Огнен цикъл

VI. Изследване

Тиър се появи за малко и изчезна — дъждът и слънцето се сменяха; двамата пътници останаха с убеждението, че учителите на племето, което ги бе задържало, навярно бяха благоразположени към тях, но това не им пречеше да бъдат прекалено настойчиви. Щом кажеха нещо, то не се променяше. За жалост те бяха решили, че Нилс Крюгер и Дар Ланг Ан трябва да бъдат по всяко време на разположение за разговори, така че обитателите на селото, които изпълняваха нарежданията им буквално, се постараха да осигурят това.

И все пак те не бяха пленници в истинския смисъл на думата. Имаха право да се разхождат навсякъде из селото и близките му околности, с изключение на колибата, където отиваха само местните жители, за да разговарят с Учителите. Когато невидимите същества научиха за часовника на Крюгер, което стана по време на втория разговор, те любезно се съгласиха двамата да не бъдат непрекъснато в непосредствена близост при условие, че се явяват след определени интервали от време, уговорени на място от двете страни. Крюгер си помисли, че тяхната спогодба бе много добре издържана в психологически аспект, тъй като заедно с разрешението за свободно движение Дар получи и полуобещанието, че книгите ще му бъдат върнати не след дълго, макар и да не научи точно кога: «В момента те се разглеждат с най-голям интерес.» Крюгер не пропусна да отбележи, че от Дар не бе поискано да преподава уроци по своята писменост; истински важен бе само фактът, че обещанието привърза Дар към селото така силно, както и чифт стоманени белезници. Засега той отказвате да обсъжда всякакви планове, които предвиждаха отдалечаване от скъпоценните му книги.

Крюгер реши да провери как стояха някои неща и при първия удобен случай запита дали забраненият достъп до града се отнася и за пленниците. Той очакваше категоричен отказ и бе приятно изненадан, когато им разрешиха да отидат дотам, но при условие да не преместват и да не повреждат нищо. Той не спомена за ножа, взет от Дар, и обеща да изпълнят исканото от тях.

Дар се страхуваше, че това няма да се хареса на жителите на селото, защото все пак бе малко странно да се разрешава на пленниците нещо, което бе забранено за техните пазачи. Но след като не доловиха никакъв признак за промяна в отношенията, те стигнаха до заключението, че думата на Учителите бе наистина абсолютно задължителна за тези хора.

Двамата се възползваха няколко пъти от даденото им разрешение, но не откриха нищо повече от онова, което бяха пилели при първото си посещение. Крюгер търсеше внимателно и планомерно централата, която захранваше града с енергия, но не успя да я намери. Бе разочарован — много искаше да разбере какъв източник на енергия бяха използвали строителите на този град.

Учителите не ги попитаха пито веднъж дали спазват наложеното им условие, но един ден и двамата се уплашиха здравата по време на поредния разговор.

— Дар — запита говорещият, — от какво са направени токите, които носиш?

Видимо въпросът не обезпокои летеца, но Крюгер внезапно съобрази какво може да се крие зад него и побърза да отговори:

— Той ги носеше още преди да дойдем тук; не са от града.

— Вярно е — бе отговорът, — но ние се интересуваме от друго. Е, Дар?

— От желязо — каза истината летецът.

— Така мислехме и ние. Бъди така добър и ни обясни как е възможно да ги притежава човек, комуто е строго забранено да има нещо общо с огъня, а и живее с хора, за които е в сила същият закон?

— Мога да кажа, но не и да обясня — отговори точно Дар. — Намерих ги. Имаше много такива неща около града и в самия град, където живяхме най-напред. Взехме толкова, колкото искахме, защото нямаше закон, който да ни забранява това. Не знаех, че желязото има нещо общо с огъня — завърши той, като погледна с безпокойство токите.

На това място разговорът прекъсна или по-точно бе прекъснат внезапно. Един от гейзерите, разположен на трийсетина ярда от мястото, където бяха седнали пленниците, избра точно този момент, за да освободи в огромни количества вряща вода част от своята енергия. Дар и Крюгер не останаха да се сбогуват; отдалечиха се бързо от неспокойното място, доколкото позволяваха облаците пара, разбира се.

На два пъти Крюгер се спъна по скалния терен и кипящата вода едва не го заля, докато се изправяше. Струваше им се, че бяха изминали часове, а в същност всичко трая по-малко от минута; на края излязоха от обсега на опасността, овладени единствено от инстинкта за самосъхранение.

Двамата спряха веднага, щом се убедиха, че не ги грози нищо; мислеха за едно и също нещо, но това не бе въпросът за собствената им безопасност. В продължение на цял час те чакаха и наблюдаваха; парата се бе разпръснала отдавна и те се надяваха да зърнат Учителите, които навярно бяха напуснали опасното място подобно на своите пленници. Но през цялото време не помръдна съвършено нищо и когато откритото пространство изсветля напълно, те видяха, че каменният свод стои все така на мястото си; нищо не говореше, че някой се бе движил в близост до него. Върнаха се и обиколиха отвсякъде вира — именно сега бе моментът да зърнат някакъв вход, но не откриха нищо.

Двамата бяха много озадачени, когато разговорът продължи след обичайния промеждутък така, сякаш нищо не се бе случило. Крюгер искаше да събере достатъчно смелост, за да попита Учителите как се бяха измъкнали, но така и не успя да го направи.

Той бе разказал вече немалко за хората от своята раса. Същото бе направил и Дар. Лекотата, с която Крюгер започваше да говори, сега нарастваше много по-бързо, отколкото за същото време, прекарано само с Дар.

Редом с това Дар бе осъзнал основната си грешка по отношение на Крюгер, макар че представите му по астрономия бяха наистина твърде бегли. Но нищо не бе в състояние да убеди момчето от Земята, че Дар и обитателите на селото бяха местни жители на планетата; Учителите неизменно отбягваха да отговарят ясно на подобни въпроси и сякаш нищо не можеш е да опровергае първоначалната му идея, че и те бяха корабокрушенци като самия него, или поне Крюгер не виждаше доказателства в полза на противното.

Престоят им в селото не се състоеше единствено от разходки и разговори. На няколко пъти в живота им настъпиха наистина вълнуващи моменти. Един път Крюгер падна в прикрита яма, която по всяка вероятност бе капан за животни; единствено фактът, че тя навярно бе предназначена за по-едър дивеч, го спаси от заострения кол на дъното. Друг път, когато излизаха от някаква сграда в края на града, която бе разположена доста високо на склона на единия от вулканите, насмалко не ги затрупа лавина от вулканична пепел, освободена по всяка вероятност от скорошния дъжд. Едва успяха да се скрият, а после им се наложи да си пробиват с мъка път през цялата сграда до другата й страна, защото изходните врати откъм горната част на ската бяха затрупани напълно.

Няколко пъти Дар поиска обратно своите книги — времето му наистина изтичаше. Но интересът на Учителите към неговите томове очевидно не бе изчезнал, защото те не определяха срок, в който би могло да се очаква, че това ще стане.

Няколко пъти, когато оставаше насаме с Дар, Крюгер му предлагаше повече или по-малко убедително някой ден да не се върнат в селото, да стигнат до Ледените укрепления и да дойдат обратно с толкова подкрепления, колкото щяха да бъдат необходими на Дар, за да получи своята собственост, но летецът не се съгласяваше да тръгнат. Само една наистина сложна комбинация от обстоятелства го накара да вземе друго решение.

Те бяха огледали по-голямата част от града, разположена откъм селото, но не знаеха почти нищо за другата му страна. В същност вероятността да намерят там нещо, което все още не бяха виждали, бе съвсем малка и Крюгер дори бе започнал да се отегчава от напразното скитане из напуснатите сгради, когато Дар забеляза, че една от улиците по всяка вероятност излиза на отсрещния край на града и обикаля около втория вулкан, до който те изобщо не бяха стигали. Тази улица не се виждаше от нивото на морето; Дар я забеляза, когато се намираха високо на другия хълм, доста близо до мястото, където едва не бяха погребани преди време. Двамата решиха да се отправят незабавно натам.

Забавиха се доста много, защото трябваше да слязат от единия вулкан, да прекосят равнинната част на града и да се изкачат по другия хълм до мястото, където според паметта на Дар трябваше да започва въпросната улица; а когато стигнаха до това място, разбраха, че щяха да закъснеят за следващия разговор с Учителите. Досега винаги бяха внимавали да се връщат навреме, защото бе съвсем логично, че в противен случай свободата им щеше да бъде ограничена, но този път решиха да поемат риска.

Улицата се изкачваше стръмно нагоре по хълма и в началото извиваше под ъгъл към онази страна на вулкана, която бе обърната към морето. Отдолу бе невъзможно да се види дали тя се издига зигзаговидно до върха на вулкана, или извива по него; много скоро разбраха, че извива.

Надяваха се да стигнат до върха, за да се ориентират по-добре в местната обстановка, отколкото им бяха позволили досегашните разходки. Дар не виждаше никакъв смисъл в прокарването на улица, която да води до планински връх, но реши да почака с крайното заключение.

— Въпреки всичко — отбеляза летецът, — не е задължително да вървим по пътя, ако ти наистина искаш да се изкачиш догоре. Вече сме се качвали по хълмове.

— Да, но не и по този. Спомни си какво стана в другия край на града. Няма да е много приятно, ако отгоре пак тръгне нещо, а тук не виждам сграда, в която да се скрием.

— Мисля, че няма от какво да се плашим. Почвата на този конус изглежда много по-стабилна, отколкото на другия; не забелязах никакви следи от скорошни свличания.

— По другия също не се забелязваха следи, а е възможно никой да не се е качвал досега по този. Шумът от стъпките ни може да се окаже напълно достатъчен.

Можеха да си спестят обсъждането, защото така и не стигнаха до върха. Пътят престана да се изкачва почти по същото време, когато последните краища на града, с изключение на засипаните райони, се скриха от погледа им; без да кажат нито дума, те продължиха по настлания път.

В далечината се откриваше все по-просторна гледка; когато се обърнаха назад, от пристанището се виждаше само онази част, която някога е била суша, както сочеше разположението на улиците, очертани под прозрачната вода. А пред тях, на много мили в далечината, чезнеше почти правата брегова линия.

Навътре в материка, докъдето стигаше погледът, се простираше джунглата. Дори от тази височина, която не бе кой знае колко голяма, те не успяха да обхванат с поглед цялото пространство, простиращо се до полето от лава, където се бяха срещнали. Дотук нищо не обясняваше построяването на пътя, който сякаш не водеше за никъде. Те забързаха по него с нарастващо любопитство.

Около четвърт миля по-далече от мястото, откъдето зърнаха последното ъгълче от пристанището, те стигнаха до кратера. Нищо не говореше, че тук има кратер; склонът ту се издигаше нагоре, ту се отдалечаваше от пътя под обичайния ъгъл, но в следващия миг долният склон просто изчезна и пътят се заспуска опасно по ръба на тристафутовата пропаст. Двамата видяха стабилно метално перило и се надвесиха над него.

Кратерът, ако това наистина е било някога кратер, не бе разположен на върха на хълма, а доста встрани; пътят ги бе отвел до най-високата точка от околния му ръб; върхът на конуса продължаваше още няколкостотин фута нагоре. Кратерът бе направо необичаен; вътрешните му стени представляваха отвесни пропасти и в началото Крюгер го достраша. После той видя, че самите стени не бяха изградени от същия материал като склоновете на хълма и постепенно му стана ясно, че тук всичко бе изкуствено.

Стените бяха направени от бетон или нещо подобно. Бяха оформени с инструменти. Дъното не изглеждаше като заострения конус на обикновен малък кратер, но не бе и съвсем равно.

Виждаше се малко езерце; по-голямата част от останалата площ бе покрита с растителност. В краищата на бетоновия кладенец стената бе сякаш издадена на известно разстояние успоредно на дъното; там нямаше растителност. Двамата наблюдатели забелязаха входните отвори на някакви пещери или тунели в стените и едновременно затърсиха с поглед пътя, който трябваше да води надолу.

Нищо по външната стена не напомняше макар и слабо за стълба, така че логично бе да продължат по пътя, който сигурно е бил построен за слизане в шахтата. Скоро се оказа, че са постъпили правилно, тъй като пътят, който дотук обикаляше около възвишението, изкачвайки се все по-нагоре, сега заизвива надолу, сякаш искаше да последва снижаващия се околен ръб на шахтата. В най-стръмния участък, дълъг около двеста ярда, гладката повърхност на настилката бе заменена с нещо като тесни стъпала с много ниски чела или просто с гънки, които увеличаваха сцеплението.

След малко двамата стигнаха до място, където в самия край на пътя растяха дървета, надвесени както над него, така и над самата шахта. Те им бяха попречили да проследят с поглед пътя отгоре; оказа се, че бяха скрили от тях и някакви сгради, разположени на съвсем равни интервали надолу по склона. Бяха построени в същия стил като сградите в града, но имаха само по един етаж. Дар и Крюгер се поколебаха дали веднага да ги разгледат по-подробно, или да видят докъде стигаше пътят и да се върнат по-късно, ако останеше време. Спряха се на втората възможност.

Оказа се обаче, че не бе нужно много време, за да проследят пътя докрай. След около двеста ярда надолу по склона той стигаше до открито, настлано пространство, което Крюгер нарече мислено «паркинг». След като го разгледа и помисли още няколко минути, той не намери по-подходящо наименование; оттам двамата изследователи се върнаха при сградите. А след като влязоха в първата от тях, от съзнанието на Крюгер напълно изчезна мисълта, че бяха вече закъснели за срещата с Учителите.

Той веднага помисли, че това бе градската електроцентрала. Нормално е генераторите да изглеждат почти по един и същ начин, независимо от природата на конструктора или от движещата сила, така че предметите в първата сграда бяха очевидно генератори. Те бяха големи, но Крюгер нямаше достатъчно познания, за да определи дали мощността им стигаше за целия град. Техните внушителни котви бяха прикрепени към вертикални оси; очевидно източникът на механична енергия се намираше под нивото на терена. Когато се убедиха в това, двамата огледаха набързо наоколо; усилията им бяха възнаградени, защото скоро откриха горната част от наклонен път, който водеше надолу — точно така, както бяха очаквали.

Единствената пречка бе фактът, че този път бе едновременно тесен и нисък. Крюгер трябваше да пълзи надолу на колене, а наклонът бе стръмен. Дори да успееше да слезе, връщането щеше да се окаже трудно, ако не и невъзможно, защото наклоненият път имаше гладка метална повърхност и сцеплението бе много слабо. Дар бе още по-зле: размерите на прохода го безпокояха по-малко, но за първи път, откакто двамата се познаваха, ноктите на Дар се оказаха по-неподходящи от стъпалата на Крюгер. На края момчето реши, че благоразумието бе за предпочитане пред храбростта, така че отложиха изследването на долния етаж, докато завършат огледа на другите сгради.

Това им отне доста време; мястото се оказа наистина удивително. Видяха всевъзможни машини и технически съоръжения. Всички те се оказаха прекалено тежки, за да бъдат помръднати; Крюгер бе разочарован, но в него не остана ни капка съмнение, че строителите на града са били представители на високо цивилизована раса. Генераторите, моторите, пещите и машинните детайли им казаха достатъчно, за да разберат всичко за строителите, с изключение на причината, която ги бе принудила да си тръгнат оттук, изоставяйки града и своята техника. Войната оставя след себе си унищожения, а смъртоносните епидемии — остатъци от тела, освен ако местните обитатели не са били някакви мекотели. Младият Крюгер бе отраснал на Земята през първото десетилетие от началото на междузвездните полети, така че лесно си представи тази възможност, макар и да не я възприе напълно.

Фактите бяха в непрекъснато противоречие: потънал отчасти град, напуснат навярно преди векове, и машини, покрити само с тънък слой прах; пътни настилки, в които не бе проникнала растителност; прави стени без пукнатини, чиято здрава зидария и запазена мазилка говореха за доскорошно грижливо поддържане. Почти всички машини изглеждаха така, че за да тръгнат, им трябваше само малко почистване и енергия.

При достатъчно време групата от сгради можеше да се превърне в същинско училище, където един компетентен археолог щеше да стигне до отговорите на всички въпроси за техните строители; впрочем едната от сградите бе наистина нещо като училище. В нея се намираше хубав макет на двата вулкана, града между тях, пристанището, но без нивото на водата в него, а така също и голямата шахта, в която бе разположена самата сграда. Освен това тук се намираха умалени модели на повечето машини от другите сгради, така че двамата изследователи навярно щяха да прекарат тук цели часове, ако не бяха забелязали друга, ’е по-малко важна подробност.

Те видяха наклонен тунел, който се спускаше надолу от единствения етаж на постройката; размерите му позволяваха на Дар да се движи напълно изправен. Освен това наклонът му се оказа значително по-малък, а подът бе покрит с някакъв материал, в който ноктите на малкия местен жител намериха опора. Слабо наклоненият път водеше към шахтата и след като забелязаха и това, двамата заслизаха по него без повече суетене.

Светлината не бе силна, но все пак достатъчна, за да се виждат всички разклонения в тунела. Впрочем отначало нямаше разклонения, но след малко от двете страни започнаха да се появяват някакви отвори. Ехото подсказваше, че те водеха в празни помещения, но сега бе прекалено тъмно, за да се види нещо. След малко пред тях се появи бледа светлинка.

Но те не успяха да насочат цялото си внимание натам, защото друго важно събитие им попречи. Почти в същия миг, когато Дар забеляза светлинката, зад тях се разнесе силно свистене и те веднага почувствуваха топлина. Двамата отскочиха едновременно напред; съсъкът и топлината изчезнаха моментално. Слабото течение от сградата, останала над тях, пренесе облак водна пара, който продължи към края на тунела.

— Какъв беше пък този дявол? — запита Крюгер.

— Може би друг гейзер, а? — отговори с полувъпрос Дар.

— Беше страшно кратко — каза Крюгер и се отправи внимателно към източника на смущението, готов да отскочи към шахтата веднага, щом се наложи.

Всичко се повтори отново. А след няколко минути стана съвсем ясно, че струите гореща пара, които фучаха наоколо, се появяваха в същия миг, когато някой от тях минеше или застанеше в коридора на разстояние около десет ярда от нещо като дюзи, които ги изхвърляха.

— Това е наистина интересно — отбеляза Крюгер. — Мисля, че трябва да сме благодарни, задето задействаха тази машинария само за да ни предупредят. Със същия успех са могли да поставят пусковия механизъм непосредствено до проклетите тръби.

— Може би целта им е била да държат вътре онези, които вече са попаднали тук, без да ги е грижа дали нещо или някой идва отвън — бе приносът на Дар. — Интересува ме какво ли може да има на другия край на тунела. В теб ли е ножът ти, Нилс?

— Да. Тръгвам след теб, Робин Худ!

Запънал насочения напред арбалет, малкият жител на Абиормен заслиза бавно по наклона към блестящата светлинка. И двамата си помислиха, че съсъкът преди малко ги бе лишил напълно от възможността да изненадат някого пред себе си, но никой от тях не го каза гласно.