Падение и подем

Глава 1

Стоях на балкона с каменна резба разперила ръце, треперех в евтините си одежди и се опитвах да изнеса сносно представление. Кафтанът ми беше съшит от кръпки: парцалените останки от вечерната рокля, която носех при бягството ни от двореца, и крещящи парчета от завесата на — както ми бяха казали — изоставен театър в покрайнините на Сала. Мънистата по ръба на полите бяха от полилея във фоайето. Бродерията по маншетите отдавна си беше изпяла песента. Давид и Женя направиха всичко по силите си, но толкова дълбоко под земята средствата бяха ограничени.

Отдалеч обаче номерът минаваше — искрящото злато под струите светлина, привидно излъчвана от моите длани, пръскаше ярки отблясъци върху лицата на екзалтираните ми последователи долу. Но отблизо се виждаше, че всичко е съшито с бели конци, а блясъкът е фалшив. Точно като мен самата. Светица на конци.

Гласът на Аппарат прогърмя в Бялата катедрала и затворила очи, тълпата се полюшна с вдигнати ръце — същинско маково поле, — ръцете приличаха на бледи стебла, разлюлени от вятър, който не усещах. Изпълних предварително уговорената поредица от жестове, движейки се умишлено така, че Давид и Огнетворецът, който му асистираше тази сутрин, да могат да ме следват от тайната стаичка, скрита точно под балкона. Сутрешните молитви ме ужасяваха, но според свещеника тази фалшива показност бе необходимо зло. „Това е твоят дар към хората ти, Санкта Алина — казваше той. — Това е надежда.“

Всъщност това беше само илюзия, бледо подобие на светлината, която някога владеех. Сега златистото сияние идваше от пламъка на Огнетвореца, отразен от очукана огледална чиния, която Давид успя да оформи от оцелялото стъкло. Приличаше на използваните от нас чинии в битката за Ос Олта, когато опитът ни да отблъснем ордата на Тъмнейший се провали. Бяхме изненадани; с цялата ми сила, предварителните ни планове, всичката изобретателност на Давид и находчивостта на Николай пак се оказахме неспособни да предотвратим клането. От този момент нататък не бях способна да призова даже слънчев лъч. Но повечето от паството на Аппарат никога не бяха виждали истинските способности на своята светица, така че засега измамата минаваше.

Аппарат завърши проповедта си. Това беше знак и ние да приключваме. Огнетворецът накара светлината около мен да засияе ярко. Тя взе хаотично да танцува и трепка, после постепенно угасна, докато аз спусках ръце. Сега вече знаех кой отговаря за илюминациите заедно с Давид. Огледах намръщено пещерата. Харшо. Той всеки път се увличаше. След битката за Малкия дворец оцеляха трима Огнетворци, но един от тях почина от раните си няколко дни по-късно. От останалите двама Харшо бе този с по-голяма мощ, но беше и по-непредвидим.

Побързах да сляза от балкона, нетърпелива да се отърва от присъствието на Аппарат, но стъпих накриво и политнах. Свещеникът ме сграбчи за ръката, за да не падна.

— Бъди по-предпазлива, Алина Старков. Небрежна си към себе си и своята безопасност.

— Благодаря — казах. Исках час по-скоро да се отърва от него, от миризмата на рохка пръст и тамян, която го съпровождаше навсякъде.

— Днес явно не ти е добре.

— Просто съм малко непохватна. — И двамата знаехме, че това е лъжа. Макар сега да бях по-силна, отколкото когато пристигнах в Бялата катедрала — костите ми заякнаха, успявах да задържа храна, — все още бях немощна, а болки и постоянна умора терзаеха тялото ми.

— Тогава няма да е зле днес да си починеш.

Стиснах зъби. Още един ден затворена в килията. Успях обаче да преглътна чувството на безизходица и да се усмихна немощно. Знаех какво иска да види той.

— Толкова ми е студено — казах. — Ако постоя малко в Котлето, ще ми дойде добре. — Строго погледнато, това си беше самата истина. Кухните бяха единственото място в Бялата катедрала, където влагата не се усещаше толкова. По това време на деня поне един от готварските огньове, на които се приготвяше закуската, щеше да е запален. Голямата кръгла пещера сигурно вече бе изпълнена с аромата на печен хляб и сладка каша, която готвачите приготвяха от запасите сухи грахови зърна и мляко на прах, осигурени от съмишлениците на повърхността и грижливо складирани от пилигримите.

Потръпнах, за да придам по-голяма достоверност на думите си, но отговорът на свещеника се състоеше само от едно уклончиво „хъм“.

Някакво раздвижване в дъното на пещерата привлече вниманието ми: още пилигрими — току-що пристигнали. Не се сдържах и ги огледах с очите на стратег. Някои носеха униформи, които ги издаваха като дезертьори от Първа армия. Всичките бяха млади и физически силни.

— Няма ли ветерани? — попитах. — Ами вдовици?

— Придвижването под земята не е никак леко — отвърна Аппарат. — Мнозина са твърде стари или слаби, за да го понесат. Затова предпочитат да останат по домовете си.

Едва ли. Имаше пилигрими, които пристигаха с патерици и тояжки, колкото и стари и болни да бяха. Дори да издъхваха, идваха да зърнат Светицата на слънцето в последните си земни дни. Хвърлих предпазлив поглед през рамо. Успях само бегло да видя свещениците стражи: брадати тежковъоръжени мъже, застанали на пост при сводестия вход. Те бяха монаси, начетени попове като самия Аппарат — единствените, на които беше позволено да носят оръжие под земята. На повърхността пазеха портите и държаха настрана съгледвачи и неверници, като осигуряваха убежище само на онези, които им се видят благонадеждни. Напоследък броят на пилигримите беше намалял, а онези, които се присъединяваха към нашите редици, изглеждаха по-скоро сърцати, отколкото набожни. На Аппарат му трябваха бъдещи войници, не нови гладни гърла.

— Мога да отида при болните и старците — казах. Знаех, че напразно си хабя думите, но все пак реших да се пробвам. Нали това се очакваше от мен. — Светицата трябва да е сред своя народ, не да се крие като плъх из тунелите.

Аппарат се усмихна — милосърдна снизходителна усмивка, пред която пилигримите благоговееха и от която ми се щеше да закрещя.

— В размирни времена много живи създания търсят убежище под земята и така оцеляват — отвърна той. — Когато глупците свършат да воюват, тъкмо плъховете са тези, които продължават да властват над полята и градовете.

„И да пируват с мъртвите“ — помислих си с потръпване. Сякаш разгадал какво ми минава през главата, той ме стисна за рамото. Пръстите му бяха бели и дълги, плъзнали по ръката ми като пипалата на восъчен паяк. Ако с този жест целеше да ме успокои, не му се получи.

— Търпение, Алина Старков. Ще се възземем, когато му дойде времето, не по-рано.

Търпение. Вечно това ме съветваше. Едва устоях на желанието да докосна голата си китка — празното място, отредено за костите на жар-птица. Вече притежавах люспите на морския бич и еленовите рога, но последната частица от пъзела на Морозов все още липсваше. Досега да сме се сдобили и с третата муска, ако Аппарат беше помогнал за нейното търсене или просто ни оставеше да се върнем на повърхността. Но позволението за това имаше своята цена.

— Премръзнах — повторих, прикривайки раздразнението си. — Искам да отида в Котлето.

Той се намръщи.

— Не искам да се спотайваш там с онова момиче…

Иззад нас се носеше неспирното мърморене на пазачите и едно име стигна слуха ми. Разрушая. Отблъснах ръката на Аппарат и закрачих решително към тях. Свещениците стражи застанаха нащрек. Подобно на всички свои събратя, те също бяха облечени в кафяво и носеха златния символ на лъчисто слънце — онзи, който красеше одеждите на Аппарат. Моят символ. Те обаче никога не се обръщаха директно към мен, нито говореха на останалите бегълци от Гриша. Вместо това стояха мълчаливо покрай стените на подземните помещения и ме следваха на всяка крачка като брадати, въоръжени с пушки привидения.

— Забранявам да я наричате така! — казах рязко. Всички втренчиха празен поглед напред, сякаш бях невидима. — Казва се Женя Сафин и ако не беше тя, още да съм пленница на Тъмнейший. — Никакъв отклик. Въпреки това забелязах как се изпружиха само при споменаването на името й. Големи мъже с пушки, а се бояха от едно наплашено момиче. Суеверни малоумници.

— Мирно, Санкта Алина — намеси се Аппарат, стисна ме за лакътя и ме затика по скалния пасаж към помещението, в което приемаше посетители. Прорязаният със сребърни жилки таван беше инкрустиран с каменни рози, а по стените имаше изписани светци със златни ореоли. Явно стенописите бяха дело на Фабрикаторите, защото нито една обикновена боя не би издържала на студа и влагата в Бялата катедрала. Свещеникът се разположи на нисък дървен стол и с жест ме подкани да заема другия. Опитах да прикрия облекчението, с което се отпуснах върху него. Дори малко по-дълго стоене права ме караше да се задъхвам.

Той се втренчи в мен, оглеждайки изпитателно болнаво жълтеникавата ми кожа и тъмните сенки под очите.

— Женя определено би могла да се постарае повече.

Изминали бяха два месеца от схватката с Тъмнейший и все още не можех да се възстановя напълно. Скулите се извисяваха над хлътналите ми страни като гневни възклицания, а белият водопад на косата ми бе толкова рядък, че приличаше на разпиляна паяжина. Най-накрая бях успяла да придумам Аппарат да пусне Женя при мен в кухните с уговорката, че тя ще използва дарбите си, за да ми придаде по-представителен вид. От седмици насам това беше единственото ми общуване с някой Гриша. Наслаждавах се на всеки миг от него, на всяка достигнала до мен новина.

— Тя прави всичко по силите си — отвърнах.

Свещеникът въздъхна.

— Явно сега всички трябва да имаме търпение. С течение на времето ще се изцериш. Чрез вярата. И с молитви.

Усетих как в мен се надига ярост. Проклетникът много добре знаеше, че единственият начин да се излекувам бе да използвам силата си, но за целта трябваше да изляза на повърхността.

— Само ако ме оставиш да се покажа над земята…

— Ти си ни твърде скъпа, Санкта Алина, а рискът е прекалено голям. — Свещеникът извинително сви рамене. — Нехаеш за собствената си безопасност, затова аз трябва да внимавам заради теб.

Останах смълчана. Това бе игра, която двамата водехме, откакто ме доведоха тук. Аппарат направи немалко за мен. Само благодарение на него част от моите Гриша успяха да оцелеят в битката с чудовищата на Тъмнейший. Тъкмо той ни осигури безопасно укритие под земята. С всеки изминал ден обаче Бялата катедрала заприличваше все повече на тъмница, отколкото на убежище.

Аппарат събра върховете на пръстите си.

— Колко месеци минаха вече, а ти все още ми нямаш вяра.

— Вярвам ти — излъгах. — Разбира се, че ти вярвам.

— И въпреки това не ми позволяваш да ти помогна. Хванем ли жар-птица, всичко може да се промени.

— Давид продължава да проучва дневниците на Морозов. Убедена съм, че отговорът се крие някъде там.

Аппарат заби безизразните си черни очи в мен. Подозираше, че вече знам къде се намира птицата — третата муска на Морозов и ключ към отприщването на единствената сила, способна да противостои на Тъмнейший и да разруши Долината. И имаше основание. Поне се надявах да е така. Тънката нишка, която можеше да ни насочи към нейното скривалище, беше вплетена в оскъдните спомени от детството ми и в надеждата, че прашните руини на Два Столба може да се окажат нещо повече, отколкото изглеждаха на пръв поглед. Но независимо дали бях права, или не, аз продължавах решително да пазя в тайна предполагаемото леговище на жар-птица. Държаха ме в пълна изолация под земята, почти лишена от сила и постоянно шпионирана от свещениците стражи. Затова нямах намерение да се отказвам от единствения коз, с който разполагах.

— Желая ти само доброто, Алина Старков. На теб и на твоите приятели. А те така оредяха. Ако нещо им се случи…

— Тях ги остави на мира — озъбих му се, забравила, че трябва да се държа мило, да бъда послушна и дружелюбна.

Погледът на Аппарат стана твърде остър, за да ми се понрави.

— Казвам само, че под земята се случват какви ли не злополуки. Знам, че всяка нова загуба дълбоко ще те уязви, а ти си още толкова немощна. — При последната дума устните му оголиха венци, черни като на вълк.

Отново ме разтресе ярост. Още от първия ден в Бялата катедрала въздухът тежеше от неизречени заплахи и ме задушаваше, затискайки ме с похлупак от постоянен страх. Аппарат не пропускаше удобен случай да припомни моята уязвимост. Почти несъзнателно размърдах пръсти в ръкавите. По стените на пещерата плъзнаха сенки.

Аппарат се дръпна рязко назад в стола. Свих вежди, преструвайки се на смутена.

— Какво не е наред? — попитах.

Той се прокашля, погледът му взе да се стрелка наляво-надясно.

— Нищо… Нищо няма — заекна.

Оставих сенките постепенно да замрат. Неговата реакция си струваше замайването, което ми причиняваше използването на този трик. Но това беше всичко, на което бях способна. Можех да накарам сенките да танцуват, нищо повече — жалко ехо от черната мощ на Тъмнейший, последица от сблъсъка, който едва не уби и двама ни. Открих го, докато опитвах отново да призова светлината. Стараех се да го усъвършенствам дотолкова, че да мога да се сражавам с негова помощ. Засега обаче нямах никакъв успех. Сенките ми се струваха по-скоро наказание, призраци на една по-велика мощ, чиято единствена задача бе да ме правят за смях — светицата на шашмите и огледалата.

Аппарат се надигна, опитвайки да възвърне самообладанието си.

— Отиваш в архива — решително отсече той. — Времето, прекарано в мълчаливо проучване и размишления, ще ти помогне да просветлиш съзнанието си.

Потиснах стона си. Това вече си беше същинско наказание — часове наред в безплодно прелистване на религиозни текстове, за да търся нещо, каквото и да било, за Морозов. Без да се брои, че в архива беше влажно, мизерно и пълно със свещеници стражи.

— Ще те придружа — добави той. Толкова по-добре.

— Ами Котлето? — попитах, опитвайки да прикрия отчаянието в гласа си.

— По-късно. Разру… Женя ще почака — продължи той, докато го следвах из скалния пасаж. — Знаеш, че няма нужда все към Котлето да се дърпаш. Може да се срещаш с нея и тук. Насаме.

Хвърлих бегъл поглед към стражите, които вървяха подир нас. Насаме. Това беше направо смехотворно. Но мисълта да стоя настрани от кухните определено не ме караше да се смея. Може би днес главният димоотвод ще бъде отворен за по-дълго от няколко секунди. Това беше слаба надежда, но само нея имах.

— Предпочитам Котлето — казах. — Там е топло. — Отправих му най-смирената си усмивка, позволих на устните си леко да се разтреперят и продължих: — Напомня ми за дома.

На него това му харесваше — представата за покорно девойче, свито край огнището, чиито поли оставят диря в пепелта. Поредната илюзия, още една глава в неговата Книга на светците.

— Много добре — каза той най-накрая.

Отне доста време, докато слезем от балкона. Името на Бялата катедрала идваше от алабастровите стени и внушителната главна пещера, където отслужвахме богослужения всяка сутрин и вечер. Но тя не свършваше само дотам, а представляваше просторна мрежа от тунели и пещери, истински град под земята. Ненавиждах всеки негов сантиметър. Влагата, която се процеждаше през стените, капеше от таваните и се стичаше на капки по кожата ми. Студът, който ме преследваше навсякъде. Гъбите и нощните цветя, които вирееха из пукнатините и скалните отвърстия. Мразех начина, по който отчитахме времето: утринните служби, обедните молитви, вечерните служби, дните на светците, дните за строг и по-лек пост. Най-силно обаче ненавиждах усещането, че наистина съм някакъв дребен плъх с бледа кожа и червени очи, който драска и се катери по стените на своя лабиринт с хилавите си розови лапки.

Аппарат ме поведе през пещерите на север от главния резервоар, където се обучаваха Солдат Сол. При появата ни хората се разстъпваха пред нас, притискаха се към скалата и протягаха ръце да докоснат златосърмения ми ръкав. Напредвахме с бавна крачка, достолепно — така се налагаше. Невъзможно беше да се забързам, без да се задъхам. Паството на Аппарат знаеше, че съм болна, и се молеше за моето изцеление, но попът се страхуваше, че ще настане паника, ако разберат колко крехка — колко човек — съм в действителност.

Солдат Сол вече бяха започнали военното обучение, когато пристигнахме. Това бяха светите воини на Аппарат, войниците на слънцето, по чиито лица и ръце бе татуиран моят символ. Повечето бяха дезертьори от Първа армия, но имаше и други — млади, яростни и готови да умрат. Те помогнаха да се спася от Малкия дворец с цената на жестоки загуби. Свети или не обаче, те изобщо не можеха да се сравняват с ничевие на Тъмнейший. Но тъй като в армията му все пак имаше и хора — обикновени войници и Гриша, — Солдат Сол усилено се обучаваха.

Засега без истинско оръжие — само мечове с изтъпени остриета и пушки, заредени с куршуми от восък. Солдат Сол бяха различна порода пилигрими, привлечени към култа на Светицата на слънцето заради обещанието за промяна; мнозина от тях бяха съвсем млади, с двояко отношение към Аппарат и овехтелите постулати на старозаветната църква. След идването ми под земята свещеникът ги държеше в много по-строго подчинение. Нуждаеше се от тях, но не им се доверяваше изцяло. Усещане, което бе познато и на мен.

Свещениците стражи стояха плътно наредени покрай стените и зорко наблюдаваха заниманията. Техните куршуми бяха истински, а остриетата на сабите им — като бръснач.

Още с влизането ни забелязах една група, скупчена да наблюдава приятелската схватка между Мал и Стиг — един от двамата ни оцелели Огнетворци. Той беше дебеловрат, русокос и лишен от каквото и да е чувство за хумор, фйерданин до мозъка на костите.

Мал успя да избегне една от огнените дъги, но следващият блъвнал пламък подпали ризата му. Зяпачите ахнаха. Реших, че ще отстъпи, но вместо това той атакува. Претърколи се на земята, като с това успя едновременно да потуши пламъците и да събори Стиг. След миг Огнетворецът вече лежеше по очи на пода. Мал хвана китките на Стиг, за да предотврати нова атака.

Воините на слънцето, които наблюдаваха схватката, нададоха одобрителни подсвирквания и взеха да ръкопляскат.

Зоя преметна лъскавата си черна коса през рамо.

— Добра работа, Стиг. Вече си овързан и готов за пердах.

Мал само с поглед я накара да замълчи.

— Объркване, обезоръжаване, обезвреждане — каза той. — Номерът е да не се паникьосваш. — После се изправи и помогна на Стиг да се вдигне на крака. — Добре ли си?

Стиг се намръщи ядно, но все пак кимна и отиде да тренира с едно съвсем младо девойче.

— Хайде, Стиг — провикна се то с широка усмивка. — Обещавам да не съм много груба с теб.

Лицето на момичето ми се стори познато, но отне време да се сетя коя е — Руби. Двамата с Мал бяхме на военно учение заедно с нея в Полизная. И тя беше от нашия полк. Помнех я като вечно кикотещо се, весело и може би даже щастливо момиче, което обичаше да флиртува и ме караше да се чувствам непохватна и безнадеждна в кожата си. Тя все още притежаваше лъчиста усмивка и беше запазила дългата си руса плитка. Но дори от разстояние усещах, че сега е постоянно нащрек, чувствах у нея придобитата с течение на войната предпазливост. Отдясно на лицето й имаше татуирано черно слънце. Странна ми се видя мисълта, че момичето, което навремето седеше срещу мен във войнишката столова, сега ме смята за дарена с божествена сила.

Не се случваше често Аппарат или неговите стражи да ме преведат към архива по този път. Какво беше по-различното днес? Дали не искаше да видя останките от своята армия и да си припомня цената на собствените си грешки? За да ми покаже колко малко съюзници имам вече?

Наблюдавах как Мал комбинира в двойки воините на слънцето с Гриша. Тук имаше Вихротворци: Зоя, Надя и нейният брат Адрик. Заедно със Стиг и Харшо те бяха последните от моите Етералки. Само дето Харшо никакъв не се виждаше. Сигурно се бе търкулнал обратно в леглото, след като призова огъня заради мен по време на сутрешните молитви.

Колкото до Корпоралки, единствените Сърцеразбивачи на тренировките бяха Тамар и нейният огромен брат близнак Толя. Дължах им живота си и този дълг не ми даваше покой. Двамата се оказаха приближени на Аппарат и сега им бе поверено обучението на Солдат Сол; наскоро бях разбрала, че докато живеехме в Малкия дворец, са ме лъгали месеци наред. Все още не знаех как да постъпя с тях. Доверието беше лукс, който трудно можех да си позволя.

Останалите — малцината оцелели Гриша — чакаха реда си, за да влязат в схватка. Женя и Давид стояха настрана от залата за тренировки, но те и без това не ставаха много за битка. Максим беше Лечител и предпочиташе да упражнява уменията си в лазарета, макар че малцина от паството на Аппарат се доверяваха на Гриша и посмяваха да се възползват от неговите услуги. Сергей беше могъщ Сърцеразбивач, но ми бяха казали, че е твърде нестабилен, за да може безопасно да общува с новобранци. Изненадващата атака на Тъмнейший го свари в разгара на битката и той видя как чудовищата изкормят неговото любимо момиче. Единственият друг Сърцеразбивач падна в жертва на ничевие някъде по пътя между Малкия дворец и параклиса.

„Заради теб — обади се някакъв глас в главата ми. — Защото ти ги предаде.“

Аппарат ме изтръгна от мрачните ми размисли:

— Момчето превишава правомощията си.

Проследих погледа му до Мал, който сновеше между войниците, казваше нещо на един и поправяше друг.

— Той им помага при обучението — отвърнах.

— Раздава заповеди. Оретцев — провикна се свещеникът и му даде знак да дойде.

Напрегнато наблюдавах как Мал приближава. Почти не го бях виждала, откакто забраниха да идва в моята стая. Освен зорко следеното и ограничено общуване с Женя Аппарат гледаше да нямам вземане-даване с потенциални съюзници.

Сега Мал изглеждаше различно. Пак носеше конопената селска риза, която му служеше за униформа в Малкия дворец, но вече беше по-сух и блед заради живота под земята. Тънкият белег на челюстта му изпъкваше видимо върху кожата.

Спря пред нас и се поклони. От месеци не бяхме стояли толкова близо един до друг.

— Не ти си командирът тук — започна Аппарат. — Толя и Тамар са с по-висш чин.

Мал кимна.

— Така е.

— Защо тогава ти ръководиш обучението?

— Аз нищо не ръководя — възрази Мал. — Просто имам на какво да ги науча. А те имат какво още да научат.

„Самата истина“ — помислих си с горчивина. Мал беше станал много добър в схватките с Гриша. Спомних си го насинен и кървящ, застанал срещу един от Вихротворците в конюшните на Малкия дворец, предизвикателния му поглед в онзи момент и презрението в очите. Още един спомен, без който бих могла да живея.

— Защо тия новобранци не са белязани? — попита Аппарат, сочейки към една групичка, която се биеше с дървени мечове близо до отсрещната стена. Едва ли сред тях имаше някой надхвърлил дванайсет години.

— Защото са деца — отвърна Мал с леден глас.

— Те са избрали да дойдат тук. Ще им откажеш ли правото да покажат верността си към нашата кауза?

— Ще им откажа риска да се разкайват по-късно.

— Никой не притежава тази власт.

Едно мускулче взе да играе върху челюстта на Мал.

— Загубим ли, тези татуировки ще ги издадат, че са воини на слънцето. Със същия успех могат още сега да се изправят за разстрел срещу наказателния отряд.

— Затова ли и ти нямаш татуировка? Защото не вярваш в нашата победа?

Мал ми хвърли бегъл поглед, после отново се обърна към Аппарат.

— Моята вяра е за светците — отвърна с равен глас той. — Не за хора, които пращат деца на сигурна смърт.

Очите на попа се присвиха.

— Мал има право — намесих се. — Нека останат небелязани. — Аппарат ме измери с непроницаемите си черни очи. — Моля те — продължих тихо, — направи го заради мен.

Знаех колко му се нрави този глас — нежен и топъл като приспивна песен.

— Какво нежно сърце — отвърна той, цъкайки с език. Въпреки това усещах, че е поласкан. Макар че вървях срещу волята му, той очакваше от мен да бъда точно такава: светица, любяща майка и утеха за своя народ.

Забих нокти в дланта си.

— Това е Руби, нали? — побързах да сменя темата и да отклоня вниманието на Аппарат.

— Добра се дотук преди няколко седмици — отвърна Мал. — Сега е добре, идва направо от лазарета.

Неволно усетих да ме обзема ревност, макар и съвсем слаба.

— Стиг не изглежда особено доволен — кимнах с глава към Огнетвореца, който, по всичко личеше, изкарваше гнева си от загубата върху Руби. Момичето правеше всичко по силите си да устои, но очевидно не му беше равна.

— Никак не обича да го побеждават.

— Както забелязвам, ти дори не се изпоти.

— Така си е — отвърна Мал. — Там е проблемът.

— И как така? — намеси се Аппарат.

Погледът на Мал се стрелна към мен за частица от секундата.

— Когато губиш, научаваш много повече. — Той сви рамене. — Нали затова Толя е вечно около мен: да ме сритва от време на време по задника.

— Дръж си езика — сопна се Аппарат.

Мал го остави без внимание. Вместо това внезапно пъхна два пръста в устата си и остро изсвири.

— Руби, оставяш се незащитена!

Твърде късно. Плитката й вече гореше. Един от новобранците се втурна към нея с кофа вода и я изля върху главата й.

Потръпнах.

— Гледай да не замръзнат.

Мал се поклони.

— Суверенна моя. — И се затича обратно към войниците.

Тази титла. Сега я произнесе без ненавистта, която, изглежда, таеше в Ос Олта, но въпреки това ме порази като юмрук в стомаха.

— Не е редно да се обръща така към теб — възпротиви се Аппарат.

— И защо не?

— Тая титла принадлежи на Тъмнейший и не е редно да се обръщат с нея към една светица.

— Тогава как да ми викат?

— Изобщо не е редно да се обръща пряко към теб.

Въздъхнах.

— Следващия път, когато има да ми казва нещо, ще го накарам да напише писмо.

Аппарат сви устни.

— Днес си неспокойна. Мисля, че още един час уединение в архива ще ти се отрази добре.

Той ме гълчеше като капризно дете, което отказва да си легне до късно вечерта. Сетих се за обещанието да ме пусне в Котлето и се насилих да се усмихна.

— Сигурна съм, че имаш право. — Объркване, обезоръжаване, обезвреждане.

Когато завихме по коридора, който щеше да ни отведе до архива, погледнах през рамо. Зоя беше тръшнала по гръб един от войниците и сега го въртеше като костенурка, докато ръката й изписваше лениви окръжности във въздуха. Руби разговаряше с Мал, усмивката й беше широка, а изражението — жадно. Той обаче гледаше към мен. В призрачния здрач на пещерата очите му бяха бездънни и наситеносини — цветът в сърцето на пламъка.

Обърнах се и ускорявайки крачка, тръгнах подир Аппарат, като се опитвах да овладея хриптенето на белите си дробове. Мислех за усмивката на Руби, за нейната опърлена плитка. Хубавица. Нормално момиче. Точно от това имаше нужда Мал. Ако досега не беше започнал нова връзка, скоро със сигурност щеше да го направи. Някой ден ще намеря достатъчно благородство в себе си, за да му пожелая всичко най-добро. Само дето няма да е точно сега.

Настигнахме Давид по пътя към архива. Видът му както винаги бе в пълен безпорядък — косата стърчеше във всички посоки, ръкавите бяха покрити с мастилени петна. В едната си ръка държеше чаша горещ чай, а от джоба му се подаваше препечена филия.

Погледът му взе да се стрелка от Аппарат към свещениците стражи.

— Още мехлем? — попита.

При тези думи устните на попа леко се извиха. Мехлемът беше лично изобретение на Давид за Женя. Освен нейните собствени усилия той също помогна за заличаването на някои от най-жестоките белези, но причиненото от ничевие никога не изчезва съвсем.

— Санкта Алина е дошла да прекара утрото в проучване — заяви Аппарат с особена тържественост.

На минаване през вратата Давид потръпна, което малко напомни за свиване на рамене.

— После обаче отиваш в Котлето, нали?

— Ще проводя охраната да те вземе след два часа — каза Аппарат. — Женя Сафин ще те чака. — Очите му изпитателно огледаха изпитото ми лице. — Погрижи се този път тя да вземе работата си присърце.

Той се поклони дълбоко и се изгуби в скалния тунел. Огледах помещението и въздъхнах дълбоко и унило. Навремето обичах архива заради уханието на мастило и хартия и тихото поскърцване на перата. Това тук обаче беше леговището на свещениците стражи — мъждиво осветен лабиринт от сводове и колонади, изсечени в бялата скала. Единственият път, когато видях Давид почти да губи самообладание, бе при първото му влизане в него, щом погледът му попадна върху тези малки куполовидни ниши, някои полусрутени, но всичките препълнени с древни книги и ръкописи, чиито страници бяха почернели от плесен, а гръбчетата им — издути от влагата. Пещерите бяха толкова влажни, че по подовете бяха избили локви. „Не можете… невъзможно е да държите дневниците на Морозов на подобно място — направо изпищя тогава той. — Това е мочурище.“

Сега Давид прекарваше дните и повечето си нощи в архива, вглъбен в писанията на Морозов, нахвърляйки различни теории и скици в своите тетрадки. Като повечето Гриша, и той доскоро бе вярвал, че дневниците на Морозов са били унищожени след създаването на Долината. Тъмнейший обаче никога не би позволил подобно познание да бъде изгубено безвъзвратно и явно беше скрил записките. Макар така и да не получих прям отговор от Аппарат, подозирах, че свещеникът някак ги беше открил в Малкия дворец и откраднал от Тъмнейший, когато той бе принуден да бяга от Равка.

Стоварих се на едно ниско столче срещу Давид. Той беше примъкнал маса и стол в най-сухата от пещерите и бе струпал върху една от лавиците допълнително гориво за газените лампи, както и билки и мас, от които приготвяше мехлема за Женя. Обикновено седеше надвесен замислено над някоя формула или забъркваше отвара и с часове не вдигаше поглед; днес обаче нещо не му даваше мира — ту фучеше заради мастилото, ту въртеше в ръце джобния си часовник, който иначе стоеше подпрян върху масата.

Апатично запрелиствах с палец един от дневниците на Морозов. Вече изпитвах отвращение само като ги погледна — безполезни, объркващи и най-главното: непълни. В тях бяха описани догадките и хипотезите на Морозов за муските, имаше разкази за това как е проследил елена, как две години е пътувал по чужбина като китоловец, за да търси морския бич; изредени бяха теориите му за жар-птица, а после… нищо. Или някои от дневниците липсваха, или Морозов просто бе оставил работата недовършена.

Вероятността да открием и хванем жар-птица и без това беше доста съмнителна. Ами ако тя изобщо не съществуваше? Ами ако отново се изправех лице в лице с Тъмнейший, без да съм я намерила? Самата мисъл за това беше толкова ужасяваща, че просто я отхвърлих.

Насилих се да отгърна нова страница. Единственият начин да следя хода на времето беше часовникът на Давид. Нямах представа къде го е намерил, как го е накарал да заработи и дали изобщо часът, който показваше, има нещо общо с денонощието на повърхността на земята, но въпреки това бях забила поглед в циферблата и ми се щеше голямата стрелка да се движи по-бързо.

Свещениците стражи идваха и си отиваха, зорко бдящи или пък седнали приведени над древните текстове. От тях се очакваше да тълкуват ръкописите и да изучават светите писания, но аз се съмнявах, че това е главната им задача. Шпионската мрежа на Аппарат бе оплела цяла Равка, а тези мъже считаха за свой дълг и призвание да я поддържат, да дешифрират получените послания, да събират сведения и да градят култа към новата светица. Нямаше как да не ги сравня с моите Солдат Сол — повечето млади и неграмотни, държани далеч от древните тайни, които тези мъже охраняваха.

Когато вече не можех да издържам брътвежите на Морозов, взех да се въртя на стола, опитвайки да разкърша схванатия си гръб. После измъкнах от купчината стар сборник с най-често използваните в богослужението молитви, в който се оказа и една различна версия за мъченичеството на свети Илия.

В нея светецът беше зидар, а съседското момче бе смазано от кон — това беше вече нещо ново. Обикновено се разправяше, че детето било посечено от острие на плуг. Но иначе историята завършваше по обичайния начин: Илия изтръгнал момчето от ноктите на смъртта, а в отплата за направеното от него селяните го хвърлили в реката, окован в железни вериги. Според едни легенди той не потънал, а продължил да се носи по водата чак до морето. Авторите на други се кълняха, че ден по-късно тялото му изплувало по-надолу по брега, съвършено съхранено и ухаещо на рози. Знаех всичките наизуст, но никоя от тях не споменаваше и думичка за жар-птица, нито намекваше, че Два Столба може да е мястото, откъдето трябва да започне търсенето.

Цялата ни надежда да открием жар-птица се опираше на една стара илюстрация: окованият свети Илия, заобиколен от елен, морски бич и жар-птица. Далече зад него се виждаше планина, към която водеше път, минаващ под арка. Арката отдавна беше разрушена, но според мен останките й още можеха да бъдат открити в Два Столба, недалеч от поселището, където бяхме родени двамата с Мал. Или поне така се надявах в добрите си дни. Днес обаче не бях толкова убедена, че Иля Морозов и свети Илия са едно и също лице. Вече дори не можех да се насиля да прелистя наново „Жития санктя“. Сега лежаха на плесенясала купчина в един затънтен ъгъл и приличаха не на пророчество за нечия велика орис, а на детска книжка, на която времето отдавна е минало.

Давид взе часовника, остави го, посегна към него отново, почука по шишенцето с мастило, накрая свери механизма с непохватни пръсти.

— Какво ти става днес? — попитах.

— Нищо — остро отвърна той.

Примигнах насреща му.

— Устната ти кърви.

Той я отри с длан, но кръвта пак взе да сълзи. Явно се беше прехапал. Здравата.

— Давид…

Той удари по масата с кокалчетата на юмрука си и аз едва не подскочих. Зад мен имаше двама стражи. Педантични и зловещи както винаги.

— Ето — каза Давид, подавайки ми малка тенекиена кутийка. Още преди да я докосна обаче, един от стражите я сграбчи.

— Какво си позволяваш?! — попитах гневно. Но знаех много добре защо е това. Нищо не можеше да премине от ръцете на някой Гриша в мен, без да е щателно проверено. Заради моята безопасност, разбира се.

Свещеникът страж не ми обърна внимание. Прокара пръсти по капака и дъното на кутийката, отвори я, помириса съдържанието, проучи похлупака, после я затвори и ми я подаде, без да обели дума. Издърпах я от ръката му.

— Благодаря — казах кисело. — Благодаря и на теб, Давид.

Но той вече седеше приведен над четивото си и изглеждаше напълно погълнат от него. Само дето толкова здраво стискаше перодръжката, че очаквах всеки момент тя да се прекърши.

Женя ме чакаше в Котлето — просторна, почти съвършено кръгла пещера, откъдето се осигуряваше храната за всички в Бялата катедрала. Заоблените й стени бяха осеяни с каменни огнища, напомнящи за древното минало на Равка и даващи повод на кухненския персонал да се оплаква, че изобщо не са удобни като готварските печки и облицованите с плочки фурни, които ползвали на повърхността. Гигантските шишове бяха пригодени за едър дивеч, но до готвачите рядко стигаше прясно месо. Вместо това те предлагаха осолено свинско, яхния от кореноплодни и някакъв странен хляб, приготвен от едромляно сивкаво брашно с лек дъх на череши.

Готвачите почти бяха свикнали с Женя — най-малкото вече не се стряскаха и не започваха да шушнат молитви, щом я видеха. Заварих я да се грее на едно от огнищата в най-отдалечения край на пещерата. Това лека-полека се бе превърнало в нашето място и готвачите редовно ни оставяха там малко гърне каша или супа. Щом приближих, съпровождана от въоръжения ескорт, Женя умишлено остави шамията й да се плъзне надолу по раменете и стражите ми тутакси се заковаха на място. Тя завъртя единственото си оцеляло око и изсъска като котка. Охраната изостана и се скупчи при изхода.

— Прекалих ли? — попита тя.

— Точно колкото трябваше — отвърнах, възхищавайки се на промяната в нея. Щом можеше да се надсмива над тези глупаци, които се стряскаха от вида й, това беше добър знак. Макар мехлемът на Давид да помагаше за белезите й, бях готова да се закълна, че главната заслуга за промяната на Женя принадлежеше на Тамар.

Седмици наред след пристигането ни в Бялата катедрала Женя отказваше да напусне килията. Просто лежеше в тъмното и не помръдваше. Неизменно съпровождана от стражите, аз й приказвах, придумвах я, опитвах се да я разсмея. Никаква полза. В края на краищата Тамар беше тази, която я примами навън, настоявайки, че Женя би трябвало да се научи поне да се отбранява.

— Теб пък какво те е грижа? — мърмореше отначало Женя, завивайки се презглава.

— Не ме е грижа, но не можеш ли да се биеш, ставаш пречка за останалите.

— Все ми е тая дали ще ме ранят.

— Но не и мен — възпротивих се.

— Алина трябва собствения си гръб да пази — намеси се Тамар. — Не може все теб да варди.

— Никога не съм я молила.

— Ама наистина, няма ли да е най-добре да получаваме само онова, за което сме помолили? — сопна се Тамар. После взе да я щипе, ръчка, но главно за да я дразни, докато най-накрая Женя склони да се измъкне от завивките и да получи един-единствен урок по самозащита: на четири очи, далеч от останалите, само в присъствието на свещениците стражи.

— Ще я изравня със земята — подметна ми на тръгване. Явно недоверието ми е проличало, защото тя издуха един червен кичур от набразденото си с белези чело и каза: — Е, добре тогава, ще я изчакам да заспи и ще й направя свинска зурла.

Въпреки всичко тя издържа този първи урок, както и следващия. А доколкото ми е известно, Тамар още не се беше събудила със свинска зурла или слепнати клепачи.

Женя продължи да ходи с покрито лице и през повечето време си стоеше в стаята, но вече не се прегърбваше и не странеше от хората в тунелите. Направи си черна копринена превръзка от хастара на старо палто, а косата й напоследък изглеждаше значително по-яркочервена. Щом отново беше прибягнала до своята дарба, за да промени цвета на косата си, значи женската й суета сигурно пак бе проговорила, а това беше значителен напредък.

— Давай да започваме — посрещна ме тя. Загърби пещерата и застана с лице към огъня, после разпъна шамията на главата, така че ресните й да образуват нещо като параван, който да ни скрие от дебнещи погледи. Първият път, когато го направи, стражите долетяха при нас само след секунда. Но щом ме видяха да нанасям мехлема върху белезите на Женя, тутакси ни оставиха на мира. За тях раните от ничевие на Тъмнейший бяха нещо като божие наказание. Аз обаче не бях много сигурна с какво го е заслужила тя. Ако стореното от Женя беше част от престъпленията на Тъмнейший, тогава почти всички също бяхме виновни в една или друга степен. Какво биха казали другите, ако видеха следите от зъби по рамото ми? Или пък за способността ми да карам сенките да танцуват?

Извадих тенекиената кутийка от джоба си и взех да нанасям мехлема върху нейните рани. Той имаше остър растителен аромат и караше очите ми да сълзят.

— Не съм подозирала каква мъка е толкова дълго да седиш неподвижен — оплака се тя.

— Ти изобщо не седиш мирно, а непрекъснато шаваш.

— Смъди.

— А какво ще кажеш да те набода едно хубаво с карфица? Ще ти отвлече ли вниманието от смъденето?

— Само ми кажи, когато свършиш, ужасно момиче такова. — Тя се взря по-отблизо в ръцете ми. — И днес ли нямаше късмет? — прошепна.

— Поне досега. Само две огнища са запалени, а и пламъците не са много буйни. — Избърсах ръцете си в мърлявата кухненска кърпа. — Ето — казах. — Готово.

— Сега е твой ред — рече тя. — Изглеждаш…

— Ужасно. Знам.

— Това е относително. — Тъгата в гласа й беше явна. Прищя ми се да се наритам.

Опрях длан до бузата й. Кожата между белезите беше гладка и бяла като алабастровите стени.

— Аз съм истинско магаре.

Ъгълчето на устата й се изви. Полуусмивка.

— Понякога — каза. — Само че аз отворих дума за това. А сега мирувай и ме остави да работя.

— Достатъчно е, че Аппарат все още позволява да се виждаме тук. Не искам да му доставя удоволствието да се перчи с една малка сладка светица.

Тя въздъхна театрално.

— Това е посегателство над моята чистосърдечна вяра и ти, рано или късно, ще ми се отплатиш.

— Как точно?

Тя наклони глава.

— Мисля, че трябва да ме оставиш да те направя червенокоска.

Завъртях очи.

— За нищо на света, Женя.

Докато тя бавно променяше лицето ми, аз премятах малката тенекиена кутийка в ръце. Опитах да затворя плътно капачето, но нещо отдолу пречеше. Измъкнах го с върха на пръстите — тънък диск восъчна хартия. Женя го видя в мига, в който го забелязах и аз.

Надписът на гърба — почти нечетливите завъртулки на Давид — се състоеше само от една дума: „днес“.

Женя издърпа листа от ръката ми.

— О, вси светии, Алина…

В този момент чухме тропот на тежки ботуши, които прииждаха по коридора отвън. Някакво гърне са разби на пода с оглушително „тряс!“, а една от готвачките нададе пронизителен писък, когато в помещението нахлуха свещеници стражи с готови за стрелба пушки и, по всичко личеше, фанатичен плам в очите.

Аппарат се носеше подир тях във вихрушка от кафяви одежди.

— Опразнете кухните — ревна той.

Двете с Женя скочихме на крака, докато свещениците стражи изтикваха грубо навън готвачите сред врява от недоволство и уплашени възклицания.

— Какво значи това? — попитах с настоятелен тон.

— Алина Старков — тутакси откликна Аппарат, — ти си в опасност.

Сърцето ми думкаше в гърдите, но успях да удържа гласа си спокоен.

— Какво ме застрашава? — попитах, поглеждайки към котлите, които къкреха върху огнищата. — Обядът ли?

— Заговор — обяви той, сочейки към Женя. — Тези, които се представят за твои приятели, целят унищожението ти.

През вратата продължаваха да нахлуват още от брадатите оръженосци на Аппарат. Щом редиците им се раздвоиха, зърнах Давид, очите му бяха ококорени и уплашени.

Женя ахна и трябваше да сложа ръка на рамото й, за да й попреча да се втурне към него.

Надя и Зоя следваха отзад с вързани китки, за да не могат да призовават. Струйка кръв се стичаше от ъгълчето на устата на Надя, а кожата й беше пребледняла под луничките. Водеха и Мал, лицето му цялото в кръв. Притискаше с ръка едната си страна, сякаш предпазваше счупено ребро, привел рамене от болка. Но по-страшна беше гледката на онези, които го съпровождаха: Толя и Тамар. Тамар отново беше със своите брадви. Всъщност и двамата бяха въоръжени като свещениците стражи. И избягваха да ме погледнат.

— Заключете вратите — нареди Аппарат. — Ще свършим това тъжно дело в уединение.