Огнен цикъл

V. Изземване

Не им оставаше нищо друго, освен да се подчинят; един арбалет е безсилен срещу два пъти по двайсет. За миг Дар помисли да опита един яростен пробив до подслона на съседната сграда, но се отказа. Само жив би могъл да си вземе обратно книгите.

— Предпочитам аз да ги нося и да ги покажа сам на вашите Учители — предложи той.

— Няма защо да им даваш твоите книги, освен ако те самите не наредят — бе отговорът, — но те сигурно ще искат да ги видят. Аз ще отида при тях, за да им ги покажа и да ги питам какво да правим с теб.

— Но аз искам да ги видя, за да им обясня защо не съм знаел, че нарушавам техния закон.

— Не, аз ще им го кажа. След като си нарушил закона, не е важно какво си искал.

— А защо те да не видят и моя спътник? Ти вече каза, че той не е като другите хора.

— Добре, ще го заведа.

— Тогава ще трябва да отида и аз. Той почти не може да говори правилно, а аз знам някои думи от неговия език.

— Ако Учителите пожелаят да го видят и да разговарят с него и се окаже, че имат нужда от теб, те ще те повикат.

Водачът протегна ръка и Дар му подаде неохотно своя безценен вързоп.

Бе дадена заповед за тръгване и групата пое обратно по пътя, по който дойдоха дотук Дар и Крюгер. Но когато наближиха широката улица, по която двамата се бяха спуснали към морето, те не се насочиха към материка, а я пресякоха и се отправиха към единия от вулканите — този, който бе останал отляво на нашите пътници, когато наближиха града, по посока на обърнатата му към морето страна.

За първи път Дар изпита съжаление, че не бе научил повече от езика на Крюгер. Той бе решил да си вземе обратно книгите, а после при първа възможност да избяга от тези хора, ако не успееха, той трябваше да се измъкне сам, за да докладва в Ледените укрепления за това място. Трябваше да направи всичко за по-малко от двайсет години; друг изход просто не съществуваше. Нилс Крюгер щеше да му помогне, стига да позволят обстоятелствата. Но точно сега не трябваше да обсъжда нещата с него, защото останалите щяха да разберат твърде много от думите, които те бяха принудени да използват. Може би по-късно щяха да ги оставят сами; в противен случай Дар трябваше да си послужи с малкото английски думи, които бе научил. Той помисли и заговори на Крюгер, използвайки до краен предел английския си речник.

— Нилс, почни да говориш. На твоя език. Независимо за какво.

Дар просто не можеше да каже нищо по-определено; той искаше от Крюгер да говори за нещата, които виждаха по пътя, надявайки се, че ще успее да схване достатъчно ясно значението на някои нови думи, за да ги свърже с вече наученото. Крюгер не го разбра, но се сети, че Дар бе решил нещо, и се зае да му помага. И тъй като той заговори именно за това, което Дар искаше да чуе, нещата потръгнаха някак си.

При повечето човешки същества този метод не би дал особени резултати, но при тях двамата той не бе лишен напълно от смисъл благодарение на необикновената памет на Дар. Въпреки всичко речникът на малкия летец се попълваше прекалено бавно, а се налагаха и чести поправки.

В това време групата мина покрай вулкана и продължи между него и морето по тесния бряг, покрит със съвсем ситна пепел. От дясната им страна джунглата стигаше до самия бряг; виждаха се отделни туфи растителност, разделени от скални образувания и неголеми пространства втвърдена лава. В продължение на няколко часа те вървяха сред разпокъсаната джунгла, отдалечавайки се постепенно от морето. Но теренът не се издигаше; останаха почти на морското равнище и Крюгер нямаше да се изненада, ако се бе изпречило и друго блато. Но наместо в блато, те попаднаха в мъгла.

Крюгер бе прекарал доста месеци на Абиормен, но виждаше подобно явление за първи път; ето защо се изненада. Очевидно причината не бе в температурата. Въпреки това отминаващите парцали на водната пара ставаха все по-големи и се мяркаха все по-често, докато групата продължаваше пътя си. Момчето имаше достатъчно познания по физика, за да знае, че бяха възможни две причини: или нещо бе охладило почти изцяло наситения с влага въздух, или наблизо имаше голяма маса вода, чиято температура бе по-висока от температурата на въздуха, лежащ над нея. Затова не се изненада особено много, когато второто предположение се потвърди. От двете страни на пътя се появиха езерца, а малко по-късно групата се озова посред открито пространство, широко двеста-триста ярда, което бе осеяно с по-големи водни маси; от тях се издигаха плътни кълба пара. На някои места водата неистово клокочеше, на други лежеше спокойно под светлината на слънцето, но явно, че навсякъде бе топла. Безпокойството на Дар бе очевидно поне за онези, които го водеха; Крюгер не бе доловил все още нищо. Съществото, което носеше вързопа, се заинтересува от причината.

— Твоят другар ли те разтревожи с нещо?

— Не — отвърна Дар, — но ми се струва, че ако някой действително нарушава забранената граница, това е именно вашата група.

— Защо? Никой не ни е забранявал да се движим по тези места; казали са ни да живеем тук.

— Кой, вашите Учители ли?

— Разбира се.

— Сред целия този пушек?!

— Това е воден пушек; той е безвреден. Виж, твоят приятел не се страхува от него.

Крюгер се бе отбил до едно от горещите езерца; стражата го наблюдаваше внимателно, но не му попречи, когато той оглеждаше внимателно водата и скалите около нея. Досега той не бе виждал варовици на планетата, а тук езерцето бе оградено с пояс от бигор. Оградката се изправяше цял фут над съседната скална повърхност.

Крюгер огледа тези подробности и поклати глава. После се обърна към останалите езера — стражата бе спряла и с подчертана благосклонност го бе оставила да довърши огледа — и попита съществото, което носеше книгите:

— Колко често…?

Той не знаеше необходимия глагол, но размаха ръцете си нагоре и встрани, така че въпросът му стана ясен на всички, с изключение на Дар. Водачът отговори без колебание:

— Няма правило. Понякога веднъж на две-три години, друг път двайсетина-трийсет пъти за една година.

— А колко високо?

— Някога едва прелива, друг път е колкото дърво. Много шум, много пара.

Гейзерите наистина не са изненада за никого в един вулканичен район. Но Крюгер бе останал с впечатление, че диваците и полуцивилизованите народи обикновено ги избягват и затова известно време не бе сигурен, дали това не потвърждаваше развития разум на тези същества. После с огорчение реши, че все пак от сведението няма практическа полза.

Когато стигна до това заключение, пътуването бе съвсем близо до своя край. От другата страна на откритото пространство с гейзерите, което прекосиха, имаше джунгла; в нея се виждаха група постройки, които се оказаха «градът» на стражите. Именно той разказа за тези същества много повече, отколкото техните думи.

Сградите бяха обикновени сламени колиби, малко по-стабилни от навесите, които Крюгер строеше през летата по време на техния път, и малко по-несигурни от колибите из някогашните африкански села. Когато наближиха селото, водачът извика и останалото население наизлезе от колибите, за да ги посрещне.

Крюгер бе изчел достатъчно приключенски романи и от тях бе научил всичко, което според него трябваше да се знае за първобитните раси. Ето защо бе доста обезпокоен от една особеност на тълпата, която наобиколи пленниците. Всички бяха еднакви на ръст, поне доколкото той забеляза. Първото впечатление на момчето го накара да помисли, че това бе бойна група, защото не се виждаха никакви жени и деца. Отдъхна си малко, когато видя, че оръжие носеха само онези, които бяха пленили него и Дар. Все пак мълчанието на тези същества го порази. Логично бе всички да питат за пленниците. Вместо това обаче те се бяха вторачили в Крюгер.

Мълчанието бе нарушено от Дар, но не защото той имаше нещо против пренебрежението към собствената му личност при така създадените обстоятелства, а само защото се безпокоеше за своите книги.

— Хайде, кога ще видите тези ваши Учители? — попита той.

Очите на съществото, което държеше вързопа, се обърнаха към него.

— Когато те кажат. Първо трябва да се нахраним и докато храната бъде приготвена, аз ще им съобщя за нашето идване.

Един от хората, които не бяха в групата, се обади:

— Вече е съобщено. Ние ви чухме да идвате, а гласът на чужденеца ни подсказа, че сте ги хванали.

Крюгер разбра достатъчно от това изречение, за да схване причината за много по-малката изненада сред обитателите на селото, отколкото трябваше да се очаква. Сигурно групата е била изпратена да залови двамата пътници, след като са ги видели да пресичат с Дар откритото пространство пред града. Времето отговаряше съвсем точно.

— Учителят каза, че всички могат да се нахранят, след което пленниците трябва да отидат при него.

Дар и Крюгер не възразиха, макар че момчето изпита обичайните си съмнения към храната. Част от нея, поднесена най-напред, бе растителна; донесоха я в големи кошници, които поставиха на земята. Всички седнаха да се хранят около тях и Крюгер можа да си избере само нещата, за които знаеше, че са безопасни. В това време част от обитателите на селото се отправиха към гейзерите с кошници, в които имаше късове месо. Когато се върнаха, те ги поставиха на мястото на вече празните кошници; Крюгер с изненада откри, че месото бе толкова горещо, та не можеше да се държи в ръката. Очевидно бе сварено в някой от изворите.

Той и Дар бяха още гладни, но никой от двамата не се осмели да опита от месото след онова, което стана с Крюгер. Те гледаха тъжно как хората от селото гълтаха лакомо, докато една мисъл хрумна на момчето.

— Дар, тези хора са също като теб. След като свареното месо им понася, ти защо не ядеш? Поне единият от нас трябва да пази силите си.

Дар не бе съвсем сигурен, че обитателите на селото и той си приличат напълно, но неговото чувство за дълг го накара да се замисли и не след дълго да се съгласи, че приятелят му бе прав. Той започна да яде, но безпокойството му бе така очевидно за хората около него, че стана причина за още по-голямо удивление, отколкото външността на Крюгер.

Запитаха го от какво бе разтревожен и когато той им разказа за злополучния опит на своя приятел, изненаданите погледи се спряха отново на Крюгер.

— Не разбирам нищо от цялата тази работа — забеляза един от местните хора. — Ние винаги варим месото; това е правило; навярно твоят приятел е ползвал извор с отровна вода.

— Никакъв извор. Наблизо имаше само река със студена вода, а и нямахме достатъчно голям съд.

— Тогава как е приготвил месото?

— Сложи го на огъня.

Възклицанията, избухнали внезапно при тези думи, се сториха на Дар първата нормална реакция на хората около него, но почти веднага той разбра, че бе станало недоразумение.

— Наблизо ли беше огънят? — бе следващият въпрос. — Наредено ни е да съобщаваме на Учителите веднага, щом някъде се събуди друг вулкан, освен онези до Големия град.

— Това не беше вулкан. Той сам запали огъня.

Всички погледи се заковаха отново върху Нилс Крюгер; настъпи мъртва тишина. Никой не поиска от Дар да повтори думите си, защото всеки жител на Абиормен има достатъчно доверие на собствения си слух и на паметта си, за да предположи, че не е разбрал правилно такова просто изречение. Но недоверието се чувствуваше достатъчно ясно. Дар бе готов да заложи книгите си, че следващият въпрос няма да го изненада. И щеше да спечели.

— Как става това? Той има странен вид, но не изглежда силен.

Последната дума не се отнасяше само за физическа сила; тя имаше по-общо значение за всички възможни умения.

— Той има едно приспособление, което прави съвсем мъничък огън, когато го докосне както трябва. С него запалва малки парченца дърво, а когато те се разгорят, ги използва, за да разпали по-големите.

Питащият очевидно не повярва. А тъй като повечето от останалите също се съмняваха, разнесе се общо одобрително възклицание, когато той каза:

— Ще трябва да го видя.

Дар внимателно се въздържа да не се издаде с оня израз, който при него бе равностоен на усмивка, когато запита:

— Дали вашите Учители ще се съгласят да почакат, докато той ви го покаже, или и те ще поискат да го видят?

Неговият въпрос предизвика бърз разговор между обитателите на селото; на края един от тях изтича до малка колиба, разположена встрани от групата постройки. Дар проследи с любопитство човека, който се вмъкна вътре, опитвайки се да разбере нещо от неясните звуци, долитащи оттам. Опитът му не успя и той бе принуден да дочака връщането на пратеника.

— Учителят каза да съберем дърва, каквито трябват на чужденеца, а после да му покажем запалването на огъня.

Местните жители се пръснаха веднага по колибите, а през това време Дар попълни онези моменти от разговора, които Крюгер не бе разбрал. Той не бе свършил, когато отвсякъде започнаха да пристигат дърва.

Нито едно от тях не бе донесено направо от джунглата; очевидно вече бяха насечени и изсушени по колибите. Видът им не подсказваше, че са били приготвени специално за огън. Точно обратното. Впрочем за това говореше и досегашното развитие на нещата, но във всеки случай дървата бяха тук. Крюгер избра няколко парчета, нацепи ги на трески с ножа, взе малък наръч от по-дебелите и се изправи, давайки знак, че бе готов. Дар тръгна пръв към колибата, в която преди малко влезе пратеникът.

Спряха го веднага.

— Не оттам, чужденецо!

— Но нали вашите Учители са там.

— На такова малко място?! Не, разбира се. Вярно е, че те говорят там, но сега искат да видят както теб, така и твоя подпалвач.

Говорещият тръгна обратно по пътеката, по която бяха пристигнали в селото; задържаните го последваха. Останалите тръгнаха след тях.

Добре очертаната пътека се виеше между горещите извори. Пленниците вървяха по нея, докато стигнаха до един необикновено голям вир, разположен в онази страна на откритото пространство, която бе по-отдалечена от морето, останало някъде зад тях. Очевидно той или преливаше по-често от останалите, или подземният му източник изхвърляше по-голямо количество минерални вещества, тъй като окръжаващата го утаечна ограда бе висока почти три фута. Водата в него бълбукаше яростно и изхвърляше пара.

Цялата площ около вира бе равна, с изключение на някаква издатина от бигор, която сякаш бе продължение на оградката по брега. Тя имаше куполообразна форма, ако не се гледаше хоризонталната й горна част; висока бе почти колкото окръжаващата утайка, а широчината й бе около пет фута. Нейната повърхност бе гладка, но тук-там се виждаха някакви дълбоки дупки.

Навярно Крюгер нямаше да й обърне повече внимание, ако не бяха спрели пред нея, последвани от всички жители на селото, които се стълпиха наоколо. Това накара момчето да разгледа по-внимателно странния оголен камък; на края реши, че го е правил някой много изкусен зидар. Навярно Учителите бяха вътре, а отворите им служеха за вентилация и наблюдение. Вход липсваше, но той би могъл да бъде както в оградната стеничка около вира, така и на известно разстояние встрани; следователно имаше и подземен тунел. Ето защо не се учуди никак, когато от каменната могила се разнесе глас:

— Кой си ти?

Въпросът бе съвсем ясен, а и бе зададен така, че не остави у Крюгер никакво място за съмнение към кого бе отправен. За миг момчето се подвоуми как да отговори, но реши просто да каже истината.

— Аз съм Нилс Крюгер, щурман-курсант от «Алфард».

Наложи се да преведе своя отговор на абиорменски език и остана доволен от резултата. Но още следващият въпрос го накара да се замисли дали бе постъпил правилно.

— Кога ще умреш?

Крюгер се пообърка; просто не знаеше как да отговори на подобно питане. Надяваше се, че зад него не бе скрито нищо друго, освен желанието на невидимото същество да разбере колко му оставаше да живее, но именно на този въпрос той не бе в състояние да отговори.

— Не знам — бе единственото, което можа да измисли.

Последва мълчание, което продължи поне толкова, колкото и неговото колебание преди малко. От следващите думи на скрития говорител той остана с впечатлението, че този озадачаващ въпрос бе разрешен, най-малкото засега.

— Казват, че можеш да палиш огън. Покажи.

Крюгер, който не можа да разбере абсолютно нищо за невидимата личност, задаваща въпросите, се подчини. Не бе никак трудно, тъй като дървата бяха сухи, а светлината на Арин се оказа напълно достатъчна за малката батерийка. Пращенето на искрите разтревожи за миг стоящите наблизо жители на селото; според Крюгер този звук бе по-скоро подобен на пукота на арбалета на Дар. Треските пламнаха веднага и минута по-късно един малък, но достатъчно силен огън играеше весело върху камъка на няколко ярда от каменното убежище на Учителите. През това време Крюгер трябваше да отговаря на въпросите, които следваха един след друг: защо в началото му трябваха по-тънки дърва, защо бе поискал те да бъдат сухи и какъв бе източникът на искрите. Отговорите го затрудниха страшно много. Крюгер се оказа горе-долу в положението на гимназист, от когото са поискали да изнесе лекция по физика или химия на френски език, след като го е изучавал не повече от година. Ето защо му се наложи да прибегне към знаци и измислени думи, докато огънят догаряше.

На края съществото в каменното убежище задоволи любопитството си към огъня — или може би по-точно разбра онова, което можеше да му каже Крюгер — и продължи с въпроси, които навярно го интересуваха повече:

— Къде обикаля твоят свят: около Тиър, или около Арин?

Дар не разбра нищо, но за Крюгер всичко бе прекалено ясно. Той бе буквално втрещен, както би се почувствувало всяко човешко същество, което внезапно вижда как любимите му теории стават уязвими.

— Гледай го ти! — измърмори той приглушено, без да знае как да отговори веднага.

— Какво значи това?

Крюгер просто бе забравил, че прекалено острият слух е нещо обичайно в този свят.

— Израз на изненада на моя език — отвърна той колебливо. — Струва ми се, че не разбрах вашия въпрос.

— А аз мисля, че го разбра.

Макар и да не бяха произнесени от човек, тези думи напомниха на Крюгер за тона на някой строг учител, застанал срещу него; той реши, че е по-добре да продължи с началната откровеност.

— Не, аз не идвам от Арин; не зная дали около нея има планети, но около Тиър няма други.

Събеседникът му възприе новата дума без въпроси; навярно бе схванал значението й от контекста.

— Моят свят обикаля около слънце, което е много по-слабо от Арин, но е много по-ярко от Тиър; не мога да кажа на вашия език какво е разстоянието от тази система до него.

— Значи има и други слънца, така ли?

— Да.

— Защо дойдохте тук?

— Ние изследваме… Изучаваме други светове и техните слънца.

— Защо си сам?

Крюгер разказа подробно за премеждието: как скафандърът му бе останал в калната яма, как неговите другари го бяха изоставили, приемайки за напълно естествена гибелта му, и как се бе спасил случайно благодарение на корена на дървото.

— Кога ще се върнат твоите хора?

— Въобще не ги очаквам. Те нямат причини да вярват, че този свят е населен, защото никой от тях не е видял градовете, в които живеят хората на Дар, а вашето село просто не е било забелязано. Още повече че корабът е разузнавателен, полетът му ще продължи доста ваши години и данните за тази система ще бъдат проучени едва след като той се върне у дома. Дори тогава връщането им е малко вероятно, защото имат достатъчно много работа и по-наблизо от вас.

— Тогава ти си мъртъв за твоите хора.

— Да, аз също мисля така.

— А знаеш ли как се движат вашите кораби?

Крюгер се замисли как до отговори на подобен въпрос, но си спомни, че се бе представил за щурман-курсант.

— Да, познавам техниката и движещата сила.

— Тогава защо не си опитал да си направиш кораб и да се върнеш в твоя свят.

— Знанието и възможностите са различни неща. Например аз зная как се е появил този свят, но не мога да го направя.

— Защо си заедно с този, когото наричаш Дар?

— Срещнах го. На двама е по-лесно, отколкото на един. Освен това бях решил да намеря тук някое място, което е по-хладно и поносимо за едно човешко същество, а той спомена, че отивал към някаква ледена шапка. Това ми бе достатъчно.

— А какво ще правиш, ако на тази ледена шапка намериш и други като него?

— Сигурно ще се постарая да се разбера с тях. Така или иначе, те ще бъдат единствените хора около мен и затова ще се отнасям с тях така, сякаш съм си у дома, стига те да ми дадат възможност, разбира се.

След този отговор настъпи мълчание; може би невидимите Учители го обсъждаха или пък разискваха нещо друго. После въпросите се подновиха, този път към Дар.

Той отговори, че бил летец и обикновено се движел между град Куор и Ледените укрепления. Попитаха го за разположението на града и поискаха пълни подробности. Двамата с Крюгер не можаха да разберат дали Учителите наистина не знаеха, или просто бяха решили да изпитат честността на Дар.

Никой дори не намекна, че Дар не бе жител на тази планета; въпросите продължаваха, а Крюгер изпадаше във все по-голямо недоумение. Мина известно време, преди да му хрумне мисълта, че след като Дар и тези хора бяха от един и същ вид, очевидно и те бяха дошли от друг свят. Засега бе загадка защо те живееха почти като диваци, макар че нищо не изключваше възможността да са останали тук след катастрофата на техния кораб. Навярно именно това обясняваше въпроса към Крюгер дали би могъл да си построи космически кораб. Всъщност то бе достатъчно, за да си обясни всичко освен факта, че Учителите оставаха скрити.

— Какви са тези «книги», които носиш, и защо се безпокоиш така много за тях.

Зададеният въпрос върна отлетялото внимание на Крюгер към действителността. Самият той бе имал желанието да го постави на своя приятел.

— В тях е записано всичко, което нашите хора са научили и направили през своя живот. Записките на онези, които са живели преди нас, бяха върнати в Укрепленията отдавна, веднага след като усвоихме тяхното съдържание; според нашия закон всеки човек е длъжен да напише свои собствени книги и те да бъдат запазени, така както и всичко, написано преди него.

— Разбирам. Интересна идея; ще трябва да се върнем отново към нея. А сега, още нещо: някои от нашите хора са останали с впечатление, че според теб всичко, свързано с огъня, било незаконно. Вярно ли е това?

— Да.

— А защо?

— Това знаем от нашите Учители, а и книгите от миналото ни казват същото.

— Казвали ли са ви, че той ще ви убие?

— Да, но има още нещо. Да умреш е едно; нали всички умираме, когато настъпи часът, но навярно има и друго, много по-лошо. Струва ми се, че когато умреш от топлина или нещо подобно, ти си мъртъв два пъти. Все пак нито Учителите, нито книгите го казват съвсем ясно.

— И въпреки всичко ти придружаваш това същество, което пали огън винаги, когато пожелае.

— Първия път се уплаших, но после реших, че след като гой не е истински човек, навярно се подчинява на други закони. Почувствувах, че по-важно е да занеса събраните за него сведения в Ледените укрепления, макар и да допусна всички възможни нарушения. Въпреки това оставах винаги колкото бе възможно по-далече от огъня, който той палеше.

Настана доста дълго мълчание, преди Учителят да заговори отново. А когато започна, тонът и думите му бяха окуражителни, поне в началото.

— И двамата показахте добра воля и дадохте полезни сведения — каза скритото същество. — Ние оценяваме това и ви благодарим. Засега оставате при нашите хора. Те ще се погрижат да бъдете добре настанени и нахранени; страх ме е само, че веднага не може да се направи нищо за хладината, която търси чужденецът, но и това може да се уреди постепенно. Оставете книгите и палещата машинка на камъка и нека всички си отидат.