Огнен цикъл

VII. Инженерна дейност

Безпокойството им се оказа напразно. Резултатът не оправда очакванията им и след като търсиха повече от час по дъното на кратера, трябваше да признаят, че наоколо нямаше нито едно животно, по-голямо от катерица. От една страна това беше облекчение, но загадката на онези чудатости в тунела ставаше още по-голяма. Те обсъждаха последната подробност, докато почиваха край изкуственото езеро и се хранеха с месото, повалено от арбалета на Дар.

— Струва ми се, че е напълно естествено тук да няма никакво живо същество, след като градът бе пуст, но не мислиш ли, че трябваше да намерим поне някакви скелети? — запита Крюгер.

Дар драсна с нокът по глинестата почва.

— Не зная какво да ти кажа. Дори костите, от които е смъкнато цялото месо, не траят твърде дълго, а ако е останало, то те се разпадат почти веднага. Разбирам, че си очаквал да намериш някакви следи от обитателите на онези дупки по дължината на стената, които видяхме отгоре.

Бяха огледали всички отвори, търсейки както следи от обитателите на шахтата, така и изход от нея, но се оказа, че това бяха някакви малки бетонни пещери.

Крюгер бе склонен да останат, за да обсъдят възможното предназначение на кратера по времето, когато градът е бил населен, но Дар предложи нещо по-практично.

— За нас не е особено важно дали в шахтата са държали лоши хора, или опасни животни — каза той. — Бедата е там, че както изглежда тя може да задържи и нас двамата. Няма да умрем от глад, разбира се, защото тук има и храна, и вода. Но на мен ми остава да живея още съвсем малко, така че не искам да оставам далече от моите книги. Не е ли по-добре, ако помислим как да се измъкнем оттук?

— Изглежда имаш право — съгласи се Крюгер. — И все пак, ако можехме да разберем какво е имало тук, навярно щяхме да се справим по-лесно, защото ако това е било клетка за лъвове и ние го знаехме, поне щяхме да сме сигурни, че онези прегради са предназначени за тях. А сега…

— А сега пък знаем всичко за тези прегради, както ги нарече ти. Ако тръгнем през тунела, пак ще стане топло. Аз не знам какво ще ми се случи, ако вляза в парата, но навярно моите Учители са имали причини, за да ме държат настрани от такива неща. А видях, че и ти, който не се страхуваш от огъня, нямаш никакво желание да минаваш покрай онези тръби.

— Има нещо вярно. Не ме е страх само от огън, който мога да контролирам, а тук е друго. Я чакай малко, ти ме подсети за нещо. Ако тръгнем нагоре през тунела, ще задействуваме пусковото устройство на пода, но това не се отнася за самото място пред онези неща, които приличат на парни дюзи. То не е до тях, иначе щяхме да пострадаме още когато влязохме. Може би ще успеем да се изкачим навътре в коридора, да минем покрай онова място от пода, което сигурно контролира парните клапани, да почакаме, докато парата прекъсне, и тогава просто да излезем.

Дар се усъмни.

— Изглежда много просто — каза той. — Възможно ли е да са се опитвали да задържат в това място нещо, което се е страхувало само от шума. Защото ако ти си прав, други прегради наистина няма.

— Може би е било точно така — отвърна Крюгер също колебливо. — Нека опитаме все пак.

Този път никой от двамата не се изненада, когато съсъкът на парата отговори на тежестта на телата им върху същия участък от пода. Крюгер вървеше колкото бе възможно по-близо до струите нагорещен газ, които изскачаха от дюзите, разположени от едната страна на коридора, и изчезваха почти напълно в по-широките отвори в отсрещната стена. Отделни струйки пара се откъсваха от главния поток и обвиваха двамата с фучащи езици от гореща мъгла, но въздухът за дишане бе достатъчно; минутите минаваха една след друга, а те продължаваха да стоят в самия край на смъртоносната струя.

Трябваше да мине много време, преди Крюгер да се види принуден да признае, че Дар е бил прав. Сега те наистина се намираха много по-близо до парата в сравнение с първия път, когато влязоха, но тя очевидно нямаше никакво намерение да спира. Цялата машинария се оказа много по-сложна, отколкото Крюгер бе предполагал.

Имаше, разбира се, и друго възможно обяснение. Но Крюгер не искаше да мисли за него. Не знаеше дали то бе хрумнало и на Дар, но внимаваше много да не му го подскаже с нещо, когато се върнаха при езерцето.

— Мислиш ли, че капанът е бил предназначен за онези малки животинчета, от които ядохме? — попита Дар след дълго мълчание.

— Приемаш моята логика, а? — продължи със съмнение Крюгер. — Не знам, а и наистина да е било така, не виждам с какво би могло да ни помогне това.

— Аз също не виждах, докато ти не заговори преди малко. Тогава започнах да си мисля каква ли тежест е нужна, за да се задействува онова устройство. Вече знам, че теглото на двамата го прави; струва ми се, че и ти ще го включиш, но не съм сигурен дали моята тежест ще бъде достатъчна, а ако това е така, колко ли може да поеме онзи участък от пода, преди да зафучи отново.

— Е, ако някой от нас сам го задействува, за какво ни е да търсим повече?

— А защо трябва цялата тежест да бъде на едно място? Не можем ли да сложим клони или трупи по пода, така че…

Крюгер скочи; краят на изречението бе съвсем ясен. Този път Дар поведе нагоре в тунела, а Крюгер го следваше на няколко крачки.

След малко съсъкът на парата показа, че пусковото устройство е било задействувано. Крюгер остана на мястото си, докато Дар се върне при него. Съсъкът спря; очевидно тежестта на Дар бе достатъчна. В почти тъмния проход бе трудно да се определи с точност мястото на пусковия блок. Дар отиде и се върна няколко пъти, докато краят на чувствителния участък бе определен с точност до последния инч; тогава той каза на своя другар:

— Нилс, ще бъдеш ли така добър да излезеш навън и да донесеш няколко камъка с различно тегло, за да разберем точно колко чувствително е това чудо? Аз ще остана тук, за да бъдем сигурни за мястото.

— Разбира се.

Крюгер бе схванал мисълта на своя малък приятел и се втурна навън без повече въпроси. След пет минути той се върна с цял куп късове от лава, чието общо тегло бе почти еднакво с петдесет и петте фунта5, колкото тежеше Дар; двамата се заловиха да ги търкалят през фаталната линия. Няколко минути на последователен съсък и тишина бяха достатъчно доказателство, че пусковото устройство действително се задействуваше от определено тегло; оказа се, че клапаните на парата се отваряха от петнайсетина фунта, независимо от мястото, където бе тежестта — из цялата ширина на коридора, на разстояние най-малко десет фута. Изглежда, че и разпределението на тежестта не помогна, защото парата зафуча веднага след петнадесетфунтовата граница.

— Можем да направим мост над това нещо — каза Дар, когато всичко стана ясно.

— Не сме за завиждане — чу се песимистичният отговор на Крюгер. — С два ножа ще падне доста рязане.

— Ако можеш да измислиш нещо друго, ще опитам с радост. Ако ли не, предлагам да се хващаме.

И както ставаше наистина често, смислените думи на Дар не оставиха място за възражения; те се върнаха на осветеното място, за да потърсят подходящ материал.

За съжаление Крюгер бе не по-малко прав. Двата ножа бяха с тях, но това бяха леки ножове. Дърветата на Абиормен се различаваха помежду си не по-малко от дърветата на всяка друга планета, но нито едно от тях не бе достатъчно меко, за да бъде повалено с ловджийски нож за половин час, дори за половин ден. Пътешествениците се надяваха да намерят някое дърво, което да бъде едновременно достатъчно дебело, за да поеме тежестта им без голямо огъване, и достатъчно тънко, за да го отрежат и пренесат без особени затруднения. Гората в кратера не бе обширна, така че те сигурно трябваше да се задоволят с много по-малко от необходимия избор; никой от двамата не си спомняше да бе видял такъв идеален дънер и по време на предишните обиколки, макар тогава мислите им да бяха насочени към друго място.

Докато обикаляха дъното на кратера, Крюгер все още не бе напълно убеден в полезността на операцията. Той не бе мързелив, но мисълта да атакува дори шестинчово дърво със своя малък нож не му се нравеше. Подобни ситуации навярно са довели до по-голямата част от откритията и изобретенията през последния половин милион години и затова едва ли имаше нещо удивително във факта, че мисълта му бе заета не точно с това, което търсеха.

Нито пък имаше нещо удивително във факта, че някои впечатления, струпани в паметта му от известно време насам, съвпаднаха; това е обичайният път, по който се раждат новите идеи.

— Слушай, Дар — каза той внезапно, — как е възможно да има толкова пара, след като градът е безлюден, а електроцентралите не работят? Разбирам, че клапанният механизъм може да издържи дълго време, но откъде идва енергията?

— Наоколо има много пара — отбеляза Дар. — Защо да не са могли да прокопаят подземни канали до огъня, който подхранва вулканите, или до горещите води, както е в селото?

Лицето на Крюгер помръкна, когато си помисли, че самият той е могъл да се сети за това.

— Въпреки всичко — каза той, — струва ми се, че парата в околността не е чак толкова много. Защо да не сложим няколко големи камъка върху пусковото устройство на пода на тунела и да почакаме, докато тя привърши?

— Вече я пускахме и спирахме доста пъти — отговори Дар със съмнение — и няма никакви признаци за отслабване. Но ми се струва, че в цялата работа има някакъв смисъл. Ще изгубим само толкова време, колкото да сложим един камък. После ще си гледаме нашата работа. Хайде да го направим.

— Няма смисъл да ходим двамата. Връщам се веднага.

Крюгер отиде до тунела и затъркаля навътре един от оставените наблизо камъни, докато съсъкът му подсказа, че бе стигнал до мястото. После бързо се върна при Дар.

По ирония на съдбата единственото дърво, което изглеждаше подходящо за тяхната цел, бе разположено на възможно най-отдалеченото място от тунела. Но оплакванията нямаше да им помогнат, така че и двамата се заловиха за работа с малките остриета. Дървото бе по-меко от бор, но седеминчовият дънер им отне доста много време. Почиваха няколко пъти и веднъж спряха работа за лов и храна, преди да го повалят.

Клоните на това дърво бяха разположени на групи, подобно на многопластов чадър, като разстоянието между отделните пластове бе четири-пет фута. Според плана трябваше да оставят по няколко клона от двете крайни групи, за да послужат за «крака» на главния дънер и да поемат допълнителния товар на двамата. Крюгер нямаше да се изненада, ако цялата тази работа им бе отнела цяла земна година, но решимостта и нарастващото умение си казаха думата. Само след няколко земни дни приспособлението бе готово за изтегляне до тунела. Съсъкът на парата не затихна дори за миг, докато те работиха. Ако силата на звука бе намаляла, това бе станало много бавно, защото никой от тях не бе забелязал съвършено нищо. Изведнъж вниманието им бе привлечено от внезапно настъпилата тишина.

Това стана в мига, когато повлякоха дънера към тунела. Известно време ехото от съсъка отекваше в шахтата; после настъпи тишина. Дар и Крюгер се спогледаха за миг и се втурнаха към отвора, без да разменят нито дума.

Дар пристигна пръв въпреки по-късите си крака, защото храстите, които препречваха пътя му, не бяха много гъсти; Крюгер минаваше през тях значително по-трудно. По пода на тунела течеше поток от много гореща вода, очевидно от парата, която се бе кондензирала по стените и тавана през последните няколко десетки часа. Въздухът в галерията едва се дишаше, и то благодарение само на течението от шахтата, а сред кълбящите се валма от пара се виждаха не повече от няколко ярда напред. Те напредваха крачка по крачка в мъгливата пелена, която течението тласкаше срещу тях, докато най-сетне стигнаха до камъните, оставени близо до блока на пусковото устройство. Дар щеше да продължи, но Крюгер му извика да внимава:

— Спри за малко, за да видим дали е още там камъкът, който оставих преди. Може би потокът го е отнесъл; не беше много тежък.

Дар помисли, че малкият поток по пода на тунела не би могъл да помести петнадесетфунтовия камък, но въпреки това спря. Минаха няколко мига, достатъчни, за да се убедят, че камъкът бе на мястото си, тоест пусковото устройство бе все още включено; следователно нещо друго бе спряло парата. Крюгер мина напред, макар и с известно безпокойство, и застана до камъка. Нищо не се случи и двамата се гледаха в продължение на няколко секунди; в главите им минаваха едни и същи възможни отговори.

Никой от двамата не познаваше подробностите на клапанната система, която контролираше парата. Навярно някъде имаше предпазни приспособления, които затваряха системата преди пълното изчерпване на запасите от пара, а самите приспособления бяха разчетени за пререгулиране в случай на недвусмислен опит за измъкване през коридора. Затруднението в случая идваше от факта, че изпълнителите на системата не бяха човешки същества, а според преценката на Крюгер не бяха представители и на расата на Дар, така че просто бе невъзможно да се предвиди каква логична схема е била възприета от тях.

— Дар, струва ми се, че има само един начин да разберем. По-добре ме остави да вървя пръв; навярно ще издържа една малка доза, ако тази чудесия се включи отново, докато твоите Учители са ти казали, че никой не знае какво ще стане с теб.

— Прав си, но аз съм по-лек. Може би ще бъде по-добре, ако аз тръгна напред.

— Няма смисъл. Ако ти не го задействуваш, няма да знаем какво ще се случи с мен. А ти просто ще ме последваш, ако успея.

Дар не възрази нито дума, само помогна на своя по-голям приятел да притегне малкото неща, които носеше, защото никой не искаше да се връща за нещо изпаднало. Когато това бе направено, Крюгер не пропусна нито миг; обърна се и тръгна нагоре по тунела толкова бързо, колкото му позволяваха силите.

Дар го проследи с поглед, докато се убеди, че момчето бе минало покрай парните дюзи, и тогава го последва. Той настигна Крюгер при изхода на тунела, но и двамата не спряха, докато не се озоваха извън сградата, в която бяха влезли. Зад тях не се чуваше никакъв шум и дъхът на Крюгер постепенно се успокои, докато чакаше и се ослушваше.

— Струва ми се, че успяхме — каза той най-после. — Какво да правим сега? Закъснели сме с половин година за нашия разговор с Учителя в селото; мислиш ли, че ще успеем да го убедим в случайното ни закъснение и че той ще бъде достатъчно благоразположен от този факт, за да ти върне книгите?

Дар мисли известно време. Дори на него му бе омръзнало да отклоняват всеки път молбите му, когато бе поисквал своята собственост, а и забележката на Крюгер бе основателна. Дар бе достатъчно справедлив, за да отсъди безпристрастно пред себе си, че тяхното забавяне не бе съвсем случайно, защото те трябваше да поемат обратно към селото много преди да попаднат в капана на кратера.

— Чудя се, защо жителите на селото не дойдоха да ни потърсят? — запита внезапно той. — Те са знаели къде бяхме, още повече че миналия път ни откриха безпрепятствено.

— Въпросът ти е основателен, но не мога да ти отговоря. Парата със сигурност не ги е уплашила; те са при викнали с гейзерите.

— Мислиш ли, че са знаели за падането ни в капана и им е било приятно да ни оставят там? Всички са могли да чуят отдалече фученето на парата и да ни видят, щом погледнат в кратера отгоре.

— Това е малко вероятно, освен ако капанът долу не се изключва така лесно, че те да не могат да повярват във възможността да ни е задържал. В такъв случай стражите трябваше да бъдат още долу и да ни посрещнат, когато излязохме.

— Може би пазачът е бил сам и е решил, че шумът просто не означава нищо; защото според тях източникът на парата не е вечен, както бих помислил и аз например. В такъв случай той е побързал да отиде за подкрепление. Аз съм въоръжен и той може би е преценил, че не е длъжен да ни залавя сам.

— Това е възможност, която не можем да проверим в никакъв случай, освен да останем тук, за да видим дали войниците няма да се върнат. Ще го направим ли?

— Не, струва ми се — в отговора на Дар се долови неохота. — Навярно ти беше прав още преди. Ние губим време, а на мен ми остават само шестнайсет години. Ще бъде по добре, ако тръгнем веднага за Ледените укрепления, за да имаме време да се върнем с достатъчно помощ и да си взема обратно книгите.

— Винаги съм мислил, че и за мен това е по-добре. Парната баня съвсем не ми се понрави, а и съм готов да се закълна, че с всяка изминала година става все по-горещо. Да вървим, и то бързо.

Изпълнението на плана започна незабавно; те оставиха зад себе си планината и града без допълнителни обсъждания.

Пътят покрай морето бе малко по-лек. Брегът бе покрит с плътен пясък, макар че ивицата му бе тясна почти навсякъде, защото Абиормен нямаше достатъчно голяма луна за внушителни приливи и отливи, а тук, близо до полюса, притегателната сила на Тиър бе съвсем малка. Крюгер бе недоволен, че стъпките им оставяха отчетливи следи, но Дар му напомни, че вече бяха казали достатъчно много, за да насочат евентуалните преследвачи. Сега само бързината можеше да помогне на бегълците.

В гората имаше много животни, които се приближаваха непрекъснато до брега, но нито едно от тях не показа, че се страхува от пътниците. От време на време арбалетът на Дар поваляше по нещо за ядене; те го нарязваха на място и се хранеха както в движение, така и при кратките спирания за сън.

Видяха един-два върха на вулканични конуси, но те бяха навътре в сушата; само веднъж един вулкан ги позабави. Наложи се да вървят няколко часа през неголямо поле от лава, до което някога бе стигнало морето.

Обикновено брегът се виждаше на много мили зад тях и Дар често поглеждаше с едното си око натам, но единствените живи същества, които виждаше, бяха дивите животни, почти напълно безучастни към пътниците.

Пътуването им се превърна в еднообразен преход посред горещи изпарения или неприятен, топъл дъжд. От време на време Крюгер се къпеше в морето; макар че водата бе топла, плуването го освежаваше. Но това ставаше само когато Дар спираше да си почине, жителят на Абиормен не обичаше да плува, а и сега сякаш не го интересуваше нищо друго освен времето, необходимо за път.

Те нямаха възможност да измерват точно изминатите разстояния, така че даже Дар не можеше да определи кога щяха да се появят островите, които търсеха. След известно време те все пак се появиха. Дар изсумтя с облекчение, когато първата от мъничките гърбици се показа на хоризонта.

— Остават още петнайсет години. Ще успеем.

Може би неговата увереност бе малко пресилена; Крюгер не знаеше мащаба на картите, които бе видял, и не можеше да си даде сметка, че островната верига, с чиято помощ Дар имаше намерение да пресече океана, бе дълга осемстотин мили, а от последния остров до мястото върху ледената шапка, към което се стремяха, разстоянието бе почти още толкова. Той предполагаше, че преценката на местния жител бе вярна и затова почти се успокои.

— А как ще пресечем морето? — бе единственото, което се задоволи да попита Нилс.

— Ще плаваме — тонът на Дар Ланг Ан бе съвсем категоричен.

Това разтревожи Крюгер и тревогата му с течение на времето не намаля. Ставаше все по-ясно, че Дар бе решил да плават със сал, защото това бе единственото превозно средство, което можеха да построят със своите сечива; подобна перспектива никак не зарадва момчето, макар и да не подозираше действителното разстояние до целта. Все още не бяха говорили за ветрилата, а когато Крюгер попита и успя някак си да обясни тяхното предназначение, летецът каза, че вятърът щял да бъде през цялото време срещу тях. Налагало се да се движат на гребла.

— Нима вятърът никога не се обръща? — запита смаяният Крюгер, когато разбра, че ще трябва да тласкат със собствените си мускули онова тромаво нещо на брега, което току-що бе започнало да придобива форма на плавателен съд.

— Не толкова, че да ни бъде от полза.

— Откъде знаеш?

— През целия си живот съм летял по този път, а планерът не може да се управлява от човек, който не познава добре въздушните течения.

— Нали ми каза, че тази островна верига очертава въздушния коридор на вашите планери до Ледените укрепления? — запита внезапно Крюгер.

— Да, на тези, които идват от Куор.

— Тогава защо не видяхме нито един от тях?

— Защото не си погледнал нагоре. Аз забелязах три, откакто пристигнахме. Но ако очите ти се намираха отстрани и бяха малко по-изпъкнали…

— Остави на мира зрителните ми дефекти! Защо не им сигнализира?

— Как?

— Нали когато те намерих, ти се канеше да отразяваш слънчевата светлина с токите от твоите ремъци; можем да запалим и огън.

— Запалката ти остана при нашите приятели в селото, а самият ти вече трябваше да знаеш, че дори да запалим огън, нито един от моите хора няма да се приближи до него. Ако летецът види пушека, той ще се отдалечи оттук, след което непременно ще докладва за ново огнище на вулканична дейност.

— А защо да не отразим светлината? Токите ти все още блестят!

— Но как да се насочи точно слънчевият лъч с подобно огледало? Аз се опитвах да го сторя, когато ти ме намери, само защото това бе единствената ми възможност; ако ти не се бе появил, щях да бъда вече толкова мъртъв, колкото ще бъда след по-малко от петнайсет години, считано от днес.

— Не може ли да се види лъчът светлина, отразен от токата?

— Не. Веднъж видях едно огледало, което бе така гладко, че отразеният от него лъч слънчева светлина може да се види, стига маранята да не е голяма; моите токи обаче не са от същата категория.

— Щом като поне отразяват лъч светлина, няма да бъде никак трудно да се улучи нещо с него. Поне опитай!

— Мисля, че това е губене на време, но ако ти измислиш как да се насочи лъчът сравнително близко до целта, можеш да опиташ със следващия планер, който се появи.

— Подай ми токите, ако обичаш.

Дар отстъпи като човек, който се забавлява с някое несхватливо дете. Крюгер огледа внимателно металните плочки. Те се оказаха по-плоски, отколкото ги описваше Дар: имаха правоъгълна форма и бяха широки около два и дълги четири инча. Плочките имаха по два отвора, всеки с размери около един квадратен инч; между тях се виждаше малка кръгла дупчица, в която се поставяше метално щифтче, придържащо кожените ремъци, които при употреба се пъхаха в двата отвора. Крюгер се позасмя, след като привърши огледа, върна токите на техния притежател и без допълнителни коментари каза:

— Няма да забравя за твоето предложение. Кажи ми, щом се появи друг планер, ако аз не го видя сам.

Дар продължи започнатата работа, без да се занимава повече с Крюгер и неговата неясна идея, оглеждайки непрестанно хоризонта с едното си око. Той се ядоса малко, задето Крюгер вдигаше непрекъснато главата си със същата цел, но бе достатъчно справедлив да не му каже нищо, защото разбираше, че бедното същество няма друг избор. Ядоса се малко повече, когато Крюгер зърна пръв приближаващия летателен апарат, но после загледа с интерес приготовленията на момчето, което бе решило на всяка цена да използва токите за сигнализация.

Дар видя само това, че токата бе поставена пред едното от малките очи, което очевидно гледаше към приближаващия планер през дупчицата в средата. Според него това нямаше да помогне с нищо за насочването на отразения лъч. Наистина той видя по лицето на Крюгер светлото петно, което минаваше през централната дупчица, но не можа да разбере, че момчето бе поставило огледалото така, че отражението на собствените му черти в задната част бе застанало неподвижно, при което планерът се виждаше винаги точно в отвора на токата. Като се стараеше да остане неподвижен, Крюгер запита:

— Имате ли някакъв специален сигнал с променливи светлини, разбираем за летеца?

— Не.

— Тогава ни остава само да се надяваме, че едно постоянно мигане на светлината ще привлече вниманието му.

Крюгер се зае да накланя напред-назад огледалото още преди да завърши думите си.

Дар Ланг Ан се учуди, когато движението на летателния апарат недвусмислено показа, че човекът в него бе забелязал припламващите светлинки; той дори не помисли да крие удивлението си. А Крюгер отмина този факт, сякаш нещо подобно се случваше едва ли не през ден. В края на краищата той бе още младо момче.