Падение и подем

Глава 2

Масивните двери на Котлето се затвориха с трясък и аз дочух как се превърта ключът. Опитах да потисна гаденето, надигнало се от вътрешностите ми, и да проумея какво става. Надя и Зоя — двама Вихротворци, Мал и Давид — безобиден Фабрикатор. „Днес“, гласеше бележката. Какво трябваше да означава това?

— Пак те питам, попе, какво означава това? Защо приятелите ми са вързани? Защо кървят?

— Тези не са ти приятели. Под носа ни са били в заговор да завладеят Бялата катедрала.

— Какво приказваш?!

— Днес с очите си видя наглостта на момчето…

— Това ли било? Само защото не се влачи по корем пред теб?

— Сега става въпрос за измяна! — Той измъкна малка платнена кесийка от гънките на робата и я разлюля на върха на пръста си. Свих вежди. И преди бях виждала такива торбички в работилницата на Фабрикаторите. Използваха ги за…

— Гърмящ прах — обяви Аппарат. — Направен от тая фабрикаторска мърша с материали, събрани от предполагаемите ти приятели.

— Е, какво като Давид е направил гърмящ прах? Може да има стотици причини за това.

— В Бялата катедрала оръжията са забранени.

Огледах пушките, които в този момент бяха насочени право в гърдите на Мал и моите Гриша, и извих въпросително вежди.

— А това какво са, черпаци? Ако ще повдигаш обвинения…

— Плановете им са били разкрити. Излез напред, Тамар Кир-Батаар! Кажи истината, какво чу?

Тамар се поклони дълбоко.

— Гриша и следотърсачът планираха да те упоят и да те извлекат на повърхността.

— Аз самата желая да се върна над земята.

— Гърмящият прах трябваше да спре преследвачите — продължи тя — и да погребе в тунелите Аппарат и твоето паство.

— Стотици невинни хора? Мал никога не би сторил такова нещо. Никой от тях не би го направил. — Даже Зоя, тая клетница. — Пък и в това няма никакъв смисъл. Как точно са се канели да ме упоят?

Тамар кимна към Женя и чая, сервиран до нас.

— Аз самата пих от чая — озъби се Женя. — Не е отровен.

— Тя е веща отровителка и лъжкиня — студено отвърна Тамар. — Веднъж вече те предаде заради Тъмнейший.

Пръстите на Женя се впиха в шамията. И двете знаехме, че това обвинение бе основателно. Внезапно усетих да ме обземат неприятни съмнения.

— Ти й се довери — продължи Тамар. В гласа й прозвуча странна нотка. Сякаш по-скоро заповядваше, отколкото отправяше обвинение.

— Просто са чакали да натрупат достатъчно от гърмящия прах — намеси се Аппарат. — После са щели да нападнат, да те извлекат на земята и да те предадат на Тъмнейший.

Тръснах глава.

— Мигар наистина очакваш да повярвам, че Мал се е канел да ме остави в ръцете на Тъмнейший?

— Той е лековерен — тихо се обади Толя. — Толкова отчаяно иска да те освободи, че се е превърнал в тяхна пионка.

Погледнах бегло Мал. Изражението му нищо не подсказваше. Едва сега усетих в мен да се загнездва първата тресчица истинско съмнение. Никога не съм имала вяра на Зоя, пък и колко добре познавах Надя? Женя — тя пострада зле от ръката на Тъмнейший, но тяхната връзка бе много дълбока. Изби ме студена пот и усетих как ме завладява паника, която изпразни главата ми.

— Заговор в заговора — просъска Аппарат. — Ти имаш меко сърце и то те предаде.

— Не — отвърнах. — Във всичко това няма капка смисъл.

— Те са шпиони и предатели!

Притиснах слепоочията си с върховете на пръстите.

— Къде са останалите ми Гриша?

— Задържани са, докато не бъдат щателно разпитани.

— Кажете ми, че са невредими.

— Виждате ли колко е загрижена за онези, които постъпиха зле с нея? — обърна се Аппарат към свещениците стражи. „Той се наслаждава на всичко това — проумях. — Отдавна е чакал да се случи.“ — Това е знак за нейната щедрост, за нейното милосърдие. — Погледът му се закова върху мен. — Има известни наранявания, но предателите ще получат възможно най-добрата грижа. Достатъчно е само една дума да кажеш.

Предупреждението беше повече от ясно и аз най-накрая схванах. Независимо дали наистина имаше заговор на Гриша, или той бе скалъпен от попа, точно този момент бе дебнал Аппарат — повод да ме постави в пълна изолация. Вече никакви срещи с Женя в Котлето, никакви потайни разговори с Давид. Свещеникът щеше да се възползва от случая, за да ме раздели с всички, чиято вярност към мен бе по-силна от предаността към неговата кауза. А аз бях твърде слаба, за да го спра.

Но дали Тамар казваше истината? Всички тези доскорошни съюзници наистина ли ми бяха врагове? Надя бе обронила глава, Зоя стоеше с вирната брадичка, а сините й очи святкаха предизвикателно. Не беше трудно да повярвам, че някоя от тях или пък и двете са се обърнали срещу мен; нищо чудно да са потърсили връзка с Тъмнейший и да са ме предложили като разменна монета с надеждата да получат опрощение. А навремето Давид помогна да се запои нашийникът около врата ми.

Възможно ли бе обаче така да са подвели Мал, че той да съдейства на техните козни? Не изглеждаше никак уплашен, нито обезпокоен — видът му бе като едно време в Керамзин, когато замисляше нещо, с което и двамата да ни вкара в неприятности. Лицето му беше насинено, но забелязах, че сега той стои по-изправен. По едно време изви очи нагоре, сякаш се молеше мислено. Пред мен обаче това нямаше как да мине. Мал никога не е бил религиозен. Той гледаше право към главния димоотвод.

Заговор в заговора. Нервността на Давид. Думите на Тамар: „Ти й се довери“.

— Освободете ги — заповядах.

Аппарат поклати глава, изражението му излъчваше покруса.

— Онези, които твърдят, че обичат нашата светица, са изцедили силите й. Погледнете колко немощна е тя, колко болна. Толкова пагубно й се отразява тяхното влияние. — Неколцина от свещениците стражи кимнаха и в очите им зърнах странни фанатични пламъчета. — Тя е светица, но в същото време и млада девойка, подвластна на чувствата си. Затова не проумява силите, които действат тук сега.

— Проумявам, че нещо си се объркал, попе.

Аппарат отново ме удостои със своята съчувствена и опрощаваща усмивка.

— Ти си болна, Санкта Алина. Не си на себе си. Затова не можеш да различиш приятел от зложелател.

„Това трябваше да се очаква“ — помислих мрачно. После си поех дълбоко дъх. Дойде моментът да направя своя избор. Сега трябваше да се доверя на една от двете страни и това нямаше да е Аппарат — човекът, предал своя цар, а след него и Тъмнейший, който, сигурна бях, лично щеше да уреди преселението ми сред мъчениците, ако това можеше да послужи за целите му.

— Ти ще ги освободиш — повторих. — И аз няма да повтарям.

По устните му пробяга самодоволна усмивка. Зад състраданието му се криеше арогантност. Той отлично знаеше колко съм немощна. Надявах се поне останалите да са наясно какво правят.

— Ще бъдеш съпроводена до покоите си, за да прекараш остатъка от деня в уединение — продължи той. — Ще размишляваш над онова, което се случи, и здравият ти разум ще се възвърне. Довечера ще се помолим заедно. За напътствие.

Защо ли подозирах, че това напътствие означава местоположението на жар-птица и всичко, което може би знаех за Николай Ланцов?

— Ами ако откажа? — попитах, измервайки с поглед свещениците стражи. — Мигар твоите войници ще вдигнат оръжие срещу светицата си?

— Ти ще бъдеш невредима и закриляна, Санкта Алина — отвърна Аппарат. — Но не мога да проявя същата милост към онези, които наричаш свои приятели.

Поредната заплаха. Огледах лицата на стражите с фанатично грейнали очи. Те щяха да убият Мал, да умъртвят Женя, да ме заключат в стаята, и то с чувството, че служат на вярата.

Отстъпих леко назад. Знаех, че Аппарат ще разтълкува това като проява на слабост.

— Знаеш ли защо дойдох тук, попе?

Той махна пренебрежително с ръка, нетърпението му вече личеше.

— Защото ти напомня за дома.

Очите ми за кратко срещнаха погледа на Мал.

— Досега трябваше да си разбрал — казах, — че сираците нямат дом.

Размърдах пръсти в ръкавите. Сенките взеха да подскачат по стените на Котлето. Не беше кой знае какво объркване, но свърши работа. Свещениците стражи се стъписаха, дулата на пушките започнаха да се стрелкат диво във всички посоки, а пленниците Гриша отскочиха поразени. Мал не се поколеба и за миг.

— Сега! — изкрещя той. Сетне се метна и грабна гърмящия прах от ръцете на Аппарат.

Юмруците на Толя се изстреляха напред. Двама от свещениците стражи се сгърчиха, притискайки с длани гърдите си. Надя и Зоя протегнаха ръце, а Тамар се развъртя и остриетата на брадвите й разсякоха въжетата им. И двете момичета Вихротворци стрелнаха едновременно ръце нагоре, изви се вятър, който вдигна от пода дървените стърготини.

— Дръжте ги! — нададе вой Аппарат. Охраната се втурна да изпълни заповедта.

Мал разпръсна праха от торбичката във въздуха. Надя и Зоя го запратиха още по-високо, чак до главния димоотвод.

Мал се блъсна в един от стражите. Явно счупените ребра са били само преструвка, защото в движенията му сега нямаше никакво колебание. Юмрук, замахване с лакът. Охранителят се стовари на пода. Мал сграбчи револвера му и го насочи нагоре — право в мрака, където трябваше да е главният димоотвод.

Това ли бил планът? Никой не би могъл да уцели от такова разстояние.

Друг от стражите се нахвърли върху Мал. Той успя да му убегне и стреля.

За миг всичко притихна, възцари се тежка тишина, а после някъде високо над нас дочух едно жалко „бум“.

После се разрази същински тътен. От димоотвода изригна облак сажди и отломки.

— Надя! — изкрещя Зоя, вкопчена в схватка с един от стражите.

Надя направи дъга с ръце и облакът се завихри, изви се, източи се като стълб на торнадо. После се огъна и се посипа с тропот върху пода под формата на безобидни дребни камъчета и мръсотия.

Наблюдавах всичко това като в сън — битката, яростните викове на Аппарат, буйния пламък, който блъвна срещу най-отдалечената стена.

Двете с Женя се срещахме в кухните по една-единствена причина: огнищата. Не за да се стоплим, нито заради уюта, който излъчваха, а защото всяко едно от тези древни съоръжения беше свързано с главния димоотвод. Единствено той в Бялата катедрала водеше директно към повърхността. И осигуряваше пряк достъп до слънчевата светлина.

— Повалете ги на земята! — крещеше Аппарат на свещениците стражи. — Те се опитват да убият нашата светица! Искат да ни избият всичките!

Идвах тук всеки ден с надеждата, че готвачите ще накладат огън в повече от едно-две огнища и тогава димоотводът ще е отворен по цялата си дължина. Опитвах да призовавам светлината, скрита от свещениците стражи зад шамията на Женя, и техния суеверен страх пред нея. Опитвах и не успявах. А сега Мал беше взривил димоотвода и той зееше отворен. Оставаше единствено да призова светлината и да се моля тя да откликне.

Почувствах я високо над мен — едва доловима, почти шепот. Паниката ме хвана за гърлото. Разстоянието беше твърде голямо. Каква глупачка съм била да се надявам.

После сякаш нещо вътре в мен взе да се надига, да се протяга като създание, което твърде дълго е лежало бездейно. Мускулите му бяха омекнали и отпуснати от безделието, но то все още беше тук и чакаше. Призовах я и светлината откликна със силата на еленовите рога около врата ми и на люспите около китката. Стигна до мен стремително — победоносна и нетърпелива.

Ухилих се на Аппарат и се оставих ликуването да ме изпълни цялата.

— Някой, така обсебен от свещения огън, би трябвало да обръща повече внимание на дима.

Светлината се стрелна през мен и избухна в помещението като ослепителен водопад, който озари почти комичния потрес върху лицето на попа. Примижали, свещениците стражи вдигнаха ръце да заслонят очи пред яркия блясък.

Светлината ми донесе облекчение и усещане, че съм отново цяла и на верен път — за пръв път от месеци. Някъде дълбоко в мен се беше загнездил страхът, че вече никога няма да се възстановя напълно; че след като използвах мерзост в битката срещу Тъмнейший, след като дръзнах да създам свои воини сенки и наруших законите на самото сътворение в ядрото на света, ще трябва да заплатя за това с дарбата си. Сега обаче сякаш тялото ми отново се връщаше към живот, а клетките ми се възраждаха. Силата бушуваше в кръвта ми и отекваше в костите.

Аппарат бързо се съвзе.

— Спасете я! — изрева той. — Защитете я срещу предателите!

Някои от стражите изглеждаха объркани, други — изплашени, но двама от тях се хвърлиха с извадени саби към Надя и Зоя да изпълнят заповедта.

Превърнах силата си в бляскав сърп и усетих мощта на удара Сеч в ръцете си.

Тогава Мал се хвърли пред мен. Едва ми остана време да се дръпна. Тътенът от неизползваната сила ме разтърси цялата и накара сърцето ми да запрескача.

Мал някак се бе добрал до един меч и острието му просветна, когато посече първо единия, а после и другия стражник. Двамата се строполиха, повалени като дървета.

Други двама пристъпиха напред, но Толя и Тамар ги спряха. Давид се втурна към Женя. Надя и Зоя запратиха трети стражник високо във въздуха. Забелязах как стражите покрай стените приготвят пушките за стрелба.

В мен взе да клокочи гняв, но аз събрах сили да му устоя. „Край — рекох си. — Днес няма да има повече смърт.“ После освободих удара Сеч под формата на огнена арка. Той разполови дългата маса и се заби в земята точно пред краката на свещениците стражи, оставяйки в кухненския под черна зейнала цепнатина. Нямаше как да се разбере колко надълбоко стига тя.

По лицето на Аппарат се изписа ужас — ужас и още нещо, което напомняше страхопочитание. Стражите паднаха ничком и миг по-късно попът ги последва. Някои плачеха и нареждаха молитви. От другата страна на кухненските врати се чу думкане на юмруци и гласове, които виеха: „Санкта! Санкта!“.

Зарадвах се, че викат мен, а не Аппарат. Отпуснах ръце и оставих светлината да намалее. Не исках да я освобождавам съвсем. Огледах телата на повалените стражи. Брадата на един беше пълна с дървени стърготини. Едва не отнех живота му.

Призовах съвсем малко светлина, колкото да образува топъл ореол около мен. Трябваше да бъда предпазлива. Силата ме подхранваше, но дълго време бях лишавана от нея. Немощното ми тяло вече трудно я контролираше и не знаех докъде ще ми стигнат силите. Но вече месеци наред бях под контрола на Аппарат и едва ли щеше да ми се открие друга такава възможност.

Около мен лежаха мъртви и кървящи мъже, а пред вратите на Котлето чакаше цяла тълпа. Чувах гласа на Николай в главата си: „Хората обичат представления“. Спектакълът още не беше приключил.

Пристъпих напред, внимателно заобикаляйки отворената цепнатина в пода, и застанах пред един от коленичилите стражи.

Той беше по-млад от останалите, младежкият мъх по страните му още не се беше превърнал в брада; не откъсваше поглед от пода, докато брътвеше молитви. Долових не само моето име, но и имената на истински светии, нанизани едно подир друго като в обща дума. Докоснах рамото му с ръка и той стисна очи, а по бузите му се затъркаляха сълзи.

— Прости ми — примоли се. — Прости.

— Погледни към мен — казах кротко. Той се насили да вдигне очи. Взех лицето му в шепи нежно, по майчински, макар че едва ли беше много по-млад от мен. — Как ти е името?

— Владим… Владим Озвал.

— Няма лошо в това да се усъмниш в светците, Владим. Както и в хората.

Той треперливо кимна и нова сълза се търкулна по бузата му.

— Моите воини носят знака ми — продължих, имайки предвид татуировките на Солдат Сол. — До днес ти се делеше от тях, заровен в старите книги и нареждайки молитви, вместо да се вслушаш в гласа на хората. От днес нататък ще носиш ли моя знак?

— Да — отвърна той пламенно.

— Ще ми се закълнеш ли във вярност — на мен и единствено на мен?

— С радост! — провикна се той. — Сол королева! — Царевна слънце.

Стомахът ми се сви. Част от мен ненавиждаше онова, което се канех да направя. „Не може ли просто да го накарам да подпише нещо? Или да даде кръвна клетва? Или просто твърдо да ми обещае?“ Налагаше се обаче да бъда много по-твърда. Това момче и другарите му бяха вдигнали ръка срещу мен. Не можех да позволя да се случи отново, трябваше да им заговоря на езика на светците и страданието, на език, който можеха да разберат.

— Разкопчай си ризата — заповядах. Вече не бях любяща майка, а светица воин, която владее свещения огън.

Пръстите му непохватно взеха да разкопчават копчетата, но той нито за миг не се поколеба. Накрая разтвори пазвите на ризата и оголи гърди. Чувствах се уморена, все още немощна. Трябваше да се концентрирам. Исках да свърша всичко прецизно, не да го убия.

Усетих как светлината струи през ръката ми. Притиснах длан срещу гладката кожа над сърцето му и освободих пулсиращата сила. Владим потръпна, когато тя стигна до него и обгори плътта му, но не извика. Очите му бяха широко отворени и не мигваха, а изражението му бе прехласнато и унесено. Когато дръпнах ръка, отпечатъкът от дланта ми остана върху гърдите му — яркочервен и гневен.

„Не е зле — помислих си мрачно — като за първо осакатяване на човек.“

После освободих силата, благодарна, че всичко е свършило.

— Сторено е.

Владим сведе поглед към гърдите си и върху лицето му разцъфна блажена усмивка. „Той има трапчинки — помислих си стъписана. — Трапчинки и ужасяващ белег, който ще носи до живот.“

— Благодаря ти, Сол королева.

— Стани — заповядах му.

Той се изправи и сведе сияещия си поглед към мен, а от очите му още струяха сълзи.

Аппарат понечи да се изправи.

— Стой на място — озъбих се и усетих как яростта отново ме завладява. Той беше причината да дамгосам този младеж. Той беше причината други двама да лежат мъртви, а кръвта им да дави лукови люспи и обелки от моркови.

Сведох поглед към него. Изкушавах се да му отнема живота и завинаги да се отърва. Това обаче би било непростима глупост. Сега си бях спечелила страхопочитанието на неколцина войници, но кой знае какъв хаос щеше да се отприщи, ако убиех Аппарат. „И въпреки това го желаеш“ — обади се някакъв глас в главата ми. Като отплата за месеците, прекарани под земята; заради страха и униженията; заради всеки пропилян напразно ден тук долу, вместо да преследваш жар-птица и да мъстиш на Тъмнейший.

Той явно прочете по погледа ми какво мисля.

— Санкта Алина, единственото ми желание беше ти да си в безопасност, за да си отново непокътната и в добро здраве — треперливо проговори.

„Тогава смятай, че молитвите ти са чути.“ Ако го бях казала гласно, щеше да е лъжа. Точно сега не се чувствах нито непокътната, нито в добро здраве.

— Попе — рекох, — занапред ще предлагаш убежище на всички, които се нуждаят от него, не само на онези, които почитат Светицата на слънцето.

Той разтърси глава.

— Сигурността на Бялата катедрала…

— Ако не тук, тогава на някое друго място. Направи си сметката.

Той си пое въздух.

— Разбира се.

— И повече никакви деца войници.

— Ако верните нам пожелаят да се сражават…

— Ти си на колене пред мен — прекъснах го. — Ние не водим преговори.

Устните му изтъняха, но след миг той заби брада в гърдите си в знак на съгласие.

Огледах стоящите около себе си.

— Всички вие сте свидетели на моята воля. — После се обърнах към един от стражите. — Дай ми пушката си.

Той ми я връчи без миг колебание. С известно задоволство видях как Аппарат втрещено ококори очи, но веднага след това връчих пушката на Женя, а после поисках и една сабя за Давид, макар да знаех, че едва ли ще има голяма полза от нея. Зоя и Надя стояха готови всеки момент да призоват силата си, а Мал и близнаците вече бяха добре въоръжени.

— Стани — казах на Аппарат. — И нека помежду ни има мир. Днес станахме свидетели и на други чудеса.

Той се надигна.

— Ще благословиш нашето начинание — прошепнах в ухото му, докато го прегръщах. — И ще следваш моите заповеди. В противен случай ще те разполовя и ще пръсна частите ти из Долината. Ясно?

Той преглътна мъчително и кимна.

Имах нужда да помисля, но нямаше за кога. Сега трябваше да отворим вратите и да дадем обяснение на хората за убитите стражи и експлозията.

— Погрижете се за мъртвите — обърнах се към един от свещениците стражи. — Вземаме ги с нас. Те имат ли… семейства?

— Ние сме тяхното семейство — отвърна Владим.

Следващите ми думи се отнасяха за всички присъстващи:

— Съберете преданите нам, които са в Бялата катедрала, и ги доведете в голямата пещера. Ще им говоря след час. Владим, щом излезем от Котлето, освободи останалите Гриша и ги отведи в моите покои.

Той докосна белега върху гърдите си в знак на почит.

— Санкта Алина.

Огледах бегло насиненото лице на Мал.

— Женя, заеми се с него. Надя…

— Аз ще имам грижата — обади се Тамар, която вече попиваше кръвта по устните на Надя с кърпа, накисната във врялата вода на един от готварските казани. — Извини ме, задето ти го причиних — чух я да казва.

Надя се усмихна.

— Трябваше да изглежда достоверно. Освен това бъди сигурна, че ще ти го върна.

— Ще видим тая работа — отвърна Тамар.

Огледах останалите Гриша в техните окаляни и размъкнати кафтани. Нямаше да представляваме особено внушителна гледка.

— Толя, Тамар, Мал, вие тръгвате с мен и Аппарат. — Снижих глас. — Опитайте се да изглеждате самоуверени и… царствени.

— Имам един въпрос… — започна Зоя.

— Аз имам стотина, но ще трябва да почакат. Не искам тълпата отвън да се превърне в сган. — Погледнах към Аппарат. Почувствах мрачен порив да го унизя, да го принудя да се влачи по корем пред мен като отплата за дългите ми седмици подчинение под земята. Грозни, глупави мисли. Това сигурно щеше да ми донесе известно удовлетворение, но на каква цена? Затова си поех дълбоко дъх и продължих: — Всички останали да се смесят със свещениците стражи. Това ще бъде знак за нашия съюз.

Строихме се пред вратите. Двамата с Аппарат излязохме начело, свещениците стражи и Гриша се строиха в боен ред зад нас; телата на загиналите бяха носени от техните събратя.

— Владим — казах, — отвори вратите.

Щом той понечи да отключи, Мал зае мястото си редом с мен.

— Откъде знаеше, че ще успея да призова светлината? — попитах само с дъх.

Той ме погледна и тънка усмивка докосна устните му.

— Въпрос на вяра.