Огнен цикъл

VIII. Транспорт

Планерът не се приземи; очевидно летецът бе твърде предпазлив, за да го стори. Каквото и да святкаше отдолу, то почти сигурно не бе катапулта, така че едно кацане можеше да му струва оставане на брега. Той също пренасяше книги и нямаше никакво намерение да рискува. Независимо от това прелетя достатъчно ниско, за да различи фигурите на Дар и на Крюгер и да остане не по-малко удивен от Дар, когато той бе видял момчето за първи път.

Едно от преимуществата на планера е безшумното му движение. Тази особеност, съчетана със свръхострия слух на жителите на Абиормен, позволи на Дар да разговаря с летеца на планера. Това стана в промеждутъците, когато апаратът се плъзгаше над тях; после той се отдалечаваше, обръщаше се срещу вятъра към края на гората, за да набере изгубената височина и да се върне отново. Дар успя да предаде най-сетне онова, което бе най-важно според него — местонахождението на книгите.

— Разбрах — извика летецът на края. — Продължавам, оставям моя товар и докладвам за теб. По-добре остани на това място. Има ли още нещо за Учителите?

— Да. Моят спътник. Виждаш сам, че не е човек. Знае много неща, които са за книгите, и трябва да отиде при Учителите.

— Може ли да говори?

— Да, макар и слабо. Има свой език, различен от нашия; още не е научил всички наши думи.

— А ти знаеш ли някои негови думи?

— Да, но малко.

— Тогава сигурно трябва да вземем и теб. Така пестим време, а то е малко.

— Не съм сигурен, но ми се струва, че той няма да умре в определен срок; очаква да живее още дълго. Може би не трябва да се бърза.

При един от поредните промеждутъци след набиране на височина тази информация се помести в паметта на летеца. А когато прелетя отново, той продължи:

— Във всеки случай оставаш при него. Ще съобщя за всичко, което ми каза. Някой ще се върне с решението на Учителите. Ако можеш, измайстори катапулта за четириместен планер. Това ще ускори нещата, защото другите са сигурно демонтирани.

Той отмина и зави по вече познатия маниер, за да набере височина, а Дар се обърна към Крюгер, за да отговори на въпросите му за много неща от разговора, които момчето не бе дочуло или не бе разбрало.

— Подозирах го, но не можех да повярвам — каза на края Крюгер.

— Кое?

— Това, че времето, за което споменаваш толкова често, означава края на твоя живот. Как е възможно да знаеш кога ще умреш?

— Знаел съм го през целия си живот; то е част от познанието в книгите. Животът започва, продължава определено време и свършва. Ето защо книгите трябва да отидат в Ледените укрепления и Учителите да ги използват, за да обучат хората, които идват след това.

— Искаш да кажеш, че всички умират едновременно, така ли?

— Разбира се. Животът на всички започва едновременно, освен на неколцина, които претърпяват някаква злополука и трябва да започнат отначало.

— А как умирате?

— Ние не знаем, но Учителите би трябвало да имат представа. Те винаги ни казват времето, но не и начина.

— А що за хора са тези Учители?

— Те не са хора. Те са… Учители. В същност изглеждат като хора, но са много по-големи, дори от теб.

— Кой прилича повече на хората от твоя народ: те или аз? Може би има и други разлики, както между теб и мен, а?

— Те са също като мен, с изключение на ръста и на това, че знаят много повече, разбира се.

— Значи, те живеят от едно поколение до следващото или по времето на една група хора, а после и със следващата, докато всички обикновени хора умират, когато дойде часът, така ли?

— Така ни казват и те, и книгите.

— А колко време живеете нормално?

— Осемстотин и трийсет години. Сега сме в осемстотин и шестнайсетата.

Крюгер се замисли, пресметна бързо наум и се опита да си представи как би се чувствал, ако знаеше, че му остават само девет месеца, а дори и по-малко. Знаеше, че щеше да страда, докато Дар Ланг Ан го приемаше като нещо съвсем обикновено. Крюгер просто не успяваше да си наложи да не си задава въпроса, дали малкият му приятел не таеше в себе си желание за по-дълъг живот. Но не се осмеляваше да го попита заради очевидната възможност да зададе един прекалено деликатен въпрос. Той остави Дар да насочва разговора по свое желание. На края Крюгер разбра, че малкият летец изглежда го съжаляваше, задето не знае кога трябва да умре; самият той не можеше да намери точните думи, за да изрази чувствата си по този въпрос, а и тези чувства бяха малко абстрактни, за да бъдат точно определени, но постепенно стигна до убеждението, че неизвестността на смъртта бе нещо, което Дар не би желал да изживее.

— Хайде, стига за това! — рече Дар, който навярно бе почувствувал на свой ред, че същият въпрос може да се окаже неприятен и за другия. — Летецът каза да се опитаме да вдигнем катапулта, която ще им помогне да ни измъкнат оттук. Най-малкото трябва да сме готови да я започнем, когато те се върнат. В същност основното е да приготвим стълбовете, защото те ще донесат въжета.

— А как действа катапулта?

Дар му обясни. Очевидно това бе една прекомерно голяма прашка с чатал. Нейното построяване бе сложно преди всичко поради изискването тя да бъде разположена така, че да изхвърли планера във възходящ въздушен поток; на второ място по важност бе сигурността на носещата конструкция, към която се привързва въжето: тя трябваше да издържи крайното усилие, защото ако дървеният материал не е скрепен добре, той може внезапно да поддаде и да се пречупи към планера, а това би било повече от лошо. Първото изискване е лесно изпълнимо на морския бряг, а второто е въпрос на опит. Работата се оказа по-лесна от построяването на сала, защото бяха необходими по-тънки дървета. Крюгер отряза повечето от тях със своя нож, следвайки указанията на Дар, който ги подреди бързо и ги подпря умело едно към друго.

Арин кръжеше мързеливо над хоризонта и показваше изминалото време, но никой от двамата работници не му обръщаше внимание. Спираха само за да убият нещо, да се нахранят или за обичайната почивка, така че Крюгер не разбра колко време бе необходимо на планера за път до ледената шапка, за организиране на спасителната експедиция и за връщане обратно. Във всеки случай това време бе по-малко от година, защото те изобщо не видяха Тиър по време на цялата операция; когато първият от планерите прелетя над тях откъм морето, катапултът бе готов.

Летателният апарат се приземи доста наблизо. През следващия половин час дойдоха още два с по един летец във всеки. Дар се зае да ги представи, защото и тримата му бяха познати. Крюгер не успя да ги различи един от друг нито в началото, нито по-късно; най-много обаче го обезсърчи фактът, че не можеше да каже кой от тях бе Дар, ако не прибягваше до добре познатите петна, резки и драскотини по кожените ремъци и по вече ползваните за сигнализация железни токи на своя приятел. Останалите също носеха различни метални приспособления, но предназначението им явно бе друго, защото токите им бяха направени от някакво рогово вещество.

Имената им бяха: Дар Ен Вей, Рий Сан Сох и Дар Туу Кен. Крюгер се затрудни и от множеството еднакви имена Дар, защото трябваше да се откаже от удоволствието да се обръща към своя приятел с малкото му име. Той се питаше дали в имената бе скрита някаква родствена връзка, макар че след онова, което му бе казал Дар Ланг Ан, подобно нещо изглеждаше невъзможно.

Единият от планерите бе чувствително по-голям от останалите; Крюгер предположи, че това бе четириместният апарат, за който бе споменал другият летец. Дар Ланг Ан го повика близо до него и цялата група се зае с проблемите по настаняването на относително огромното човешко тяло. Седалката на пилота трябваше да остане на мястото си; можеха да свалят другите три, но тогава Крюгер трябваше буквално да седне върху крехката стена на фюзелажа. Нито една от седалките не би го побрала, въпреки че бяха добре оформени от гледна точка на човешките изисквания. В крайна сметка те се спряха на подръчна седалка от тънки клони — по-скоро дюшек, отколкото седалка; тя изглеждаше достатъчно здрава, за да държи Крюгер над обвивната тъкан, и в същото време достатъчно лека, за да не наруши прекалено много изискванията към деликатното равновесие на планера — изисквания, спрямо които вече бе упражнено насилие заради физическите данни на момчето.

Крюгер предполагаше, че между края на едно поколение и появата на следващото минава известен период от време, но когато постави въпроса пред групата, никой не можа да му отговори. Тримата новодошли бяха изненадани от въпроса му и сякаш започнаха да се отнасят към него като към още по-особено същество, отколкото допускаше наистина чудатият му външен вид. Пилотът на големия планер не възрази нищо на предложението да отстъпи кормилото на Дар Ланг Ан, когато Крюгер се качи на борда.

Най сетне всичко бе уговорено и Дар запита къде бе останалата част от ескадрилата, или може би само на тяхната група е било възложено да атакуват селото, където бяха задържани книгите му. Отговори му Рий Сан Сох:

— Сега няма да ходим до селото. Учителите искат да получат по-подробен доклад за обстановката, а само ти можеш да направиш това; искат да видят и твоя спътник Крюгер. Ти каза, че той знае повече неща, отколкото има в книгите, и според тях е важно той да отиде в Ледените укрепления, особено след като горещината го измъчва.

Дар Ланг Ан се съгласи с убедителността на този довод, макар че навикът, останал от целия му живот, му пречеше да се чувствува спокоен за своя изгубен товар. Крюгер приветства решението; всеки път, когато чуеше думата, която според него означаваше «лед», той изпитваше непреодолимо желание да стигне по-бързо там. Турската баня е приятна от време на време, но той не бе излизал от нея повече от половин земна година.

Излитането на катапулта не се оказа никак трудно. Планерите се закотвят един по един на необходимото разстояние, завързани за носа с въже; едно по-леко, нееластично въже се изтегля до носещата опора, а оттам през макара се връща до лебедката. Тя се навива, докато еластичната част от въжето стигне до носещата опора; после първото въже се откача и планерът се освобождава. При прелитането му над носещата опора куката на носа отскача и операцията се повтаря със следващия планер.

Известна промяна се наложи само с последния летателен апарат, определен за Дар Ланг Ан и Крюгер. Куката бе прикрепена към носещата опора, а не към апарата; лебедката бе монтирана в кабината; самият планер бе закотвен с помощта на въжена примка, която пилотът трябваше да освободи от кабината. Така че въжето увисна във въздуха под апарата, а Крюгер го нави и прибра, след като набраха достатъчно височина. Едва след тази операция Дар обясни какво е могло да стане, ако куката не се бе откачила.

— Не е ли предвидено нещо за освобождаване на въжето, ако това все пак се случи? — попита Крюгер.

— Опитвали сме, но обикновено летецът не реагира достатъчно бързо, за да се освободи. Той просто не разбира нищо, докато носът не полети надолу и той не изскочи от предпазния колан.

Крюгер само преглътна и не се обади повече.

Полетът бе интересен, но относително еднообразен. Според представите на Крюгер той бе бавен, защото Дар почти не успяваше да държи прав курс. Непрекъснато се налагаше да се премества от едно възходящо въздушно течение към друго и Крюгер изобщо не можа да разбере как успяваше да ги улови. А Дар просто не бе в състояние да му обясни всичко; той бе трупал знания през целия си живот от приблизително четиридесет земни години, така че не му бе възможно да ги предаде по време на един полет.

Едно бе сигурно: на Земята Дар би спечелил абсолютно всички награди по безмоторно летене. Главното в случая не бе фактът, че се налагаше да прелетят едно разстояние от повече от хиляда и петстотин мили, а това, че за Дар подобен полет бе нещо съвсем естествено и в неговите представи опасността от злополука бе толкова голяма, колкото и в мисълта на човек, който пътува от Хонолулу за Ню Йорк. Крюгер постепенно започна да осъзнава това, докато часовете минаваха един след друг, а отсрещният бряг не се показваше.

Когато той се появи най-сетне, оказа се, че бе съвсем различен от брега, който бяха напуснали. Онзи бе сравнително равен, с изключение на редките вулканични конуси; този тук бе скалист. Виждаха се планински вериги, образувани от свлечени и възседнати скални грамади — очевидно младонагънати планини, както ги наричат геолозите. Всичко говореше за това — и стръмните скали, и хилядите малки потоци, насечени от водопади, и острите, голи върхове. Въздушните течения бяха смайващо непостоянни, но Дар ги използваше с умение, което граничеше със свръхестественото. Другите планери бяха изчезнали отдавна; натоварени по-леко, те успяваха да «скачат» във всички възходящи течения, докато Дар не искаше да рискува.

След като брегът се появи. Дар пое наляво и премина над него с дълъг, полегат полет. Обикновено се движеха доста високо, за да видят някакви животни или други подробности в горите, които покриваха по-ниските склонове на планините, но понякога планерът се спускаше откъм подветрената страна на долините, за да улови въздушните течения, гонещи съседните била, и Крюгер успя да забележи, че дърветата не бяха еднакви. Едно нещо бе съвсем сигурно: тук температурата бе по-ниска и Крюгер го почувствува осезателно. В началото на полета той се чувствуваше най-добре на максималната височина, а тук — много по-ниско.

Температурата продължаваше да спада. Крюгер не знаеше точно колко път бяха изминали, но си даваше сметка, че сигурно бяха стотици мили. Бе изморен, гладен и жаден. Изглежда Дар нямаше подобни оплаквания; сякаш и студът не го измъчваше, докато неговият спътник вече почти съжаляваше за джунглата. В продължение на много часове те размениха само няколко думи; всеки път, когато искаше да попита дали ще летят още много, Крюгер изпитваше неудобство, че въпросът му може да бъде изтълкуван като оплакване. На края се обади Дар.

— Няма да можем да стигнем по светло — каза той. — Скоро ще трябва да приземя; ще продължим, когато слънцето се покаже отново.

Крюгер погледна изненадано синята звезда, която бе престанал да наблюдава отдавна. Арин се намираше почти на линията на хоризонта, малко вдясно от тях и продължаваше да слиза бавно. Крюгер се опита да използва този факт, за да разбере къде се намираха; това, че бе гледал без прекъсване синьото слънце в продължение на повече от шест земни месеца, очевидно означаваше нещо. Едно бе ясно: Тиър нямаше да изгрее повече през тази година. Те бяха преминали в «тъмната страна» на Абиормен. Така че ледената шапка щеше да бъде в пълен синхрон с пейзажа.

И все пак, гледайки ъгъла, под който залязваше звездата, Крюгер реши, че тя няма да слезе много ниско под хоризонта. Сподели го с Дар.

— Нали няма да стане съвсем тъмно? — попита той.

— Не, но обикновено не летим, когато на небето не се вижда нито едно от слънцата — бе отговорът. — Тогава отвесните въздушни течения са много по-редки и все по-трудно се забелязват от разстояние. Все пак ще направя всичко възможно, за да стигнем до Ледените укрепления преди залез слънце; нямам особено желание да стоя петнайсет-двайсет часа на някой гол връх.

Крюгер се съгласи на драго сърце.

Бе трудно да се определи точно поведението на звездата, защото височината им се променяше бързо и в широки граници, но тя несъмнено залязваше. Крюгер гледаше с такова внимание изчезващата звезда, че този път почти не обърна внимание на пейзажа под себе си; така пропусна да забележи появата на ледената шапка. След като я видя обаче, всичко друго сякаш изчезна за него.

Най-напред забеляза голяма река, която течеше към отдалеченото море успоредно на техния курс. Проследи я срещу течението и видя, че тя стигаше до гигантска стена, обагрена в розово от полегатите лъчи на Алциона. Бяха му необходими няколко секунди, за да разбере, че тази стена бе челото на ледник. Реката продължаваше и във вътрешността, но това бе вече река от лед. Планините навътре бяха по-високи, но на Крюгер му се струваше, че са смалени, защото долните им склонове се оказаха затрупани от сняг, събиран в продължение на векове. Леденото поле се простираше докъдето стигаше погледът и от най-високата точка на полета. В по-голямата си част то бе неподвижно; задържаха го големите възвишения, които го пробождаха, но към края ледниците оставаха свободни и се стремяха към океана. Тук, в челото на шапката, дебелината на леда бе навярно хиляда и повече фута; Крюгер се питаше каква ли бе тя във вътрешността.

Появата на ледената шапка бе доказателство, че се намираха близо до тяхната цел, защото в противен случай Дар нямаше да лови почти непрекъснато низходящите течения. Летецът потвърди това, когато Крюгер го запита.

— Да, ще успеем. Не повече от две изкачвания, ако успея да хвана достатъчно силни течения нагоре, а после се спускаме чак до края.

Момчето реши да не го безпокои повече и се загледа внимателно в разнообразния пейзаж; горите постепенно отстъпваха пред снега и леда, а сивочерната земя се ошарваше с бели ивици.

Най-сетне летецът посочи надолу и Крюгер видя това, което можеше да бъде само площадка за кацане. Тя бе равна, очевидно естествена тераса, разположена високо по склона на една от планините. Долината под нея бе изпълнена с лед — част от ледник, който продължаваше без прекъсване още десетина мили след мястото на снижаването. Терасата бе същевременно вход: виждаха се отворите на голям брой широки тунели, които навярно потъваха дълбоко в планината. Няколко предмета с криловидни очертания, разположени в близост до отворите, бяха достатъчно сигурно доказателство за предназначението на това място.

На Крюгер му се струваше, че могат да се приземят там веднага, но Дар Ланг Ан познаваше добре страховитите низходящи течения покрай ръба на терасата, които се появяваха, когато слънцето не огряваше челото на планината, и затова той направи последен опит да набере височина. Остана да кръжи две-три минути в прощалните лъчи на Алциона, така че наблюдателите от терасата сигурно го бяха забелязали.

После звездата изчезна зад един от върховете и терасата започна да расте под носа на летателния апарат. Когато останаха около петстотин фута, Дар хоризонтира планера, направи два опасни низходящи завоя в тясното пространство, за да убие излишната височина, и кацна като перо пред единия от отворите. Крюгер, който бе почти замръзнал при последното изкачване, се измъкна тромаво от апарата и пое с благодарност съда с вода, който един от чакащите ги местни жители веднага му подаде.

Той не се съмняваше, че ги очакваха, защото другите планери се бяха прибрали много преди тях.

— Искате ли да си починете, преди да поговорите с Учителите? — попита единият от посрещачите.

Дар Ланг Ан погледна към Крюгер, тъй като знаеше, че момчето не бе спало много повече от обикновено, но за негова изненада то отговори:

— Не, да вървим. Ще почивам по-късно. Искам да се видя с вашите Учители, а и Дар Ланг Ан бърза да се върне в селото. Далече ли са те оттук?

— Не много далече.

Същият, който бе задал въпроса, ги поведе навътре в тунела; по едно време пътят се заспуска спираловидно надолу. Те го следваха в продължение на половин час, както се стори на момчето, което започна да се пита какво означава «Много далече» за техния водач, докато се озоваха в една голяма пещера с равен под. Тя бе почти празна; в стените й се виждаха няколко врати и водачът им ги поведе към едната от тях.

Стаята от другата страна се оказа нещо като служебно помещение, заето от две същества, които очевидно бяха Учители според описанията на Дар Ланг Ан. Както той му бе обяснил, те се оказаха съвършено еднакви с него, с изключение на ръста. Тези същества бяха високи цели осем фута.

Те направиха по една крачка към новодошлите и зачакаха мълчаливо да се представят. Движенията им бяха бавни и донякъде тромави; когато Крюгер забеляза това, той почувствува как съмнението, което занимаваше съзнанието му от известно време насам, прерасна внезапно в пълна увереност.