Падение и подем

Глава 18

Изведоха ни от долината с един от саловете на Тъмнейший. Зоя взе под своя команда очукания стъклен съд без никаква съпротива, а после се постара да отклони вниманието на любопитните Солдат Сол, докато Толя и Тамар ни натоварят на борда, завити под тежки балтони и загърнати в надиплени кафтани. Тялото на Тъмнейший беше покрито със синята роба на един от неговите Огнетворци, паднал в битката. Аз му бях дала обещание и смятах да го спазя.

Вихротворците — Зоя, Надя и Адрик, — всичките до един живи и невредими като в началото на битката, издуха черните платна и ни преведоха през мъртвите пясъци толкова бързо, колкото им позволяваха силите.

Лежах край Мал. Той все още изпитваше непоносима болка и ту изпадаше в безсъзнание, ту идваше отново на себе си. Толя продължаваше да се грижи за него, проверявайки периодично пулса и дишането му.

Някъде на палубата чух Николай да говори с пресипнал глас и наранено гърло — спомен от създанието на мрака, което доскоро населяваше тялото му. Исках да отида при него, да видя лицето му, да се уверя, че е добре. Сигурно имаше счупени кости след такова падане. Но аз също бях загубила много кръв и усетих, че се унасям. Изтощеното ми съзнание копнееше да изпадне в забвение. Когато очите ми взеха да се затварят, сграбчих ръката на Толя.

— Виж какво, аз тук умирам, ясно ли е? — Той се намръщи. Мислеше, че бълнувам, затова трябваше някак да го накарам да ме чуе. — Това е моето мъченичество, Толя. Умирам точно на това място, и то днес.

— Санкта Алина — произнесе тихо той, притискайки устни към ръката ми: изтънчен кавалерски жест, сякаш сме на бал. Отправих мислено молитва към всички праведни светии все пак да ме е разбрал.

В края на краищата приятелите ми се справиха доста добре с моята смърт и още по-добре с възкресението на Николай.

Върнаха ни обратно в „Томикяна“ и ни натикаха в хамбара, скрити зад пресите за ябълково вино, в случай че Солдат Сол се появят отнякъде. Изкъпаха Николай, подстригаха косата му и го натъпкаха с твърд хляб и прекалено сладък чай. Женя дори му намери униформа от Първа армия. Само часове по-късно той вече пътуваше към Крибирск, съпровождан от близнаците и в компанията на Надя и Зоя, натъкмени в сини кафтани, свалени от загинали Вихротворци.

Историята, която стъкмиха, беше съвсем простичка: Николай е бил пленник на Тъмнейший, проводен на екзекуция в Долината, където успял да избяга и с помощта на Призоваващата слънцето победил злодея. Малцина знаеха истината за случилото се. Битката се беше превърнала в безразборно клане, състояло се в почти непрогледен мрак, затова подозирах, че опричниците и Гриша, които бяха на страната на Тъмнейший, ще са твърде заети да си спасяват кожата и да молят царско опрощение, за да им остане време да оспорват тази версия на събитията. Историята си я биваше, при това имаше трагичен завършек: Призоваващата слънцето беше жертвала живота си, за да спаси Равка и нейния нов цар.

През повечето време след завръщането в „Томикяна“ всичко ми беше като в мъгла: ароматът на ябълки, пърхането на гълъбите под стрехите. Усилването и затихването на дишането на Мал край мен. По едно време Женя дойде да ни навести и аз помислих, че сънувам. Белезите още личаха по лицето й, но повечето черни бразди бяха изчезнали.

— И с рамото ти е така — каза с усмивка тя. — Пак изглежда зле, но не толкова страховито като преди.

— Ами окото ти? — попитах.

— Изгубено е завинаги, но пък аз вече си харесвам превръзката. Мисля, че определено ми придава шикозен вид.

Сигурно съм се унесла, защото следващото нещо, което си спомням, беше Миша, застанал пред мен с брашнени ръце.

— Какво печеш? — попитах завалено.

— Джинджифилов сладкиш.

— А не ябълков?

— До гуша ми дойде от тия ябълки. Искаш ли да разбиеш глазурата?

Спомням си, че кимнах, после пак съм се унесла.

Едва късно вечерта Зоя и Тамар дойдоха да ни навестят с последни новини от Крибирск. Изглежда, мощта на муските се беше усетила чак на сухите докове. Вълната повалила Гриша и докерите на земята, а когато от всеки отказатся наоколо започнала да струи светлина, настанал същински хаос.

Когато Долината взела да се разпада, те дори дръзнали да навлязат в пределите й, за да ускорят нейното унищожение. Някои нарамили пушки, за да направят хайка за волкри, да ги обкръжат в малкото останали тъмни ъгли на Долината и там да ги избият. Говорело се, че някои от чудовищата успели да избягат, дръзвайки да се покажат на светло, за да търсят други мрачни убежища. Сега — благодарение на докерите, Солдат Сол и опричниците, които не бяха избягали — от Долината били останали само няколко парцаливи кълбета мрак, които се носели над земята като изгубени от стадото си овце.

Когато слуховете за смъртта на Тъмнейший стигнали Крибирск, в гарнизона настанал хаос. Точно тогава триумфално се появил Николай Ланцов и се настанил в царските покои. Привикал главнокомандващите на Първа армия и водачите на Гриша и просто започнал да раздава заповеди. Мобилизирал всички оцелели части на армията, за да защити границите, разпратил вестоносци по крайбрежието да съберат флотата на Щормхунд и явно се справил с всичко това без миг сън и с две счупени ребра. Едва ли някой друг би имал такава издръжливост или пък самообладание — да не говорим за по-малкия царски син, набеден за незаконороден. Николай обаче се беше готвил за това цял живот и аз със сигурност знаех, че има таланта да постига невъзможното.

— Как е той? — обърнах се към Тамар.

Тя помълча.

— Като обсебен — каза след малко. — Нещо е станало с него, макар че едва ли друг би го забелязал.

— Може и да си права — намеси се Зоя, — но аз не видях нищо такова. Ако продължава все така да пръска чар, мъжете и жените на Равка ще започнат да постилат пътя му с телата си заради едната привилегия царят да мине върху тях. Ти как изобщо успя да му устоиш?

— Уместен въпрос — промърмори Мал иззад гърба ми.

— Оказа се, че нямам слабост към смарагди — отвърнах.

Зоя завъртя очи.

— Нито към царска кръв, ослепителна харизма, несметно богатство…

— Тук може да спреш — прекъсна я Мал.

Склоних глава на рамото му.

— Всичко това е много изкусително, но моята истинска страст са обречените каузи. — Или поне една от тях. Безнако. Моята изгубена кауза, преоткрита отново.

— Явно съм заобиколена от глупци — възкликна Зоя, но се усмихваше.

Преди двете да се върнат в господарската къща, Тамар прегледа раните ни. Мал беше още твърде немощен, но това трябваше да се очаква след всичко, което преживя. Тамар беше изцерила раната в рамото ми и ако се изключи, че малко ме тресеше и ми беше криво, иначе се чувствах като нова. Или поне така им казах. Защото усещах изгубената си сила като отрязан крайник.

Задрямала съм на дюшека, който бяха примъкнали в хамбара, а когато се събудих, Мал се беше обърнал на хълбок с лице към мен и ме наблюдаваше. Изглеждаше твърде блед и очите му светеха прекалено трескаво. Посегнах и прокарах пръсти по белега върху челюстта му — същия, който беше получил във Фйерда, когато за първи път преследвал елена.

— Какво видя? — попитах. — Когато…

— Когато умрях ли?

Сръгах го лекичко и той изкриви лице.

— Видях Иля Морозов да свири на балалайка, яхнал еднорог.

— Много смешно, няма що.

Той се отпусна назад и предпазливо пъхна ръка под главата си.

— Нищо не видях. Помня само болката. Ножът сякаш беше обгърнат в пламъци, сякаш издълба сърцето ми от гърдите. А после — нищо. Само мрак.

— Ти си отиде — казах, потръпвайки. — А после и моята сила… — Гласът ми се пречупи.

Той протегна ръка и аз склоних глава на рамото му, като внимавах да не разместя превръзката на гърдите.

— Съжалявам — пророни той. — Имаше моменти… Понякога ми се щеше да загубиш силата си. Но никога не съм искал да се стигне дотук.

— Благодарна съм, че оцелях — отвърнах. — Долината вече я няма. Ти си в безопасност. Просто… ме боли. — Почувствах се дребна и незначителна. Харшо беше мъртъв, както и половината от Солдат Сол заедно с Руби. И не бяха само те: Сергей, Мари, Паша, Фьодор, Боткин. Багра. Толкова много паднаха в тая война. А списъкът продължаваше да се удължава.

— Загубата е голяма — обади се Мал. — Имаш право да скърбиш.

Забих поглед в дървените греди по тавана на хамбара. Даже незначителната сила, с която призовавах сенките, ме беше изоставила. Тя принадлежеше на Тъмнейший и заедно с него си отиде от този свят.

— Чувствам се празна.

Мал дълго мълча.

— И аз го усещам — каза най-накрая. Надигнах се на лакът. Погледът му блуждаеше някъде далече. — Едва ли ще разбера със сигурност, докато не тръгна по някоя следа, но се чувствам различно. Досега просто знаех. Даже както си лежа тук, можех да усетя някоя сърна в полето, птица, кацнала на клонче, и най-вероятно мишка, която дълбае в зида. Никога не съм се замислял за това, но сега сякаш ме е налегнала някаква… тишина.

Загуба. Чудех се как Толя и Тамар изобщо успяха да върнат Мал към живот. Щеше ми се да го нарека просто чудо. Сега обаче си мислех, че разбирам. Мал имаше два живота, но само единият от тях му принадлежеше по право. Другият беше откраднат; наследство, създадено от мерзост, отмъкнато от самото сътворение в ядрото на света. Тази сила се беше вселила в дъщерята на Морозов след отнемането на нейния човешки живот и същата сила течеше в костите на Мал. Кръвта му беше пропита с нея и точно тази открадната частица съзидание го беше превърнала в такъв забележителен следотърсач. Тя го беше свързвала с всяко живо същество. „Сродното сродно привлича.“

А сега всичко това си беше отишло. Животът, откраднат от Морозов и вдъхнат на дъщеря му, беше завършил. Сега Мал разполагаше единствено с живота, за който е роден — крехък, подвластен на смъртта, преходен. Загуба. Това беше цената, която искаше от нас светът, за да запази своето равновесие. Морозов обаче не е могъл да знае, че онзи, който ще разгадае тайната на неговите муски, няма да е някой древен Гриша, живял хиляда години и осъзнал напълно своята мощ. Изобщо не е подозирал, че всичко ще зависи от две сирачета от Керамзин.

Мал взе ръката ми, сви пръстите ми в шепа и ги притисна към гърдите си.

— Мислиш ли, че можеш пак да си щастлива? — попита. — Редом с един изчерпан следотърсач?

Усмихнах се на думите му. Напереният Мал: неустоим, дързък и опасен. Мигар долавях съмнение в гласа му? Целунах го веднъж нежно.

— Стига ти да си щастлив с някой, който ти е забил нож в гърдите.

— Ще се постарая. Нали ти казах, че съм свикнал да понасям лошите ти настроения.

Нито знаех какво следва от тук нататък, нито какво се очаква от мен. Нямах нищо, дори взетите назаем дрехи на гърба ми не бяха мои. И въпреки това, докато лежах върху палубата, не усещах страх. След всичко преживяно в мен не беше останала и капка страх — тъга, благодарност, може би надежда, но страхът беше погълнат от болката и съмненията. Светицата вече я нямаше. Призоваващата слънцето — също. Сега отново бях едно обикновено момиче, но то не дължеше никому нито силната си вяра, нито късмета, нито великата си съдба. По рождение бях надарена единствено със силата, всичко останало си извоювах сама.

— Мал, трябва да бъдеш предпазлив. Историята за муските може да се разчуе. И хората ще си мислят, че все още притежаваш сила.

Той поклати глава.

— Малян Оретцев загина заедно с теб — каза и думите му до такава степен бяха ехо на моите мисли, че чак косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. — С този живот е свършено. Дано в следващия съм малко по-разумен.

Изсумтях.

— Ще видим. Нали ти е ясно, че трябва да си изберем нови имена?

— Миша вече прави списък с предложения.

— Вси светии!

— Няма какво да се оплакваш. По всичко личи, че аз ще съм Дмитрий Думкин.

— Отива ти.

— Трябва да те предупредя, че си водя списък за всички твои обиди и щом оздравея, ще ти го върна тъпкано.

— По-полека със заплахите, Думкин. Току-виж съм решила да разкажа на Аппарат всичко за твоето чудотворно изцеление и той и теб ще превърне на светец.

— Може и да опита — отвърна Мал. — Но аз нямам намерение да си губя времето в гонене на светостта.

— Така ли?

— Така — отвърна, като ме придърпа по-плътно към себе си. — През останалата част от живота си ще се опитам да заслужа и да намеря път към сърцето на едно-единствено момиче с бяла коса. Тя е цялата в бодли като същински таралеж и има лошия навик понякога да слага гъши курешки в обувките ми или да ме убива.

— Задачата ти изглежда доста трудна — едва успях да изрека, защото устните му се притиснаха в моите.

— Затова пък тя го заслужава. А един ден току-виж ми позволила да я отведа в параклиса.

Потреперих.

— Не понасям параклиси.

— Казах на Ана Куя, че ще се оженя за теб.

Разсмях се.

— Нима още помниш?

— Алина — каза той, целувайки белега върху дланта ми, — аз всичко помня.

Време беше да напуснем „Томикяна“. Имахме на разположение само една нощ, за да позакрепнем — мълвата за унищожаването на Долината бързо се разпространяваше и скоро собствениците на изоставените стопанства щяха да се завърнат. Макар вече да не бях Призоваващата слънцето, трябваше да свърша още нещо, преди да погреба завинаги Санкта Алина.

Женя ни донесе чисти дрехи. Мал изкуцука зад една преса за ябълково вино да се преоблече, докато тя ми помагаше да навлека простата риза и сарафана към нея. Това бяха селски дрехи, даже не военна униформа.

Навремето, докато още бяхме в Малкия дворец, Женя вплете веднъж злато в косите ми, но сега се налагаха много по-решителни промени. Този път тя донесе купичка къна и китка ярки лъскави петльови пера, за да промени временно цвета на бялата ми коса, която ме издаваше. Накрая омота и кърпа около главата ми за по-сигурно.

Мал се появи отново, натъкмен с дълга риза, панталони и проста връхна дреха. Носеше черна вълнена шапка с тясна периферия. Женя сбърчи нос.

— Приличаш на селянин.

— Случвало се е да изглеждам и по-зле. — Той се взря в мен. — Косата ти червена ли е?

— Само временно.

— Тя и сега вече избелява — вметна Женя и плавно се изнесе от хамбара. Без нейна помощ цветът щеше да се изгуби до няколко дни.

Женя и Давид щяха да пътуват поотделно, за да се срещнат с останалите Гриша, събрани във военния гарнизон на Крибирск. Предложиха да вземат Миша със себе си, но той предпочете да остане с мен и Мал. Твърдеше, че ние двамата имаме по-голяма нужда от закрила. Погрижихме се неговият отличителен знак с изгряващото слънце да бъде скрит на сигурно място, а джобовете му да са натъпкани с твърдо сирене за Онкет. После тримата нагазихме в сивите пясъци, които доскоро бяха в пределите на Долината.

Не беше трудно да се слеем с тълпите, които прииждаха от и към Равка. Сред тях имаше цели семейства, групички войници, благородници и селяни. Дечурлигата се катереха по останките от пясъчните салове. Пътниците се събираха на спонтанно възникнали тържества. Целуваха се и се прегръщаха, подаваха си бутилки с квас и сладък хляб със стафиди. От време на време се поздравяваха с викове: „Юнежност!“. Единство.

Но сред веселието се срещаше и скръб. Над ронещите се останки на някогашния Новокрибирск тегнеше тишина. Повечето от постройките се бяха превърнали в прах. На мястото на старите улици сега имаше едва забележими пътеки и всичко беше добило еднакъв почти безцветно сив нюанс. Кръглият каменен фонтан, издигащ се навремето в центъра на града, сега приличаше на полумесец, наполовина изяден от тъмната сила на Долината, където го беше докоснала. Тук-там от руините надничаха старци и мърмореха нещо един на друг. Даже извън пределите на разрушения град скърбящите оставяха цветя върху останките на пясъчните салове и правеха малки олтари в корубите им.

Навсякъде срещах хора, закичени с герба с двуглавия орел, понесли хоругви и развели знамената на Равка. Момичетата бяха вплели в косите си светлосини и златни панделки и аз дочух как си шепнат за изтезанията, които смелият млад принц геройски изтърпял, докато бил в ръцете на Тъмнейший.

Чух да се споменава и моето име. Пилигримите вече нахлуваха в Долината, за да видят с очите си станалото на това място чудо и да се помолят за Санкта Алина. Търговците отново бяха разпънали сергии и продаваха, както твърдяха, моите мощи — кости от пръстите ми; изображението ми ме гледаше от изографисаните дървени икони. Не че си приличахме много. Това момиче беше по-хубаво — със закръглени бузи и ведри кафяви очи, а нашийникът от еленови рога на Морозов обгръщаше тънкото му вратле. Алина от Долината.

Никой не си направи труд да задържи поглед върху нас. Ние не бяхме от благородно потекло. Нито войници от Втора армия. Нито принадлежахме към тая странна нова прослойка от войниците на Призоваващата слънцето. Ние бяхме безименни пътници. Просто минувачи.

В Крибирск тържествата бяха в разгара си. Сухите докове бяха ярко осветени от пъстроцветни фенери. Хората пееха и пиеха, покачени върху пясъчните салове. Тълпяха се по стъпалата на казармите и напираха към шатрата на офицерската столова за храна. Зърнах жълтото знаме върху Палатката с книжата и част от мен болезнено закопня да се върне отново там, да вдиша познатия аромат на мастило и хартия. Но не можех да рискувам някой от картографите да ме разпознае.

Вертепите и кръчмите из града не можеха да насмогнат да обслужат всички желаещи. Централният площад се беше превърнал в импровизиран дансинг, но в края на същата улица около църквата имаше струпана голяма тълпа, която четеше имената по стените и палеше свещи за душите на умрелите. Отбих се и аз да запаля свещичка за Харшо, а после още една и още една. Той щеше да хареса пламъчетата им.

Тамар беше запазила стая за нас в една от по-представителните странноприемници. Оставих там Мал и Миша с обещанието да се върна да пренощувам при тях. Новините от Ос Олта все още бяха противоречиви и до този момент нямахме вест за майката на Миша. Усещах, че той сигурно се надява на добра вест, но не беше обелил и дума. Само тържествено се закле да наглежда Мал, докато ме няма.

— Прочети му някои от религиозните притчи — прошушнах на ухото на Миша. — Той ги обожава.

Едва успях да избегна възглавницата, която Мал запрати по мен от другия край на стаята.

Не тръгнах право към царските казарми, а свърнах към мястото, където навремето се издигаше копринената шатра на Тъмнейший. Очаквах да я е вдигнал наново, но мястото пустееше; щом стигнах покоите на Ланцов обаче, веднага разбрах защо е така. Тъмнейший се беше настанил тук. От прозорците се спускаха черни знамена, а резбованият над вратите двуглав орел беше заменен с ореола на затъмнено слънце. Сега работници свличаха черните копринени флагове и ги заменяха с лазурнозлатистите знамена на Равка. Над входа беше опъната тента, за да предпазва от падащата мазилка, докато някакъв войник с тежък чук къртеше каменния символ над вратата, превръщайки го в прах. В тълпата около мен се надигнаха радостни възгласи. Аз обаче не можех да споделя тяхното въодушевление. Въпреки всички извършени от него престъпления, Тъмнейший обичаше Равка и очакваше нейната ответна любов.

Заварих един войник на пост пред входа и попитах за Тамар Кир-Батаар. Той ме погледна снизходително и видя пред себе си само едно мършаво селско девойче. В този момент сякаш чух гласа на Тъмнейший: „Сега си нищо“. Момичето, което бях някога, щеше да му повярва. Но това, в което се бях превърнала, определено не беше в настроение.

— Какво още чакаш? — озъбих се.

Войникът примигна и застана нащрек. Няколко минути по-късно Тамар и Толя вече слизаха на бегом по стълбите към мен.

Толя ме сграбчи в огромните си лапи.

— Сестра ни — обясни той на любопитния пазач.

— Сестра ни, така ли — изсъска Тамар, докато влизахме в царските казарми. — Та тя изобщо не прилича на нас. Само ми напомни никога да не допускам да припарваш до разузнаването.

— Имам по-важна работа от това да събирам и търгувам с клюки — отвърна с достойнство той. — Освен това тя наистина ни е сестра.

Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми.

— В неподходящ момент ли идвам? — попитах.

Тамар поклати глава.

— Николай приключи срещата по-рано, така че хората да могат да отидат на… — Гласът й секна.

Кимнах.

Поведоха ме по коридор, украсен с оръжия, бойни доспехи и карти на Долината. Сега тези карти трябваше да се променят. Запитах се дали някога нещо ще поникне върху мъртвите пясъци.

— Ще останеш ли с него? — обърнах се към Тамар. Сега Николай сигурно отчаяно се нуждаеше от доверени хора край себе си.

— За известно време. Надя също иска да е до него, пък има и оцелели от Двайсет и втори.

— Невски?

Тя поклати глава.

— Стиг успял ли е да се измъкне от Чекръка?

Тамар отново поклати глава. Имаше още много други, за които исках да попитам — списъка с жертви, който не смеех да прочета, — но това можеше да почака.

— Аз също ще поостана — подхвърли Толя. — Зависи от…

— Толя! — остро го прекъсна сестра му.

Той се изчерви и вдигна рамене.

— Просто зависи.

Стигнахме две врати с двойни криле, дръжките им бяха във формата на орлови глави с раззинати клюнове.

Тамар почука. Помещението беше сумрачно, осветено единствено от пламъците на огъня в камината. Отне ми известно време, докато различа Николай в мрака. Седеше пред огъня, а краката му в лъснати до блясък ботуши бяха изтегнати върху тапицирана табуретка. Край него имаше поднос с храна и бутилка квас, но аз знаех, че той предпочита бренди.

— Ние сме отвън — каза Тамар.

Николай трепна при звука на захлопнатата врата. Скочи на крака и се поклони.

— Прости — каза, — бях се замислил. — После се ухили и добави: — Нещо необичайно за мен.

Облегнах се на вратата. Слабост. Замаскирана с чар, но въпреки това слабост.

— Не е нужно да го правиш.

— Но аз искам. — Усмивката му угасна. Посочи с ръка към столовете край огъня. — Ще се присъединиш ли към мен?

Прекосих стаята. Дългата маса беше отрупана с документи и купчини писма на гербова хартия с царския печат.

На съседния стол лежеше отворена книга. Той я отмести и двамата седнахме.

— Какво четеш?

Той хвърли поглед към заглавието.

— Една от военните истории на Каменски. Всъщност просто исках да погледам думите. — Той прокара пръсти по корицата. Ръцете му бяха обезобразени от драскотини и рани. Моите белези избледняха, но Тъмнейший беше дамгосал Николай другояче. По пръстите му все още личаха фини черни линии по местата, където хищните нокти си бяха пробили път през кожата му. Сигурно щеше да ги обясни с мъченията, на които е бил подложен като затворник на Тъмнейший. Това донякъде си беше истина. Добре поне, че останалите дамги бяха изчезнали. — Не можех да чета — продължи той. — Докато бях… Случваше се да видя надписи по витрините или на сандъците със стока. Не ги разбирах, но поне си спомнях, че това не са просто драсканици.

Облегнах се назад в стола.

— Какво друго си спомняш?

Лешниковите му очи гледаха с отсъстващ поглед.

— Прекалено много. Аз… все още усещам онзи мрак в себе си. Мислех си, че ще отмине, но…

— Знам — отвърнах. — Сега си по-добре, но все още го има. — Също като сянката около сърцето ми. Не знаех доколко тя има общо със силата на Тъмнейший, а и не исках да се замислям. — Може с времето да се разсее.

Той притисна с пръсти основата на носа си.

— Хората не това искат от своя цар, не това очакват от мен.

— Дай си време да се излекуваш.

— Всички на мен чакат. Нещо трябва да им вдъхне сигурност. А няма да мине много време и Фйерда или Шу ще тръгнат срещу нас.

— Какво ще правиш тогава?

— Флотата ми е непокътната, да благодарим на светиите и на Привет — отвърна той, имайки предвид офицера, под чието командване остави всичко, когато се отказа от прикритието си като Щормхунд. — Тя би трябвало поне за известно време да неутрализира Фйерда, а в пристанището вече чакат товарни кораби, пълни с оръжие. Пратих съобщение до всички действащи военни гранични постове. Ще направим каквото е по силите ни да защитим границите. Утре поемам към Ос Олта и вече разпратих емисари, които да опитат отново да съберат доброволческите отряди под царските знамена. — Той леко се засмя. — Под моите знамена.

Усмихнах се.

— Представи си само какво кланяне и пълзене по корем ще настане сред поданиците и придворните ти.

— Всички ще приветстват царя пират.

— Капер.

— Какво го увъртаме, „незаконороденият цар“ си е най̀ на място.

— Всъщност те вече те наричат Корол резни — казах. Чула бях хората из улиците на Крибирск да си го шепнат: Белязания цар.

Той ме изгледа остро.

— Смяташ ли, че знаят?

— Съмнявам се. Но ти и без това си свикнал със слуховете по твой адрес, Николай. А от това може да излезе нещо добро.

Той изви вежда.

— Ясно ми е, че ти харесва да си обичан — казах, — но малко страхопочитание също няма да навреди.

— Тъмнейший ли те научи на това?

— И ти също. Спомням си една конкретна история за пръстите на фйердански капитан и неговото гладно куче.

— Следващия път, когато слушаш внимателно, ме предупреди да си меря приказките.

— Ти го каза.

Бегла усмивка разтегли устните му. После той свъси вежди.

— Трябва да те предупредя: Аппарат пристига тази вечер.

Изправих гръб на стола.

— Ще опростиш ли попа?

— Налага се. Имам нужда от подкрепа.

— Ще му предложиш ли място в двора?

— Преговаряме — горчиво отвърна той.

Можех да му разкажа всичко, което знам за Аппарат, но подозирах, че от най-голяма полза ще му е да научи местоположението на Бялата катедрала. Доскоро Мал беше единственият, който би могъл да ни отведе там, но се съмнявах, че вече е възможно.

Николай взе да върти ненужно бутилката квас в ръце.

— Още не е прекалено късно — каза. — Можеш да останеш. Можеш да се върнеш с мен във Великия дворец.

— И после какво?

— Ще преподаваш, ще ми помогнеш да възстановя Втора армия, ще мързелуваш край езерото.

Значи за това е намеквал Толя. Надявал се е да се върна в Ос Олта. Само мисълта за това ми причиняваше болка.

Поклатих глава.

— Аз не съм Гриша. И определено не съм от знатно потекло. Не ми е мястото в двора.

— Може да останеш с мен — тихо проговори той. После пак завъртя бутилката. — Все още имам нужда от царица.

Надигнах се от стола, бутнах краката му в ботуши от табуретката и се настаних върху нея, за да мога да го гледам право в очите.

— Аз вече не съм Призоваващата слънцето, Николай. Дори не съм Алина Старков. И не искам да се връщам в двора.

— Но ти ги разбираш тия… работи. — Той потупа гърдите си.

Така беше. Мерзост. Мрак. Може да ги мразиш и в същото време да жадуваш за тях.

— Аз ще съм ти само пречка. Сега силата трябва да е твой съюзник — напомних му.

— Наистина обичам да ме цитираш. — Той въздъхна. — Само да не бях такъв проклет умник.

Пъхнах ръка в джоба си и поставих смарагда на Ланцови върху коляното на Николай. Женя ми го беше върнала в „Томикяна“.

Той го взе, повъртя го в ръце. Камъкът заискри в зелено на светлината на огъня.

— Значи, ще си избереш някоя шуанска принцеса? Или апетитно закръглена хубавелка от Фйерда? Богата наследница от Керч? — Той ми протегна пръстена. — Задръж го.

Вперих поглед в него.

— Колко квас изпи?

— Нито капка. Задръж го. Моля те.

— Не мога, Николай.

— Дължа ти го, Алина. Равка ти го дължи. Това и още много. Извърши добри дела с негова помощ, купи си оперен театър или просто го вади понякога и го гледай с копнеж, докато си мислиш за красивия принц, който можеше да бъде твой. За твое сведение предпочитам последния вариант, най-добре съпроводен с порой от сълзи и рецитиране на слаба поезия.

Разсмях се.

Той взе ръката ми и мушна пръстена в нея.

— Вземи го и постави началото на нещо ново.

Затъркалях пръстена върху дланта си.

— Ще си помисля.

Той завъртя очи.

— Какво е това упорито нежелание да произнесеш простичката дума „да“?

Усетих как сълзите напират и трябваше да примигна, за да не им позволя да рукнат.

— Благодаря ти.

Той се облегна назад.

— Двамата с теб бяхме приятели, не просто съюзници, нали?

— Не ставай магаре, Николай. Ние сме приятели. — Тупнах го здравата по коляното. — Сега ние двамата с теб ще уредим някои неща около Втора армия. А после ще идем да гледаме как горя на кладата.

На връщане към сухите докове се измъкнах, за да открия Женя. Двамата с Давид бяха затворени в шатрата на Фабрикаторите в източния край на лагера. Когато й връчих запечатаното с червен восък и двуглавия орел на Равка писмо, тя не побърза да го отвори, а го задържа боязливо, сякаш досегът с тежкия плик беше крайно опасен.

После прокара палец върху восъчния печат, а пръстите й леко се разтрепериха.

— Дали това е…

— Помилване.

Тя разчупи печата и притисна листа до гърдите си.

Давид изобщо не вдигна поглед от своята работа.

— В затвор ли ни пращат? — попита.

— Още не — отвърна тя. После отри сълзите си. — Благодаря ти. — Но веднага след това се намръщи, защото й подадох второто писмо. — Това какво е?

— Предложение за работа. — Наложи се доста да го убеждавам, но най-накрая Николай разбра, че идеята ми е разумна. Прокашлях се. — Равка все още се нуждае от своите Гриша, а те все още имат нужда от сигурно убежище на този свят. Искам ти да предвождаш Втора армия заедно с Давид. И Зоя.

— Зоя?! Наказваш ли ме?

— Тя е силна и според мен има заложби да стане добър лидер. Или пък да превърне живота ти в кошмар. А най-вероятно и двете.

— Защо точно ние? Тъмнейший…

— Тъмнейший вече го няма, както и Призоваващата слънцето. Сега Гриша могат да вземат съдбата си в свои ръце, а аз искам всички ордени да са представени: Етералки, Материалки и Корпоралки.

— Аз всъщност не съм Корпоралки, Алина.

— Когато ти беше дадено да избираш, ти предпочете червеното. Пък и смятам, че това разделение няма да е толкова важно, когато Гриша сами се управляват. Всички вие сте силни. Всички знаете какво е да си изкушен от мощта, от властта или познанието. Освен това всички сте герои.

— Те ще последват Зоя, може би Давид…

— Ъ? — обади се разсеяно той.

— Нищо. Ще ти се наложи да присъстваш на много съвещания.

— Мразя съвещанията — изръмжа той.

— Но изобщо не съм сигурна, че ще тръгнат след мен, Алина — продължи тя.

— Ще ги накараш да те последват. — Докоснах рамото й. — Смела и несъкрушима.

По лицето й бавно се разля усмивка. После ми смигна.

— И прекрасна.

Ухилих се.

— Значи приемаш?

— Приемам.

Прегърнах я силно. Тя се разсмя, после подръпна кичура, който се беше изплъзнал от забрадката ми.

— Вече губи цвят — каза. — Дали да не те поосвежим малко?

— Утре.

— Утре тогава — съгласи се тя.

Прегърнах я още веднъж, после се измъкнах навън в догарящата светлина на деня.

Криволичейки, се измъкнах от лагера, следвайки множеството, което се точеше покрай сухите докове чак до пясъците, които доскоро бяха Безморие. Слънцето почти се беше скрило и падаше здрач, но кладата нямаше как да остане незабелязана — огромна купчина брезови дървета, чиито клони се бяха сплели като бели ръце.

Тръпки ме побиха при вида на момичето, което лежеше на върха й. Косата й се беше разпиляла около главата като бял ореол. Облечена беше в синьо-златен кафтан, а на врата й личеше нашийника на Морозов — еленови рога, сребристосиви на фона на кожата. Каквото и изкуство да бяха приложили Фабрикаторите за сглобяването на отделните части, то оставаше невидимо за страничния наблюдател.

Погледът ми взе да блуждае по лицето й — по моето лице. Женя беше свършила невероятно работа. Овалът беше съвсем точен, както и наклонът на носа, ъгълът на челюстта. Татуировката на бузата й вече я нямаше. Почти нищо не бе останало от Руби, Солдат Сол, която можеше да доживее да стане Призоваваща слънцето, ако не беше загинала в Долината като обикновено момиче.

Отначало не се съгласих да използваме нейното тяло вместо мен, притеснена, че семейството й няма да има какво да погребе. Толя беше този, който ме придума. „Тя имаше вяра, Алина. И дори ти да не я споделяш, позволи на нея този последен жест на преданост.“

До Руби лежеше Тъмнейший в черния си кафтан.

„Кой ли се е погрижил за него?“ — зачудих се, усещайки как гърлото ми болезнено се свива. Кой така старателно беше сресал черната му коса над челото? Кой беше сключил изящните му пръсти на гърдите?

В тълпата се чуваха гласове, че Тъмнейший няма място до светицата на кладата. На мен обаче ми се виждаше справедливо, а и нали хората трябваше да станат свидетели на свършека на всичко това.

Оцелелите Солдат Сол се бяха струпали около кладата, голите им гърди и гърбове бяха белязани с татуировки. Владим също беше тук; грубите ръбове на дамгата му се открояваха на светлината на пламъците. Наоколо хората ридаеха. Николай стоеше съвсем накрая, безупречен в униформата си на Първа армия; Аппарат беше застанал редом с него. Загърнах се още по-плътно в шала си.

Очите на Николай бегло срещнаха моите през множеството. После той даде знак. Аппарат простря ръце. Огнетворците удариха кремъчните огнива. Пламъците изригнаха в ярки дъги, закръжиха и се загмуркаха из брезовите клони като стрелкащи се птички, облизваха сухите стволове, докато те не започнаха да тлеят и не се дадоха на огъня.

Огънят се развилня, а пламъците блещукаха като потрепващи листа на величествено златно дърво. Около мен стоновете и риданията на тълпата се усилиха.

„Санкта — викаха те. — Санкта Алина.“

Димът подлюти очите ми. Мирисът му беше задушаващо сладникав.

Санкта Алина.

Никой не знаеше истинското му име, за да го прокълне или прослави, затова го промълвих едва чуто:

— Александър — прошепнах. Име на момче, от което се бе отказал. Почти забравено.