Падение и подем

Глава 11

На следващата сутрин заварих Николай да чете метеорологичната прогноза на източната тераса. Екипът на Мал трябваше да потегли след час и само чакаше небето да се проясни. Вдигнах качулката. Не че валеше сняг, но няколко снежинки кацнаха по бузите и косата ми.

— Как е положението? — попитах Николай, подавайки му стакан чай.

— Не е зле — отвърна той. — Вятърът е умерен, атмосферното налягане е стабилно. Пътуването през планината може да е тежко, но „Водния бик“ ще издържи.

Дочух зад мен да се отваря врата и Мал и Тамар излязоха на терасата. Двамата бяха облечени в селски ризи, носеха кожени шапки и дебели вълнени балтони.

— Дойде ли време за тръгване? — попита Тамар. Силеше се да изглежда спокойна, но аз долавях едва обузданото вълнение в гласа й. Видях Надя, която, с долепено срещу стъклото лице, очакваше присъдата.

Николай кимна.

— Тръгвате.

Усмивката на Тамар грейна ослепително. Тя направи сдържан поклон, после се обърна към Надя и й даде знак. Приятелката й нададе вик и се впусна в нещо средно между апоплектичен гърч и танц.

Николай се разсмя.

— Поне малко ентусиазъм да беше показала.

— Пази се — казах, прегръщайки Тамар.

— Наглеждай Толя вместо мен — отвърна тя. — Оставихме кобалтовосинята дантела в твоя сандък — прошепна после. — Облечи я тази вечер.

Извъртях изразително очи и я сръгах. Знаех, че ще ги видя отново само след седмица, но с изненада установих колко много ще ми липсват дотогава.

Щом застанах лице в лице с Мал обаче, настъпи неловка пауза. Сините му очи искряха от жизненост на сивкавата утринна светлина. Белегът на рамото ми взе да пулсира.

— Лек път, моя суверенная. — Той се поклони.

Знаех какво се очаква от мен, но въпреки това го прегърнах. За миг той просто остана неподвижен, след това ръцете му здраво ме притиснаха.

— Лек път, Алина — прошепна в косата ми и бързо отстъпи назад.

— Поемаме на път веднага щом „Синьото рибарче“ се върне. Очаквам да ви видя невредими и в пълен състав след седмица — каза Николай. — Както и да товарите чудодейните кости на една птица.

Мал се поклони.

— С помощта на светците, мой царевич.

Николай протегна ръка и разтърси неговата.

— Късмет, Оретцев. Намери жар-птица, а когато всичко свърши, богато ще те възнаградя. Стопанство в Удова. Дача близо до града. Каквото пожелаеш.

— Не ми трябва нищо. Само… — Той пусна ръката на Николай и отклони очи. — Постарай се да я заслужиш.

После забърза назад към Чекръка, а Тамар го следваше по петите. През прозореца ги видях да приказват с Надя и Харшо.

— Е — обади се Николай, — поне е научил как да се оттегля.

Опитах да не обръщам внимание на болката в гърлото си.

— Колко време ще ни трябва да стигнем Кетердам?

— Два или три дни, зависи от времето и нашите Вихротворци. Ще тръгнем на север, после през Истинското море. Така е по-безопасно, вместо да летим над Равка.

— Опиши ми го.

— Кетердам ли? Той е…

Така и не успя да довърши. Някакво тъмно петно пресече зрителното ми поле и Николай изчезна. Останах зяпнала в празното пространство, където той доскоро стоеше. Нададох писък, когато усетих как нокти се впиват в раменете и краката ми и ме откъсват от земята.

Бегло мярнах Мал да изскача през вратата на терасата, следван от Тамар. Той се метна към мен, сграбчи ме за кръста и ме затегли надолу. Обърнах се и вдигнах ръце в дъга, изригвайки сноп светлина, който прогори вкопчилото се в мен ничевое. То потрепери и се разтвори във въздуха. Стоварих се на хълбок върху терасата, Мал падна върху мен; раните, където ноктите на чудовището бяха пробили кожата ми, кървяха.

Но само след секунда отново бях на крака, ужасена от разкрилата се пред очите ми гледка. Въздухът гъмжеше от стрелкащи се черни силуети, крилати чудовища, чиито движения не приличаха на нито едно създадено от природата същество. Чух в залата зад мен хаотични викове и трясък на счупено стъкло, когато ничевие взеха да се блъскат в прозорците.

— Изведете всички — изкрещях на Тамар. — Махнете ги оттук!

— Няма да те оставим…

— Не трябва да ги загубя!

— Върви! — ревна насреща й Мал. После вдигна пушката на рамо и се прицели във връхлитащите чудовища. Замахнах с удара Сеч, но те се стрелкаха толкова бързо, че не успявах да ги улуча. Отметнах глава, оглеждайки небето за Николай. Сърцето ми думкаше бясно. Къде бе Тъмнейший? Щом неговите чудовища са тук, значи и той трябваше да е наблизо.

Спусна се право отгоре. Творенията му се виеха около него като жив плащ, крилете им биеха въздуха, образувайки къдрава черна вълна, която ту се оформяше, ту губеше очертания; държаха го над земята, а телата им се разпиляваха и после пак се събираха, поемайки куршумите на Мал.

— Вси светии — изруга Мал, — как ни е открил?

Отговорът не се забави. Зърнах някакъв червен силует, увиснал между две ничевие; ноктите им бяха дълбоко забити в тялото на пленника. Сергей изглеждаше бял като тебешир, широко ококорил ужасени очи, а устните му нашепваха безмълвна молитва.

— Е, да го пощадя ли, Алина? — провикна се Тъмнейший.

— Пусни го!

— Издаде те на първия срещнат опричник. Питам се дали ще го помилваш, или ще въздадеш справедливост?

— Косъм да не падне от главата му! — изкрещях.

Свят ми се виеше. Мигар Сергей наистина ни е предал? Вярно, след битката при Малкия дворец той беше на ръба на душевен срив, но ако това е било само прикритие и е планирал предателството през цялото време? Може би е опитал да избяга още при схватката с доброволческия отряд; може съвсем умишлено да е изтървал името на Женя. И с такава готовност си тръгна от Чекръка.

Чак сега осъзнах какво всъщност мърмори Сергей — не молитви, а една-единствена дума отново и отново: спасен. „Спасен. Спасен.“

— Предай ми го — казах.

— Той предаде първо мен, Алина: притаи се в Ос Олта, когато трябваше да застане на моя страна. Заседавал в твоя съвет, заговорничел е срещу мен. Всичко ми разказа.

Слава на светиите, че запазихме в тайна къде ще търсим жар-птица.

— Ето защо — продължи Тъмнейший — аз решавам сега. И се боя, че ще предпочета да въздам справедливост.

Само с едно движение ничевие изтръгнаха крайниците на Сергей и откъснаха главата му от раменете. Съвсем за кратко успях да зърна ужаса по лицето му, раззинатата в безмълвен писък уста, после късовете от тялото му изчезнаха в слоя облаци.

— Вси светии! — изруга Мал.

Гадеше ми се, но трябваше да потисна ужаса. Двамата с Мал бавно се завъртяхме в кръг, опрели гръб в гръб. От всички страни ни обсаждаха ничевие. Откъм Чекръка зад мен чувах писъци и звън на счупено стъкло.

— Ето пак, Алина, твоята армия срещу моята. Смяташ ли, че сега хората ти ще се представят по-добре?

Не обърнах внимание на въпроса му.

— Николай! — изкрещях към сивкавата мъгла.

— А, принцът пират. Съжалявам за много неща, които бях принуден да извърша по време на тази война — обади се пак Тъмнейший. — Но това не е едно от тях.

Един от воините сенки стремглаво се спусна отгоре. Ужасена видях Николай да се гърчи в ръцете му. И малкото кураж, който ми беше останал, се изпари. Нямаше да понеса гледката как изтръгват крайниците на Николай един по един.

— Моля те! — В моя вопъл нямаше никакво достойнство и задръжки. — Моля те, недей!

Тъмнейший вдигна ръка.

Притиснах длан към устата си, усещайки как краката отказват да ми служат.

Но ничевое не се нахвърли на Николай, а го запрати върху терасата. Тялото му се блъсна в каменните плочи с противен тъп звук, претърколи се няколко пъти и застина неподвижно.

— Алина, недей! — опита да ме спре Мал, но аз се откъснах от ръцете му и се втурнах към Николай, падайки на колене край него. Той простена. Шинелът му беше раздран, където се бяха впили грабливите нокти на създанието. Направи опит да се надигне на лакът и от устата му бликна кръв.

— Това ми дойде малко изневиделица — рече немощно.

— Добре си — едва не проплаках. — Всичко е наред.

— Оценявам оптимизма ти.

С края на окото си долових някакво раздвижване: забелязах как две тъмни валма се откъсват от ръцете на Тъмнейший. Те се плъзнаха през парапета на терасата, виейки се като змии, устремени право към нас. Вдигнах ръце и замахнах с удара Сеч, срутвайки част от терасата, но пак се оказах твърде бавна. Полазилите по камъка сенки светкавично избегнаха светлината и се стрелнаха в устата на Николай.

Очите му се ококориха. Дъхът му секна от изненада и той пое в дробовете си онова, което изпълзя от ръцете на Тъмнейший. Двамата се загледахме ужасени.

— Какво… беше това? — задави се той.

— Аз…

Той изхълца, потрепери. После пръстите му се стрелнаха към гърдите, разкъсвайки каквото беше останало от ризата. И двамата вперихме очи в разголеното място, където сенките се разпростираха под кожата му във фина мрежа мраморни жилки.

— Не — простенах. — Не. Не.

Линиите продължаваха да пълзят надолу през стомаха и по ръцете му.

— Алина? — пророни безпомощно той. Мракът продължаваше да пълзи под кожата му, устремен нагоре към гърлото. Той отметна глава и изкрещя, сухожилията на врата му се усукаха и тялото взе да се гърчи, извивайки гръб в дъга. Николай се надигна на колене, гърдите му болезнено се издуваха. Посегнах да го прегърна, когато отново се сгърчи. Той пронизително изкрещя и острите върхове на два твърди черни израстъка пробиха плешките. После се разтвориха. Като криле.

Главата му се отметна. Той ме погледна с отчаян потрес, по лицето му бе избила ситна пот.

— Алина…

Тогава очите му — неговите умни лешникови очи — почерняха.

— Николай?! — прошушнах.

Той оголи зъби от черен оникс. Започваха да приличат на кучешки.

Николай изръмжа. Залитнах назад. Челюстта му изщрака току пред лицето ми.

— Гладен ли си? — обади се Тъмнейший. — Чудя се кой от приятелите си пръв ще изядеш.

Вдигнах неохотно ръце. Не ми се щеше да използвам силата, за да му причиня зло.

— Николай — примолих се. — Не го прави. Остани с мен.

Лицето му се сгърчи от болка. Отвътре той все още беше предишният Николай, бореше се със себе си, воюваше с животинската стръв, която го бе завладяла. Пръстите му — не, грабливите му нокти — се извиха. Нададе вой и звукът, който се изтръгна от гърдите му, беше отчаян: писък някакъв, напълно нечовешки.

Крилете му разсякоха въздуха, когато той се издигна над терасата — чудовищен, но все още красив, все още донякъде Николай. Сведе поглед към тъмните жилки, които пресичаха торса му; към острите нокти, израсли от почернелите му пръсти. После протегна ръце, сякаш ме молеше за отговор.

— Николай — проплаках.

Той се изви във въздуха, стрелна се надалеч, издигна се високо, сякаш би могъл някак да се отърве от жаждата, която го разяждаше отвътре; черните му криле разпръснаха гъстия рояк ничевие отгоре. За последно погледна назад и дори от такова разстояние почувствах силната му болка и объркване.

След това се изгуби от поглед — черна песъчинка в сивия небосклон, а аз останах трепереща долу.

— Рано или късно, ще засити глада си — обади се Тъмнейший.

Отдавна бях предупредила Николай колко отмъстителен е Тъмнейший, но даже аз не можех да предвидя това изтънчено и жестоко наказание. Николай направи Тъмнейший за смях и ето че сега той отне моя изящен бляскав знатен принц, превръщайки го в чудовище. Смъртта би била твърде великодушно отмъщение.

Някакъв звук се изтръгна от мен — гърлен, животински, какъвто не подозирах, че съществува. Вдигнах ръце и стоварих удара Сеч в две яростни светлинни дъги, които поразиха жужащите силуети, наобиколили Тъмнейший. Видях как някои се разпръснаха във въздуха без следа, но на тяхно място тутакси изникнаха нови. Така да е, не ме беше грижа. Продължих да сека пак и пак. Щом като можех да обезглавя планински връх, значи силата ми щеше да свърши някаква работа и в тази битка.

— Хайде, излез ми насреща! — изкрещях. — Давай да приключим всичко сега! Още тук!

— С теб ли да се бия, Алина? Няма такава битка. — Той даде знак на ничевие. — Дръжте ги!

Те връхлетяха на рояци от всички посоки — кипнала черна маса. Мал откри огън иззад гърба ми. Можех да подуша барута и чувах тракането на празните гилзи по камъка след всеки изстрел. Събрах цялата си сила, ръцете ми се превърнаха в спици на вихрено огнено колело, посичайки по пет, десет, петнайсет воини сенки наведнъж. Без полза. Твърде много бяха.

После изведнъж всичко замря. Ничевие увиснаха във въздуха с отпуснати тела, крилата им махаха в безшумен ритъм.

— Ти ли го направи? — обади се Мал.

— Аз… едва ли…

Над терасата се възцари тишина. Вече можех да чуя воя на вятъра и екота на битката, която вилнееше зад нас.

— Нечестивост.

Обърнахме се. В рамката на вратата стоеше Багра, опряла ръка върху рамото на Миша. Момчето цялото се тресеше, очите му бяха така ококорени, че белтъците бяха станали по-големи от ириса. Зад тях нашите хора се сражаваха не само с ничевие, но и с опричници, и с подчинените на Тъмнейший Гриша в техните сини и червени кафтани. Значи, той беше довел навръх планината всички свои изчадия.

— Води ме — нареди Багра на Миша.

Що за кураж имаше това малко момче, за да я преведе през терасата покрай ничевие, които се гърчеха и блъскаха едни в други, раздвоявайки се отпред като гъсти и лъскави черни тръстики. Само най-близките до Тъмнейший продължаваха да шават, струпани гъсто около господаря си, а крилете им махаха заедно.

Лицето на Тъмнейший се сгърчи от ярост.

— Трябваше да се досетя, че ще те намеря притаена сред врага. Връщай се обратно вътре — нареди той. — Войниците ми нищо няма да ти направят.

Багра сякаш не го чу. Щом стигнаха края на терасата, Миша постави ръката й върху останките от парапета. Тя се опря, изпускайки почти доволна въздишка, после побутна Миша с тояжката.

— Върви, момче, тичай при кльощавата малка светица. — Той се поколеба. Багра протегна ръка, напипа бузата му и го шляпна доста грубо. — Върви — повтори. — Искам да говоря със сина си.

— Миша — обади се Мал и момчето се стрелна обратно към нас, сгушвайки се зад гърба му. Ничевие не показаха никакъв интерес към малкия. Цялото им внимание беше съсредоточено върху Багра.

— Какво искаш? — попита Тъмнейший. — Само не разчитай да измолиш милост за тия, те са обречени.

— Просто идвам на среща с чудовищата ти — отвърна тя. После подпря тояжката на парапета и протегна ръце. Ничевие приближиха, като шумоляха и се блъскаха едни в други. Едно от тях тикна глава в дланта й, сякаш я душеше. Любопитство ли долавях? Или стръв? — Тия рожби ме познават. Сродното сродно привлича.

— Престани! — избухна Тъмнейший.

Дланите на Багра взеха да се пълнят с мрак. Гледката беше потресаваща. Досега само веднъж я бях виждала да призовава. Тя криеше своята мощ така, както аз навремето потисках силата си, само дето тя го правеше, за да опази тайната на сина си. Помнех какво ми каза за един Гриша, обърнал собствената си сила срещу себе си. Те двамата с Тъмнейший имаха както обща кръв, така и споделена сила. Дали сега за пореден път щеше да се обърне срещу него?

— Няма да се бия с теб — каза Тъмнейший.

— Тогава ме покоси.

— Знаеш, че няма да го направя.

Тя първо се усмихна, после тихичко се изкиска, сякаш се радваше на ученик, надминал своя учител.

— Така е. Ето защо все още имам надежда. — Главата й рязко се извърна към мен. — Момиче — каза остро. Слепите й очи бяха празни, но в този момент можех да се закълна, че ме вижда съвсем ясно. — Не ме разочаровай пак.

— Тя няма сила да се бие с мен, старо. А сега грабвай тояжката, защото те връщам в Малкия дворец.

Полази ме ужасно съмнение. Багра ми вдъхна сила да се бия, но нито веднъж не позволи да вляза в бой. Искаше от мен само да бягам.

— Багра… — понечих да се намеся.

— Моята колиба. Моят огън. Звучи много приятно — прекъсна ме тя. — Но за мен мракът е един и същ, където и да се намирам.

— Ти си заслужи слепите очи — студено отвърна Тъмнейший, но по гласа му усетих, че го заболя.

— Така си е — призна с въздишка тя. — Че и много повече. — А после без никакво предупреждение плесна с ръце. Над планината изтрещя гръмотевица и от дланите й взе да се кълби мрак, който се разгъваше, диплеше и гънеше като черни знамена около ничевие. Те взеха да пищят и да треперят, кръжейки объркано.

— Знай, че те обичах — обърна се тя към Тъмнейший. — Знам, че това не беше достатъчно.

После с един-единствен скок се хвърли към парапета и преди да си поема въздух, за да изпищя, политна напред и изчезна отвъд ръба, повличайки ничевие, оплетени в мрежата й от мрак, със себе си. Те профучаха на тумби покрай нас — пищяща черна вълна, заляла терасата и плиснала отвъд нея, привлечени от силата, която струеше от Багра.

— Не! — изрева Тъмнейший. После се гмурна подир нея, а крилете на черното му войнство раздираха въздуха с неговата ярост.

— Алина, сега! — Думите на Мал стигнаха до мен през мъглата на обзелия ме ужас, почувствах как той ме блъсна през вратата и изведнъж се видях да тичам през обсерваторията заедно с него, а Миша беше в ръцете му. Тълпа ничевие се носеше покрай нас, притеглена към терасата от черните мрежи на Багра. Други висяха объркани във въздуха, докато господарят им все повече се отдалечаваше.

„Бягай“ — все ми повтаряше Багра. Ето че сега пак го направих.

Отопляваният под се хлъзгаше от разтопения по него сняг. Огромните прозорци на Чекръка зееха с разбити стъкла и снежната виелица нахлуваше свободно вътре. Мярнах паднали тела и малобройни групи, вкопчени в схватка.

Неспособна бях да разсъждавам трезво. Сергей. Николай. Багра. Багра. Пропадаща в мъглата, докато озъбените скали долу се надигат, за да я посрещнат. Дали ще извика в последния си миг? Дали ще затвори слепите си очи? „Малка светица. Малка мъченица.“

Толя тичаше към нас. Видях как двама опричници му се нахвърлиха с извадени саби. Без дори да забави крачка, той изстреля юмруци към тях и те се свлякоха, хванали се за гърдите, а от устите им рукна кръв.

— Къде са другите? — извика Мал, когато пресрещнахме Толя и тримата заедно се втурнахме надолу по стълбите.

— В хангара, но ония са много повече. Трябва да слезем там.

Някои от Вихротворците на Тъмнейший, облечени в сини роби, се опитваха да преградят стълбището. Те запращаха с ураганен вятър насреща ни всичко, което им попадне: сандъци, денкове, мебели. Развъртях се с удара Сеч, правейки ги на трески, още преди да са стигнали до нас. Разпилях и Вихротворците.

Най-лошото обаче ни чакаше в хангара долу. Там всичко беше обърнато с главата надолу след паническия бяг при атаката на Тъмнейший.

Около „Пеликан“ и „Ибис“ имаше голяма тълпа. „Пеликан“ вече се беше издигнал над земята, носен от въздушното течение на Вихротворците. Войници теглеха въжетата, опитвайки да го задържат и да се качат на борда, защото нямаше за кога да чакат другата баржа.

Някой издаде рязка заповед и „Пеликан“ се откъсна на свобода. Излитайки, той разора като плуг тълпата, повлякъл след себе си като някакви странни котви пищящите мъже. После се изгуби от поглед.

Зоя, Надя и Харшо бяха притиснати срещу корпуса на „Водния бик“ и с огън и вятър се опитваха да отблъснат тълпата от опричници и Гриша, която ги атакуваше.

Тамар вече беше на борда. С облекчение забелязах Невски до нея заедно с неколцина войници от Двайсет и втори. Зад тях обаче в локва кръв лежеше Адрик, а ръката му висеше от тялото под странен ъгъл. Лицето беше пребледняло от шока. Женя стоеше на колене край него и по страните й се стичаха сълзи. Давид ги охраняваше с пушка в ръка, стреляйки срещу прииждащата отдолу тълпа с прецизна точност. Стиг никакъв не се виждаше. Дали бе отлетял с „Пеликан“, или бе останал в Чекръка?

— Стиг… — промълвих.

— Няма никакво време — отвърна Мал.

Проправихме си път през тълпата и по даден от брат й знак Тамар се промъкна зад руля на „Водния бик“. Прикривахме Зоя и останалите Вихротворци, докато се покатерят на борда. Мал политна назад, когато един куршум го улучи в хълбока, но Харшо го подхвана и изтегли на палубата. — Вдигайте кораба! — провикна се Невски. После даде знак на войниците, те се пръснаха покрай перилата и откриха огън срещу хората на Тъмнейший. Заех позиция зад тях и ослепих врага с ярка светлина, за да не може да се прицелва в нас.

Мал и Толя заеха позиции при въжетата, докато Зоя издуваше платната. Силите й обаче не стигаха.

— Надя, трябваш ни! — ревна Тамар.

Надя стоеше на колене край поваления си брат, но вдигна поглед. Лицето й беше набраздено от сълзи. Все пак тя се изправи, залитна и с усилие се отправи към платната. „Водния бик“ се откъсна от мястото си и бавно се запързаля върху плъзгачите.

— Много сме тежки! — провикна се Зоя.

Невски ме сграбчи за рамото.

— Гледай да оцелееш — проговори дрезгаво. — И му помогни. — Дали знаеше какво е станало с Николай?

— Ще го направя — заклех се. — Другата баржа…

Той обаче не си направи труд да ме изслуша.

— За Двайсет и втори! — нададе победоносен вик и се прехвърли през перилата, а останалите войници го последваха без миг колебание. После заедно се врязаха като клин в тълпата нападатели.

Тамар пое командването и ние излетяхме от хангара. „Водния бик“ потъна рязко, минавайки оттатък ръба, при което стомасите ни се качиха в гърлата; после обаче платната се опънаха и ние постепенно взехме да се издигаме.

Обърнах се и за последно видях Невски да се прицелва с пушката, преди тълпата съвсем да го погълне.