Падение и подем

Глава 6

Въздухът заехтя от стрелбата около нас, а Мал ме повали на земята. Забих лице в гнилата шума и усетих как той ме прикрива с тялото си.

— Залегни! — извика.

Извих глава и видях как Гриша образуват кръг около нас. Харшо лежеше на земята, но Стиг беше извадил огнивото и въздухът избухна в пламъци. Тамар и Толя се хвърлиха в разгара на битката. Зоя, Надя и Адрик бяха вдигнали ръце, от земята на талази се вдигаха окапали листа и в тази суматоха от въоръжени мъже беше трудно да се различи приятел от враг.

Внезапно зад нас се разнесе силен пукот и някой увисна на клоните на дървото.

— Вие двамата защо се валяте в калта боси и полуголи?! — попита познат глас. — Търсите трюфели2, надявам се?

Николай разряза въжетата около китките ни и ми помогна да се изправя на крака.

— Следващия път ще гледам мен да заловят, просто веселба да става. — И той метна на Мал пушка. — Ще се включим ли?

— В това меле не мога да разбера кой кой е — оплаках се.

— Ние сме от ония, дето са отчайващо малко на брой.

За нещастие, той не се шегуваше. Когато противниковите страни се очертаха по-ясно и най-после дойдох на себе си, вече ми беше лесно да различа хората на Николай по бледосинята лента на ръкава. Те успяха да пробият редиците от войници на Лученко, но дори без своя предводител врагът оставаше сплотен.

Чух вик. Хората на Николай отстъпваха, избутвайки Гриша напред. Подкарали ни бяха като стадо.

— Какво става? — попитах.

— Дойде моментът да си плюем на петите — любезно отвърна Николай, но долових напрежение по оплесканото му с кал лице.

Втурнахме се между дърветата, стараейки се да не изоставаме от принца, който се стрелна през гората. Нямах представа накъде отиваме. Дали към извора? Или към пътя? Отдавна бях загубила ориентация.

Погледнах през рамо, опитвайки да преброя своите хора и да се уверя, че всички са налице. Вихротворците призоваваха в тандем, задръствайки пътя на войската с изтръгнати от корен дървета. Стиг ги преследваше по петите, бълвайки пламъци. Давид някак бе успял да се добере до огромния си денк и сега залиташе под тежестта му, докато препускаше редом с Женя.

— Зарежи го! — изкрещях му, но дори да ме чу, той с нищо не го показа.

Толя беше метнал Харшо на рамо и тежестта на едрия Огнетворец го бавеше. Един от войниците вече приближаваше с извадена сабя. Тамар се прикри зад един повален дънер, прицели се и стреля с револвера. Миг по-късно войникът се хвана за гърдите и се строполи насред крачка. Онкет се стрелна покрай тялото му, следвайки Толя по петите.

— Къде е Сергей? — изкрещях и в същия момент го видях да се влачи най-отзад със замаян вид. Тамар се върна, избягвайки повалените дървета и вражеския огън, и го подкара напред почти насила. Не чувах какво му крещи, но едва ли го окуражаваше любезно.

Препънах се. Мал ме сграбчи за лакътя и ме тласна напред, обръщайки се само да стреля на два пъти с пушката. В следващия момент всички вкупом се озовахме на голо поле.

Въпреки жегата на късния следобед над земята се стелеше мъгла. Нагазихме в тресавище и продължихме да си проправяме път през него, докато Николай не извика: „Тук!“.

Закова се на място, обливайки ни с кални пръски. Тук?! Намирахме се насред голо поле, единственото ни прикритие беше мъглата, а по петите ни идваше тълпа войници, жадни за отмъщение и богата награда.

Чух две пронизителни свистящи експлозии. Земята се разтресе под краката ми.

— Дръжте се здраво! — извика Николай.

— За какво?! — изскимтях в отговор.

И тогава се вдигнахме. Дебели въжета се изопнаха с плющене зад нас и сякаш цялото поле се надигна. Погледнах нагоре. Мъглата се разтвори и право над главите ни увисна масивен кораб, чийто трюм зееше отворен. Това беше някакъв вид плитка баржа3 с платна в единия край, увиснала на огромен елипсовиден балон.

— Какво, по дяволите, е това?! — възкликна Мал.

— „Пеликан“ — отвърна Николай. — Така де, прототипът на „Пеликан“. Номерът е да задържиш балона във въздуха.

— А ти успя ли да решиш този дребен проблем?

— До голяма степен.

Почвата под краката ни взе да се рони и аз установих, че стоим върху люлееща се платформа, направена от нещо като метална мрежа. Издигнахме се още по-високо: десет-петнайсет стъпки над земята. Някакъв куршум рикошира в метала.

Заехме позиции по краищата на платформата и вкопчени във въжетата, се целехме в тълпата, която ни обстрелваше.

— Да тръгваме! — извиках. — Защо сме още в обхвата им?

Николай и Мал се спогледаха.

— Те знаят, че с нас е Призоваващата слънцето — отвърна Николай.

Мал кимна, сграбчи револвера и отривисто кимна на Толя и Тамар.

— Какво правиш? — обзета от внезапна паника попитах.

— Не мога да оставя живи свидетели — отвърна Мал.

После се прехвърли през ръба. Изпищях, но той зае позиция и започна да стреля.

Толя и Тамар го последваха, проправяйки си със стрелба път през редиците на оцелелите войници; Николай и екипажът му опитваха да им осигурят прикритие от въздуха. Видях как един войник се измъкна и хукна към дърветата. Толя го простреля в гръб и още преди тялото на жертвата да се е свлякло на земята, гигантът вече се беше обърнал; свивайки юмрук, той пръсна сърцето на връхлитащ с вдигнат кинжал войник.

Тамар се нахвърли право на Екатерина. Брадвичките й просветнаха само два пъти и жената войник падна, а качулката се свлече от безжизненото й тяло, закачена за част от скалпа. Един вдигна пистолет, целейки Тамар, но Мал го връхлетя и безмилостно преряза гърлото му с ножа си. „Аз станах острие.“ Накрая никой не оцеля, останаха само трупове, пръснати из мочурището.

— Давайте! — провикна се Николай и платформата се издигна още по-нависоко. После метна края на едно въже. Мал заора пети в земята и се вкопчи здраво в него, така че Тамар и Толя да могат да се покатерят. Когато близнаците се прехвърлиха върху платформата, Мал направи клуп около глезена и китката си и те двамата се надвесиха, за да го измъкнат горе.

Точно тогава мярнах някакво движение зад гърба му. Някакъв покрит с кал и кръв човек се надигаше от тресавището с извадена сабя.

— Мал! — изкрещях, но беше твърде късно: крайниците му вече бяха впримчени във въжето.

Войникът нададе рев и замахна. Мал напразно опита да се прикрие с ръка.

Светлината блесна като мълния в острието на войника. Ръката му замръзна на половината път, а сабята се изплъзна от пръстите. Сетне тялото му се разцепи надве по цялата си дължина, сякаш някой бе прокарал почти съвършена линия от темето до слабините — линия, която сияеше ярко, докато той се разпадаше на парчета.

Мал вдигна очи. Стоях на ръба на платформата и ръцете ми още сияеха със силата на удара Сеч. Олюлях се. Николай ме издърпа, преди да се прекатуря долу. Изтръгнах се от ръцете му, хукнах към противоположния край на платформата и там повърнах.

Стоях вкопчена в прохладния метал със съзнанието каква страхливка съм всъщност. Мал и близнаците се хвърлиха в битка, за да не позволят Тъмнейший да ни открие. И не се поколебаха нито за миг. Убиваха с безмилостна последователност. А аз отнех само един живот и сега се присвивах като малко дете, изтривайки повръщаното от устните си.

Стиг блъвна огън върху труповете в полето. От главата ми не излизаше мисълта, че разполовеното тяло ще издаде присъствието ми не по-зле от някой доносник.

Миг по-късно платформата беше издърпана в трюма на „Пеликан“ и ние поехме на път. Когато излязохме на палубата, слънцето вече грееше откъм пристанището, но ние се издигахме нагоре в облаците. Николай раздаваше команди на висок глас. Екип Вихротворци се грижеше балонът да се носи по въздуха, докато друг един надуваше платната. Вълнотворците имаха за задача да поддържат кораба обвит в мъгла отдолу, за да не ни забележат от земята. Разпознах някои от отцепниците Гриша, които помнех още от пленничеството ни на кораба на Николай — времето, когато той още се представяше за Щормхунд.

Този кораб беше по-голям и не така изящен като „Колибрито“ или „Синьото рибарче“. Скоро разбрах, че отначало е трябвало да превозва товари — пратки с оръжие от Земени, които Николай пренасяше контрабандно през северната и южната граница, а понякога и през Долината. „Пеликан“ не беше построен от дърво, а от някаква лека субстанция, дело на Фабрикаторите, която докара Давид до пълен екстаз. Той се просна по корем върху палубата, за да я огледа по-добре, като от време на време почукваше ту тук, ту там.

— Това е някакъв вид преработена смола, но подсилена с… въглеродни нишки?

— Стъкло — отвърна Николай, явно поласкан от възторга на Давид.

— Още по-умно! — възкликна Давид еуфорично.

— Нали ви разправям, този човек е обзет от истинска страст — процеди сухо Женя.

Присъствието на Женя малко ме безпокоеше, но Николай не я беше виждал обезобразена и явно изобщо не я позна. Поразходих се по палубата подръка с Надя, напомняйки шепнешком на нашите Гриша да не споменават името на Женя.

Един от екипажа ми предложи купа прясна вода, за да си изплакна устата от повръщаното и да си измия лицето и ръцете. Приех с пламнали бузи, засрамена от това как се бях изложила пред всички на платформата.

Като се почистих, опрях лакти на перилата и забих поглед в облаците под нас, опитвайки се да разгледам пейзажа: полята бяха оцветени от есента в червено и златно; крайбрежните градове и оживените им пристанища излъчваха синьо-сиво сияние. Лудешкото очарование на Николай беше толкова голямо, та изобщо не се замислях, че летим. Пътувала бях и на неговите по-малки кораби, но определено предпочитах „Пеликан“. В него имаше нещо величествено. Той може и да не беше от най-бързите превозни средства, но определено не би се преобърнал при първия въздушен порив.

Както доскоро бях дълбоко в недрата на земята, така изведнъж се бях озовала високо във въздуха. Едва можех да повярвам на очите си — в това че Николай ни беше открил; че изобщо е жив; че всички до един сме тук сега. Плисна ме вълна на облекчение и очите ми плувнаха в сълзи.

— Първо повръщане, сега пък сълзи — подметна Николай, появявайки се изневиделица иззад гърба ми. — Само не казвай, че съм загубил неустоимия си чар.

— Просто съм щастлива, че си жив — отвърнах, мигайки припряно, за да прогоня сълзите. — Но съм сигурна, че ти би могъл да ме разубедиш дори за това.

— И аз се радвам да те видя. Тръгна слух, че си потънала вдън земя, но по-скоро изглеждаше, че завинаги си изчезнала.

— Вярно, през цялото време имах чувството, че съм погребана жива.

— Останалите ти хора там ли са още?

— Това сме всичките.

— Нали не казваш, че…

— Само това остана от Втора армия. Тъмнейший си има свои Гриша, ти — също, но… — Гласът ми секна.

Николай огледа хората на палубата. Мал и Толя бяха потънали в разговор с човек от екипажа му, докато помагаха той да върже въжетата и да нагласи платното. Някой беше услужил с куртка на Мал, но все още му липсваха ботуши. Давид галеше палубата, сякаш опитваше да се слее с нея. Останалите бяха пръснати на малки групички: Женя седеше сгушена до Надя и другите Етералки. Стиг както обикновено не се откъсваше от Сергей, отпуснат на палубата със заровено в дланите лице. Тамар преглеждаше раните на Харшо, а настръхналата Онкет беше забила нокти в бедрото му. Летенето, изглежда, не й понасяше.

— Единствените оцелели — пророни Николай.

— Един от Лечителите предпочете да остане под земята. — След дълго мълчание най-накрая се реших да попитам: — Ти как ни откри?

— Всъщност не съм. Доброволческият отряд дебнеше да открие контрабандните ни канали. Не можехме да си позволим загубата на още един товар, затова тръгнах след Лученко. Тогава забелязали Тамар на площада и когато разбрах, че обсаждат вашия бивак, си казах: „Защо да не взема и момичето…“

— И пушките?

Той се ухили.

— Точно така.

— Добре че имахме благоразумието да се оставим да ни заловят.

— Много предвидливо от твоя страна. Поздравления.

— Как са царят и царицата?

Той изсумтя.

— Чудесно — отвърна. — И отегчени до смърт. Нямат много занимания. — Той нагласи маншета на куртката си. — Много тежко приеха загубата на Василий.

— Съжалявам — казах. Но всъщност досега изобщо не се бях сещала за по-големия брат на Николай.

— Той си получи заслуженото, но колкото и да е странно, аз също съжалявам за него.

— Трябва да знам… успя ли да спасиш Багра?

— С голям зор и никаква ответна благодарност. Можеше поне да ме предупредиш.

— Голямо чудо е, нали?

— Същинска чума. — Той посегна и подръпна кичур от бялата ми коса. — Дръзко решение.

Неволно прибрах разпилените коси зад ухото си.

— Това е последният моден писък под земята.

— Нима?

— Случи се по време на битката. Разчитах с времето да се оправи, но, изглежда, е за постоянно.

— Братовчед ми Людовик осъмна с бял кичур в косата, след като едва оцеля при пожар у тях. Твърди, че дамите го намирали за много съблазнително. Но също така разправя, че пожарът бил подпален от призраци, та знае ли човек…

— Горкият ти братовчед Людовик.

Николай се облегна назад върху перилата, наблюдавайки как балонът потрепва над нас. Отначало реших, че е от някакво платно, сега обаче бях по-склонна да мисля, че е коприна, импрегнирана с каучук.

— Алина… — започна той. Толкова беше необичайно да видя Николай притеснен, та ми трябваше време да разбера, че не може да намери подходящи думи. — Алина, оная нощ, когато нападнаха двореца, аз по-късно пак се върнах.

Това ли било? Мигар наистина го болеше, че може да съм го помислила за предател?

— Никога не съм се съмнявала, че ще се върнеш. Какво завари?

— Когато прелетях над двореца, долу цареше пълен мрак. Само на няколко места бяха пламнали пожари. Забелязах парчетата от счупените чинии на Давид, пръснати по покрива и на поляната пред Малкия дворец. Параклисът беше срутен до основи. Навсякъде около него гъмжеше от ничевие. Отначало реших, че здравата сме загазили, но те изобщо не обърнаха внимание на „Синьото рибарче“.

Едва ли им е било до това, щом като в този момент техният господар е бил в смъртоносен капан, издъхващ под купчина отломки.

— Надявах се да открия тялото на Василий — каза той, — но напразно. Камък върху камък не беше останало. Какво се случи?

— Ничевие нападнаха Малкия дворец. Докато стигна, една от чиниите вече беше извън строя. — Забих нокът в перилата, оставяйки следа като малък полумесец. — Нямахме никакъв шанс. — Не исках да си припомням опръсканата в кръв зала; телата, пръснати по покрива, пода, стълбището; безжизнената камара в синьо, червено и пурпурно.

— Ами Тъмнейший?

— Опитах да го убия…

— Както обикновено.

— Като убия себе си.

— Ясно.

— Срутих параклиса — казах.

— Ти…

— Така де, ничевие го направиха по моя заповед.

— Значи можеш да им заповядваш?

Вече усещах как умът му щрака, докато преценява какви може да са предимствата от това. Стратег до мозъка на костите.

— Недей да разчиташ на това особено — отрезвих го. — Защото е нужно да създам свои ничевие. Освен това трябва да съм свързана с Тъмнейший.

— Аха — отвърна мрачно той. — Ами като откриеш жар-птица?

— Тогава не знам — признах, — но… — Поколебах се. Досега никога не бях го изричала на глас. Другите Гриша биха го приели като ерес. Въпреки това в мен напираше желание да произнеса думите, исках Николай да ги чуе. Надявах се поне той да проумее какви възможности има пред нас, дори да не усети жаждата, която ме води. — Смятам, че може би ще мога да създам своя собствена армия.

— Воини на светлината?

— Това е идеята.

Николай ме наблюдаваше мълчаливо. Усещах, че внимателно обмисля думите си.

— Навремето ми беше казала, че мерзост не е като Малката наука и че за нея се плаща висока цена.

Кимнах.

— Колко голяма е цената, Алина?

Мислех си за момичето, чието тяло беше смазано под огледалната чиния, за изкривените й очила; за изкормения труп на Мари в прегръдките на Сергей; за Женя, сгушена в шала си. Мислех за стените на църквата, превърнати в кървави свитъци и изписани с имената на мъртъвци. Но не само праведният гняв ме водеше. Теглеше ме и жаждата да притежавам жар-птица — потискана, но винаги тлееща.

— Няма значение — отвърнах твърдо. — Аз ще я платя.

Николай премисли думите ми.

— Много добре — каза след малко.

— Само това ли? И никакви мъдри напътствия? Нито злокобни предупреждения?

— В името на вси светии, Алина! Нали не очакваш точно аз да ти проговоря с гласа на здравия разум? Наложил съм си строг пост и се въздържам от лъжлив ентусиазъм и прочувствени покаяния. — Той помълча, ухилената му физиономия постепенно доби сериозно изражение. — Обаче искрено съжалявам за воините, които си загубила, и че не успях да ти помогна онази нощ.

Под нас вече се мяркаха белите предели на Вечните ледове, а някъде в далечината — и очертанията на планини.

— Какво щеше да промениш, Николай? Най-много и теб да бяха убили. За това обаче още не е късно. — Думите ми бяха сурови, но затова пък правдиви. Срещу воините сенки на Тъмнейший дори най-умният и изобретателен воин беше почти безпомощен.

— Човек никога не знае — отвърна Николай. — Напоследък бях доста зает. Нищо чудно да съм подготвил още някоя изненада за Тъмнейший.

— Кажи ми, моля те, че имаш намерение да се маскираш като волкра и да изскочиш от тортата.

— Ех, ти направо провали изненадата. — Той се оттласна от перилата. — Сега се налага да ни прекарам през границата.

— Границата?

— Пътуваме към Фйерда.

— Страхотно. Вражеска територия. Сега вече се успокоих!

— Тук съм в свои води — смигна ми Николай. После закрачи по палубата, подсвирквайки си фалшиво позната мелодия.

Николай наистина ми беше липсвал. Липсваше ми начинът, по който разговаря. Как умее директно да атакува проблема. Как носи надежда, където и да отиде. За първи път от месеци почувствах, че възелът в гърдите ми се разхлабва.

Очаквах, като прекосим границата, да се отправим към крайбрежието или дори към Западна Равка, но скоро рязко променихме курса по посока на планинската верига, която бях забелязала по-рано. От дните ми като картограф помнех, че това са най-северните върхове на Сикурзой — планината, която се простираше по продължение на голяма част от източната и южната граница на Равка. Фйерданите я наричаха Елбйен — „Лактите“, макар че колкото повече приближавахме, толкова по-трудно ми беше да разбера защо са я кръстили така. Тя представляваше сива маса, увенчана със снежни калпаци — наоколо имаше само лед и оловносиви скали. В сравнение с нея Петразой приличаше на джудже. Ако това бяха само лактите, тогава не ми се мислеше за тялото, на което принадлежат.

Издигахме се все по-високо. Щом навлязохме в плътен облак, който скри стръмните върхове, въздухът стана мразовит. Когато излязохме от него, ахнах стъписана. Малкото планински върхове, които бяха достатъчно високи, за да пробият облаците, приличаха на острови, плувнали по млечнобяло море. Най-високият сякаш беше хванат от огромни ледени пръсти и докато прелитахме над него, ми се стори, че различавам някакви очертания в леда. Тясно каменно стълбище, криволичещо по челото на скалата. Що за безумец би се покатерил толкова високо?! И с каква цел?

Заобиколихме върха и взехме да приближаваме от другата му страна, носейки се право към скалите. Тъкмо бях готова да запищя панически, когато рязко спряхме на място. Внезапно се бяхме озовали между две покрити със скреж стени. „Пеликан“ направи заход и ние навлязохме в ехтящ каменен хангар.

Оказа се, че Николай наистина е бил много зает напоследък. Всички се струпахме покрай перилата, захласнати от трескавото оживление, което цареше около нас. В хангара вече имаше други три кораба: още една търговска баржа като „Пеликан“, „Синьото рибарче“ и друг подобен съд с името „Водния бик“.

— Това е нещо като чапла — обясни ми Мал, нахлузвайки харизаните му ботуши. — Много си приличат. Коварни са.

Също като „Синьото рибарче“ и „Водния бик“ имаше двоен корпус, макар неговият да беше по-плосък и по-широк в основата, снабден с нещо, което много приличаше на плъзгачи на шейна.

Екипажът на Николай прехвърли въжетата през парапета на „Пеликан“ и работниците долу се завтекоха да ги хванат, опънаха силно и ги омотаха около метални куки, забити в стените и пода на хангара. Приземихме се с тъп удар и оглушително скърцане, когато корпусът застърга по камъка.

Давид неодобрително сви вежди.

— Претоварен е.

— Не гледай мен — отбранително се обади Толя.

Щом спряхме на място, Толя и Тамар се прехвърлиха през перилата, поздравявайки с весели викове екипажите на другите кораби и докерите, които явно познаваха още от времето на борда на „Волкволни“. Останалите изчакахме да спуснат трапа, след което, влачейки крака, слязохме от баржата.

— Впечатляващо — отрони Мал.

Поклатих смаяно глава.

— Как успява с всичко?!

— Искате ли да научите каква е моята тайна? — внезапно се обади иззад гърба ни Николай. И двамата с Мал подскочихме. Той се наведе помежду ни и завъртя глава. — Имам много пари — прошепна високо.

Завъртях очи.

— Не, наистина — настоя той. — Много пари.

После Николай изреди на чакащите долу докери какви поправки са необходими и поведе нашата опърпана и ококорена от изумление група към издълбаната в скалата врата.

— Влизайте всички вътре — каза.

Озадачени, ние се натъпкахме в малко правоъгълно помещение. Стените му сякаш бяха от желязо. Николай затвори вратата.

— Стъпил си на крака ми — кисело запротестира Зоя, но ние бяхме притиснати толкова плътно един в друг, че беше трудно да се разбере точно на кого го казва.

— Какво е това? — попитах.

Николай натисна някакъв лост и ние дружно изкрещяхме, когато стаята се стрелна нагоре, карайки стомаха ми да се преобърне.

Спряхме рязко. Вътрешностите ми сякаш се свлякоха в петите и вратата се отвори. Николай излезе навън, превивайки се от смях.

— Това никога няма да ми омръзне.

Изсипахме се от тая кутия възможно най-бързо, после зачакахме Давид, който се помайваше, играейки си с подемния механизъм.

— По-леко с това — предупреди го Николай. — Спускането е много по-несигурно от изкачването.

Женя сграбчи Давид за ръката и го измъкна навън.

— Вси светии! — изругах. — Вече бях забравила колко често ми се ще да те наръгам.

— О, явно не съм си изгубил чара. — После той бегло огледа Женя. — Какво се е случило на това момиче? — попита.

— Дълга история — взех да шикалкавя. — Сега по-скоро ми кажи, че имаш и стълби. Иначе бих останала тук до края на живота си, за да не се кача пак на онова нещо.

— Има стълбище, разбира се, но на него не е толкова забавно. А като се наложи няколко пъти да изкачиш и да се спуснеш четири етажа, ставаш много по-широко скроен човек.

Готова бях още да споря с него, но като се огледах, думите замръзнаха на езика ми. Ако хангарът беше внушителен, то това тук се оказа истинско чудо.

Намирах се в най-голямото помещение, което някога бях виждала — два, може би три пъти по-просторно от куполната зала в Малкия дворец. Това дори не беше обикновено помещение, дадох си сметка миг по-късно. Стояхме на върха на изкорубена планина.

Чак сега осъзнах какво сме видели на идване от палубата на „Пеликан“. Ледените пръсти се оказаха огромни колони, представляващи хора и животни. Те се издигаха високо над нас, поддържайки огромни стъклени панели, които гледаха към океана от облаци долу. Стъклото беше толкова чисто и прозрачно, че придаваше на помещението свръхестественото усещане за открито пространство, сякаш вятърът всеки момент щеше да нахлуе и да ме запрати в нищото оттатък. Сърцето ми взе да думка в гърдите.

— Дишай дълбоко — посъветва ме Николай. — Отначало наистина може да ти подейства съкрушаващо.

Помещението гъмжеше от хора. Едни бяха скупчени на групички около чертожни маси, върху които имаше части от различни механизми. Други бележеха щайги с провизии в нещо като импровизиран склад. Част от помещението бе отделена за военно обучение: едни се дуелираха с изтъпени мечове, други призоваваха вихротворчески ветрове, трети създаваха огнетворчески пламъци. През стъклените стени успях да различа тераси, насочени в четирите посоки на света подобно на гигантски компас — север, юг, изток, запад. Две бяха специално пригодени за упражняване на стрелба в цел. Нямаше как да не ги сравня с влажните отшелнически подземия в Бялата катедрала. Всичко тук кипеше от живот и надежда. Всичко носеше знака на Николай.

— Какво е това място? — попитах, докато бавно си проправях път напред.

— Възникнало е като обиталище на отшелници от времето, когато границите на Равка са стигали далеч на север — отвърна Николай. — Манастирът на Санкт Демиян.

Санкт Демиян Скрежни. Това поне обясняваше виещите се стълби, които зърнахме на идване. Единствено вярата или страхът могат да принудят някого да се качи по тях. Спомнях си написаното за Демиян в „Жития санктя“. Той беше сътворил някакво чудо близо до северната граница. Можех да се закълна, че са го пребили с камъни.

— Преди няколкостотин години е превърнато в обсерватория — продължи Николай и посочи тромавия меден телескоп, изоставен в една от стъклените ниши. — Стои тук от близо сто години. Чух за него по време на кампанията в Халмхенд, но ми трябваше време, докато го открия. Сега просто му викаме Чекръка.

Чак тогава ми просветна — бронзовите колони бяха съзвездията: Ловеца с обтегнатия лък; приведеният над книгите Учен; Тримата глупаци, скупчени заедно, опитвайки да си поделят едно палто. Чирака, Мечката, Просяка. Остриганата девица, стиснала костената си игла. Общо дванайсет — спиците на Чекръка.

Трябваше да извия врат, за да огледам стъкления купол високо над нас. Слънцето клонеше към залез и през него видях как небето прелива в пищно наситеносиньо. Присвиех ли очи, можех да видя звезда с дванайсет лъча в самия център на купола.

— Толкова много стъкло — прошушнах замаяна.

— И никакъв скреж — отбеляза Мал.

— Отопляващи тръби — обади се Давид. — Вградени са в пода. Сигурно и във вътрешността на колоните.

Тук наистина беше доста по-топло. Но не чак толкова, че да ми се прииска да се разделя с балтона или ушанката; въпреки това усещах топлина през подметките на ботушите си.

— Под краката ни има парни котли — обясни Николай. — Всичко тук се отоплява с пара от разтопен сняг. Горивото е проблем, но аз съм се запасил с въглища.

— И откога е така?

— Вече две години. Започнахме ремонта от долните пещери и ги превърнахме в хангар. Вярно, не е най-доброто място за почивка, но пък понякога на човек му се иска да изчезне от света.

Признавам, бях впечатлена, но в същото време се чувствах като на тръни. Присъствието на Николай винаги действаше така — той се променяше пред очите ми, непрекъснато разкривайки нова тайна. Напомняше ми на дървените матрьошки, с които си играех като дете. Само дето, вместо да се смалява, той ставаше все по-голям и все по-загадъчен. Не бих се учудила, ако утре се окажеше, че е построил приказен дворец на Луната. „Вярно, трудно се стига дотам, но пък каква гледка!“

— Разходете се — предложи Николай. — Почувствайте това място. Неразтоварената стока на Невски е още в хангара, а трябва да се погрижа и за ремонта на корпуса.

Спомнях си Невски — един от командирите в стария полк на Николай, Двайсет и втори, при това не запален почитател на Гриша.

— Ще ми се да видя Багра — казах.

— Сигурна ли си?

— Ни най-малко.

— Ще те заведа. Полезно упражнение, ако някога се наложи да съпроводя човек до бесилката. А когато си получиш заслуженото, двамата с Оретцев може да споделите вечерята с мен.

— Благодаря — отвърна Мал, — но се налага да осигуря екипировка за нашата експедиция за лов на жар-птица.

Имаше време, и то не чак толкова отдавна, когато Мал би се наежил само при мисълта да ме остави насаме с Прекрасния принц, но Николай прояви благоприличието да не покаже изненадата си.

— Дадено. Ще пратя Невски при теб веднага щом приключи тук. Той ще ви помогне и да се настаните. — Николай тупна Мал по рамото. — Хубаво е пак да те видя, Оретцев.

Усмивката, с която Мал му отвърна, беше искрена.

— Чувствата са взаимни. Благодаря, задето ни освободи.

— Е, всеки си има хоби.

— Аз пък мислех, че твоето е да се гиздиш.

— Второто ми хоби.

Стиснаха си за кратко ръцете, после Мал се поклони и се отдалечи с останалите.

— Трябва ли да се чувствам засегнат, че той отказа да вечеря с нас? — попита Николай. — Приготвил съм чудно угощение и рядко се случва да ми текат лигите, докато се храня.

Но на мен не ми се щеше да говорим за това.

— Багра — пришпорих го.

— Той беше наистина забележителен на онова голо поле — продължи Николай, подхвана ме за лакътя и ме поведе в посоката, откъдето бяхме дошли. — Служеше си със сабята и револвера по-добре от всякога.

Спомних си какво беше казал Аппарат: „Хората се бият за Равка, защото царят им заповядва така“. Мал по природа беше даровит следотърсач, но стана войник, защото всички ние бяхме войници — друго не ни оставаше. За какво се сражаваше сега обаче? Отново видях как се хвърля от мрежестата платформа, как ножът му минава през гърлото на войника. „Аз станах острие.“

Нетърпелива да сменя темата, свих рамене.

— Под земята нямахме други занимания, освен да усъвършенстваме военното дело.

— Сещам се за още няколко начина как да си прекараш приятно времето.

— Това намек ли е?

— Ама че мръсно подсъзнание имаш! Говоря за редене на шаради и тълкуване на поучителни писания.

— Няма да се върна в тая метална кутия — заинатих се, когато стигнахме вратата в скалата. — Води ме по стълбите.

— Защо всички сте толкова еднакви?!

Въздъхнах с облекчение, когато се озовахме на широко и възхитително неподвижно каменно стълбище. Николай ме поведе по извит коридор и по едно време трябваше да си сваля балтона, защото взех да се потя. Етажът точно под обсерваторията беше значително по-топъл и докато минавахме през една широка врата, успях за кратко да зърна парни котли, нажежени до червено и издаващи съскащ звук в мрака. Тук дори неизменно безупречният Николай взе да се поти и лека влага покри изисканите му черти.

Определено се бяхме запътили към бърлогата на Багра. На тая жена никога не й беше достатъчно топло. Зачудих се дали е така, защото рядко използва силата си. Аз също все мръзнех в Бялата катедрала.

Николай спря пред една желязна врата.

— Това е последната възможност да си плюеш на петите.

— Хайде, върви — отвърнах. — Спасявай си кожата.

Той въздъхна.

— Помни ме като герой. — После почука леко на вратата и двамата влязохме.

За миг ме обзе смущаващото усещане, че сме попаднали в колибата на Багра край Малкия дворец. Тя пак седеше превита надве край зидана печка, облицована с кахлени плочки, носеше същия избелял кафтан, а ръката й беше опряна на тояжката, с която толкова обичаше да ме налага. Същото момче прислужник четеше край нея, готово всеки миг да изпълни прищевките й. Хвана ме срам, че изобщо не се сетих да попитам дали то се е спасило от Ос Олта. Момчето вдигна поглед веднага щом Николай се прокашля.

— Багра — подхвана отдалече Николай, — как си тази вечер?

— Все така дърта и сляпа — озъби му се тя.

— И чаровна — провлачи угоднически той. — Никога не забравяй „чаровна“.

— Пале.

— Вещица.

— Какво искаш, напаст такава?

— Довел съм ти един човек да те види — отвърна Николай и ме побутна напред.

Защо ли имах чувството, че пристъпвам върху жарава?

— Здравей, Багра — едва успях да продумам.

Тя замълча неподвижна.

— Малката светица се е върнала да ни спаси — промърмори.

— Тя обаче едва не загина, докато опитваше да ни отърве от твоето прокълнато изчадие — безгрижно вметна Николай.

Примигнах. Тогава той знаеше, че Тъмнейший е син на Багра.

— Значи си толкова некадърна, че даже една мъченическа смърт не можеш да си докараш? — махна Багра към мен. — Влизай и затвори вратата, момиче. Пускаш топлината да излети навън. — Ухилих се на този познат рефрен. — А ти — изфуча тя към Николай — върви някъде, където си желан.

— Това едва ли ще ме затрудни — отвърна той. — Ще се върна да те взема за вечеря, Алина, но ако междувременно започне да ти пари под краката, спокойно можеш да избягаш с писъци или да й забиеш нож в сърцето. Което ти се стори по-подходящо за момента.

— Още ли си тук? — озъби му се Багра.

— Тръгвам си с надеждата, че ще остана в сърцето ти — тържествено обяви той.

— Мизерник такъв.

— Ти го харесваш — казах смаяно.

Багра сви вежди.

— Алчен. Арогантен. Поема твърде много рискове.

— Говориш така, сякаш те е грижа за него.

— Ти също го харесваш, малка светице — отвърна злобно тя.

— Така е — признах. — Той се държа мило, когато можеше да бъде жесток с мен. А това е доста приятно.

— Прекалява с шегите.

— Има и по-неприятни качества.

— Като да се дърли с по-възрастните ли? — изръмжа тя. После тупна с тояжката по пода. — Момче, бягай да ми донесеш нещо сладичко.

Малкият прислужник скочи на крака и остави книгата. Спрях го, когато се завтече към вратата.

— Почакай — казах. — Как ти е името?

— Миша — отвърна. Отчаяно се нуждаеше от подстригване, но иначе изглеждаше прилично.

— На колко си години?

— Осем.

— Седем — сопна се Багра.

— Почти осем — призна той.

Дребничък беше за възрастта си.

— Помниш ли ме?

Той колебливо протегна ръка и докосна еленовите рога около врата ми, после кимна сериозно.

— Санкта Алина — произнесе само с дъх. Неговата майка му беше казала, че съм светица, и явно презрението на Багра към мен не беше разколебало вярата му. — Знаеш ли къде е мама? — попита.

— Не знам. Съжалявам. — Той дори не изглеждаше изненадан. Сигурно точно такъв отговор бе очаквал. — Как се чувстваш тук?

Очите му се стрелнаха към Багра, после отново се върнаха на мен.

— Бъди спокоен — рекох. — Отговори честно.

— Няма с кого да си играя.

Усетих слаба болка като от пробождане, спомних си самотните дни в Керамзин преди идването на Мал и по-големите сираци, които не ги беше грижа за поредната мършава малка бегълка.

— Това скоро може да се промени. А дотогава искаш ли да се научиш да се биеш?

— На слугите не им е позволено да се бият — отвърна, но по очите му разбрах, че идеята му харесва.

— Аз съм Призоваващата слънцето и ти имаш моето позволение. — Престорих се, че не чувам презрителното сумтене на Багра. — Ако потърсиш Малян Оретцев, той ще има грижата да ти даде учебен меч.

Преди да успея да мигна дори, момчето изхвърча от стаята, преплитайки крака от вълнение.

— А майка му? — попитах, когато вече го нямаше.

— Слугиня в Малкия дворец. — Багра още по-плътно се уви в триъгълния си плетен шал. — Нищо чудно да е оцеляла. Обаче няма как да разберем.

— Той как го приема?

— А ти как мислиш? Наложи се Николай да го замъкне насила на проклетия кораб, а той се съдра да пищи. Макар че това може да е било за добро. Сега поне реве по-рядко.

Преместих книгата, за да приседна край Багра, и мярнах заглавието. „Религиозни притчи.“ Бедното дете. После насочих вниманието си към старицата. Сега беше малко понапълняла и седеше по-изправена на столчето. Напускането на Малкия дворец й се беше отразило добре, макар че просто беше сменила една с друга гореща дупка, в която да се скрие.

— Добре изглеждаш.

— Не мога да знам — кисело отвърна тя. — Наистина ли мислеше онова, което каза на Миша? Каниш се да доведеш учениците тук, така ли? — Децата от училището на Гриша в Ос Олта бяха евакуирани в Керамзин заедно със своите преподаватели и Боткин, моя стар учител по военно дело. Въпросът за тяхната безопасност не ми даваше мира от месеци и беше крайно време да направя нещо.

— Ако Николай се съгласи да ги приюти в Чекръка, ти наемаш ли се да ги учиш?

— Хъм — намръщено промърмори тя. — Все някой трябва да го прави. Никой не знае на какви щуротии са ги учили ония несретници.

Усмихнах се. Това си беше истински успех. Усмивката ми обаче веднага угасна, щом Багра ме перна с тояжката по коляното.

— Оу! — извиках. Тая жена се целеше безпогрешно.

— Подай ми китките си.

— Още не съм намерила жар-птица.

Тя пак замахна с тояжката, но тоя път успях да избегна удара.

— Добре де, добре. — Взех ръката й и я поставих върху голата си китка. Тя се вкопчи в ръката ми близо до лакътя. — Откъде Николай знае, че си майка на Тъмнейший? — рекох.

— Попита ме. Той е много по-наблюдателен от вас, глупците.

После явно се успокои, че не съм скрила някъде третата муска, защото пусна китката ми и изръмжа одобрително.

— И ти му каза просто ей така?

Багра изпъшка.

— Това е тайна на сина ми — уморено отвърна тя. — Повече не е моя работа да я пазя. — После се облегна назад. — Значи пак не успя да го убиеш, а?

— Да.

— Е, не че съжалявам. В края на краищата, аз съм по-слабохарактерна дори от теб, малка светице.

Поколебах се за миг.

— Използвах мерзост — изтърсих после.

Мътните й очи се ококориха.

— Какво си направила?!

— Аз… аз не го направих лично. Използвах връзката, създадена от нашийника между нас, за да контролирам силата на Тъмнейший. Сътворих ничевие.

Ръцете на Багра трескаво затърсиха моите. Щом ги откри, тя болезнено стисна китките ми.

— Не е трябвало да го правиш, момиче. Не бива да си играеш с тази сила. Тъкмо тя създаде Долината. Само страдания и мизерия ще ни докараш така.

— Може да нямам друг избор, Багра. Но пък знаем къде да търсим жар-птица или поне така мислим. Открием ли я веднъж…

— Ще принесеш в жертва още един древен живот заради собствената си сила.

— Може и да не се стигне дотам — възразих неуверено. — Нали пощадих елена. Защо и смъртта на жар-птица да не може да се избегне.

— Чуй се само. Това да не ти е някаква детска приказка. Еленът трябваше да умре, за да се сдобиеш ти с неговата сила. И с жар-птица е същото, но този път кръвта ще е по твоите ръце. — После се изсмя със своя дрезгав нерадостен кикот. — Това обаче изобщо не те тревожи, нали, момиче?

— Не — признах.

— Не те ли е грижа за онова, което ще изгубиш? За вредата, която ще причиниш?

— Напротив — отвърнах окаяно. — Грижа ме е. Но нямам друг избор и дори да не беше така…

Тя пусна ръцете ми.

— Пак щеше да я преследваш.

— Няма да отричам. Искам жар-птица. Желая обединената сила на трите муски. Но това не променя факта, че нито една армия от човеци не може да устои срещу воините сенки на Тъмнейший.

— Една напаст срещу друга напаст.

Щом се налага. Твърде много беше пожертвано в мое име, че да откажа оръжие, способно да ми даде сила и да ми осигури победа в тази битка. Със или без помощта на старицата трябваше да открия начин да овладея мерзост.

Поколебах се.

— Багра, аз изчетох дневниците на Морозов.

— Нима? Е, как ти се видяха, възбуждащо четиво ли са?

— Не, намирам, че са вбесяващи.

За моя изненада тя се разсмя.

— Синът ми поглъщаше страниците им, сякаш бяха свещено писание. Сигурно ги е препрочел хиляди пъти, размишлявайки над всяка дума. Накрая реши, че в текстовете има вплетени кодирани съобщения. Нагряваше страниците върху пламък с надеждата, че ще се появи нещо, написано със симпатично мастило. Накрая прокълна името на Морозов.

Също като мен. Само обсебеният Давид устоя. А днес неговата мания едва не го уби, защото отказа да захвърли огромния денк с дневниците.

Ненавистно ми беше да задам този въпрос, ненавистно ми беше дори да помисля за подобна възможност, но все пак се насилих да попитам:

— Дали… Има ли шанс Морозов да е оставил работата недовършена? Възможно ли е изобщо да не е създал третата муска?

За миг тя остана смълчана, с отсъстващ вид; погледът на слепите й очи беше вперен в нещо, което аз не можех да видя.

— Морозов няма как да е оставил тази работа недовършена — каза тихо накрая. — Не беше в стила му.

Нещо в нейните думи накара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат. Връхлетя ме споменът как в Малкия дворец Багра обгърна с ръце нашийника около врата ми. „Щеше ми се да видя този елен.“

— Багра…

Гласът идваше откъм вратата.

— Моя суверенная.

Вдигнах очи към Мал, ядосана, че ни прекъсва.

— Какво има? — попитах, давайки си сметка за острите нотки в гласа ми, които се появяваха всеки път, щом станеше дума за жар-птица.

— Имаме неприятности с Женя — отвърна той. — И с царя.