Огнен цикъл

III. Педагогика

Този и още няколко кални гейзера бяха останали на много мили зад тях, но едно голямо пространство, покрито с лава, което се появи неочаквано, принуди Дар да не отнема водачеството на Крюгер. Все още се движеха на североизток — момчето не се опита да промени посоката; бяха се променили, макар и малко, отношенията между тях.

Преди всичко полека изчезваше неизбежното недоверие, което и двамата чувстваха в началото. Другата промяна, макар и не така логична в основата си, се дължеше на почти комичното недоразумение, в резултат на което Дар твърдо вярваше, че Крюгер бе местен жител на слабо познатите вулканични райони на Абиормен, докато Крюгер бе не по-малко убеден, че Дар Ланг Ан бе от друга планета. Ето защо Дар поглеждаше непрекъснато към Крюгер за съвет. Когато убиеше непознато животно — непознато за него, разбира се, — той чакаше мнението на момчето, преди да яде от месото му. Бе съвсем естествено, че хвърлиха големи количества чудесна храна, защото Крюгер от своя страна не бързаше да рискува здравето и живота си, опитвайки нещо ново.

Но ето, че най-после Дар уби животно от същия вид, от който Крюгер опита, когато влязоха за първи път в джунглата. Пилотът на планера не попита нищо, взе ножа и се залови за работа. Крюгер погледна с отвращение порцията, която му бе подадена.

Суровото месо не му харесваше, макар че миналия път го понесе съвсем добре. Тогава той не предложи да спрат и да запалят огън, тъй като Дар бе водач и даваше тон, а според неговата представа за хранене трябваше да се изяжда на място всичко, което не можеха да носят, а от остатъка да хапват по малко по време на път. Но сега, когато всичко зависеше от неговите съвети и мнение, той предпочете да изпече своя къс.

Когато се раздели със своя скафандър, той взе от него всичко, което би могъл да използва и което не бе прекалено неудобно за носене. А тъй като запалката не влиза в комплекта от принадлежности към облеклото на астронавтите, той бе принуден да си направи сам една импровизирана запалка от малка слънчева батерия, бобина и кондензатор от радиоапарат. Сега я провери дали работи, с което буквално очарова Дар. Искрата бе все още силна; доволен, той отиде да потърси сухи дърва.

Те се намират рядко в гора, където често вали, но Крюгер имаше немалък опит, натрупан още преди да стигне до полето от втвърдена лава. Дар не можеше да разбере съвършено нищо; просто вървеше след него и наблюдаваше, дъвчейки своя дял от месото. Бе заинтересуван по своему; това, което виждаше, бе може би интересно да се запише, макар че самият той не бе напълно убеден.

Неговата несигурност изчезна още в мига, когато почувствува първия полъх от топлината на огъня на Крюгер. Той изпусна месото, отскочи до мястото, където лежеше арбалетът, и сграбчи оръжието си така, сякаш животът му зависеше от неговата бързина. Не вдигна никакъв шум и Крюгер, който бе съсредоточил вниманието си върху огъня, не видя какво става. Зад гърба му се водеше борба, от която буквално зависеше животът му, а той не подозираше съвършено нищо.

Дар бе почти запънал своето оръжие, когато спря, загледан едновременно в лъка и в съсредоточеното човешко същество. Той остана замислен в продължение на дълги минути, без да престане да се двоуми между напълно противоположни становища. Огънят бе най-големият ужас в живота на Дар Ланг Ан; той бе отраснал със страха от него. Сънародниците му не го използваха никога, макар че в отделни случаи светкавица или лъчите на Арин, събрани в една точка, запалваха по нещо. Книгите и Учителите ги предупреждаваха единодушно да избягват винаги огъня. Той бе краят на всичко живо; щеше да отнеме и неговия живот, но дотогава оставаха още няколко години. Но когато стигна до края на полето от лава и отново намери достатъчно храна и вода, Дар освободи съзнанието си от мисълта за преждевременна смърт; ето защо сега внезапният шок бе толкова силен.

А гигантът сякаш бе забравил за Дар Ланг Ан. Може би огънят бе част от личната собственост и делата на Крюгер и нямаше абсолютно никаква връзка с Дар. В края на краищата бе напълно естествено за същество от вулканичния район да има подобни нужди. Тази мисъл поуспокои Дар дотолкова, че той остави арбалета на земята, но не се отдалечи твърде много от него.

Продължи да наблюдава човешкото същество, но съвсем не бе така равнодушен, както при събирането на дървата. Водеше си бележки, макар и наум; несъмнено Учителите в Ледените укрепления щяха да запишат това в книгите.

Отначало странното същество разпали доста голям огън, а после го остави да умре постепенно, докато на края изчезнаха всичките му пламъци. Но огънят продължаваше да излъчва силна топлина и когато той очевидно стигна до необходимото състояние, Крюгер изненада още веднъж своя спътник, хвърляйки месото в него.

Дар знаеше, че момчето бе гладно; бе успял да си изгради достатъчно ясна представа за храната, необходима за едно човешко същество. Ето защо поведението на момчето, което съсипваше яденето си, бе истинска загадка за него.

А по времето, когато Крюгер привърши своя необикновен ритуал, като изяде всичкото месо и започна да гаси огъня, възможностите на Дар да се изненадва бяха изчерпани отдавна. Той просто стана и продължи напред; бе наистина безкрайно озадачен.

В същност представата за край на церемонията бе решително погрешна, а грешката бе взаимна — както на Дар, така и на Крюгер. Последният разбра за това след по-малко от час и скоро след първите гърчове се търкаляше безпомощно по земята. Дар бе виждал подобни симптоми при своите хора, но тъй като сега не се досещаше за никаква евентуална причина, не можа да измисли нищо, с което да помогне. Спазмите продължиха периодично повече от час, а между пристъпите Крюгер едва успяваше да се запита дали не бе направил последната си грешка. На края оскърбеният му стомах изхвърли причината за вълнението и след още няколко допълнителни спазъма за назидание го остави на мира. Все пак трябваше да мине известно време, преди той да бъде в състояние да се замисли върху следната загадка: защо месото, което сурово бе съвсем безопасно, се променяше напълно след изпичане. Нима причината бе в пушека? Може би това се дължеше на някакво вещество, подобно на креозота, с който бе виждал да запазват опушеното месо далече оттук, но за да превърне тази своя хипотеза в теория, му бе необходима напълно обзаведена химическа лаборатория. Засега му стигаше установеният факт, при това доста повече, отколкото бе нужно.

Дъждовете престанаха в обичайното време след появата на Тиър от юг и температурата започна да се покачва отново. След всеки от причудливите лупинги на червената звезда в небето Крюгер се питаше дали ще издържи на следващия. Преди месеци се бе убедил, че не може, поне в средните ширини, където бе по това време. Там лупингите ставаха изцяло над хоризонта — Тиър не залезе нито един път. Големината му се променяше в твърде широки граници; просто на Крюгер се бе паднал лошият шанс да бъде по тези места, защото диаметърът на Тиър, а заедно с него и температурата на тази планета-потилня нарастваше максимално тогава, когато светилото се намираше почти в най-отдалечената северна точка от своята чудновата траектория. Фактически причината за лошия шанс на Крюгер идваше от това, че го бяха изоставили там, където Тиър се премяташе изцяло в южната половина от небесния свод и единствената му възможност да го вижда поне отчасти под линията на хоризонта бе да върви на север. Оставаше открит, разбира се, въпросът дали щеше да стигне достатъчно далече на север; представата му за този свят се определяше единствено от онова, което бе запомнил от последната орбита, преди да кацнат с кораба. А то бе малко. Все пак тогава нямаше друг избор освен да рискува.

Той не се бе отдалечил достатъчно на север, за да се намира изцяло извън обсега на червеното слънце, но поне му се струваше, че ще успее. Сега то оставаше над хоризонта в продължение на осем дни от осемнайсетдневния си период, ако Крюгер можеше да вярва все още на своя часовник. И той би се чувствал достатъчно доволен, ако въпросът за слънцето Алциона, което Дар наричаше Арин, не занимаваше все по-настойчиво съзнанието му. Наистина бе твърде приятно, когато червеното джудже се превръщаше от постоянна в периодична напаст, но постепенно всички преимущества от този факт изчезваха, защото в същото време синият гигант променяше поведението си в противоположна посока. Без да изпуска нито за миг тази подробност от мисълта си, Крюгер правеше всичко възможно, за да въведе някои понятия в общия им език като например «температура», така че да съумее да разбере от своя спътник дали на планетата има място, приемливо за едно човешко същество.

Макар и много бавно, но кошмарът в езика на Дар намаляваше. Така в съзнанието на Крюгер постепенно се очертаваше картината на целта пред тях.

Очевидно и Дар се нуждаеше от по-хладно място. Крюгер отбеляза това с неприкрито задоволство. Може би в самата идея на Дар за «хладно» бе скрита клопка, но той изглеждаше твърде склонен да използва прилагателни, чиято същност бе противоположна на средата, в която се намираха в момента, а това бе окуражителен знак. Друг подобен знак бяха и настойчивите опити на летеца от планера да опише нещо, което по всяка вероятност бе лед.

Отначало Крюгер прие тази теория с пълно недоверие и не преставаше да досажда на своя спътник с молби за по-подробно описание. Но тъй като Дар продължи да използва едни и същи думи, в края на краищата неговият слушател прие, че навярно тяхната цел бе космическият кораб, с който Дар бе дошъл на Абиормен. Защото там сигурно имаше лед, най-малкото изкуствен.

Стана дума и за океана, който лежеше на пътя им; Крюгер бе вече подразбрал за неговото съществуване. Момчето не знаеше дали това бе истински океан, а не голямо езеро и затова попита бе ли възможно да го заобиколят. В своя отговор Дар подчерта така енергично пълната невъзможност, че очевидно думата «океан» бе най-подходяща.

Едва сега Крюгер се сети за карта. Макар и да бе съвсем слаб художник, той бе сигурен, че ще успее да на-чертае достатъчно точен план на техния път от полето от лава дотук, така че Дар да разбере неговия замисъл; по този начин думата «карта» щеше да влезе в общия им речник, а Дар Ланг Ан можеше да продължи по-нататък по нея.

Наложи се да спрат, за да я начертаят; опитът доведе до наистина неочакван успех. Дар не само схвана смисъла на думата и на това, което бе поискано от него, но се оказа великолепен картограф — в същност естествен резултат от годините, прекарани във въздуха, още повече че в неговите представи картата бе аерофотоснимка. Той направи много скици на целия път, който трябваше да изминат; познанията му за планетата като цяло бяха огромни.

Пътят им чак до морето бе все на север. Впрочем това не бе най-краткият път до брега, но по него те щяха да стигнат до място, от което една верига от острови водеше до друг континент. Оттатък океана трябваше да се върнат по брега вляво. Крюгер предположи, че посоката ще бъде западна, но в действителност се оказа източна; в същност той се намираше много по-близо до северния полюс, отколкото можеше да си представи, и щеше да мине покрай него, преди да стигнат до брега. Дар не отбеляза тази подробност на картата. После трябваше да продължат доста дълго покрай брега, преди да навлязат в материка. Скоро след това тяхното пътешествие очевидно щеше да приключи. Дар посочи едно голямо пространство, каза «лед!» и се отпусна доволен, като човек, който е свършил важна работа. Крюгер не бе толкова доволен. Той посочи току-що очертаното място.

— Искаш да кажеш, че е някъде тук, така ли? Къде по-точно: тук или там?

— Точно тук — посочи Дар точката, в която свършваше линията на техния път.

— Тогава какъв е този лед наоколо? Вашите кораби не могат да покрият половината планета.

— Не разбирам какво е това «кораби». Ледът е навсякъде.

— Аз пък нищо не разбирам.

Самият Дар бе имал досега достатъчно езикови затруднения, така че бавната мисъл на Крюгер не го доведе до прекомерно отчаяние; той продължи да чертае карти. Те бяха кръгообразни и скоро стана очевидно, че изобразяваха цялата планета, видяна от различни ъгли. Умението му в тази насока отговаряше напълно на представите на Крюгер за неговия произход, така че момчето не се учуди ни най-малко. Но подробностите наистина го смутиха.

— Искаш да кажеш, че има една голяма площ, покрита с лед, така ли?

— Две — посочи картите Дар.

Крюгер се намръщи. Ледените шапки се виждат от космоса, а той не бе забелязал нищо по време на приземяването. Наистина още не бе свикнал да наблюдава внимателно, още повече че по време на цялата операция по приземяването се бе съсредоточил в поведението на пилота; освен това и атмосферата на Абиормен не е безоблачна. По всяка вероятност бе пропуснал да види ледените площи главно поради тези причини. Отпадаше и възможността те да са били откъм тъмната страна на планетата; по време на приземяването положението й спрямо слънцето бе такова, че бе огряна цялата.

Във всеки случай ледената площ бе изключително окуражаващ факт, особено при сегашните обстоятелства. По тези места джунглата наистина предлагаше известна закрила срещу приближаващия Тиър, особено в сравнение с полето от лава, но по-високата влажност заличаваше напълно това преимущество. Крюгер не се осмеляваше да свали повече от дрехите си заради ултравиолетовото излъчване от Арин.

Наложи се просто да спрат за около петдесет часа по време на максималното приближение на Тиър; Дар отбеляза на своя език това време с дума, която Крюгер преведе съвсем естествено като «лято». Спряха на лагер до един поток, за който момчето се надяваше да не изсъхне по време на техния престой, построиха навес, чийто постоянно овлажняван сламен покрив трябваше да им пази сянка и да ги охлажда, и зачакаха. Тъмночервеният диск на Тиър, който се виждаше отчасти между дърветата, постепенно ставаше все по-голям, издигайки се полека нагоре в източна посока, и продължи да расте, докато премина през най-високата точка от своя път; после заслиза към хоризонта, където според Крюгер трябваше да бъде югоизток, макар че близостта на полюса подсказваше по-скоро североизточна посока, достигна максималния си ръст и отново започна да се смалява, преди да изчезне напълно. Светилото се изтъркаля през повече от една трета част от своя път по небето само за петдесет часа, за което Крюгер му бе наистина благодарен. След като то изчезна, пътуването продължи.

— Откъде знаеш, че се движим точно към онова място на брега, което е най-близо до островната верига? — бе разбран най-сетне въпросът.

— Не съм съвсем сигурен, но сме някъде наблизо. Летял съм много пъти оттук.

— Но ти нямаш ориентири. В тази джунгла е невъзможно да се забележи нещо по-малко от планина, а тук няма планини. Може би се отклоняваме в едната или в другата посока.

— Възможно е, но няма особено значение. По крайбрежието има ниски вулканични хълмове, така че ако не видим островите от брега, ще можеш да се изкачиш на някой от тях.

Крюгер пропусна засега въпроса си защо точно той ще трябва да се изкачва.

— Представи си обаче, че не видим островната верига дори от върха на хълма. Накъде ще се отправим? Не е ли по-добре да тръгнем право към брега още отсега, така че да бъдем сигурни в посоката, когато пристигнем на място?

— Но аз не познавам пътя, за който говориш.

— Ти не познаваш и този, след като никога не си го изминавал пеша. Ако картите ти са точни, няма опасност да се загубим, а и вероятността да изгубим още време, когато стигнем до брега, е много по-малка.

Дар Ланг Ан помисли за миг върху тази безспорно правилна мисъл и се съгласи напълно с нея. Посоката бе сменена. Всичко продължи както досега. Наистина след известно време Дар си помисли, че може би думите на Крюгер са били повлияни от желанието му да се озове по-скоро във вулканичната област.

Оставаха им още няколкостотин мили, въпреки че Крюгер не бе съвсем сигурен — мащабът на картите на Дар му се струваше доста съмнителен. Някой романист от деветнайсети век несъмнено би използвал добре всяка миля от техния път, труден и мъчителен заради естествените пречки сред една гора, подгизнала от дъждовете. Шубраците и тресавищата ги бавеха; заплашваха ги опасни животни, а сякаш и самото време бе решило да следва до безкрайност своя неизменен ход. От време на време някое малко пространство, покрито със силно ерозирала лава, улесняваше пътя им в продължение на няколко мили, но джунглата се връщаше неотменно.

Те продължаваха напред, а през това време, макар и едва забележимо, обиколката на Тиър над линията на хоризонта намаля от осем дни, колкото бе при калните ями, на седем, а после и на шест дни. В същото време се променяше и наклонът на всекидневната обиколка на Арин. При полето от лава синята звезда се намираше по-високо на юг, отколкото на север, а сега височината й бе почти равномерна по целия хоризонт. Точно тази промяна привлече вниманието на Крюгер върху факта, че те навярно се намираха много близо до северния полюс на Абиормен. От една страна, той бе доволен, макар че почувства и известно безпокойство. Ако все пак се намираха почти на полюса, къде бе тази ледена шапка? Или защо не бе на полюса, а Дар продължаваше да настоява, че тя се намира отвъд океана, към който вървяха? Крюгер бе убеден, че всеки човек с нужната подготовка ще може да отговори на неговите въпроси за няколко мига, но един шестнайсетгодишен курсант, който едва след време щеше да стане командир на космически кораб, просто не притежаваше необходимите познания.

Във всеки случай той не бе съвсем сигурен, че ледената шапка го интересува; навярно хората на Дар се бяха приземили близо до нея и той я използваше като ориентир. Момчето не бе напълно сигурно как ще постъпи, когато отидат при този кораб, но то не се усъмни нито за миг в правилността на своите действия.

По време на продължителното пътуване нарастваше както бързината, така и взаимното разбиране при техните разговори. Езикът, с който си служеха, бе същинска каша от родните им езици, но повечето думи бяха от езика на Дар. Крюгер умишлено постъпи така, защото искаше да разговаря без преводач с хората от расата на Дар, когато стигнат при тях. Преди да доближат брега, те разговаряха доста свободно, макар че често прибягваха до повторенията и езика на знаците; въпреки всичко обаче основното недоразумение между тях не бе изчезнало и сякаш непрекъснато се задълбочаваше. Сега опасността идваше от това, че недоразуменията оставаха често незабелязани; всеки от двамата си мислеше, че в дадения случай се е изразил ясно и е бил разбран правилно, докато в действителност възприетата мисъл бе много по-различна от оригиналното послание. Пример за това бе техният разговор за възможността да бъдат спасени от някой от хората на Дар.

— Ти казваш, че много от вашите хора пътуват с планери също като теб, когато падна — припомни Крюгер. — Стигнем ли на онова място на брега, където минава обичайният ви път, защо да не запалим сигнален огън, който ще привлече тяхното внимание? Ще си спестим толкова много път.

— Страхувам се, че дори да запалим голям огън и те да го забележат, това няма да помогне особено много.

— Нима те няма да слязат и да ни спасят?

— Да… В същност така е. Но как да ти кажа, струва ми се, че не искам да стигнем до Укрепленията толкова скоро.

Ако в този случай Крюгер бе продължил разговора още малко, може би нещата щяха да се изяснят, но той бе чувал вече Дар да говори за тези Укрепления и бе останал с впечатлението, че когато нарича заледения район с това наименование, малкият летец влага в него някакъв религиозен смисъл, който не е склонен да обсъжда. Може би полетите бяха предварително разпределени така, че Дар трябваше да бъде на дадено място само в точно определено време. Дори преживяната от него злополука бе предвидена в програмата. Подобна идея бе доста пресилена, разбира се, но тя се покриваше с голяма част от нещата, които бе казал Дар Ланг Ан, а Крюгер не искаше да засегне своя малък спътник. Ето защо разговорът тръгна в друга посока; Дар предположи, че е обяснил какво може да се случи, ако по някакво нещастно стечение на обстоятелствата някой от неговите приятели реши да огледа отблизо споменатия огън и намери Дар Ланг Ан около него.

— Какво ще правиш, когато стигнем при леда? — бе следващият въпрос на Крюгер. Той предположи, че ако бе навлязъл в опасна зона, Дар просто може да изпусне нещата, за които не желае да разговаря.

— Трябва да мине някоя и друга година — отговори Дар спокойно. — Двайсет и две, ако си спомням точно датата. Предполагам, че ако има някой свободен планер, ще продължа обичайната си работа. Ако няма, ще правя това, което ми наредят Учителите.

Крюгер бе вече схванал, че думата «година» се отнася за един цикъл на червеното слънце; следователно времето, споменато от Дар, бе приблизително равно на тринайсет месеца. Но преди да зададе следващия си въпрос, местният жител го изпревари.

— А ти какво ще правиш? Наистина ли искаш да отидеш до самия лед и да видиш Учителите? Аз мислех, че ще предпочетеш да останеш по крайбрежието, когато стигнем там.

— За мене, както ми се струва, ще бъде по-добре да продължа с теб, докато ти си съгласен, разбира се. Все пак това са твои хора и ти ще прецениш дали да се виждам с тях.

— Много бих искал, но не знаех какво ще кажеш ти.

— А защо да не искам? Аз имам по-голяма нужда от помощ, отколкото ти, така че твоите Учители сигурно ще се съгласят да ми я предоставят. Навярно вашата група е достатъчно заета, след като ти мислиш, че ще се наложи да продължиш веднага работата си, но аз мога да почакам. Може би след като отмине срокът, за който ти спомена, те ще бъдат по-свободни и ще ми помогнат. Между другото аз също искам да услужа с каквото мога на твоите сънародници.

Дар не му отговори веднага, а по времето, когато Крюгер го бе опознал вече достатъчно, за да си даде сметка за сътресението, което неговите думи не са могли да не предизвикат в събеседника му, той бе вече забравил подробностите на разговора. По всяка вероятност чувствата, които Дар бе изпитал при неговите думи, не стигнаха никога до съзнанието му. Отговорът бе уклончив дотолкова, доколкото малкият летец съумя да се овладее:

— Убеден съм, че ще измислят нещо.

Главното недоразумение намери още по-добра почва, поне за едната от страните.

Въпреки всичко приятелството между двамата се засилваше. Поне Крюгер можеше да се закълне, че си даваше сметка за чувствата си към Дар и че имаше достатъчно доказателства за неговото отношение. Едно от тези доказателства стана очевидно по време на тяхното пътуване — по-точно тогава, когато стигнаха до брега — защото този ден наистина дойде, след като няколко от двайсет и двете години, за които спомена Дар, преминаха в път.

Джунглата поизтъня; все по-често се срещаха петна от лава и вулканична пепел. Очевидно активността на местните вулкани бе приключила доста скоро от гледна точка на продължителността на геоложките процеси. Трябваше да се катерят повече, отколкото им се бе налагало от стотици мили насам. Нито едно от възвишенията не надхвърляше няколкостотин фута, но обикновено те бяха доста стръмни, защото ъгълът на слягане на вулканичната пепел е от порядъка на трийсет градуса. Крюгер не бе забравил думите на Дар и подозираше, че скоро ще видят морето, но все пак то го изненада.

Бяха стигнали до хребета на един от хълмовете, който привидно не се отличаваше с нищо от останалите, когато пред тях за първи път се откри пространство, много по-обширно от всички досега; най-сетне можаха да погледнат на разстояние много мили напред. А наистина имаше какво да се види.

От двете страни на техния път на север лежаха два огромни вулканични конуса, високи близо по хиляда фута. Между тях блещукаше равнина в наситено син цвят, която можеше да бъде само голямата водна маса, търсена така отдавна. Но дори тя привлече само малка част от вниманието и на двамата. Наместо към морето, те приковаха за няколко минути погледи в пространството пред него — в мястото, сгушено в седловината между вулканите, заемаща подножието на техните склонове. А после се обърнаха един към друг и попитаха почти едновременно:

— Това твоите хора ли са?