Падение и подем

Глава 8

Сергей пое на път същата нощ на борда на „Ибис“, товарната баржа, която заместваше „Пеликан“, докато го ремонтираха. Николай му предложи място в една тиха междинна станция по пътя на контрабандистите, където би могъл да се възстанови, пък и да е от полза на преминаващите оттам пътници. Той дори посъветва Сергей да не бърза, докато му намери убежище в Западна Равка, но гришанинът нямаше търпение да замине.

На следващата сутрин се събрахме с Николай, Мал и двамата близнаци, за да обсъдим къде точно в Сикурзой ще преследваме жар-птица. Никой от останалите Гриша не знаеше предполагаемото местонахождение на третата муска, а ние бяхме решени да държим това в тайна колкото се може по-дълго.

Последните две нощи Николай се беше посветил на дневниците на Морозов и сега изглеждаше не по-малко загрижен от мен. Вече се беше уверил, че някои от книгите или са изгубени, или още се намират в ръцете на Тъмнейший. Настояваше да притисна Багра за повече сведения, но трябваше да внимавам как ще поставя въпроса. Ако я предизвиках неволно, щяхме да останем с празни ръце, а тя най-вероятно щеше да прекрати обучението ми.

— Въпросът не е единствено в липсващите книги — каза Николай. — Само на мен ли така ми се струва, или Морозов наистина е леко… ексцентричен?

— Ако под „ексцентричен“ разбираш луд, тогава съм съгласна — казах. — Но се надявам да е колкото луд, толкова и прав.

Николай се загледа замислено в картата, окачена на стената.

— Все още ли това е единствената ни следа? — Той потупа върху една грубо обозначена долина край южната граница. — Бая път трябва да бием само заради два тънки като вретена стълба.

Неясно очертаната долина беше Два Столба, където се намираше нашето родно място с Мал; името й идваше от руините в южния край: тънки, оронени от ветровете скални пилони, за които се говореше, че са единственото останало от две стари мелници. Ние обаче вярвахме, че са част от древна арка — пътепоказател към жар-птица, последната от муските на Морозов.

— Край Мурин има изоставен меден рудник — продължи Николай. — Може да приземите „Водния бик“ там и да влезете пеша в долината.

— А защо не стигнем по въздух направо до Сикурзой? — попита Мал.

Тамар поклати глава.

— Това може да се окаже доста рискована маневра. Местата за кацане са много малко, а и теренът е опасен.

— Добре тогава — съгласи се Мал. — Значи кацаме край Мурин и прекосяваме планината през прохода Жидков.

— Трябва ни добро прикритие — обади се Толя. — Невски разправя, че много народ минава през граничните градове; хората се опитват да излязат от Равка, преди да е дошла зимата и прекосяването на планината да стане невъзможно.

— Колко време ще отнеме да откриете жар-птица? — попита Николай.

Всички се извърнахме към Мал.

— Няма как да се знае — отвърна той. — Отне месеци, докато издиря елена. Откриването на морския бич стана за по-малко от седмица. — Макар да не откъсваше очи от картата, аз усетих как спомените за онези дни избуяват между нас. Носехме се по ледените води на Костницата и очаквахме всеки миг да започнат да ни изтезават. — Сикурзой е необятна територия. Налага се да се движим възможно най-бързо.

— Подбра ли си вече екипаж? — обърна се Николай към Тамар.

Тя буквално бе започнала да танцува, когато той я назначи за капитан на „Водния бик“ и й нареди час по-скоро да опознае кораба и неговите особености.

— Зоя не я бива много да работи в екип — отвърна Тамар, — но ни трябва Вихротворец, а двете с Надя са най-доброто решение. Стиг се оправя добре с въжетата, пък и никога не е излишно да имаш Огнетворец на борда. Утре сутрин ще можем да направим пробен полет.

— С опитен екипаж ще се придвижваш по-бързо.

— Взех един от твоите Вълнотворци и един Фабрикатор — отвърна тя. — Но ще съм много по-спокойна, ако за останалото се грижат наши хора.

— Отцепниците са предани.

— Може — отвърна Тамар, — но пък и ние се сработваме добре.

Внезапно осъзнах, че тя е права. „Наши хора.“ Кога беше станало това? По пътя от Бялата катедрала дотук? При срутването на тунела? В мига, когато се опълчихме заедно на стражите на Николай, а после и на царя?

Сега обаче нашата малка група трябваше да се раздели и това никак не ми харесваше. Адрик беше бесен, че го оставяме, а и на мен той щеше да ми липсва. Щяха да ми липсват даже Харшо и Онкет. Но най-трудно щях да се сбогувам с Женя. „Водния бик“ и без това беше претоварен с екипажа и провизиите, пък и нямаше никаква причина тя да идва с нас в Сикурзой. И макар да се нуждаехме от Материалник за гривната на третата муска, според Николай Давид бе по-нужен тук, където можеха да използват дарбите му за военни дела. Вместо него щяхме да вземем Ирина — тя беше Фабрикатор отцепник и бе изковала гривната от люспи на китката ми на борда на „Волкволни“. Давид беше доволен от това решение, а Женя прие нашата раздяла много по-леко от мен.

— Казваш, значи, че не се налага да се трепя из прашните планински проходи със Зоя подире ми, която ще мрънка по целия път, докато Толя ме забавлява с Втората легенда за Креги? — Тя се засмя. — Направо съм съкрушена.

— Ще се справиш ли тук? — попитах.

— Така мисля. Направо не е за вярване, но Николай все повече ми допада. Изобщо не прилича на баща си. Пък и има усет за облекло.

Тук определено имаше право. Дори навръх планината Николай винаги беше с лъснати до блясък ботуши и безукорна униформа.

— Ако всичко върви добре — заяви Тамар, — ще сме готови да тръгнем до края на седмицата.

Усетих особено удовлетворение от думите й и едва устоях на желанието да потъркам голата си китка. Тогава обаче Николай се прокашля.

— Колкото до това… Алина, чудех се дали не би се съгласила да направиш едно леко отклонение.

Свъсих вежди.

— Какво отклонение?

— Съюзът със Западна Равка е още крехък. Фйерда сигурно тепърва ще ги притиска да отворят Долината за Тъмнейший. За тях ще е много важно да видят с очите си силата на Призоваващата слънцето. Мислех си, че докато останалите проучват маршрута в Сикурзой, ние двамата с теб бихме могли да присъстваме на няколко държавни банкета, да отсечем един-два планински върха и така малко да поразведрим нашите съюзници. А на връщане от Ос Кърво ще те оставя при другите в планината. Както каза и Мал, трябва да се огледа обширна територия, пък и забавянето няма да е чак толкова голямо.

За миг си помислих, че Мал ще се възпротиви, като подчертае колко е важно да влезем и излезем от Сикурзой преди падането на първия сняг и изобщо какъв риск крие излишното протакане. Вместо това обаче той нави картата на руло върху масата.

— Вижда ми се разумно — каза. — Толя може да ви придружи като охрана на Алина. Пък и на мен ми трябва малко време да посвикна с въжетата.

Опитах да не обръщам внимание на това как се сви сърцето ми. Нали точно това исках.

— Разбира се — казах.

Ако Николай беше очаквал разгорещен спор, успя да го прикрие.

— Отлично — каза той и плесна с ръце. — Тогава да обсъдим гардероба ти.

Оказа се обаче, че има още доста неща за решаване, преди Николай да ме зарови в коприна. Той се съгласи да прати „Пеликан“ в Керамзин веднага щом корабът стане годен за път, но това беше само точка първа от дългия списък. Докато приключим с обсъждането на мунициите, различните видове бури и екипировката за дъждовно време, отдавна беше превалило обяд и всички нетърпеливо чакахме почивката.

Повечето от войниците вече бяха в импровизираната столова в западната част на Чекръка, точно под стенния часовник с Тримата глупаци и мечката. Аз обаче нямах особено желание да си общувам с тях, затова грабнах едно хлебче, поръсено с кимион, и чаша горещ чай с много захар и излязох на южната тераса.

Студът отвън хапеше. Небето имаше яркосин цвят, а следобедното слънце хвърляше плътни сенки върху наслоените облаци. Отпивах от чая, заслушана в песента на вятъра, който свиреше в ушите ми и рошеше лисичата кожа около лицето ми. Отляво и отдясно виждах острите носове на източната и западната тераса. Полегатият планински склон в далечината, чийто връх отсякох, отново беше покрит със сняг.

Знаех, че с времето Багра би могла да ме научи да разгърна силата си още по-добре, но тя никога нямаше да ми помогне да овладея мерзост; самата аз не знаех откъде да започна. Припомних си чувството, което ме облада в параклиса; онова усещане за единение и разпад; ужасът, че нещо изсмуква живота от мен; възбудата да видя как на бял свят се появяват сътворените от мен създания. Без Тъмнейший обаче не можех да намеря пътя към тази сила и не бях сигурна дали дори жар-птица ще промени това. Сигурно на него това му се отдаваше по-лесно. Веднъж ми беше казал, че си е имал доста вземане-даване с вечността. Колко ли животи бе отнел? Колко ли животи бе изживял? Може би през призмата на вечността животът и смъртта изглеждаха по-различни за него — дребни и прозаични; неща, с които отдавна е свикнал.

Призовах светлината с една ръка и оставих лъчите й лениво да се плъзнат по пръстите ми. Тя прогори пътека в облаците, разкривайки още безмилостно озъбени скали по планинските скатове долу. Оставих стакана с чай и се надвесих през зидания парапет да огледам изсечените в скалата стъпала под мен. Тамар разправяше, че в древни времена пилигримите се качвали по тях на колене.

— Ако се каниш да се хвърляш, поне ми остави време да съчиня балада в твоя прослава — изневиделица се разнесе гласът на Николай. Обърнах се и го видях да крачи по терасата, русата му коса лъщеше на слънцето. Сега носеше елегантен шинел във войнишко тъмносиво, извезан със златен двуглав орел. — Ще бъде произведение с многобройни плачещи цигулки и тъжни стихове, които ще възпяват любовта ти към херингата.

— Ако почакам още малко, нищо чудно да се наложи да те слушам как я пееш.

— Имам повече от сносен баритон. Но за какво е цялото това бързане? Заради моя одеколон ли?

— Ти не слагаш одеколон.

— Моето естествено ухание е толкова силно и чувствено, че поглъща всички останали миризми. Но ако ти имаш слабост към одеколони, ще започна да ползвам.

Сбърчих нос.

— Не, благодаря.

— Готов съм във всичко да ти се подчиня. Особено след оная демонстрация. — Той кимна към отсечения връх. — Само те моля, щом поискаш да си сваля шапката, просто да ми кажеш.

— Внушителна гледка, а? — въздъхнах. — Тъмнейший обаче се е учил до коляното на Багра и е имал на разположение стотици години, за да овладее силата си. А аз познавам моята дори по-малко от година.

— Имам подарък за теб.

— Жар-птица?

— Това ли искаш? Трябваше по-рано да ми кажеш. — Той бръкна в джоба си и остави нещо върху парапета.

Светлината просветна по смарагдовия пръстен. Разкошният зелен камък в центъра, обрамчен от ситни диаманти, беше по-голям от нокътя на палеца ми.

— Скромността е твърде надценявана — казах пресекливо.

— Обичам да ме цитираш. — Николай потупа пръстена. — Може да се утешаваш с мисълта, че фраснеш ли ме с него, със сигурност ще ми извадиш окото. Но аз пак ще те харесвам. Затова просто го носи. Не ме нападай с него.

— Откъде го изнамери?

— Майка ми го даде, преди да замине. Смарагдът на рода Ланцови. Носеше го на банкета за рождения ми ден, когато ни нападнаха. Колкото и да е странно, това не беше най-ужасният ми рожден ден.

— Нима?

— Когато бях на десет, родителите ми наеха клоун.

Посегнах предпазливо и вдигнах пръстена.

— Тежи — казах.

— Така си е, същинска канара.

— Спомена ли на майка си, че се каниш да го подариш на едно просто сираче?

— През повечето време тя приказваше — отвърна той. — Искаше да ми разкаже за Магнус Опйер.

— За кого?

— Фйердански посланик, умел моряк, натрупал богатство от превоз на стоки. — Николай отклони поглед към слоя облаци под нас. — И явно мой баща.

Не знаех да го поздравя ли, или да му изкажа съчувствие. Николай споделяше без затруднение обстоятелствата около своето раждане, но знаех, че от това го боли много повече, отколкото показва.

— Странно е, когато вече го знам със сигурност — продължи той. — Изглежда, част от мен винаги се е надявала слуховете да си останат просто слухове.

— Въпреки това ще станеш велик цар.

— Естествено — отвърна подигравателно той. — Аз съм просто меланхолик, не луд. — После отупа невидима прашинка от ръкава си. — Не зная дали някога ще ми прости, че я пратих в изгнание, особено пък в колониите.

Кое ли е по-тежко — да изгубиш майка си, или никога да не си я познавал? Но аз, така или иначе, му съчувствах. Той за кратко беше загубил цялото си семейство човек по човек: първо брат си, сега и двамата си родители.

— Съжалявам, Николай.

— Че за какво има да съжаляваш? Най-накрая постигнах своето. Царят се оттегли и пътят към трона е свободен. Даже щях да отворя бутилка шампанско, ако не трябваше тепърва да се бия с всемогъщ владетел и неговата чудовищна орда.

Понякога Николай наистина можеше да е ужасно нагъл. Добре знаех, че не така си беше представял своето възкачване на престола: след като брат му е бил убит, а баща му — сринат от гнусните обвинения на една слугиня.

— Кога ще сложиш короната? — попитах.

— Не и преди да победим. Ще бъда коронован в Ос Олта или изобщо няма да бъда цар. А първата стъпка към това е да затвърдим съюза със Западна Равка.

— Затова е пръстенът, значи?

— Затова. — Той приглади края на ревера си. — А ти все пак можеше да ми кажеш за Женя.

Усетих чувство на вина.

— Опитвах се да я предпазя. Малцина биха постъпили като нея.

— Не желая между нас да има лъжи, Алина.

Дали говореше за престъпленията, извършени от баща му? Или за безбройните флиртове на майка си? Въпреки това не беше съвсем прав.

— А ти колко лъжи ми наговори, Щормхунд? — Посочих към Чекръка. — Колко тайни си криел, докато не се почувстваш готов да ги споделиш?

Той сключи ръце зад гърба си с леко притеснен вид.

— Може да се каже, че това е част от привилегиите на един принц.

— Щом като някакъв си обикновен принц може да мине метър, какво остава за една жива светица?

— Май ти е станало навик да печелиш всеки спор.

— А това спор ли беше?

— Явно не. Защото аз спорове не губя. — Той погледна през рамо. — Вси светии, той да не би да се качва по заледените стъпала?

Присвих очи и се взрях през мъглата. Нямаше грешка, някой наистина се катереше зигзагообразно по скалистия склон, а дъхът му излизаше на облаци в ледения въздух. Достатъчен ми беше само поглед, за да позная, че е Мал — с приведена глава и преметнал някакъв денк на гръб.

— Изглежда доста… стимулиращо. Щом той е стигнал толкова нависоко, май ще трябва и аз да почна да се упражнявам. — Тонът на Николай звучеше привидно безгрижен, но аз усещах съсредоточения поглед на умните му лешникови очи върху себе си. — Ако приемем, че надвием Тъмнейший, а аз съм убеден в това, дали Мал има намерение да остане капитан на твоята охрана?

Успях да се овладея, преди да съм прокарала пръст върху белега на дланта си.

— Не зная. — Независимо от всичко станало, исках да задържа Мал близо до себе си. Но това нямаше да е справедливо за нито един от двама ни. — Според мен ще е най-добре да се прехвърли на друго място — насилих се да кажа. — Него го бива на бойното поле, но е още по-добър следотърсач.

— Сама знаеш, че той няма да приеме пост, който ще го отдалечи от бойното поле.

— Тогава постъпи както смяташ за най-добре. — Между ребрата ме прониза болка като остър кинжал. Откъсвах Мал от живота си, но гласът ми остана твърд. Наученото от Николай си казваше думата. Протегнах му пръстена обратно. — Не мога да го приема. Поне засега. — А може би времето никога нямаше да дойде.

— Задръж го — отвърна той, затваряйки смарагда в шепата ми. — Един капер умее да се възползва от всяко предимство.

— Ами принцът?

— Принцовете са свикнали да чуват само „да“ за отговор.

Когато същата вечер се върнах в стаята си, там ме чакаха още изненади от Николай. Поколебах се, после се обърнах на пети и тръгнах по коридора към стаите на другите момичета. Поколебах се пред вратата за миг, притеснена и с чувството, че съм пълна глупачка, но накрая събрах сили да почукам.

Надя отвори. Зад нея мярнах Тамар, която беше дошла да я навести и сега точеше брадвичките си край прозореца. Женя седеше край масата и обшиваше със златна сърма нова превръзка за око, а Зоя се излежаваше на едно от леглата, подмятайки из въздуха перце със струята, която излизаше от върховете на пръстите й.

— Искам да ви покажа нещо — казах.

— Какво? — попита Зоя, без да откъсва поглед от перцето.

— Просто елате и го вижте.

Тя изпъшка раздразнено и се изтърколи от леглото. Поведох ги по коридора към моята стая и отворих широко вратата.

Женя веднага се зарови в купчината пищни рокли, струпани върху леглото.

— Коприна! — охкаше тя. — Кадифе!

Зоя взе в ръце кафтана, провесен върху облегалката на стола. Ушит от златен брокат, полите и ръкавите му бяха богато украсени със синя бродерия, а по маншетите му имаше извезани златни слънца.

— Самур — каза тя, галейки кожената подплата. — Никога досега не съм те ненавиждала толкова силно.

— Той е за мен — казах. — Но останалото е за вас. Не мога да ги облека всичките в Западна Равка.

— Николай специално за теб ли ги е поръчал? — попита Надя.

— Той не върши нищо половинчато.

— Сигурна ли си, че няма против да ги раздадеш?

— Давам ви ги назаем — поправих я. — А ако това не му харесва, тогава да се научи да оставя по-ясни указания.

— Тая си я бива — каза Тамар, оглеждайки се в огледалото с наметната върху раменете пелерина. — Щом той ще изглежда като цар, значи и ти трябва да приличаш на царица.

— Има и още нещо — подхвърлих. Отново почувствах свян. Все още не знаех как точно да се държа с останалите Гриша. Като с приятели? Или като с поданици? Всичко беше съвсем ново за мен. Въпреки това не исках да оставам съвсем сама в стаята в компанията на своите мисли и една купчина рокли върху леглото.

Извадих пръстена на Николай и го оставих на масата.

— Вси светии — изохка Женя. — Това е смарагдът на Ланцови!

Камъкът засия на светлината на лампите, а ситните диаманти в обкова ярко заблещукаха.

— И ти го даде просто ей така? Само да му го пазиш? — обади се Надя.

Женя ме стисна за ръката.

— Предложи ли ти?

— Не точно.

— Все едно го е направил — каза Женя. — Този пръстен е скъп наследствен накит. Царицата не се разделяше с него даже докато спи.

— Върни му го — каза Зоя. — Разбий му сърцето без капка милост. После аз с радост ще утеша бедния принц. От мен може да излезе чудна царица.

Разсмях се.

— Наистина, стига поне за миг да забравиш лошотията си.

— При такова поощрение може и да ми се получи за минутка, даже две.

Завъртях изразително очи към тавана.

— Това е само пръстен.

Зоя въздъхна и поднесе накита към светлината, така че да засияе в целия си блясък.

— Аз съм наистина лоша — каза тя внезапно. — Толкова народ загина, а на мен най-много ми липсват красивите вещи.

Женя прехапа устни.

— На мен пък ми липсват бадемовите колачета — изтърси тя. — И маслото, а също и вишневото сладко, което готвачката носеше от пазара в Балакирев.

— Аз се затъжих за морето — обади се Тамар. — И за моя хамак на борда на „Волкволни“.

— На мен ми се ще пак да мога да седя край езерото в парка на Малкия дворец — вметна Надя. — И да пия чай, а наоколо всичко да е мирно и тихо.

Зоя заби поглед в ботушите си.

— На мен пък ми се ще да знам какво следва от тук нататък — каза.

— На мен също — признах.

Зоя остави пръстена.

— Ще кажеш ли „да“?

— Всъщност той не ми предложи.

— Все някога ще го направи.

— Възможно е. Не знам.

Тя изсумтя възмутено.

— Преди малко излъгах. Ето сега те мразя най-силно.

— Това сигурно ще бъде нещо много специално: един Гриша на престола — каза Тамар.

— Тя има право — обади се Женя. — Друго си е да управляваш, не само да служиш на друг.

Те искаха царица Гриша. Мал искаше владетелката да произхожда от простия народ. Ами аз какво исках? Мир за Равка. Някога да мога да заспя в леглото си без страх. И край на ужаса и чувството за вина, с които се събуждах всяка сутрин. Имах и по-стари желания: да ме обичат заради онова, което съм, а не заради способностите ми; да лежа на поляната с момче, преметнало ръка върху мен, и да гледам как вятърът гони облаците. Но това бяха мечтите на обикновено момиче, не на Призоваващата слънцето, нито на една светица.

Зоя подсмръкна и натъкми един кокошник6 от дребен бисер върху косата си.

— Въпреки всичко съм убедена, че това трябваше да съм аз.

Женя запрати една кадифена пантофка по нея.

— Ще ти се поклоня само ако Давид се изпъчи чисто гол насред Долината на смъртната сянка и започне да пее оперна ария.

— Ти пък защо реши, че ще те искам в двора си?

— Ще ти трябва голям късмет да съм сред твоите придворни. Ела тук. Украшението ти е накриво.

Взех отново пръстена и започнах да го търкалям в дланта си. Все не можех да се реша да си го сложа.

Надя ме бутна с рамо.

— Има и по-лоши неща от един принц.

— Така си е.

— Но има и по-хубави — добави Тамар и бутна в ръцете на Надя една кобалтовосиня дантелена рокля. — Пробвай тази.

Надя я разгъна.

— Ума ли си изгуби?! Деколтето й стига почти до пъпа!

Тамар се ухили.

— Именно.

— Тогава Алина не може да я носи — обади се Зоя. — Иначе има опасност да се изсипе право в десертната чиния.

— Въпрос на дипломация! — провикна се Тамар.

Надя взе да се превива от смях.

— Западна Равка се обявява в подкрепа на бюста на Призоваващата слънцето!

Опитах да се намръщя строго, но не се удържах и гръмко започнах да се смея.

— Дано поне ви е забавно!

Тамар преметна един шал около раменете на Надя и я привлече за целувка.

— О, в името на вси светии — проточи недоволно Зоя. — Всички ли вече се чифтосахте?

Женя се изкикоти.

— Горе главата! Забелязах, че Стиг те зяпа жално-милно.

— Той е фйерданин — отвърна Зоя. — Те само така гледат. А аз мога и сама да си намеря някой лика-прилика, благодаря!

Започнахме да ровим из пълните с дрехи сандъци, подбирайки рокли, връхни дрехи и бижута, подходящи за пътуването. Николай и тук се беше проявил като стратег. Всяка одежда беше грижливо изработена в нюансите на синьо и златно. Аз лично не бих имала нищо против малко разнообразие, но това пътуване беше представително, не за удоволствие.

Момичетата останаха чак докато лампите взеха да догарят, а аз им бях благодарна, че ми правят компания. Но когато всяка си подбра рокля, а останалите премени бяха грижливо скатани и върнати в сандъците, взеха една по една да пожелават лека нощ.

Прибрах пръстена от масата, усещайки нелепата му тежест в шепата си.

„Синьото рибарче“ скоро щеше да се върне от път и двамата с Николай трябваше да поемем на борда му към Западна Равка. По това време Мал и неговият екип щяха вече да са на път към Сикурзой. Така и трябваше да стане. Аз мразех дворцовия живот, но Мал истински го презираше. За него би било същинско мъчение да ме охранява по време на банкетите в Ос Кърво.

Ако трябва да съм честна, той направо разцъфна, откакто напуснахме Малкия дворец, даже животът под земята му се отрази добре. Превърна се в естествен лидер на останалите и откри нова цел пред себе си. Не мога да кажа, че изглеждаше щастлив, но сигурно с времето и това щеше да се случи — когато мирът настъпеше и пред него се откриеше ново бъдеще.

„Ние ще намерим жар-птица. Ще срещнем в битка Тъмнейший. Може би дори ще победим. Аз ще сложа пръстена на Николай, а Мал ще се премести. Ще заживее живот, какъвто заслужава и какъвто сигурно би имал, ако не бях аз.“ Тогава защо онова острие между ребрата продължаваше да се върти и да ме мъчи?

Отпуснах се върху леглото, през прозореца струеше звездна светлина, а смарагдът лежеше стаен в шепата ми.

Така и не разбрах дали го направих нарочно, случайно ли стана, но нараненото ми сърце подръпна онази невидима нишка. Може пък да съм била твърде уморена, за да устоя на повика. Озовах се в сумрачна стая, вперила поглед в Тъмнейший.