда, отколкото човек.

— На лавицата в ъгъла има шише квас — каза Багра. — Държа го далеч от Миша. Донеси го с една чаша.

Доста раничко беше за квас, но нямах намерение да споря. Свалих бутилката от лавицата и й налях.

Тя отпи едра глътка и премлясна с устни.

— Новият цар май хич не е стиснат. — Тя изпъшка и се облегна назад. — Е, добре, малка светице, щом искаш да знаеш за Морозов и неговите безценни муски, ще ти разкажа една история — същата, която навремето разказвах на едно малко момче с тъмна коса; мълчаливо момче, което рядко се смееше и което ме е слушало много по-внимателно, отколкото си давах сметка. Момче, което по онова време имаше име, не титла.

В светлината на огъня сенчестите езера на слепите й очи сякаш трепкаха и проблясваха.

— Морозов беше ковач, един от най-великите Фабрикатори, живели някога, достигнал самия предел на силата на Гриша, но в същото време беше и обикновен семеен човек с жена. Тя беше отказатся и макар да го обичаше, не разбираше неговото дело.

Спомних си как Тъмнейший говореше за отказатся, неговото предсказание за Мал и как ще се отнасят един ден хората на Равка към мен. От Багра ли беше научил този урок?

— Трябва да ти кажа, че той също я обичаше — продължи Багра. — Или поне аз така мисля. Но нищо не беше способно да го отклони от заниманията му. Той не можеше да овладее жаждата, която го дърпаше напред. В това е проклятието на гришанската сила. Но ти и сама го знаеш, малка светице.

Повече от година преследваха елена в Цибея, две години кръстосваха Костницата, за да търсят морския бич. Нечуван успех за Ковача. Първите две стъпки в неговия грандиозен план. Но когато жена му забременя, двамата се установиха в малко градче, където той можеше да продължи опитите си и да реши кое ще е животното за третата муска.

Имаха съвсем малко пари. Когато успееше да се откъсне от своите изследвания, той си изкарваше хляба като дърводелец, а селяните от време на време идваха при него заради болежките и недъзите си…

— Лечител ли беше? — попитах. — Мислех, че е бил Фабрикатор.

— За Морозов това разделение не важеше. Малцина Гриша бяха обособени в онези дни. Той вярваше, че ако науката е достатъчно малка, всичко е възможно. При него това се случваше често.

„Не сме ли ние всичкото?“

— Съгражданите на Морозов гледаха на него и семейството му с някаква смесица от съжаление и недоверие. Жена му се носеше облечена в дрипи, а детето му… то рядко се показваше. Майка й я държеше или затворена вкъщи, или я водеше по поляните далеч извън града. Виждаш ли, силата на това момиче пролича много отрано и беше нещо несрещано дотогава. — Багра отпи нова глътка квас. — Тя можеше да призовава мрака.

Думите й увиснаха в горещия въздух и смисълът им постепенно взе да прониква в мен.

— Ти?! — издишах едва. — Тогава значи Тъмнейший…

— Аз съм дъщеря на Морозов, а Тъмнейший е последният от рода Морозови. — Тя пресуши чашата. — Майка ми се ужасяваше от мен. Сигурна беше, че силата ми е нечестива, плод от експериментите на баща ми. Нищо чудно и да беше права. Когато затънеш в мерзост, резултатът може и да не е това, на което си се надявал. Тя мразеше да ме държи и едва понасяше да е в една стая с мен. Чак когато се роди второто й дете, успя някак да се посъвземе. Още едно момиченце — този път съвсем нормално като самата нея, миловидно и лишено от сила. Как само се захласваше от сляпа обич по нея майка ми!

Минали бяха години — стотици, може би хиляди. Но аз пак долових болката в гласа й, жилото на това да се чувстваш непрестанно пренебрегвана и нежелана.

— Баща ми се готвеше да тръгне на лов за жар-птица. Аз бях още малко момиче, но го умолявах да ме вземе със себе си. Опитвах се да му бъда полезна, но успявах единствено да го ядосам и най-накрая той ми забрани да стъпвам в неговата работилница.

Тя удари по масата и аз пак й напълних чашата.

— Един ден обаче Морозов трябваше да напусне работната си скамейка. Писъците на майка ми го отведоха на пасбището зад къщата ни. Играех си с куклите, а сестра ми скимтеше и хленчеше, ревеше и тропаше с краче, докато майка не настоя да й дам любимата си играчка — дървен лебед, изработен от баща ни в един от редките моменти, когато ми обръщаше внимание. Имаше така фино изработени криле, че сякаш бяха от пух, а съвършените му ципести крака го държаха над водата. Сестра ми си игра с него не повече от минута и прекърши нежната му шия. Напомням, колкото и да ти се вижда странно, че по онова време аз бях просто дете, едно самотно хлапе, което имаше съвсем малко лични съкровища. — Тя вдигна чашата, но не отпи. — Замахнах срещу сестра си. С удара Сеч. И я разполових.

Отчаяно се опитвах да не си го представям, но образът изникна кристално ясен в съзнанието ми: кално поле, тъмнокосо момиченце, неговата любима играчка, счупена на парчета. Тя е избухнала, както често става при децата. Но не е била обикновено дете.

— Какво стана после? — прошушнах най-накрая.

— Хората от градчето се стекоха тичешком у нас. Хванаха майка ми, та да не може да ме настигне. Изобщо не можеха да проумеят онова, което им говори. Как е възможно малко дете да стори подобно нещо? Свещеникът вече се молеше над тялото на сестра ми, когато татко дойде. Без да каже думичка, Морозов коленичи край нея и се залови за работа. Хората не схващаха какво се случва пред очите им, но усетиха съсредоточаването на силата.

— Успя ли да я спаси?

— Да — просто отвърна Багра. — Той беше велик Лечител и впрегна всичките си умения, за да я върне към живота — немощна, едва дишаща и уплашена, но жива.

Чела бях безчет версии за мъченическата смърт на Свети Илия. С времето подробностите в разказа бяха изопачени: значи той беше съживил собственото си дете, не чуждо. И то момиче, не момче. Подозирах обаче, че едно нещо останало непроменено и това е краят; потръпнах при мисълта какво следва.

— Това вече мина всякаква мярка — продължи Багра. — Жителите на градчето знаеха как изглежда смъртта, това дете трябваше да е мъртво. А сигурно се чувстваха и засегнати. Колко техни любими хора си бяха отишли от болести и рани, откакто Морозов живееше в градчето? И колко от тях би могъл да спаси? Нищо чудно в този момент да са били водени не само от ужас или чувство за правда, но и от гняв. Оковаха го във вериги, сестра ми заедно с него — детето, което би трябвало да спази благоприличието и да си остане мъртво. Не се намери човек да защити баща ми; никой не се застъпи за сестра ми. Ние останахме в периферията на техния живот и така и не създадохме приятелства. Поведоха го към реката. Наложи се да носят сестра ми. Едва беше проходила и не можеше да върви с веригите.

Свих юмруци в скута си. Не исках да чувам останалото.

— Докато майка ми виеше и се молеше, докато аз ревях и се опитвах да се изтръгна от ръцете на някакъв почти непознат съсед, те хвърлиха Морозов и по-малката му дъщеря от моста, а ние наблюдавахме как изчезват под водата, повлечени от тежестта на железните вериги. — Багра пресуши чашата и я върна на масата. — Повече не видях нито баща си, нито сестра си.

Седяхме потънали в мълчание, докато се опитвах да навържа последствията от чутото. Не видях сълзи по страните на Багра. „Мъката й е много стара“ — напомних си. И въпреки това не мислех, че такава рана някога заздравява. Мъката имаше свой собствен живот, черпеше от собствени източници.

— Багра — продължих да настоявам, безмилостна по някакъв свой си начин, — ако Морозов е умрял…

— Не съм казала, че е умрял. Просто тогава го видях за последно. Но той беше Гриша с огромна мощ. Нищо чудно да е оцелял при падането.

— Окован във вериги?

— Той беше най-великият Фабрикатор на всички времена. И за да бъде наистина окован, е трябвало нещо повече от стоманата на някакви отказатся.

— Значи ти вярваш, че той е отишъл да създаде третата муска?

— Работата беше неговият живот — отвърна тя и през думите й отново надникна натрупаната горчивина на отхвърлено дете. — Ако в тялото му е останал дъх, той би го използвал, за да търси жар-птица. Не е ли и с теб така?

— Да — признах си. Мисълта за жар-птица беше обсебила и мен, беше се превърнала в непреодолим импулс, в нишка, която ме свързваше с Морозов през вековете. Нима е възможно да е оцелял? Багра изглеждаше толкова убедена в това. Ами сестра й? Щом Морозов е успял да се спаси, отървал ли е и детето си от мъртвата хватка на реката; дали е използвал своите умения, за да я върне повторно към живот? Тази мисъл ме потресе. Щеше ми се да я хвана здраво, да я повъртя из ръцете си, но за целта трябваше да науча повече.

— Какво направиха с теб тези хора?

Скрибуцащият й кикот плъзна из стаята и накара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат.

— Ако бяха достатъчно умни, щяха и мен да хвърлят в реката. Вместо това ни изведоха с майка ми от градчето и ни оставиха на милостта на гората. Майка ми вече за нищо не ставаше. Само си скубеше косата и ридаеше, докато съвсем не се поболя. Накрая просто легна и не се вдигна повече, колкото и да плачех и да я виках по име. Останах с нея до последния й миг. Опитах се да стъкна огън, за да я стопля, но не знаех как се прави. — Тя сви рамене. — Толкова бях изгладняла. Най-накрая я оставих и тръгнах да се скитам напосоки, замаяна и мръсна, докато не стигнах някакво стопанство. Прибраха ме и пратиха цяла група търсачи, но аз не успях да намеря обратния път. Доколкото знам, майка ми е умряла от глад в гората.

Мълчах и чаках. Квасът взе да ми се вижда примамлив.

— По онова време Равка беше различна. За Гриша нямаше пощада. Сила като нашата неизменно водеше до съдбата на баща ми. Затова криех своята мощ. Тръгнах по следите на предания за вещици и светци и открих потайни места, където Гриша изучаваха своята наука. Научих всичко, което можеше да се научи. А когато времето дойде, предадох това познание на сина си.

— Ами баща му?

Багра пак се изсмя сурово.

— Значи чакаш и любовна история, а? Само че такава няма. Исках дете, затова намерих най-могъщия Гриша. Той беше Сърцеразбивач. Даже името му не помня.

За миг ми се мярна свирепото и диво момиче, каквото някога е била — безстрашна и непокорна гришанка с необикновени способности. После тя въздъхна, размърда се в стола и видението се разсея, заместено от една старица, сгушена край огъня.

— Синът ми не беше… Всичко започна толкова хубаво. Местехме се от град на град, гледахме как живеят нашите хора, как никой не им вярва и как те трябва да прекарват дните си в потайност и страх. Тогава той се закле, че един ден нищо няма да ни заплашва, а силата на Гриша ще бъде ценена и желана и страната ни ще я смята за национално съкровище. Тогава щяхме да сме истински равканци, не просто Гриша. От тази мечта поникна семето на Втора армия. Хубава мечта. Само ако знаех… — Тя поклати глава. — Аз му предадох тази гордост. Аз му вдъхнах амбиция, но най-лошото нещо, което сторих, бе, че се опитах да го предпазя. Поне ти трябва да го разбираш — дори нашите себеподобни ни отбягват, боят се от необикновеността на силата ни.

„Няма други като нас.“

— Не исках той да преживее моето детство — продължи Багра. — Затова му внуших, че няма равен на себе си и че му е писано да не се кланя на никой простосмъртен. Исках да е корав, да е силен. Научих го на онова, на което майка ми и баща ми ме бяха научили: на никого да не разчита. И че любовта — нетрайна, капризна и сурова — е нищо в сравнение със силата. Той беше блестящо момче. Толкова добре усвои всичко.

Ръката на Багра се стрелна напред и с удивителна прецизност откри моята, после ме стисна за китката.

— Овладей жаждата си, Алина. Направи онова, което Морозов и синът ми не успяха, и сложи край на всичко.

Страните ми бяха мокри от сълзи. Болеше ме за нея. Болеше ме за сина й. И въпреки това знаех какво ще отговоря:

— Не мога.

— Кое е безкрайно? — изрецитира тя.

Познавах отлично този цитат.

— Вселената и човешката алчност — завърших вместо нея.

— Може и да не оцелееш след жертвата, която мерзост поиска от теб. Ти веднъж вече вкуси от тази сила и това едва не те уби.

— Трябва да опитам.

Багра поклати глава.

— Глупаво момиче — каза, но гласът й беше тъжен, сякаш кореше не мен, а едно друго момиче отпреди много години, объркано и нежелано, водено от болката и страха.

— Дневниците…

— Години по късно се върнах в родното си градче. Не знаех какво ще заваря там. Работилницата на баща ми отдавна беше заличена от лицето на земята, но дневниците му бяха оцелели, скътани в същия тайник на старата изба. — Тя озадачено изсумтя. — Отгоре бяха построили църква.

Поколебах се.

— Щом Морозов е оцелял, какво е станало с него? — попитах.

— Най-вероятно сам е отнел живота си. Така умират повечето от най-могъщите Гриша.

Дръпнах се назад поразена.

— Защо?

— Мислиш ли, че и аз не съм искала да го направя? Или пък синът ми? Любовниците ти остаряват. Децата ти умират. Царства се въздигат и биват изличени от лицето на земята, а нас продължава да ни има. Може пък Морозов още да се скита по тая земя, още по-древен и натрупал повече горчивина от мен. Но нищо чудно да е обърнал своята сила срещу самия себе си и да е сложил край на всичко. Толкова е просто. Сродното сродно привлича. Иначе… — Тя отново се задави със своя сух еклив смях. — Трябва да предупредиш своя принц. Ако наистина си въобразява, че куршум може да спре Гриша с три муски, значи е в голяма грешка.

Потреперих. Ще имам ли куража да отнема собствения си живот, ако се стигне дотам? Ако събера трите муски заедно, може и да разруша Долината, но нищо чудно на нейно място да създам нещо още по-страшно. А когато се изправя лице в лице с Тъмнейший, дори да имам дързостта да използвам мерзост, за да създам собствена армия от светлина, дали това ще е достатъчно да го спра?

— Багра — започнах предпазливо, — какво се иска да убиеш Гриша с такава мощ?

Старицата потупа голата ми китка, празното място, където може би след дни щеше да е третата муска.

— Малка светице — прошепна. — Малка мъченице. Надявам се да го открием.

Прекарах остатъка от следобеда, търсейки най-точните думи, за да поискам помощ от Аппарат. Посланието щеше да бъде оставено под олтара на църквата „Санкт Лукин“ във Вярност и, надявам се, отнесено до Бялата катедрала от нелегалната мрежа на вернопреданите. Използвахме шифър, който Толя и Тамар знаеха от времето, прекарано със Солдат Сол, така че дори писмото да попадне в ръцете на Тъмнейший, той да не разбере, че само след две седмици двамата с Мал очакваме силите на Аппарат в Карйева. Сринатият до основи град беше напълно обезлюден от лятото насам, а и се намираше близо до южната граница. С жар-птица или не, пак можехме да поемем с наличните сили на север и под прикритието на Долината да се срещнем с войската на Николай южно от Крибирск.

Имах два съвсем различни товара багаж. Единият беше проста войнишка торба, която трябваше да отиде на борда на „Водния бик“. В нея бяха натъпкани панталони от грубо платно, масленозелен непромокаем военен шинел, тежки ботуши, малък запас монети, необходими за подкупи и покупки, докато стигна Два Столба, ушанка от кожа с дълъг косъм и шал, за да прикривам нашийника на Морозов. Вторият товар беше предназначен за „Синьо рибарче“ — три еднакви пътнически сандъка, украсени с лъчистото слънце на моя златен герб и натъпкани с коприна и кожи.

Щом падна здрач, аз се спуснах на етажа с парните котли, за да се сбогувам с Багра и Миша. След нейното злокобно предупреждение никак не се изненадах, че старицата ме отпрати намръщено, само с махване на ръка. Всъщност бях дошла да се видя с Миша. Уверих го, че съм намерила човек, с когото да продължи обучението си, докато нас ни няма, и го закичих с една от златните игли с глава на изгряващо слънце, каквито носеше личната ми охрана. Мал нямаше да може да я носи на юг, а удоволствието, изписано върху лицето на Миша, си струваше всичките подигравки на Багра.

По обратния път през виещите се тъмни пасажи никак не бързах. Тук долу беше тихо, а до този момент нямах свободен миг да размисля върху историята на Багра, откакто ми я беше разказала. Разбирах, че тя очаква разказът й да ми послужи за поука, но въпреки това мислите ми непрекъснато се връщаха към малкото момиче, хвърлено в реката заедно с Иля Морозов. Според Багра то беше загинало. Тя беше отписала по-малката си сестра като отказатся, но какво би било, ако по онова време нейната сила все още не е била проявена? Нали и тя е била рожба на Морозов? Ами ако и нейната дарба е била неповторима като тази на Багра? Ако е оцеляла, баща й щеше да я вземе при лова на жар-птица. Нищо чудно да е живяла близо до Сикурзой, а силата й да се е предавала от поколение на поколение в продължение на стотици години. И най-накрая да се е проявила в мен.

Това беше само догадка, осъзнавах го. Ужасна самонадеяност. И все пак, ако откриехме жар-птица край Два Столба, толкова близо до моето родно място, дали щеше да е само съвпадение?

Замръзнах насред крачка. Ако имах родство с Морозов, това щеше да рече, че съм роднина и с Тъмнейший. Което значи, че едва не съм… От тази мисъл кожата ми настръхна. Без значение колко години и поколения са минали, пак ми се прищя да мина през парна баня.

Мислите ми бяха прекъснати от стъпките на Николай, който крачеше по коридора към мен.

— Трябва да видиш нещо — каза.

— Всичко наред ли е?

— Даже повече от наред, направо грандиозно. — Той се взря в мен. — Какво ти направи дъртата вещица? Изглеждаш така, сякаш си налапала някой много лигав гол охлюв.

„Или пък сякаш с братовчед ми сме си разменяли съвсем нероднински целувки, че и нещо повече.“ Потръпнах.

Николай ми предложи ръка.

— Каквото и да е станало, ще кършиш ръце за него по-късно. Горе се случва същинско чудо и то няма да ни чака.

Пъхнах ръка под неговата.

— Ти не си от онези, които продават на зелено, нали, Ланцов?

— Не продаваш на зелено, щом ти самият доставяш стоката.

Тъкмо тръгвахме нагоре по стълбите, когато Мал изневиделица се втурна насреща ни. Целият сияеше, озарен от въодушевление. Неговата усмивка експлодира като бомба в гърдите ми. Това пак беше старият Мал, който вече смятах за изгубен под руините на войната.

Той ни зърна, забеляза преплетените ни ръце. Нужен беше само кратък миг, за да се затвори отново в себе си. Поклони се и се дръпна встрани, за да ни направи път.

— Не си тръгнал в правилната посока — каза Николай. — Ще го изпуснеш.

— Идвам след минутка — отвърна Мал. Гласът му звучеше толкова нормално, така любезно, та за малко да повярвам, че онази негова усмивка е била само плод на въображението ми.

Въпреки това трябваше да събера всичките си сили, за да продължа да се изкачвам по стълбите под ръка с Николай. „Презирай сърцето си“ — казах си. Прави това, което трябва да се направи.

Щом стигнахме горе и влязохме в Чекръка, долната ми челюст направо увисна. Лампите бяха угасени и в помещението цареше мрак, но навсякъде около нас валяха звезди. В прозорците се отразяваха ивици светлина, които струяха над планинските върхове като ято пъстри рибки по течението на река.

— Метеоритен дъжд — каза Николай, докато внимателно ме превеждаше през залата. Всички бяха намятали одеяла и възглавници върху затопления под и седяха на групички или лежаха по гръб, наблюдавайки нощното небе.

Болката в гърдите ми изведнъж стана толкова силна, че едва не се превих надве. Защото точно заради това е дошъл Мал при мен. Защото този поглед — този открит, нетърпелив, щастлив поглед — е бил предназначен за мен. Защото аз винаги ще бъда първият човек, когото той ще търси, когато види нещо прекрасно; същото беше и с мен. Независимо дали съм светица, царица или най-могъщият Гриша, живял някога, аз винаги ще търся първо него.

— Красота — едва продумах.

— Нали ти казах, че имам много пари.

— Значи сега организираш и вселенски тържества, така ли?

— Само като странично занимание.

Стояхме в центъра на залата, прехласнати по небето над стъкления купол отгоре.

— Мога да ти обещая, че ще те накарам да го забравиш — обади се Николай.

— Не съм сигурна, че е възможно.

— Даваш ли си сметка, че така раняваш гордостта ми?

— Твоята самоувереност обаче изглежда съвършено непокътната.

— Все пак си помисли — продължи той, докато ме превеждаше през събралата се тълпа към едно усамотено кътче близо до западната тераса. — Свикнал съм да ставам център на внимание, където и да отида. Казвали са ми, че от моя чар даже подковите на състезателен кон могат да паднат насред гонката, а ти продължаваш да нехаеш за прелестите ми.

Разсмях се.

— Много добре знаеш, че те харесвам, Николай.

— Ама че хладно изявление!

— И аз не съм те чула да се обясняваш в любов.

— Това ще помогне ли?

— Не.

— Ласкателства? Цветя? Сто глави добитък?

Сръгах го.

— Не.

Дори в момента си давах сметка, че да ме доведе тук, беше по-скоро демонстрация, не романтичен жест. Вярно, в столовата нямаше жива душа и малката ниша в Чекръка беше само на наше разположение, но за да стигнем дотук, той се постара да ме преведе пред очите на всички. Искаше да ни виждат заедно — нас, бъдещите цар и царица на Равка.

Николай се прокашля.

— Алина, пред лицето на нищожния шанс да оцелеем в следващите няколко седмици, искам да те помоля да станеш моя жена. — Устата ми пресъхна. Знаех, че това, рано или късно, ще се случи, и въпреки това ми беше странно да чуя как произнася думите. — И дори Мал да е склонен да остане, пак ще се наложи да го преместя — продължи той.

„Пожелай ми лека нощ. Кажи ми да си вървя, Алина.“

— Разбирам — пророних тихо.

— Наистина? Вярно, навремето казах, че това ще е брак само на хартия, но ако ние… ако имаме дете, не бих искал то да понася същите издевателства, слухове и подигравки, на които бях подложен аз. — Той скръсти ръце на гърба. — Стига ни едно царско копеле.

Деца. С Николай.

— Нали знаеш, че не си длъжен да го правиш? — казах. Само дето не бях сигурна на него ли говоря, или на себе си. — Аз мога да остана предводител на Втора армия, а ти — да имаш всяко момиче, което пожелаеш.

— Принцесата на Шу? Дъщерята на някой банкер от Керч?

— Или пък наследница на благороден род от Равка, а защо не и Гриша — като Зоя, например.

— Зоя? Имам си правило: не съблазнявам по-красиви от мен.

Разсмях се.

— Според мен това си беше чиста обида.

— Алина, ето какъв съюз желая: обединението на Първа и Втора армия. Колкото до останалото, винаги съм знаел, че бракът ми ще е политически. И ще се основава на силата, не на любовта. Двамата с теб обаче може да се окажем късметлии и с времето да имаме и двете.

— Или пък третата муска ще ме превърне в жаден за власт тиранин, а ти ще бъдеш принуден да ме убиеш.

— Да, това би направило медения ни месец доста опасен. — Той взе ръката ми и сключи пръсти около голата китка. Изопнах се като струна, дадох си сметка, че очаквам прилив на увереност като при докосването на Тъмнейший или разтърсващата тръпка, която почувствах онази нощ в Малкия дворец, когато двамата с Мал се карахме край купалото. Нищо такова обаче не последва. Кожата на Николай беше топла, допирът му — нежен. Запитах се дали някога отново ще изпитам такива прости усещания, или силата в мен ще продължава да вибрира и да пуска искри, дирейки връзка подобно на светкавицата, която търси някой връх.

— Нашийник — продължи Николай. — Окови. Няма да ми се налага да се охарчвам за бижута.

— Имам много скъп вкус за тиари.

— Затова пък само една глава.

— Като стана дума за това… — Сведох поглед към китката си. — Трябва да те предупредя нещо: разбрах от Багра, че ако нещо с муските се обърка, ще ти трябва много по-голяма мощ от сегашната, за да се отървеш от мен.

— Каква например?

— Вероятно друга Призоваваща слънцето. — „Толкова е просто. Сродното сродно привлича.“

— Обзалагам се, че все има някоя, скрита за резерв.

Не се удържах и се усмихнах.

— Ето, виждаш ли? — каза той. — Ако до месец сме още живи, можем да бъдем много щастливи заедно.

— Стига вече — сопнах се все още ухилена.

— С кое?

— С това винаги да намираш правилните думи.

— Старая се да отвикна от този навик. — Усмивката му угасна. Протегна ръка и прибра един кичур, паднал върху лицето ми. Замръзнах. Той опря длан срещу мястото, където нашийникът потъваше в извивката на шията ми, и когато не се дръпнах, взе бузата ми в шепа.

Не бях съвсем сигурна дали го искам.

— Нали каза… каза, че няма да ме целунеш, докато не…

— Мислиш единствено за мен, а не се опитваш да го забравиш ли? — Той пристъпи още по-близо, светлините на метеоритния дъжд играеха по лицето му. Надвеси се към мен, оставяйки ми време да се дръпна. Почувствах дъха му върху лицето си. — Обожавам, когато ме цитираш.

Докосна с устни моите — за кратко, после още веднъж. Това беше не толкова целувка, колкото обещание за такава.

— Когато си готова — каза. После обгърна дланта ми със своята и двамата застанахме рамо до рамо, наблюдавайки падащите като порой звезди, надраскали небето.

„С течение на времето може да бъдем щастливи. Хората се влюбват всеки ден. Женя и Давид. Тамар и Надя. Но щастливи ли са наистина? И ще останат ли такива? Може пък любовта да е просто суеверие, молитва, с която прогонваме истината за това колко сме самотни.“ Отметнах глава. Звездите изглеждаха толкова близко, макар да се намираха на милиони километри от нас. В края на краищата любовта може да се окаже копнеж по нещо ярко и завинаги недосегаемо.