Падение и подем

Глава 5

Цялата пещера се разтресе. Върху нас се посипа лавина от дребни камъчета.

Мал на мига се озова до мен и ме дръпна рязко изпод една падаща скала, докато Зоя ме предпазваше от другата страна.

— Изгасете светлините! — провикна се Мал. — Хвърляйте багажа!

Намятахме денковете покрай стените като един вид укрепление и угасихме фенерите, та да не може някоя искра да предизвика нова експлозия.

„Буум.“ Над нас? Или идваше от север? Трудно можехме да определим.

Проточиха се няколко тягостни секунди. „Буум.“ Този път беше значително по-близо и много по-силно. Върху приведените ни глави се посипаха скални отломъци и пръст.

— Той ни откри — простена Сергей с прегракнал от страх глас.

— Няма как да стане — възрази Зоя. — Даже Аппарат не знае накъде сме тръгнали.

Мал се размърда леко. Долових слаб тропот на камъчета.

— Това е случайна атака — каза.

— Тая котка ни носи лош късмет. — Гласът на Женя трепереше, когато го прошепна.

„Буум.“ Изтрещя толкова силно, че зъбите ми изтракаха.

— Метан йез — обади се Давид. Блатен газ.

Подуших го секунда по-късно — смрадливия дъх на сяра. Ако горе над нас имаше Огнетворци, щеше да последва искра и взривът да ни разкъса на парчета. Някой взе да реве.

— Вихротворци — изкомандва Мал, — отпратете го на изток. — Как беше възможно гласът му да е толкова спокоен?

Усетих как Зоя се размърда, после ме лъхна въздушната струя, която тя и останалите призоваха, за да изпратят газа далеч от нас.

„Буум.“ Вече трудно се дишаше. Пространството около нас сякаш непрекъснато се смаляваше.

— О, светии — проплака с треперлив гласец Сергей.

— Виждам пламък! — извика Толя.

— Отпратете го на изток! — повтори Мал с твърд глас.

Последва едно „фююю“ от вятъра на Вихротворците. Тялото на Мал се притисна в моето. Ръката ми се прокрадна, търсейки неговата. Пръстите ни се преплетоха. От другата ми страна се разнесе сподавено ридание и аз посегнах със свободната ръка, за да взема дланта на Зоя в своята.

БУУМ. Този път целият тунел се огласи от грохота на падащи камъни. Дочух хората да крещят в мрака. Дробовете ми се задръстиха с пепел.

Когато шумът утихна, чух гласа на Мал.

— Никакви фенери — нареди той. — Алина, трябва ни светлина.

Трудно стана, но все пак успях да открия нишка слънчева светлина и я накарах да разцъфне в тунела. Всички бяхме покрити с прах, ококорени, с изплашени очи. Направих бърза сметка: Мал, Женя, Давид, Зоя, Надя и Харшо — Онкет беше навряна в пазвата на ризата му.

— Толя! — извика Мал.

Нищо. А после:

— Ние сме добре.

Гласът на Толя долетя иззад стената от срутени скали, която препречваше тунела, но беше силен и ясен. Притиснах чело в коленете си от облекчение.

— Къде е брат ми? — изкрещя Надя.

— Тук е, с мен и Тамар — отвърна Толя.

— А Сергей и Стиг?

— За тях не знам.

„Вси светии.“

Зачакахме ново „буум“ и останалата част от свода да се срути върху главите ни. Когато това не стана, взехме лека-полека да се катерим по посока гласа на Толя, докато те двамата с Тамар копаеха от другата страна. След няколко минути видяхме първо ръцете, а после и мръсните им лица да се блещят срещу нас. Прехвърлиха се от нашата страна. Щом Адрик отпусна ръце, сводът над мястото, където той и близнаците стояха доскоро, се продъни в облак от прах и скални отломки. Адрик целият се тресеше неудържимо.

— Значи вие сте крепели пещерата? — попита Зоя.

Толя кимна.

— Той направи въздушен мехур, щом чухме последния взрив.

— Хъм — обърна се Зоя към Адрик, — впечатлена съм. — Но като видя възгордяната му физиономия, изпъшка: — Забрави. Свеждам похвалата до неохотно одобрение.

— Сергей! — провикнах се. — Стиг!

Тишина и шум от свличане на дребен чакъл.

— Нека опитам нещо — предложи Зоя. После вдигна ръце. Ушите ми взеха да пукат и въздухът около мен сякаш се превърна във влажна мъгла.

— Сергей! — произнесе тя. Гласът й звучеше някак странно далечен.

После долових стенанието на Сергей — слабо и пресекливо, но затова пък ясно, сякаш той стоеше точно до мен.

— Насам — изрече хрипливо.

Зоя заогъва пръсти, коригирайки посоката, после пак повика Сергей.

— Като че идва някъде изпод нас — предположи Давид, когато Сергей отново се обади.

— Може и да не е така — отвърна Зоя. — Акустиката мами.

Мал тръгна надолу по скалния пасаж.

— Не, той има право. Подът в техния участък от тунела сигурно се е продънил.

Отне ни близо два часа, докато ги открием и изровим: Толя копаеше натрупаната пръст, Мал указваше посоката, Вихротворците укрепваха стените на тунела, а аз поддържах мъждивото осветление, докато останалите образуваха верига, за да преместят скалните отломъци и купищата пясък.

Когато най-накрая се добрахме до Стиг и Сергей, двамата бяха целите в кал и почти изгубили съзнание.

— Понижих пулса и на двамата ни — измърмори замаяно Сергей. — Забавих дишането. Използвахме по-малко въздух.

Толя и Тамар ги измъкнаха, възстановиха пулса им и напълниха дробовете им с кислород.

— Не мислех, че някога ще се появите — изпелтечи все още зашеметеният Стиг.

— Защо? — изплака Женя, нежно почиствайки пръстта около очите му.

— Не беше сигурен, че изобщо ви е грижа за него — обади се Харшо някъде отзад.

Разнесоха се сподавени възражения, някои си размениха гузни погледи. Аз наистина мислех Стиг и Харшо за аутсайдери. Колкото до Сергей… ами… от известно време той сякаш витаеше някъде другаде. И никой от нас не се постара да проникне отвъд тяхната изолация.

Щом Сергей и Стиг можеха вече да ходят, всички заедно се отправихме към по-запазената част от тунела. Един след друг Вихротворците оттеглиха силата си, с която крепяха тавана, за да разберем дали ще може да издържи, та и те да си отдъхнат. Взехме взаимно да си почистваме лицата и дрехите от прахоляка и мръсотията, доколкото бе възможно, после една манерка с квас обиколи всички ни. Стиг се залепи за нея като сукалче за биберон.

— Всички добре ли са? — попита Мал.

— Никога не сме били по-добре — отвърна треперливо Женя.

Давид вдигна ръка.

— Аз съм имал и по-добри времена.

Всички се разсмяхме.

— Сега пък какво? — нацупи се той.

— Как изобщо успя да направиш тоя трик със звука? — обърна се Надя към Зоя.

— Това е просто акустична аномалия. Навремето правехме тоя номер в училище, за да подслушваме какво си приказват хората в съседната стая.

— Естествено! — изсумтя Женя.

— Ще ни покажеш ли как става? — попита Адрик.

— Ако някога ми доскучае чак толкова.

— Вихротворци — прекъсна ги Мал, — готови ли сте за работа?

Всички кимнаха. Лицата им бяха озарени от сиянието, което придава използването на гришанската сила, но аз си давах сметка, че сигурно са вече на предела на силите си. В продължение на близо километър бяха поддържали тонове скала, за да не се срутят върху нас, и им трябваха повече от няколко минути отдих, за да се възстановят.

— Тогава давайте да се пръждосваме оттук — каза Мал.

Осветих пътя, внимавайки за изненадите, които можеше да ни чакат напред. Поехме предпазливо, Вихротворците вървяха първи и уверено завиваха по тунелите и скалните пасажи, докато аз изобщо не можех да се ориентирам накъде вървим. Отдавна вече бяхме напуснали пределите на начертаната от Давид и Мал карта.

Всеки звук ни се струваше прекалено силен. Всяко срутване на камъчета ни караше да се заковаваме на място като вледенени и да чакаме най-лошото. Опитвах да мисля за друго нещо, не за тоновете земна маса над главите ни. Ако станеше ново срутване и силите на Вихротворците не успееха да издържат, щяхме да останем премазани в подземията без никой да разбере — като полски цветя, хербаризирани между страниците на някоя книга и забравени там.

По едно време внезапно осъзнах, че краката ми работят по-здраво отпреди, и си дадох сметка колко стръмен е станал наклонът на пода. Дочух облекчени въздишки, няколко сподавени радостни възклицания и след по-малко от час се озовахме натъпкани в нещо като мазе, вперили поглед в капака на тавана.

И тук беше влажно, а по пода се бяха образували малки локви — знак, че се намирахме близо до крайречните градове. На светлината, която струеше от дланите ми, забелязах, че каменните стени са напукани, но не можех да преценя дали щетите са стари, или са причинени от скорошните взривове.

— Как го постигна? — попитах Мал.

Той сви рамене.

— Както обикновено. На повърхността има дивеч. А аз тръгнах на лов.

Толя измъкна от джоба на палтото си стария часовник на Давид. Не бях разбрала кога е попаднал в него.

— Ако това нещо тук показва вярно, значи отдавна е минало залез-слънце.

— Трябва да се навива всеки ден — обади се Давид.

— Знам.

— Е, направи ли го?

— Да.

— Значи показва вярно.

Зачудих се дали да не напомня на Давид, че юмрукът на Толя е голям почти колкото неговата глава.

— С нашия късмет сигурно ще заварим горе някой, застоял се за службата в полунощ — изсумтя Зоя.

Повечето от входовете и изходите на тунелите водеха към свети места. Но не всички. Нищо чудно да се озовем в апсидата1 на църква или в манастирски двор, но не беше изключено и да подадем глава в някой вертеп. „Добър ден и на вас, господине.“ Едва успях да сподавя напушилия ме лудешки смях. Изтощението и страхът ме правеха лекомислена.

Ами ако някой ни причакваше горе? Какво би станало, ако Аппарат пак се бе обърнал като фурнаджийска лопата и бе пратил Тъмнейший по следите ни? Мислите ми бяха объркани, явно не разсъждавах трезво. Според Мал взривовете бяха резултат от случайна атака в тунелите и това беше единственото разумно обяснение. Аппарат нямаше как да знае къде сме, нито кога точно ще се появим на дадено място. Даже Тъмнейший да е успял някак да научи, че отиваме към Райевост, защо ще си прави труд да взривява тунелите, за да ни изкара на повърхността? Много по-лесно ще е просто да ни причака там.

— Да вървим — казах. — Имам чувството, че се задушавам тук.

Мал направи знак на Толя и Тамар да застанат от двете ми страни.

— Бъдете нащрек — предупреди ги той. — При най-малкия знак за опасност веднага я изведете оттук. После се опитайте да стигнете колкото се може по на запад през тунелите.

Едва след като започна да изкачва стълбата, си дадох сметка, че всички останали чакаме той пръв да излезе. Толя и Тамар бяха много по-опитни бойци от него, освен това Мал беше единственият отказатся сред нас. Тогава защо го оставихме сам да поеме този риск? Прииска ми се да го върна, да му кажа да внимава, но това би прозвучало нелепо. Ние отдавна вече не внимавахме.

Когато стигна най-горе, той ми направи знак и аз освободих светлината, потапяйки всички в мрак. Чух глухо блъскане, стържене на панти, след това тихо мърморене и скрибуцане, докато капакът се отваряше. През отвора не нахлу светлина, нито се разнесоха викове и изстрели.

Сърцето ми думкаше. Ориентирах се по звуците, докато Мал се измъкваше навън, а после и по стъпките над главите ни. Най-накрая чух драскане на клечка и през отвора плисна светлина. Мал свирна два пъти — значи бе безопасно.

Един по един изкачихме стълбата. Щом подадох глава през отвора, по гърба ми полазиха студени тръпки. Стените на шестоъгълното помещение сякаш бяха издялани от нещо като син лазурит и всяка беше декорирана с дървени панели, върху които имаше изобразен различен светец. Златните ореоли проблясваха на светлината на факлите. Ъглите бяха плътно покрити с млечнобяла паяжина. Фенерът на Мал беше оставен върху каменен саркофаг. Намирахме се в крипта.

— Страхотно — обади се Зоя. — От подземията попадаме право в гробница. Какво ли ще е следващото, тур до някоя скотобойна?

— Мезъл — обяви Давид, сочейки към едно име, гравирано върху стената. — Това е стара гришанска фамилия. Един от тях дори беше в Малкия дворец, преди…

— Преди всички да загинат? — услужливо довърши Женя.

— Жива Мезъл — тихо се обади Надя. — Тя беше Вихротворец.

— Може ли да продължим тоя светски разговор на някое друго място? — прекъсна ги Зоя. — Искам час по-скоро да се махна оттук.

Потрих ръце. Тя имаше право.

Масивната врата изглеждаше като направена от желязо. Толя и Мал я подпряха с рамене, а ние се скупчихме зад тях с вдигнати за призоваване ръце; Огнетворците вече бяха приготвили кремъчните огнива. Аз заех позиция най-отзад, готова да нападна с удара Сеч, ако се наложи.

— На три — каза Мал.

В гърлото ми заклокочи кикот и този път не успях да го овладея. Всички ме зяпнаха.

Изчервих се.

— Така де, сигурно сме в някое гробище и се каним да излезем с щурм от гробницата.

Женя се изкиска.

— Ако има някой отвън, направо ще му изкараме ангелите.

— Вярно — каза Мал с далечен намек за усмивка. — Тогава нека първо започнем с: „ауууу“. — После и намекът за усмивка изчезна. Той кимна на Толя. — Сниши се.

След това започна да брои и двамата едновременно тласнаха. Резетата изстенаха и вратите на гробницата зейнаха широко. Зачакахме, но не ни посрещнаха ужасени викове.

Бавно се изнизахме в пустото гробище. Хората близо до реката погребваха своите мъртви над земята заради честите наводнения. Гробниците, струпани една до друга в тесни редици като каменни къщи, придаваха на това място вид на изоставен град. Между тях свиреше вятър, късаше листата от дърветата и рошеше тревата, поникнала около по-малките саркофази. Във всичко това имаше нещо зловещо, но мен хич не ме беше грижа. Въздухът наоколо беше почти топъл в сравнение с мразовитите пещери. Най-после бяхме под открито небе.

Отметнах глава и си поех дълбоко въздух. Цареше ясна лунна нощ и след дългите месеци под земята гледката на небето над мен ми се стори главозамайваща. Толкова много звезди — искрящ гъст рояк, който сякаш можех да пипна с ръка. Оставих се тяхната светлина да ме облее като целебен балсам, благодарна за въздуха в дробовете си и за нощта, която ме прегръщаше.

— Алина — тихо прошушна Мал.

Отворих очи. Всички Гриша бяха вперили поглед в мен.

— Какво?

Той взе ръцете ми и ги разпери, сякаш щяхме да танцуваме.

— Ти сияеш.

— О! — изрекох само с дъх. Кожата ми беше посребрена, обвита в лунна светлина. Дори не бях усетила, че призовавам. — Леле!

Той прокара пръст под лакътя ми — там, където ръкавът се беше набрал, — наблюдавайки с усмивка играта на светлината върху кожата ми. После внезапно отстъпи назад и пусна ръцете ми, сякаш са го опарили.

— Бъди по-предпазлива — каза сковано. След това даде знак на Адрик да помогне на Толя да запечатат отново гробницата и заговори на всички: — Стойте плътно един до друг и бъдете тихи. Трябва да си намерим убежище преди зазоряване.

Групата нагоди крачка към неговата, оставяйки го отново да води. Останах най-отзад, усилено опитвайки да прогоня светлината от кожата си. Но тя се беше пропила в мен, сякаш тялото ми отдавна бе зажадняло за нея.

— Знаеш ли какво, Старков, според мен нарочно си направила косата си бяла — подметна Зоя, изравнявайки крачка с мен.

Бръснах една люспица звездна светлина от китката си, наблюдавайки я как гасне.

— Права си, Зоя, ухажването на смъртта е неизменна част от моя разкрасителен режим.

Тя сви рамене и хвърли поглед към Мал.

— Е, макар и малко крещящ за моя вкус, бих казала, че образът на пълнолунна девица върши работа.

Зоя беше последният човек, с когото исках да си приказвам за Мал, но думите й подозрително звучаха като комплимент. Спомних си как стискаше ръката ми при срутването в тунелите и колко стоически издържа всичко.

— Благодаря ти — отвърнах. — За това, че ни опази долу. И че помогна да спасим Сергей и Стиг.

Дори да не вярвах на нито дума от казаното, шокираният й вид пак щеше да си струва усилието.

— За нищо — едва успя да пророни. После вирна съвършения си нос. — Само че няма да съм винаги наблизо, за да ти спасявам задника, Призоваваща слънцето — добави.

Ухилих се и я последвах по тясната пътека между гробовете. Тя поне беше предвидима.

Отне ни твърде дълго да се измъкнем от гробището. Редицата гробници се точеше сякаш безкрайно — безпристрастно свидетелство за годините, прекарани във войни от Равка. Пътеките бяха почистени от плевели, по гробовете имаше цветя, изографисани икони, свещи, малки купчинки безценни амуниции: слаба утеха дори за мъртвите. Замислих се за мъжете и жените, които ни бяха изпроводили от Бялата катедрала, тикайки дребни дарове в ръцете ни. Изпитах благодарност, когато най-накрая минахме през гробищните порти.

Ужасът от надвисналата заплаха от срутване в тунелите и дългите часове, прекарани на крак, си казваха своето, но Мал искаше да ни отведе колкото се може по-близо до Райевост, преди да е съмнало. Крачехме тежко, придвижвайки се успоредно на главния път по огрените от звездите поляни. Тук-там съзирахме самотна къща; фенер, чиято светлина струеше от прозореца. Тези признаци за живот донякъде носеха облекчение: представата как някой земеделец е станал през нощта, за да изпие чаша вода, и бегло извръща глава към прозореца и мрака отвън, беше утешителна.

Небето леко започваше да просветлява, когато дочухме някой да се задава по пътя. Едва успяхме да се втурнем към близката горичка и да залегнем в храсталака, когато се появи първата каруца.

Конвоят се състоеше от петнайсетина души, повечето мъже, но имаше и няколко жени: всичките настръхнали и въоръжени. Зърнах отделни части от униформата на Първа армия — казионните панталони, натикани в съвсем неуниформени ботуши от волска кожа, и пехотински шинел, лишен от медните си копчета.

Невъзможно беше да се определи какво точно карат. Товарът беше покрит с конски чулове и здраво вързан за ритлите с въжета.

— Доброволчески отряд? — прошепна Тамар.

— Може и това да е — отвърна Мал. — Само не ми идва на ума откъде доброволчески отряд ще се снабди с картечни пушки.

— Ако са контрабандисти, тогава не познавам нито един от тях.

— Мога да ги проследя — обади се Толя.

— А защо просто не изтанцуваш един валс насред пътя? — заядливо рече Тамар. Толя наистина не можеше да се придвижва незабелязано и безшумно.

— Ставам все по-добър в проследяването — отбранително рече той. — Освен това…

Мал го накара да млъкне само с поглед.

— Не преследвай, не нападай.

Докато Мал ни водеше все по-навътре сред дърветата, Толя продължаваше да мърмори под нос:

— Ти дори не знаеш как се танцува валс.

Направихме си бивак на едно сечище близо до малък приток на Сокол — река, подхранвана от глетчерите на Петразой и главен търговски път за пристанищните градове. Надявахме се да сме достатъчно далече от града и главните пътища, та да няма опасност някой да се натъкне случайно на нас.

Според близнаците главната явка на контрабандистите беше на оживения площад в Райевост, който гледаше към реката. Тамар вече беше готова с компас и карта в ръка. Макар сигурно да беше изтощена като всички останали, тя трябваше незабавно да поеме към града, за да стигне там още предобед.

Не ми се щеше да я оставя да попадне в капан, но още от по-рано се бяхме споразумели тъкмо тя да отиде. Ръстът на Толя го правеше прекалено подозрителен, а нито един от нас не знаеше как действат контрабандистите, нито можеше да разпознае някой от тях. Въпреки това нервите ми бяха опънати до скъсване. Така и не проумявах на какво се дължи верността на близнаците към мен, нито докъде са способни да стигнат заради нея. Но когато се наложи да избират между мен и Аппарат, те недвусмислено показаха своята преданост.

Стиснах набързо ръката на Тамар.

— Не прави нищо необмислено.

От известно време Надя се навърташе наблизо. Сега се прокашля и разцелува Тамар по двете бузи.

— Пази се — каза.

Тамар й отправи усмивка на Сърцеразбивач.

— Ако някой си проси белята — отвърна тя и разтвори за кратко полите на палтото, за да се видят дръжките на брадвичките, — имам свежо попълнение.

Погледнах бегло Надя. Кой знае защо имах чувството, че Тамар се фука. После тя дръпна качулката върху главата си и затича между дърветата.

— Юех сеш — провикна се на шуански подир нея Толя.

— Ни уех сеш — отвърна тя през рамо. В следващия миг се изгуби от поглед.

— Какво означава това?

— Баща ни така ни научи — отвърна Толя. — Юех сеш: „презирай сърцето си“. Това обаче е буквален превод. Истинското значение по-скоро е: „Прави каквото трябва — бъди жесток, ако се налага“.

— Ами другото?

— Ни уех сеш? „Аз нямам сърце.“

Мал повдигна вежда.

— Баща ви явно е бил веселяк.

Толя се ухили леко налудничаво, с което съвсем заприлича на сестра си.

— Така си беше.

Погледнах назад, накъдето изчезна Тамар. Някъде там, оттатък дърветата и полята отвъд тях, се простираше Райевост. Отправих в тази посока своята молитва: „Донеси вест за принца, Тамар. Иначе не вярвам да се справя сама“.

Разпънахме пътническите си одеяла и си поделихме храната. Адрик и Надя се заеха да вдигат палатка, докато Толя и Мал оглеждаха наоколо и определяха местата, на които да разположат постовите. Забелязах, че Стиг се опитва да придума Сергей да се храни. Надявах се, че излизането на повърхността ще му помогне да се съвземе. Макар той да не изглеждаше вече толкова обладан от паника, продължавах да усещам напрежението, което струеше от него.

Честно казано, всички бяхме доста изнервени. Колкото и да беше приятно да лежим под дърветата и да виждаме отново небето, това се оказа и бреме. Животът в Бялата катедрала беше мизерен, но лесно предвидим. Тук горе нещата бяха много по-сложни и объркващи, неподвластни на моя контрол. Наоколо гъмжеше от войска, доброволчески отряди и хора на Тъмнейший. Независимо дали щяхме да открием Николай, или не, ние отново се бяхме озовали насред военни действия, а това означаваше още сражения и още погубени животи. Светът отново беше станал голям. Аз обаче не бях сигурна дали това ми харесва.

Огледах нашия бивак: Харшо — вече хъркащ, свит на кълбо и притиснал Онкет към гърдите си; Сергей — блед и постоянно нащрек; Давид — опрял гръб на едно дърво с книга в ръце, и Женя, заспала с глава на скута му; Надя и Адрик, които се бореха с колчетата и въжетата на палатката, а Зоя ги наблюдаваше равнодушно и през ум не й минаваше да им помогне.

„Презирай сърцето си.“ Щеше ми се да можех. Не исках повече да тъгувам, да чувствам вина или нечия липса, да се тревожа. Желаех да съм твърда, пресметлива. Исках да съм безстрашна. Долу под земята това изглеждаше постижимо. Тук — в тази гора, с тези хора — вече не бях толкова сигурна.

Вероятно накрая съм задрямала, защото, когато пак отворих очи, вече беше късно пладне и слънчевите лъчи падаха полегато през клоните на дърветата. Толя стоеше край мен.

— Тамар се върна — каза.

Скочих на крака напълно разбудена. Изражението на Толя обаче беше мрачно.

— Никой ли не се е свързал с нея?

Той поклати глава. Изпънах рамене. Не исках някой да усети разочарованието ми. Трябваше да съм благодарна, че Тамар е успяла да влезе и да излезе от града невредима.

— Мал знае ли?

— Не — отвърна Толя. — Той пълни манерките при извора. Харшо и Стиг са на пост. Да ги повикам ли?

— Това може да почака.

Тамар стоеше облегната на едно дърво и жадно пиеше вода от тенекиено канче, а останалите се бяха скупчили около нея да чуят новините.

— Някакви неприятности? — попитах.

Тя поклати глава.

— И си сигурна, че попадна на точното място, така ли? — обади се Толя.

— Западната страна на тържището. Отидох рано, останах до късно, позавъртях се при един търговец, гледах как една и съща проклета кукла се показа четири пъти. Ако явката все още се ползва, все някой трябваше да ме заговори.

— Утре може пак да опитаме — предложи Адрик.

— Тоя път обаче трябва да съм аз — каза Толя. — Ти и без това си стояла там достатъчно дълго. Ако пак се появиш, на хората може да им направи впечатление.

Тамар отри уста с опакото на ръката си.

— А дали ще направи голямо впечатление, ако наръгам кукловода?

— Не и ако го направиш тихомълком — обади се Надя.

Бузите й порозовяха, когато всички се обърнаха да я изгледат. Никога не бях я чувала да се шегува. Тя обикновено беше идеалният слушател за Мери.

Тамар измъкна кинжал от ръкава си и взе да жонглира с него, крепейки го само на върха на единия си пръст.

— Мога да съм много тиха — каза тя — и милостива. Даже ще пожаля живота на куклите. — После отпи още една едра глътка вода. — Дочух и някои новини. Големи новини. Западна Равка вече е на страната на Николай.

С това определено успя да привлече вниманието ни.

— Блокирали са западния бряг на Долината — продължи тя. — Така че ако на Тъмнейший му трябват оръжие и амуниции…

— Ще трябва да мине през Фйерда — довърши Зоя.

Но имаше и нещо още по-важно. Това означаваше, че Тъмнейший вече няма контрол над крайбрежието на Западна Равка и нейната флота — единствения и без това ограничен достъп на Равка до търговските пътища.

— Сега Западна Равка, а скоро може да е и Шу Хан — обади се Толя.

— Или пък Керч — вметна Зоя.

— А защо не и двете! — гракна Адрик.

Почти виждах как филизите на надеждата започват да никнат в техните редици.

— А сега какво? — попита Сергей, подръпвайки неспокойно ръкава си.

— Нека изчакаме още ден — предложи Надя.

— Знам ли — замислено каза Тамар. — Не че имам против пак да се върна там, но днес на площада имаше опричници.

Това не беше добър знак. Опричниците бяха личната гвардия на Тъмнейший. Ако те душеха наоколо, значи трябваше да се махнем час по-скоро оттук.

— Ще говоря с Мал — казах. — Вие не се разполагайте много нашироко. Може да се наложи да тръгнем още утре заран.

Всички се пръснаха, а Тамар и Надя тръгнаха да преглеждат хранителните запаси. Тамар все още жонглираше с кинжала — определено се фукаше, но Надя, изглежда, изобщо не й обръщаше внимание.

Насочих се към мястото, откъдето долиташе шум на вода, опитвайки да подредя мислите си. Ако Западна Равка се бе обявила в подкрепа на Николай, това беше ясен знак, че той е жив, в добро здраве, и създава по-големи неприятности на Тъмнейший, отколкото някой в Бялата катедрала изобщо предполагаше. Почувствах облекчение, но все така не знаех какъв трябва да е следващият ни ход.

Когато стигнах потока, видях Мал да дебне из плитчините с боси крака, навити до коленете крачоли и гол до кръста. Взираше се съсредоточено във водата, но при звука от приближаващите ми стъпки се изправи рязко и посегна към пушката.

— Аз съм — подвикнах, излизайки от гората.

Той се успокои и отстъпи назад, забивайки поглед обратно във водата.

— Какво правиш тук?

За миг спрях и просто го наблюдавах. Стоеше съвършено неподвижен, после изведнъж стрелна ръце в потока и измъкна оттам гърчеща се риба. След това я хвърли обратно във водата. Какъв смисъл да я взима, щом не може да рискува да накладе огън, за да я опече.

И друг път го бях виждала да лови риба така — в Керамзин даже зимно време, когато езерцето при Тривка замръзваше. Винаги знаеше къде точно да пробие леда, къде да пусне въдицата и улучваше точния момент да загребе. Аз стоях на брега и му правех компания, опитвайки да открия къде в клонака птичките са свили гнезда.

Сега всичко беше различно, водата хващаше слънчевите зайчета и ги пращаше по лицето му, а мускулите играеха под гладката кожа. По едно време усетих, че съм го зяпнала, и се отърсих от захласа. И преди го бях виждала без риза. Нямаше причина да се държа като идиотка.

— Тамар се върна — казах.

Той се изправи, внезапно загубил интерес към риболова.

— Е?

— Никаква следа от хората на Николай.

Мал въздъхна и прокара ръка през косата си.

— Проклятие.

— Може да изчакаме още ден — предложих, макар да знаех какъв ще е отговорът му.

— И без това загубихме много време. Не зная колко още ще ни е нужно да стигнем на юг и да открием жар-птица. Сега само това липсва: да заседнем в планините, когато падне снегът. Освен това предстои да намерим безопасно убежище за останалите.

— Тамар каза, че цяла Западна Равка е зад Николай. Какво ще кажеш да ги заведем там?

Той се замисли.

— Това е дълъг път, Алина. Ще загубим много време.

— Знам, но там е много по-безопасно, отколкото отсам Долината. Пък има шанс да открием и Николай.

— Може би наистина ще е по-безопасно да се придвижваме на юг от другата страна. — Той кимна. — Добре тогава. Трябва да предупредим и останалите. Искам да тръгнем още довечера.

— Довечера?

— Няма смисъл да се помайваме тук. — Той тръгна да излиза от водата, присвивайки пръстите на краката си, щом стъпи върху остро камъче.

Само дето не ми каза „свободна си“, но все едно го стори. Имаше ли какво още да си говорим?

Поех към бивака, после се сетих, че не съм му казала за опричниците. Закрачих обратно с тежки стъпки към потока.

— Мал… — започнах, но думите замръзнаха на устата ми. Той се беше навел да вземе манерките. Стоеше с гръб към мен. — Това пък какво означава? — възкликнах гневно.

Той рязко се обърна и изправи гръб, но вече беше късно. Отвори уста.

Преди да е произнесъл и дума обаче, аз го прекъснах рязко:

— И само да си отговорил „нищо“, ще те просна в безсъзнание на земята.

Челюстта му изпука.

— Обърни се — наредих.

За миг той остана да стои неподвижен. После въздъхна и се обърна.

Татуировката минаваше напряко през широкия му гръб — нещо като розетка на компас, но по-скоро слънце, лъчите му стигаха от рамо до рамо и се спускаха надолу по гръбнака.

— Защо? — попитах. — Защо ти трябваше да го правиш?

Той сви рамене и мускулите му заиграха под сложната рисунка.

— Мал, защо ти трябваше да се дамгосаш по тоя начин?

— И без това имам много белези — отвърна най-накрая. — Този обаче сам си го избрах.

Огледах татуировката по-отблизо. В рисунката бяха вплетени букви. Я ста резку. Намръщих се. Приличаше на древен равкански.

— Какво ще рече това?

Той нищо не отвърна.

— Мал…

— Неудобно ми е…

Явно наистина беше така, защото забелязах по врата му да се разлива червенина.

— Отговори ми.

Той се поколеба, прокашля се.

— Аз станах острие — промърмори.

„Аз станах острие.“ Такъв ли беше наистина? Същото момче, което Гриша следваха безпрекословно; чийто глас остана твърд, когато земята над главите ни пропадаше; което ми каза, че ще стана царица? Вече не бях сигурна, че го познавам.

Прокарах леко пръсти по буквите. Той се изопна. Кожата му все още беше влажна от водата в потока.

— Можеше да е и по-зле — подхвърлих. — Искам да кажа, ако надписът беше: „Хайде да се гушкаме.“ или „Аз станах джинджифилов пудинг.“ Тогава вече щеше да е неудобно.

Той изненадано се изсмя, което прозвуча по-скоро като лай, после, докато прокарвах пръсти надолу по гърба му, си пое въздух през стиснати зъби. Сви юмруци. Знаех, че е редно да го оставя на мира, но не исках.

— Кой го изработи?

— Толя — изхриптя той.

— Не болеше ли?

— По-малко, отколкото се очаква.

Стигнах до самия връх на лъча, който водеше до кръста. Задържах пръстите си там, после ги плъзнах обратно нагоре. Той се извърна рязко, сграбчвайки ръката ми в здравата си хватка.

— Недей — произнесе яростно.

— Аз…

— Не мога да го направя. Дори когато ме разсмиваш или ме докосваш по този начин.

— Мал…

Точно тогава той рязко вирна глава и сложи пръст върху устните си.

— Горе ръцете! — Гласът долетя измежду дърветата. Мал посегна към пушката и след секунда беше готов за стрелба, но от гората вече излизаха трима: двама мъже и жена с качулка с насочени към нас дула. Стори ми се, че ги бях зърнала в конвоя на пътя.

— Свали това — каза мъжът с къса козя брадичка. — Освен ако не искаш да напълним приятелката ти с олово.

Мал пусна отново пушката върху камъните.

— Приближете — нареди мъжът. — Бавно и кротко. — Носеше шинел от Първа армия, но не приличаше на войниците, които бях виждала. Косата му беше дълга и сплъстена, прибрана в две рехави плитки. На гърдите му бяха кръстосани патрондаши, а лекьосаната му жилетка някога може и да е била червена, но сега бе придобила неопределим оттенък между тъмновиолетово и кафяво.

— Искам да си взема ботушите — каза Мал.

— Без тях няма как да ни избягаш.

— Какво искате?

— За начало отговори — рече мъжът. — Наблизо има цял град с купища удобни места да се покрие човек. Тогава защо дванайсет души са се притаили в гората? — Явно забеляза реакцията ми, защото продължи: — Точно така. Открих лагера ви. Дезертьори ли сте?

— Да — отвърна Мал с равен глас. — От Керский.

Мъжът се почеса по бузата.

— Керский? Може и така да е — каза. — Но… — Пристъпи крачка напред. — Оретцев?

Мал замръзна.

— Лученко? — каза малко след това.

— Вси светии, не съм те виждал, откакто обучавах групата ви в Полизная. — После се обърна към другия мъж: — Тоя дребен никаквец беше най-добрият следотърсач в десети полк. Не съм виждал друг като него. — Вече се усмихваше, но не свали пушката. — А сега си най-прочутият дезертьор в цяла Равка.

— Просто се опитвам да оцелея.

— И с двама ни е така, братко. — Посочи към мен. — Тая не е от твоинките.

Ако дулото на пушка не сочеше право в лицето ми, неговата забележка сигурно щеше да ме уязви.

— Още един несретник от Първа армия като нас.

— Като нас, а? — Лученко ме сръга с дулото на пушката. — Свали си кърпата.

— Тук въздухът е малко мразовит — казах.

Лученко пак ме ръгна.

— Хайде, момиче!

Погледнах Мал крадешком. Усетих го, че преценява шансовете. Разстоянието между нас беше съвсем малко. Можех да нанеса сериозни поражения с удара Сеч, но чак след като войникът вече бе стрелял няколко пъти. Не беше проблем да ги ослепя, но започнеше ли престрелка, какво би станало с останалите в лагера?

Свих рамене и свалих кърпата от врата си с едно силно дръпване. Лученко тихо подсвирна.

— Дочух, че си имаш благочестива компания, Оретцев. Май излиза, че сме заловили самата светица. — Той наклони глава. — Мислех я за по-висока. Вържете ги и двамата.

Отново потърсих погледа на Мал. Ако той искаше да действам, щях да го усетя. Докато ръцете ми бяха свободни, все още можех да призова и контролирам светлината. Ами останалите Гриша?

Протегнах ръце и се оставих жената да върже китките ми с въже.

Мал въздъхна и ме последва.

— Не може ли поне да си облека ризата? — попита.

— Не — отвърна похотливо тя. — Гледката ми харесва.

Лученко се разсмя.

— Странно нещо е животът, а? — обобщи философски той, докато ни водеха през гората пред дулата на пушките. — Единственото, което съм искал някога, беше бучка късмет да си подсладя чая. А ето че сега мога направо да се удавя в късмет. Тъмнейший ще изпразни хазната, за да ви види на прага си.

— Толкова лесно ли ще ме предадеш? — казах. — Глупаво.

— Това са големи приказки за момиче с опряна пушка в гърба.

— Просто предлагам добра сделка — отвърнах. — Мислиш ли, че Фйерда или Шу Хан не биха платили малко състояние, а защо не и огромно, за да сложат ръка на Призоваващата слънцето? Колко хора имаш на разположение?

Лученко хвърли поглед през рамо и ми се закани с пръст като някой учител. Е, поне си струваше да опитам.

— Само искам да кажа — продължих невинно, — че можеш да ме обявиш на търг, да вземеш най-високата цена и после хората ти ще са сити и доволни до края на дните си.

— Харесва ми как разсъждава — обади се жената с качулката.

— Не ставай алчна, Екатерина — предупреди я Лученко. — Ние не сме някакви посланици или дипломати. Наградата за главата на това момиче ще ни отвори път през всички граници. Аз мога да хвана кораб от Дйерхолм. Или просто да се посветя на русокоските до края на дните си.

Всяващата погнуса представа как Лученко се заиграва с цял харем пищни фйерданки занимаваше мислите ми, докато не излязохме на откритото сечище. В центъра му стояха Гриша, заобиколени от близо трийсет въоръжени до зъби войници. Толя кървеше обилно от силен наглед удар по главата. Харшо трябва да е бил на пост при нападението и един поглед ми стигаше да разбера, че е прострелян. Стоеше пребледнял и краката видимо не го държаха, притискаше раната от едната си страна и въздишаше при всяко жално мяукане на Онкет.

— Ето, виждаш ли — обади се Лученко. — Аз вече ударих кьоравото и няма защо да се грижа кой ще даде най-много за теб.

Застанах пред него, опитвайки да говоря колкото се може по-тихо.

— Пусни ги — казах. — Върнеш ли ги на Тъмнейший, ще ги измъчват.

— Е, и?

Преглътнах яростта, която клокочеше в мен. Доникъде нямаше да стигна, ако започна да го заплашвам.

— Един жив пленник е по-ценен от труп — пророних покорно. — Поне ме развържи, за да прегледам раната на приятеля си. — „И да помета хората ти само с едно махване на ръката.“

Екатерина присви очи.

— Недей — каза. — Нека някой от нейните кръвопийци се погрижи за него. — После ме блъсна в гърба и ни подкара към останалите.

— Виждате ли тоя нашийник? — обърна се Лученко към хората си. — Тук си имаме Призоваваща слънцето. — Войниците задърдориха оживено, тук-там се чуха подвиквания. — Така че отсега започвайте да мислите къде ще изхарчите парите на Тъмнейший.

Отвърнаха му възторжени крясъци.

— Защо пък да не поискаме за нея откуп от Николай Ланцов? — обади се някакъв войник в периферията на кръга. Сега, когато стоях в средата на сечището, нападателите ми се струваха много повече.

— Ланцов ли? — повтори Лученко. — Ако има поне капка мозък в главата си, отдавна трябва да е на някое тихо местенце с хубавка девойка, кацнала на коляното му. Стига да е жив изобщо.

— Жив е — обади се някакъв глас.

Лученко се изплю през зъби.

— Това мен не ме засяга.

— Ами страната ти? — попитах.

— Какво е направила тая страна за мен, момиченце? Без земя, без свой живот, само една униформа и пушка. Все тая кой е на трона — Тъмнейший или някой безполезен Ланцов.

— Видях принца, като бях в Ос Олта — обади се Екатерина. — Не изглежда никак зле.

— Не е зле ли? — обади се друг глас. — Същински красавец е проклетникът.

Лученко се намръщи. — Откога…

— Храбър е в битка, умът му сече като бръснач. — Сега гласът идваше сякаш някъде отгоре. Лученко изви врат и се загледа към клоните на дърветата. — Отличен танцьор — продължаваше да изрежда гласът. — А, и още по-добър стрелец даже.

— Кой… — Лученко така и не успя да довърши. Разнесе се гръм и между очите му зейна черна дупка.

Ахнах.

— Невъзмож…

— Не думай — промърмори Мал.

После настана хаос.