Падение и подем

Преди

Името на чудовището беше Изумруд, гигантския червей, и имаше такива, дето разправяха, че бил прокопал тунели под цяла Равка. Ненаситният му апетит унищожавал наноси и ситен чакъл, червеят прониквал все по-надълбоко и по-надълбоко в земята, търсейки нещо, с което да залъже глада си, докато накрая не стигнал толкова навътре, че се загубил в мрака.

Това беше само легенда, но хората в Бялата катедрала все пак гледаха да не влизат много навътре из скалните пасажи и коридорите, които криволичеха встрани от главните тунели. В сумрачния лабиринт на проходите понякога се носеха странни звуци, стонове и необяснимо боботене. Студената подземна тишина бе нарушавана от нисък съсък — той можеше нищо да не значи, но можеше и да е звукът от лъкатушно придвижване на дълго тяло, което се вие из близките пасажи в търсене на плячка. В такива моменти не беше никак трудно да се повярва, че Изумруд все още дреме някъде наблизо в очакване да бъде събуден от героичен рев, а през това време сънува как сито би похапнал, ако някое беззащитно дете попадне в устата му. Зверилище като него не може да се затрие; то не умира.

Момчето разказваше на момичето тази легенда и други също, всякакви истории, които успяваше да дочуе в онези първи дни, докато все още му позволяваха да е близо до нея. То седеше край леглото, опитваше се да я придума да се храни, заслушано в болезненото хриптене на белите й дробове, говореше й за реката, опитомена от могъщ Вълнотворец, който я научил да се гмурка през скалните пластове, за да търси вълшебна монета. Нашепваше й за клетия прокълнат Пелейкин, който хилядолетия наред се трудел със своята чудотворна кирка, прокопавайки пещери и пасажи — самотна душа, дето търси с нещо да запълни безкрайното време и трупа злато и скъпоценности, които никога няма да похарчи.

После една сутрин момчето дойде и видя, че пътят към стаята на момичето е заварден от въоръжени мъже. Когато отказа да си тръгне, те го завлякоха надалеч от вратата й, оковано във вериги. Свещеникът предупреди момчето, че вярата ще го утеши, а послушанието ще му позволи да живее по-дълго.

Затворено в килията съвсем само, оставено единствено на звука от капеща вода и бавните удари на сърцето си, момичето знаеше, че легендата за Изумруд е истина. Защото то беше погълнато цяло-целеничко и смляно напълно, а в ехтящия алабастров търбух на Бялата катедрала бе останала само светицата.

Светицата се събуждаше сутрин от монотонното повтаряне на името си и с всеки изминал ден армията й растеше; редиците набъбваха от хора, гладни и лишени от надежда, от ранени солдати и деца, които едва можеха да носят пушка. Свещеникът провъзгласи пред вярващите, че един ден тя ще стане царица и те му вярваха. Но се дивяха на нейните окаяни и загадъчни придворни: жената Вихротворец с гарвановочерна коса и остър език; Развалината с нейната черна молитвена шамия и ужасяващи белези; бледият учен, който все стоеше свит настрани със своите книги и странни инструменти. Тези бяха жалките останки от Втора армия — твърде неподходяща компания за една светица.

Малцина знаеха, че и тя самата е поразена. С каквато и сила да е била благословена доскоро, божествена или друга някаква, нея вече я нямаше — или поне тя не можеше да я призове. Държаха настрани последователите, за да не видят, че очите й са тъмни кухини, а дишането й е мъчителна поредица от плашещи издихания. Тя се придвижваше бавно, несигурно, а подобните й на съчки кости бяха твърде крехки за тялото — едно болнаво момиче, на което бяха възложени всички надежди.

Горе на повърхността управляваше нов цар начело на армия от сенки, който настояваше да му върнат неговата Призоваваща слънцето. Ту използваше заплахи, ту предлагаше голяма награда за нея, но отговорът, който получи, дойде като предизвикателство от един обявен извън закона разбойник, когото хората наричаха Летящия принц. Той вилнееше по северната граница и нападаше търговските кервани с провизии, принуждавайки Царя на сенките да върне пътя на керваните обратно през Долината на смъртната сянка, като разчита единствено на късмета и пламъците на Огнетворците да държат чудовищата надалеч. Според някои този дързък авантюрист бил принц от рода Ланцови. Други твърдяха, че е фйердански бунтовник, отказал да се бие редом с магьосници. Всички обаче бяха единодушни, че той явно владее особена сила.

Светицата блъскаше по решетките на подземната си килия. Тази война беше нейна и тя настояваше да я пуснат на свобода, за да участва в нея. Но свещеникът отказваше.

Той обаче беше забравил, че преди да стане Гриша и светица, тя беше едно от малките привидения в Керамзин. Двамата с момчето събираха тайни така, както Пелейкин трупаше съкровища. Добре знаеха какво е да си крадец и привидение, как да прикриват истинската си сила, как да мамят и заблуждават. Също като преподавателите в имението на княза свещеникът си мислеше, че познава момичето и неговите способности.

Но грешеше.

Той не бе чувал техния таен език, нито проумяваше решителността на момчето. Не усети кога дойде мигът, в който момичето престана да чувства слабостта си като бреме, а я превърна в своя маска.